Джеймс Ролинс
Черният орден (15)

11.
Демонът в машината

00:33

Над Индийския океан

— Двамата с капитан Брайънт ще направим всичко по силите си да проучим тези Вааленберг оттук, от Вашингтон — каза Логан Грегъри.

В ухото на Пейнтър имаше слушалка, а пред устата му — микрофонче. Искаше ръцете му да са свободни, за да прехвърли купищата бумащина, които Логан му беше пратил по факса още в Катманду. Факсовете съдържаха всичко за Вааленберг — семейна история, финансови отчети, международни връзки, дори клюки и слухове.

Най-отгоре на купчината лежеше зърнеста снимка — мъж и жена, които слизат от лимузина. Грей Пиърс беше направил снимката от хотелската си стая малко преди да започне аукционът. Дигиталното наблюдение беше потвърдило преценката на Логан. Татуировката беше свързана с клана Вааленберг. Двамата на снимката бяха Исак и Ишке Вааленберг, най-младите наследници, брат и сестра близнаци, които щяха да наследят семейното богатство, което съперничеше на брутния национален продукт на повечето държави в света.

Но по-важни бяха бледият цвят на кожата и почти бялата коса, които Пейнтър разпозна веднага. Двамцата не бяха само наследници. Бяха Sonnekonige. Като Гюнтер и като убийцата в планинския замък.

Пейнтър хвърли поглед към предната част на самолетната кабина.

Гюнтер спеше, проснат на едно канапе, краката му висяха над едната странична облегалка. Сестра му седеше пред купчина с документация, която почти не отстъпваше на тази на Пейнтър. Двамата, братът и сестрата, бяха под дискретната охрана на майор Брукс и двама въоръжени американски рейнджъри. Бяха си сменили ролите. Тъмничарите се бяха превърнали в затворници. Но въпреки промяната в силите отношенията в малката им групичка не се бяха променили съществено. Анна се нуждаеше от връзките и логистичната подкрепа на Пейнтър; Пейнтър се нуждаеше от онова, което Анна знаеше за Камбаната и научните изследвания, свързани с нея. Анна беше права: първо трябваше да приключат с това, пък после щяха да уреждат въпросите за законност и отговорност.

Логан прекъсна мислите му:

— С Кат имаме уговорена среща за утре рано сутринта с посланика на Южна Африка. Да видим дали пък той няма да хвърли малко светлина върху това странно семейство отшелници.

А „отшелници“ беше меко казано. Вааленбергови бяха южноафриканският вариант на клана Кенеди — богати, безпардонни, със свое собствено имение с площта на Роуд Айлънд близо до Йоханесбург. Макар семейството да владееше големи територии из цялата страна и в чужбина, членовете му рядко напускаха фамилното имение.

Пейнтър взе снимката и я погледна пак.

Цяло семейство Sonnekonige.

Откъдето и да го погледнеш, втората Камбана можеше да е скрита само на едно място — някъде във въпросното имение. А в интерес на истината, нямаха и време да търсят другаде.

— Агент на британските служби ще ви посрещне, щом кацнете в Йоханесбург. МИ5 от години държи под око Вааленбергови — най-вече проследяват необичайни парични преводи, — но така и не са успели да проникнат през стената от уединение и тайнственост, с която семейството е оградило всички аспекти на живота си.

„Което едва ли е трудно, като се има предвид, че семейството буквално притежава тази страна“, помисли си Пейнтър.

— Колегите ще ви предоставят наземна поддръжка и местна информация — завърши Логан. — Докато кацнете, след три часа, ще разполагам с повече подробности.

— Добре. — Пейнтър гледаше снимката. — А с Грей и Монк какво става?

— В неизвестност са. Открихме колата им паркирана на летището във Франкфурт.

Франкфурт? Това пък изобщо не се връзваше. Градът беше основна точка в международния самолетен трафик, но Грей така или иначе разполагаше с правителствен самолет, по-бърз от всяка пътническа линия.

— И изобщо не са се обаждали?

— Да, сър. Следим всички канали.

Тази новина беше крайно обезпокоителна.

Измъчван от главоболие, пред което дори кодеинът беше безсилен, Пейнтър се съсредоточи върху жуженето на самолетните двигатели в тъмното небе. Какво бе станало с Грей? Вариантите не бяха много — минал е в нелегалност, заловен е или е убит. Къде беше, по дяволите?

— Искам да го намериш, Логан. На всяка цена.

— Вече се работи по въпроса. Да се надяваме, че докато кацнете в Йоханесбург, ще съм научил нещо и за това.

— Ти спиш ли изобщо, Логан?

— Да живее нескафето, сър. Във всичките му варианти. — Уморена самоирония повя от думите му. — А вие как сте?

Беше поспал малко в Катманду, докато течеше подготовката и се гасяха пожари — буквално и политически — в Непал. Твърде много се бяха забавили в Катманду.

— Държа се, Логан. Няма повод за притеснение.

„Точно така.“

Прекъсна връзката и потърка разсеяно с палец бледата грапава плът, останала на мястото на нокътя на безимения му пръст. Усещаше странно гъделичкане в другите си пръсти — на ръцете, а вече и на краката. Логан се беше опитал да го придума да се върне директно във Вашингтон, да му направят изследвания в „Джонс Хопкинс“, но Пейнтър знаеше, че за тази конкретна болест Анна и групата й знаят повече от всяка болница в САЩ. „Увреда на квантово ниво.“ Никое конвенционално лечение не можеше да помогне. За да забавят болестта, им трябваше друга Камбана. Според Анна периодично излагане на радиацията й при контролирани условия можело да им спечели години вместо дни. „А в крайна сметка дори и пълно излекуване“, беше завършила обнадеждено.

Но първо трябваше да намерят друга Камбана.

И още информация.

Стресна го глас зад рамото му:

— Мисля, че трябва да говорим с Анна — каза Лиза, сякаш прочела мислите му.

Пейнтър се обърна. Мислеше, че Лиза спи в дъното на кабината, но тя стоеше зад стола му, облечена с кафеникави панталони и кремава блузка.

