Решат Нури Гюнтекин
Листопад (7)

Седма глава

Али Ръза бей, жена му и Шевкет бяха привикнали сутрин да стават рано. Не можеше другояче, и тримата имаха различни задължения, кой на улицата, кой вкъщи.

Момичетата все още не бяха натоварени с подобни житейски грижи. Засега нямаше лошо да си отспиват до по-късничко. Въпреки че и Али Ръза бей вече бе сред ленивците у дома, онази сутрин отново се бе събудил преди изгрев слънце. Както всеки ден, взе една книга и седна пред прозореца. Но не можа да се зачете. Стоя потънал в мисли над една отворена страница, докато жена му не стана и не запали печката да приготви чая.

След закуската Хайрие ханъм бе започнала да приготвя и обяда на мъжа си. Али Ръза бей раздразнено й каза:

— Няма нужда, ханъм. Не бери грижа.

Хайрие ханъм, която знаеше, че той не е отсъствал от работа дори в бурни дни, когато корабчетата не пътуваха, се разтревожи:

— Болен ли си?

— Не, но няма да отида на работа.

Когато изричаше това Али Ръза бей напомняше виновно дете, което отказва да отиде на училище, защото се е разсърдило на учителя си.

— Защо?

Възрастният мъж погали по лицето Шевкет, който преди малко бе приседнал до него. Стараейки се да не издаде вълнението си, той добави:

— Има един въпрос, по който ще се посъветвам с Шевкет. Като ме изслуша добре, ще се изкаже. Готов съм да приема всичко, каквото ми препоръча.

Али Ръза бей говореше с такава интонация и жестове, че жена му и синът му не можеха да разберат дали се шегува или говори сериозно, и само се споглеждаха недоумяващо.

Възрастният човек разказа случая точно както си бе. Тъй като не бе свикнал да говори със сина си по такива неудобни теми, когато идваше до непочтените страни на историята, отклоняваше погледа си, забавяше изказа. Лицето на Хайрие ханъм изразяваше единствено почуда. Но Шевкет, като слушаше баща си, постепенно се развълнуваше, черните му очи заблестяваха със странен пламък. Когато бащата приключи: „При това положение можех ли да не си подам оставка?“, синът, без да се колебае, отговори:

— Добре си постъпил, тате!

Гласът му бе тъй развълнуван, че Али Ръза бей едва се сдържа да не прегърне сина си и да не заплаче.

Притеснен, навел глава, той зададе същинския си въпрос:

— Има и друго за обсъждане, синко… Тази фирма за мен бе последната възможност за препитание. Познаваш ме добре. Не бих искал да седя със скръстени ръце, но едва ли ще мога вече да си намеря работа. Сестрите ти са още непълнолетни. Пенсията ми е твърде малка. Цялата тежест на семейството ще се стовари на твой гръб. Това няма ли да ти дойде много?

Шевкет искрено се възмути от съмнението на баща си. С поривистата смелост на младостта си се удряше по гърдите:

— Как можеш да говориш така, тате? Нямаш ли ми доверие? Ако се наложи, може и допълнително да работя. Както и да е, ще мога да издържам сестрите си!

Шевкет сега бе разбрал защо снощи е седнал на мястото на баща си. Не само че не се бе разстроил от случилото се, а открито се гордееше, че на тази възраст е отменил баща си. Баща и син развълнувано се целунаха.

 

 

Подир малко Али Ръза бей остана насаме с жена си и, усмихвайки се доволно, каза:

— Какво щастие за един баща!

Хайрие ханъм, която бавно прибираше софрата, без да го погледне, отговори:

— Сигурно е тъй.

Кой знае защо, лицето на жената беше напрегнато, сякаш не изговаряше, а ронеше думите. Али Ръза бей се усъмни и я попита:

— Защо отговаряш така, с половин уста?

Хайрие ханъм отвърна раздразнено:

— Какво