Очите й огледаха лицето му преценяващо, по лекарски.

— Изглеждаш ужасно.

— Много си любезна — отвърна той, стана и се протегна.

Самолетът се люшна и потъна в мрак. Лиза го стисна за лакътя. Постепенно нещата си дойдоха на мястото — и на светло. Не самолетът беше виновен, а главата му.

— Обещай ми да поспиш поне малко, преди да кацнем — каза тя и го стисна по-силно, направо го ощипа.

— Ако остане време… оох!

Стискаше като менгеме тази жена.

— Добре де, обещавам — отстъпи той.

Тя отпусна пръсти и кимна към Анна, която се беше навела над купчина фактури — товарителници, издадени от имението Вааленберг. Търсеше нещо, което да подскаже, че Вааленбергови са поръчвали доставки на материали и компоненти, свързани с управлението на функционираща Камбана.

— Искам да знам нещо повече за това как работи Камбаната — каза Лиза. — За фундаменталните теории, които са в основата й. Щом болестта предизвиква квантови увреждания, трябва да разберем как и защо. Анна и Гюнтер са единствените оцелели от Granitschloss. Не мисля, че Гюнтер е бил обучаван в тънкостите на квантовата теория.

— Е, той все пак е куче-пазач, а не учен.

Сякаш в потвърждение, Гюнтер изхърка гръмовно, все едно изръмжа.

— Всички оцелели знания за Камбаната са в главата на Анна. Ако разсъдъкът й откаже…

„Всичко ще отиде по дяволите.“

— Трябва да научим информацията, преди това да се е случило — съгласи се Пейнтър.

Лиза го гледаше в очите. Не криеше мислите си от него. Те се четяха ясно по лицето й. Пейнтър си я спомни как се качва на самолета в Катманду. Изтощена, с обтегнати до скъсване нерви, тя не се беше поколебала да тръгне с тях. Лиза разбираше. И преди, и сега.

Не само разсъдъкът и паметта на Анна бяха изложени на риск.

Тези на Пейнтър — също.

Само един човек познаваше отблизо събитията от самото им начало, само един човек с необходимите медицински и научни познания и незасегнат от болестта, която заплашваше със слабоумие и него, и Анна. Докато бяха в замъка, двете неведнъж бяха разговаряли дълго и насаме. Лиза, от своя страна, се беше ровила в относително спокойствие сред научните трудове в библиотеката на Анна. Току-виж някой дребен факт се окажеше критичен и наклонеше везните в полза на успеха.

Лиза беше разбрала.

Не се беше наложило да я убеждава в Катманду. Просто се беше качила на самолета. Ръката й се плъзна от лакътя му надолу и се настани в неговата. Тя стисна леко пръстите му и кимна към Анна.

— Хайде да й поровим в мозъка.

 

 

— За да разберете как работи Камбаната — обясни Анна, — първо трябва да разберете квантовата теория.

Лиза я наблюдаваше внимателно. Зениците на Анна бяха разширени от кодеина — вземаше прекалено големи дози. Пръстите й трепереха едва доловимо. Стискаше очилата си с две ръце, сякаш бяха някаква котва.

Бяха се оттеглили в дъното на кабината. Гюнтер все още спеше под охрана в предната част.

— Май нямаме време за пълния курс на обучение — каза Пейнтър.

— Naturlich. Достатъчно е да се разберат само три основни принципа. — Анна пусна очилата си само колкото да вдигне показалец. — Първо, трябва да разберем, че щом материята се разложи до податомно ниво — до света на електроните, протоните и неутроните, — класическите закони на вселената започват да ерозират. Макс Планк е открил, че електроните, протоните и неутроните се държат като частици и вълни едновременно. Което изглежда странно и противоречиво. Частиците имат определени орбити и пътища, а вълните са по-дифузни, не толкова ясно определими и всъщност без специфични координати.

— И тези субатомни частици се държат и по двата начина? — попита Лиза.

— Те имат потенциала да бъдат или вълна, или частица — каза Анна. — Което ни води до следващия момент. До Хайзенберговия принцип на неопределеността.

Лиза беше чувала за това, а в лабораторията на Анна беше опреснила знанията си.

— Основното твърдение на Хайзенберг е, че нищо не е сигурно, докато не бъде наблюдавано — каза тя. — Но не виждам какво общо има неговата теория с електроните, протоните и неутроните.

— Най-добрият пример за принципа на Хайзенберг е котката на Шрьодингер — отвърна Анна. — Слагате котка в запечатана кутия, свързана с устройство, което във всеки момент може да пусне или да не пусне отровен газ в кутията. Шансовете зависят изцяло от случайността. В тази ситуация, при затворена кутия, Хайзенберг казва, че котката е потенциално и мъртва, и жива — едновременно. Едва когато някой отвори кутията и погледне в нея, реалността избира едното или другото състояние. Мъртва или жива.

— На мен ми звучи повече като философски, отколкото като научен постулат — каза Лиза.

— Когато говорим за котка — може би. Но същото е доказано на податомно ниво.

— Доказано ли? Как? — попита Пейнтър. Досега си беше мълчал, бе оставил на Лиза да насочва разговора. Знаеше част от казаните неща, но предпочиташе Лиза да дирижира разпита.

— Експериментално — каза Анна. — Което ни води до третия момент. — Взе два листа, начерта два прореза на единия, после изправи листовете един зад друг.

— Това, което ще ви кажа сега, навярно ще прозвучи странно и противоречащо на здравия разум… Представете си, че този лист хартия е бетонна стена и прорезите са два прозореца в нея. Ако вземете пушка и стреляте през отворите, ще се получи определен модел на попадения върху стената отсреща. Нещо такова.

Тя взе втория лист и нанесе върху него множество точки.

— Нека го наречем дифракционен модел А. Това е начинът, по който куршумите или частиците биха преминали през тези прорези.

Лиза кимна.

— Добре.

— Така. А сега вместо куршуми нека насочим към стената прожектор, така че светлината да минава и през двата прореза. Понеже светлината се разпространява като вълна, на стената отсреща ще се получи различен модел.

Анна взе нов лист и защрихова серия светли и тъмни ивици.

— Това изображение се получава от светлинните вълни, които преминават през двата прозореца и интерферират. Затова ще наречем изображението интерферентен модел Б — предизвикано от вълни.

— Ясно — каза Лиза, макар да нямаше представа накъде върви разговорът.

Анна вдигна двете изображения.

— А сега си представете, че имате електронна пушка и изстрелвате единична серия електрони към двата прореза. Какво изображение ще се получи на стената отсреща?

— Щом изстрелваш електрони като куршуми, аз бих заложила на дифракционен модел А. — Лиза посочи първия лист.

— Работата е там, че при лабораторни тестове се получава другото изображение. Интерферентен модел Б.

Лиза се замисли.

— Вълновият модел. Значи електроните се изстрелват от пушката… не като куршуми… а както светлината се излъчва от фенерче. Пътуват на вълни и създават модел Б.

— Правилно.

— Значи електроните се движат като вълни.

— Да. Но само когато никой не наблюдава преминаването им през прорезите.

— Не разбирам.

— При друг експеримент учени поставили при един от прорезите брояч. Той бибипкал при всеки засечен през прореза електрон: измервал и наблюдавал преминаването на електроните покрай детектора. Какво е било изображението на отсрещната стена, когато устройството е било включено?

— Не би трябвало да се променя, нали така?

— По принцип си права. Но не и на податомно ниво. След включването на устройството изображението моментално се променило в дифракционен модел А.

— Значи самото измерване променя изображението?

— Точно както е предрекъл Хайзенберг. Макар да изглежда невъзможно, е истина. Потвърдено е безброй пъти. Електроните съществуват в постоянно двойно състояние на вълни и частици, докато някой не измери електрона. Самият акт на измерване принуждава електрона да се срине в едната или другата реалност.

Лиза се опита да си представи субатомен свят, където всичко се намира в постоянно състояние на потенциал. Изглеждаше съвсем безсмислено.

— Щом субатомните частици изграждат атомите — попита Лиза, — а атомите изграждат света такъв, какъвто го познаваме, докосваме и чувстваме, къде е границата между фантомния свят на квантовата механика и нашия свят от реални обекти?

— Нека пак повторя — единственият начин да осъществиш потенциала е като го измериш по някакъв начин. Такива инструменти за измерване съществуват постоянно в околната ни среда. Например когато една частица се сблъсква с друга, когато фотон светлина се удря в нещо и така нататък. Околната среда непрекъснато измерва субатомния свят и тласка потенциала му в посока на познатата ни, неизменчива реалност. Погледнете си ръцете например. На квантово ниво субатомните частици, които изграждат вашите атоми, действат според хлабавите квантови правила, но в същото време влизат във взаимодействие и в посока навън, в света на милиардите атоми, които изграждат всеки от ноктите на ръцете ви. Тези атоми се блъскат, удрят се и си взаимодействат — измерват се един друг — и в крайна сметка тласкат потенциала в една фиксирана реалност.

— Добре де, обаче…

Анна явно долови скептицизма.

— Знам, че звучи странно, но истината е, че с казаното дотук аз само се плъзнах по повърхността на чудатия свят на квантовата теория. Дори не е станало дума още за концепции като нелокалността, времевите тунели и множествените вселени.

— А там нещата са повече от чудати — обади се Пейнтър.

— Вие обаче трябва да проумеете тези три основни постулата — каза Анна и започна да брои на пръсти. — Субатомните частици съществуват в квантово състояние на потенциал. За да се тласне този потенциал, е нужен инструмент за измерване. И трето, именно околната среда изпълнява постоянно въпросните замервания и по този начин фиксира нашата реалност.

Лиза вдигна ръка в знак, че поне засега няма да спори повече.

— Но какво общо има това с Камбаната? Когато бяхме в лабораторията, ти спомена за някаква „квантова еволюция“.

— Именно — каза Анна. — Какво всъщност е ДНК-то? Протеинова машина, нали така? Която произвежда всички основни строителни блокчета от клетки, от тела.

— Най-просто казано — да.

— Ами да го опростим още повече тогава. Не е ли ДНК просто генетични кодове, заключени в химически съединения? И какво разкъсва тези съединения, какво включва и изключва гените?

Лиза премина на режим елементарна химия.

— Движението на електроните и протоните.

— И тези субатомни частици на кои правила се подчиняват — на класическите или на квантовите?

— На квантовите.

— Значи, ако един протон може да бъде на две места — А или Б, — и да включва или изключва даден ген, на кое място ще го намерим?

Лиза примижа.

— Ако има потенциала да е и на двете места, значи е на двете места едновременно. Генът е едновременно включен и изключен. Докато нещо не го измери.

— И какво го измерва?

— Околната среда.

— А околната среда на един ген е?…

Очите на Лиза бавно се разшириха.

— Самата молекула на ДНК.

Кимване и усмивка.

— На най-фундаменталното си ниво живата клетка действа като свое собствено измерващо устройство. И именно това постоянно клетъчно измерване е истинският двигател на еволюцията. И пак то обяснява защо мутациите не са случайни. И защо еволюцията работи с много по-бърз темп, отколкото може да се обясни със случайните мутации.

— Чакай — спря я Лиза. — Някакво доказателство в полза на последното твърдение?

— Ами да. Например онези бактерии, които не можели да разграждат лактозата — как поставени в хранителна среда само от лактоза и заплашени от гладна смърт, мутирали с невероятна бързина и създали ензим, който я разгражда. При шансове едно на билион. — Анна вдигна вежда. — Сега можеш ли да го обясниш? С помощта на трите квантови принципа? И с допълнителната информация, че за ползотворната мутация е било нужно само един-единствен протон да се премести от едно място на друго.

Лиза нямаше нищо против да опита.

— Добре, щом протонът може да бъде и на двете места, според квантовата теория протонът е бил и на двете места. Значи генът е бил едновременно мутирал и немутирал. Някъде между двете, в състояние на потенциал.

Анна кимна.

— Продължавай.

— После клетката действа като квантово измерващо устройство и принуждава ДНК да се срине от едната или от другата страна на оградата. Да мутира или да не мутира. И понеже клетката е жива и е под влияние на околната среда, тя е наклонила везната напук на случайността и е създала ползотворна мутация.

— Това съвременната наука го нарича адаптивна мутация. Околната среда въздейства на клетката, клетката въздейства на ДНК и се появява мутация, която е полезна за клетката. И всичко това се задвижва от механиката на квантовия свят.

Лиза започна да се досеща накъде отива разговорът. В предишен разговор Анна беше използвала термина „интелигентен дизайн“. Дори беше отговорила на въпроса кой според нея се крие зад тази интелигентност.

„Ние.“

И Лиза разбра. Нашите собствени клетки насочват еволюцията, откликват на околната среда и тласкат потенциала в ДНК така, че да сме по-пригодни за въпросната околна среда. След което естественият подбор, обяснен от Дарвин, си казва думата и запазва тези модификации в следващите поколения.

— Но което е още по-важно — продължи Анна, леко задъхана от проточилата се лекция, — квантовата механика обяснява как се е появила първата искра на живота. Спомнете си колко нищожна е вероятността онзи пръв репликиращ се протеин да се пръкне от първичната супа. В квантовия свят случайността е извадена от уравнението. Първият репликиращ се протеин се е появил, защото е представлявал ред в хаоса. Способността му да измерва и срива квантовия потенциал е надвила случайността на сляпото блъскане и удряне, съществувало дотогава в първичната супа. Животът се е появил, защото е бил по-добро квантово измерващо устройство.

— И Бог не е имал нищо общо? — каза Лиза; повтаряше един от въпросите, които Анна й беше задала преди… преди десет години сякаш.

Анна вдигна длан към челото си. Пръстите й трепереха. Присви очи. Впери поглед през прозореца с вдървено от болка лице. Гласът й беше толкова тих, че трудно се чуваше.

— Не твърдя такова нещо… ти просто гледаш под грешен ъгъл, от грешна посока.

Лиза си замълча. Виждаше, че Анна е твърде изтощена, за да продължи. Всички трябваше да поспят. Но имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен.

— Камбаната? — попита тя. — Какво прави Камбаната?

Анна свали ръка и погледна най-напред Пейнтър, после Лиза.

— Камбаната е най-съвършеното квантовоизмерващо устройство.

Лиза затаи дъх.

Пламък някакъв си проби път през изтощението на немкинята. Какъв точно, беше трудно да се прецени — гордост, вяра… но и голяма доза страх.

— Полето на Камбаната — ако може да бъде овладяно напълно — притежава способността не само да тласне ДНК към по-съвършена форма, а и да повлияе на цялото човечество.

— А ние? — попита Пейнтър и се размърда. Ако се съдеше по изражението му, пламът на Анна не му беше въздействал по никакъв начин. — Ти и аз? Не виждам как случващото се с нас може да бъде наречено усъвършенстване.

Пламъкът в очите на Анна угасна, стъпкан от умората и поражението.

— Защото освен потенциала си да тласка еволюцията в правилната посока, Камбаната, вътре в квантовите си вълни, крие и обратното.

— Обратното?

— Болестта, която засегна клетките ни. — Анна отклони поглед. — Не е само дегенерация… а дееволюция.

Пейнтър я гледаше ужасѐн.

Гласът й спадна до хриплив шепот.

— Телата ни са се запътили назад към първичния миш-маш, от който сме се появили.

05:05

Южна Африка

Събудиха го маймуните.

„Маймуни?“

Усещането беше толкова странно, че само за миг го изстреля от пиянския сън към будно състояние. Грей се надигна. След още миг се включи и паметта му, докато той трескаво се опитваше да проумее ситуацията.

Беше жив.

В килия.

Спомни си отровния газ, музея Вевелсбург, лъжата. Беше изгорил библията на Дарвин, беше заявил, че в старата книга се съдържа тайна, за която знаят само той и хората му. Надявал се бе предпазливостта да надвие желанието за отмъщение. Явно надеждите му се бяха оправдали. Жив беше. Но къде бяха другите? Монк, Фиона и Райън?

Огледа килията. Най-обикновена килия. Нар, клозет, душ. Без прозорци. Нямаше врата, а решетка с дебели прътове. От другата й страна имаше коридор с флуоресцентно осветление. Грей отдели няколко мига за лична инспекция. Бяха го съблекли гол, но на един стол, занитен за крака на леглото, имаше сгънати дрехи.

Отметна одеялото и стана. Зави му се свят, но след няколко вдишвания всичко дойде на мястото си. Само дето още му се гадеше. Дробовете му стържеха, сякаш бяха пълни със стъклена вата. Последици от отравянето.

Освен това го болеше бедрото, силно. Напипа голяма колкото юмрук синина. Както и няколко следи от убождания. На лявата му ръка имаше лейкопласт. От венозна система? Явно някой го беше лекувал и му беше спасил живота.

До слуха му стигнаха познатите вече крясъци.

Маймуни.

Не звучеше като в зоопарк.

Повече като утро в дивата природа.

Къде беше тази природа обаче? Въздухът бе по-сух, по-топъл и миришеше някак особено. Определено не приличаше на място с умерен климат. Може би някъде в Африка. Колко време бе лежал в безсъзнание? Не му бяха оставили часовника, по който да разбере кое време е, още по-малко кой ден е. Но имаше чувството, че е минал най-много един ден. Поне ако се съдеше по четината, покрила бузите му.

Посегна за дрехите.

Движението му привлече нечие внимание.

От другата страна на коридора Монк се приближи до зарешетената врата на своята килия.

— Слава Богу… — прошепна Грей, щом го видя.

— Добре ли си?

— Като махмурлия… но идвам на себе си.

Монк вече се беше облякъл — със същия бял анцуг, който бяха оставили и на Грей. Грей също се облече.

Монк вдигна лявата си ръка и оголи чуканчето на китката си с титановите биоконтактни импланти, които обикновено свързваха протезата към ръката му.

— Гадните копелета са ми взели тъпата ръка.

Липсващата протеза на Монк беше най-малката им грижа. Можеше дори да се окаже предимство. Но трябваше да кара поред…

— Фиона и Райън?

— Нямам представа. Може да са в друга килия тук някъде… или на съвсем друго място.

„Или да са мъртви“, довърши Грей наум.

— Какво ще правим, шефе? — попита Монк.

— Нямаме голям избор. Ще чакаме похитителите да направят първия ход. Те искат информацията, която имаме. Ще видим какво може да се спазари срещу нея.

Монк кимна. Знаеше, че Грей е блъфирал в замъка, но блъфът трябваше да се поддържа. Килиите със сигурност се наблюдаваха.

В доказателство на това в дъното на коридора се отвори врата.

Чуха се приближаващи стъпки. На много хора.

Появиха се — охранители в зелено-черни камуфлажни униформи, водени от високия блед мъж, купувача от аукционната къща. Наконтен както обикновено — черни панталони и колосана бяла риза, бели кожени мокасини и бял кашмирен пуловер. Облечен беше като за градинско парти.

Придружаваха го десетима охранители. Разделиха се на две групи и всяка зае позиция при съответната килия. Изведоха арестантите — боси — и стегнаха ръцете им на гърба с пластмасови белезници.

Водачът пристъпи към тях.

Сините му очи се впиха в Грей като ледени висулки.

— Добро утро — надуто и някак театрално каза той, сякаш изнасяше представление за пред камерите в коридора и знаеше, че го наблюдават. — Дядо ми иска да се срещне с вас.

Въпреки любезните думи всяка сричка тежеше от черен гняв и неизречено обещание за болка. Наложило се беше да им спаси живота и сега чакаше втори шанс. Само че откъде идваше този гняв? Заради смъртта на брат му… или защото Грей го беше надхитрил при последния им сблъсък в замъка? Във всеки случай зад елегантните му дрехи и изискани маниери дебнеше нещо котешко и хищно.

— Хайде — каза той и се обърна.

И поведе групата по коридора. Грей оглеждаше килиите от двете страни. Празни. Нито помен от Фиона и Райън. Бяха ли живи?

Коридорът свършваше пред три стъпала към масивна стоманена врата.

Вратата беше отворена, под охрана.

Излязоха от стерилния килиен комплекс и се озоваха в страната на чудесата. Типична за джунглите растителност ги заобикаляше отвсякъде, проснала тежък балдахин високо над главите им: от него висяха дебели лиани и цъфнали орхидеи. Плътният листак скриваше небето. Въпреки това Грей прецени, че е рано сутринта, доста преди изгрев-слънце. Черни железни лампи от викторианската епоха бележеха пътеки в дивата джунгла. Птици чуруликаха и крещяха. Насекоми жужаха в хор. Някъде по-високо в зеления балдахин скрита в листака маймуна обяви с накъдрена креслива кашлица появата им. Избликът й събуди птица с криле като пламък и тя се защура из по-ниските клони.

— Африка — измърмори Монк. — Някъде под Сахара. Навярно в екваториалните ширини.

И Грей беше стигнал до това заключение. Прецени, че сигурно е утрото на следващия ден. Губеха му се осемнайсет до двайсет часа. Което означаваше, че може да са навсякъде в Африка.

Но къде?

Пазачите ги поведоха по настлана с чакъл пътека. Грей чу тихите премерени стъпки на нещо голямо, което си пробиваше път през ниския листак само на няколко метра от пътеката. Но макар животното да бе близо, дори силуетът му не се виждаше. Гората предлагаше предостатъчно прикритие… стига да се доберяха до нея.

Но такава възможност не им се предостави. Пътеката свърши само след петдесетина метра. Още няколко крачки и джунглата остана зад тях.

Гората отстъпи пред просторна грижливо окосена морава — всъщност парк с ромолящи поточета и водни каскади. Езерца и ручеи. Шептящи водопадчета. Дългорога антилопа вдигна глава при появата им, застина за миг, после хукна и се скри с дълги подскоци в гората.

Ясното небе примигваше с множество звезди, но на изток бледорозово сияние намекваше за настъпващата утрин.

Друга гледка, по-близо, привлече погледа на Грей и прикова вниманието му изцяло.

В дъното на парка се издигаше шестетажна сграда — камък и дърво. Истински горски Версай. Сигурно покриваше площ от десет акра, издигаше се на нива и кули, тераси и балюстради. Вляво изпъкваше остъклена зимна градина, осветена отвътре, грейнала в здрача преди зазоряване като изгряващо слънце.

Богатството зад всичко това беше почти немислимо.

Отправиха се към къщата по каменна алея, която пресичаше градината и минаваше по мостчета над няколко езерца и поточета. Двуметрова змия се плъзна през едно от каменните мостчета. Изглеждаше най-обикновена, докато не изправи глава и не разпери качулката си.

Кралска кобра.

Змията остана да пази моста, докато белезникавият мъж не отчупи една дълга тръстика и не я прогони, все едно беше невъзпитана котка. Змията изсъска с оголени зъби, но отстъпи, плъзна се по подпорите на моста и изчезна.

Продължиха напред, все едно не се е случило нищо. Грей установи, че главата му постепенно се отмята назад, колкото повече се приближаваха до господарската къща.

Забеляза още една ексцентричност в конструкцията й. От горните етажи се проточваха пътечки към гората — всъщност дъсчени висящи мостчета, — по които можеше да се премине от тях право в балдахина на джунглата. Висящите пътеки бяха обточени с лампи и блещукаха като съзвездия из тъмната гора. Грей се огледа, без да изостава от другите. Лампички светеха из цялата джунгла.

— Главите горе — измърмори Монк и кимна вляво.

Горе, на пътечката сред листака, с бавна крачка се появи пазач, очертан на светлината от лампите, с пушка на рамо. Грей погледна към Монк. Където има един, сигурно има и още. Цяла армия можеше да скрие в зеления балдахин. Бягството изглеждаше все по-невъзможно.

Накрая стигнаха до стъпала, извеждащи към широка дървена веранда. Там ги чакаше жена — близначката на белезникавия им придружител, също толкова издокарана. Мъжът пристъпи към нея и я целуна по двете бузи.

Заговори я на датски. Макар да не знаеше добре езика, Грей поназнайваше достатъчно, за да схване смисъла на казаното.

— Другите готови ли са, Ишке? — попита мъжът.

— Само чакаме знак от grootvader. — Тя кимна към осветената зимна градина в другия край на верандата. — После ловът може да започне.

Грей се зачуди какво ли има предвид.

Русият мъж въздъхна тежко, обърна се към тях и приглади една непослушна къдрица на мястото й.

— Дядо ще ви приеме в солариума. — После тръгна по верандата към упоменатото помещение. — Ще разговаряте с него любезно и почтително, иначе лично ще се погрижа да си платите за всяка неуважителна дума.

— Исак… — извика му жената.

Той спря и се обърна.

— Ja, Ишке?

— De jongen en het meisje? Дали да не ги изведем сега?

Мъжът й отвърна с кимване, после излая някаква заповед на датски.

Грей застина. Наложи се да го дръпнат, за да продължи. Хвърли поглед през рамо към жената. Тя се скри в къщата.

De jongen en het meisje.

Момчето и момичето.

Райън и Фиона.

Значи бяха живи. Този извод би му донесъл известно облекчение… ако не бяха думите на Исак, от които сърцето му изстина.

„Първо им пуснете малко кръв.“

05:18

Над Африка

Пейнтър седеше с химикалка в ръка. В самолета цареше тишина — ако се изключеше хъркането на Гюнтер. Той сякаш пет пари не даваше за опасността, която ги чакаше в края на полета. Но пък него не го засягаха времевите ограничения, с които трябваше да се съобразяват Пейнтър и Анна. Макар и тримата да се бяха отправили към едно и също място — дееволюцията, — Анна и Пейнтър имаха значителна преднина.

Понеже не можеше да заспи, Пейнтър се беше заел да прегледа историята на клана Вааленберг: прехвърли цялата събрана за семейството информация.

Първо правило — опознай врага си.

Вааленбергови стъпили в Африка през Алжир още през 1617-а. С гордост проследявали корените си чак до позорно известните берберски пирати, върлували във водите покрай северноафриканския бряг. Първият Вааленберг бил кормчия на прословутия пират Слеймън Рейс де Веенбур, който командвал цяла флотилия корсари с база в Алжир.

Накрая, забогатели от търговията с роби, Вааленбергови се преместили на юг и се заселили в голямата датска колония на нос Добра надежда. Ала пиратството им не свършило. Просто се прехвърлило на сушата. Установили жесток контрол над датските имигранти в областта и когато в земите им било открито злато, обрали големите печалби. А злато там имало много. Ридът Уитуотърсранд, ниска планинска верига близо до Йоханесбург, давал четиридесет процента от световния добив на злато. Макар и не толкова пословично богата като прословутите диамантени мини на Де Беерс, златната мина на Рида все пак си оставала едно от най-ценните находища на богатство в света.

Именно с това богатство зад гърба семейството основало династия, която оцеляла след двете бурски войни и след всички политически машинации, в резултат на които се появила днешната Южноафриканска република. Били едно от най-богатите семейства на планетата, макар че през последните няколко поколения живеели все по-уединено, особено след като на трона се възкачил настоящият им патриарх, сър Болдрик Вааленберг. И колкото повече изчезвали от общественото полезрение, толкова повече слухове се трупали около тях — за жестокости, перверзии, наркомании, кръвосмешения. А в същото време Вааленбергови умножавали богатството си, трупали акции в диамантената, петролната, химическата и фармацевтичната индустрия. По цял свят.

Възможно ли беше именно това семейство да стои зад събитията в Granitschloss?

Определено бяха достатъчно влиятелни и с почти неограничени финансови ресурси. А и татуировката, която Пейнтър беше видял на ръката на русата убийца, определено приличаше на „Кръста“ от герба на Вааленберг. А да не забравяме и близнаците, Исак и Ишке Вааленберг. Каква цел преследваха те в Европа?

Толкова много въпроси без отговор.

Пейнтър почука с химикалката по герба на Вааленбергови.

Имаше нещо в този символ…

Заедно с фамилната история на клана Вааленберг Логан беше пратил информация и за символа. Можел да бъде проследен до келтите, друго от северните племена. Един вид изображение на слънцето, този соларен символ често бил всичан в келтските щитове и оттам дошло името му — „щитов възел“.

Ръката на Пейнтър застина.

„Щитов възел.“

Думи прокънтяха в главата му, думите, изречени от Клаус точно преди да умре, проклятие към всички.

„Всички ще умрете! Когато възелът се затегне около вратовете ви!“

Тогава Пейнтър реши, че Клаус се е изразил погрешно, че всъщност има предвид примка, клуп. Но ако бе имал предвид символа?

„Когато възелът се затегне…“

Пейнтър обърна един пристигнал по факса лист. Поглеждаше Вааленберговия герб и рисуваше. Нарисува символа така, все едно някой е стегнал възела, събрал е примките в центъра, както се връзват връзки на обувки.

— Какво правиш? — Лиза внезапно изникна зад рамото му.

Пейнтър се стресна и химикалката му заора в листа.

— За Бога, не се промъквай така зад гърба ми!

Тя се прозя и чучна на облегалката на стола му. Потупа го по рамото.

— Леле, колко сме чувствителни! — Наведе се по-близо. — Сериозно те питам. Какво рисуваш?

Вниманието на Пейнтър изведнъж и по своя воля се съсредоточи изцяло върху дясната й гърда, която се беше настанила на сантиметри от бузата му.

Той се изкашля и успя да насочи поглед към скицата.

— Просто си играя със символа, който открихме върху кожата на убийцата. Един от агентите ми е видял същата татуировка върху двама Sonnekonige в Европа. Внуците-близнаци на сър Болдрик Вааленберг. Няма начин да не е нещо важно. Може да съдържа улика, която сме пропуснали.

— Или пък дъртото копеле просто обича да дамгосва наследниците си все едно са говеда. Определено ги възпитава като такива.

Пейнтър кимна.

— Клаус каза нещо, преди да умре. Нещо за стягането на възел. Прозвуча като тайна, която не бива да се изрича.

Довърши скицата с още няколко внимателни щриха, като я сви към центъра.

Сложи я до другата.

Огледа двете рисунки и изведнъж му просветна.

Лиза, изглежда, усети затаения му за миг дъх.

— Какво? — попита и се наведе още по-близо.

Той посочи с химикалката си втората скица.

— Нищо чудно, че са спечелили Клаус на своя страна. А това навярно обяснява и защо последните поколения Вааленбергови живеят като отшелници.

— Не разбирам.

— Не с нов враг си имаме работа. А със същия враг. — Пейнтър удебели центъра на втората скица и разкри тайното й сърце.

Лиза ахна.

— Свастика!

Пейнтър погледна похъркващия гигант и сестра му. После въздъхна.

— Още нацисти.

06:04

Южна Африка

Остъклената зимна градина сигурно беше стара колкото къщата. Стъклата бяха замъглени от старост, сякаш се топяха под африканското слънце, черните им железни рамки навяваха на Грей мисли за паяжина. Кондензираната по вътрешната страна на стъклата влага размазваше гледката към тъмната джунгла навън.

Първото нещо, което порази Грей, беше влагата. Със сигурност гонеше стоте процента. Тънкият памучен анцуг полепна по тялото му.

Ала условията в градината не бяха съобразени с неговия комфорт. Солариумът приютяваше пищно разнообразие от растения, в саксии и сандъчета, подредени на стъпаловидни рафтове или увиснали от кошници, провесени на черни вериги. Във въздуха се смесваха уханията на стотици цветове. Малък фонтан от камък и бамбук шумолеше тихичко в центъра на помещението. Градината беше красива, но Грей се зачуди на кого му е притрябвала зимна градина в сърцето на Африка.

Отговорът скоро се появи.

Белокос джентълмен стоеше на повдигнато стъпало със саксии и държеше малка ножичка в едната си ръка и форцепс в другата. Със сръчността на хирург се наведе над малък бонзай — цъфнала слива — и отряза едно миниатюрно клонче. Изправи се с доволна въздишка.

Дръвчето изглеждаше направо древно, цялото разкривено и овързано с медна жица. Клонките му тежаха от цвят, всяко бе в хармония с останалите.

— На двеста двайсет и две години — каза старецът възхитено. Акцентът му беше силен, сякаш само преди дни са го домъкнали от Дания и са го напъхали в дрехи на изискан джентълмен. — Беше много стара още когато лично император Хирохито ми я подари през четирийсет и първа.

Остави инструментите и се обърна. Вързал беше бяла престилка върху тъмносин костюм и червена вратовръзка. Протегна ръка на внук си.

— Исак, te’vreden…

Младият мъж се завтече и подаде ръка на дядо си, който слезе тромаво от стъпалото и го потупа бащински по гърба в израз на благодарност. Старецът свали престилката, взе един опрян наблизо черен бастун и се подпря тежко на него. Грей забеляза релефния герб върху сребърната дръжка на бастуна. Главно „W“ се мъдреше върху познатата му вече детелина. Същият символ беше татуиран на близнаците Ишке и Исак.

— Аз съм сър Болдрик Вааленберг — тихо каза фамилният патриарх и измери с поглед Грей и Монк. — Последвайте ме в салона, моля. Имаме да говорим за много неща.

Обърна се и бавно тръгна към дъното на солариума.

Сигурно наближаваше деветдесетте, но нуждата от бастун беше единственият знак за старческа слабост, който се забелязваше у него. Запазил беше гъстата си сребристобяла грива, с път по средата и дълга до раменете. Очила висяха на сребърна верижка на врата му; към едното им стъкло беше прикрепена бижутерска лупа.

Докато вървяха по настлания с плочи под, Грей забеляза, че флората в зимната градина е разделена на секции — дръвчета и храсти бонзай, папрати и накрая — истинско стълпотворение от орхидеи.

Възрастният мъж сякаш забеляза какво е привлякло вниманието му.

— Вече шест десетилетия отглеждам Phalaenopsis. — Спря при едно високо стъбло, окичено със среднощно цикламени цветове с наситеносин оттенък.

— Хубави са — каза Монк, но сарказмът му беше очевиден.

Исак го изгледа гневно.

Старецът не реагира.

— И въпреки това черната орхидея все още ми убягва. Светият Граал за любителите на орхидеите. Бил съм на косъм от успеха. Но при увеличение се забелязват примеси или пък цветът бие на цикламено вместо на плътен абанос.

Опипа разсеяно бижутерската лупа и продължи напред.

Грей вече схващаше разликата между джунглата навън и парника вътре. Зимната градина не беше място, където да се наслаждаваш на природата. А където да господстваш. Под купола й природата биваше подрязвана, задушавана и селектирана, растежът й — спиран с медна жица при бонзай, размножаването й — дирижирано.

Минаха през врата с цветни стъкла и се озоваха в салон с мебели от ратан и махагон, малко помещение за отмора. В другия му край двойна люлееща се врата водеше към вътрешността на сградата.

Болдрик Вааленберг се настани в голям люлеещ се стол.

Исак застана до едно писалище, оборудвано с компютър и закачен на стената плазмен монитор. До него висеше черна дъска.

Поредица символи беше написана с тебешир на дъската. Всичките бяха руни, забеляза Грей, а последната беше руната Mensch от библията на Дарвин.

Грей се опита да ги запомни. Пет символа. Пет книги. Пълният комплект от руните на Хуго Хирцфелд. Какво означаваха обаче? Коя тайна беше твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснат на воля?

Старецът сплете пръсти в скута си и кимна на Исак.

Той натисна някакъв клавиш и на плазмения екран се появи образ.

Голяма клетка висеше провесена в джунглата. Разделена беше на две половини. Във всяка се бе сгушил човек.

Грей направи крачка напред, но един от пазачите го спря с дулото на пушката си. Единият от пленниците на екрана вдигна лице — бледо лице, осветено от прожектор над клетката.

Фиона.

А в другата половина на клетката — Райън.

Фиона беше пристегнала несръчно лявата си ръка с подгъва на ризата си. Платът беше потъмнял и наглед влажен. Райън държеше дясната си ръка пъхната под мишницата на лявата и я стискаше. „Първо им пуснете кръв.“ Тъпата кучка явно беше нарязала ръцете им. „Дано се е ограничила само с това“, помисли си Грей. Черен гняв стисна стомаха му и сякаш отвори кухина в гърдите му. Зрението му се изостри под съпровода на учестения му пулс.

— Сега да поговорим, ja? — с топла усмивка каза старчокът. — Като джентълмени.

Грей се обърна към него, но така, че екранът да е в периферното му зрение. Дотук с благородството.

— Какво искате да знаете? — студено попита той.

— Библията. Какво друго открихте на страниците й?

— И ще ги освободите?

— А аз си искам шибаната ръка! — изсумтя Монк.

Грей го погледна, после пак се обърна към стареца.

Болдрик кимна на Исак, който на свой ред даде знак на един от пазачите и заповяда нещо на датски. Пазачът излезе през двойната врата.

— Няма нужда от повече враждебност. Имате думата ми, стига да съдействате. Към всички ви ще се отнесем добре.

Грей не виждаше смисъл да отлага, още повече че можеше да отлага единствено лъжи. Извърна се, така че да се видят стегнатите му китки.

— Ще трябва да ви покажа какво открихме. Само с думи няма да мога да го обясня точно. Става въпрос за друг символ, подобен на тези.

Ново кимване и след миг Грей беше свободен. Разтърка китките си и тръгна към черната дъска. Няколко пушки неотклонно следяха движенията му.

Трябваше да нарисува нещо убедително, само че не знаеше почти нищо за руните. Спомни си чайника на Химлер, онзи, който бяха видели в музея. Беше украсен с рунически символ. Можеше само да се надява, че символът ще е достатъчно тайнствен и следователно убедителен. А току-виж объркал сметките на тази банда откачалки, които явно бяха на път да разгадаят мистерията.

Взе тебешир и скицира символа от чайника.

Болдрик се приведе напред и присви очи.

— Слънчево колело. Интересно.

Грей застана до дъската с тебешира в ръка, като ученик, който чака учителят да произнесе присъдата си над решената математическа задача.

— И само това сте открили в библията на Дарвин? — попита Болдрик.

С периферното си зрение Грей улови самодоволната усмивка върху лицето на Исак.

Нещо не беше наред.

Болдрик чакаше отговора му.

— Първо ги пуснете — настоя Грей и кимна към монитора.

Погледнаха се в очите — старецът и Грей. Въпреки лицемерната любезност на възрастния мъж Грей лесно разпозна суровия интелект и жестоката жилка у него. Старецът искрено се наслаждаваше на ставащото.

Накрая Болдрик все пак прекрати двубоя с погледи, отмести очи към внук си и кимна отново.

— Wie eerst? — попита Исак. Първо кой?

Грей се напрегна. Нещо определено не беше наред.

Болдрик отговори на английски, отново впил поглед в Грей, за да се наслади изцяло на забавлението.

— Момчето. Момичето ще го оставим за по-късно.

Исак въведе команда на клавиатурата.

На екрана дъното на едната половина от клетката се отвори под Райън. Той извика беззвучно и размаха ръце и крака. Падна тежко във високата трева под клетката, но бързо скочи и се заоглежда ужасено. Явно се страхуваше от нещо, което Грей не виждаше, нещо, привлечено от кръвта им.

Думите на Ишке пак прозвучаха в главата му.

„Чакаме само знак от grootvader… после ловът може да започне.“

Какъв лов?

Болдрик даде знак на Исак, все едно завърта топка на врата.

Исак натисна някакъв клавиш и от колоните се ливнаха звуци. Викове и писъци.

Ясно се чу гласът на Фиона:

— Бягай, Райън! Качи се на някое дърво!

Момчето направи кръг под клетката, после хукна — накуцваше — и излезе от кадър. И сякаш за да стане още по-лошо, отнякъде се чу смях. От пазачи извън обсега на камерата.

А после колоните избълваха нов писък.

Писък на хищник, жаден за кръв.

Кръвта на Грей се смрази.

Болдрик плъзна ръба на дланта си пред гърлото си и колоните млъкнаха.

— Не само орхидеи развъждаме тук, капитан Пиърс — каза старецът: бе зарязал всякакви любезни преструвки.

— Дадохте дума — каза Грей.

— При условие, че съдействате! — Болдрик плавно се изправи и махна презрително към черната дъска. — За глупаци ли ни вземате? Ние знаем, че в библията на Дарвин няма нищо друго. Вече разполагаме с всичко необходимо. Това беше само тест, демонстрация. Доведохме ви тук по други причини. Други въпроси чакат своя отговор.

Грей залитна, осъзнал какво означава казаното.

— Газът…

— Беше предназначен само да ви обезвреди. Изобщо не сме искали да ви убиваме. Но трябва да призная, че малкото ви театро ми хареса. Сега обаче е време да продължим.

Болдрик пристъпи към екрана на стената.

— Вие носите отговорност за малката, нали? За това момиче с огнен нрав. Zeer goed. Ще ви покажа какво я чака в гората.

Кимване, въведена команда от клавиатурата и върху екрана се отвори допълнителен прозорец.

Очите на Грей се разшириха от ужас.

Болдрик заговори.

— Искаме информация за един ваш съучастник. Но първо исках да съм сигурен, че сме приключили с игричките, ja? Или ви е необходима още една демонстрация?

Грей не можеше да откъсне поглед от образа върху екрана. Бяха го надвили.

— Кой? За кого питате?

Болдрик пристъпи към него.

— За шефа ви. Пейнтър Кроу.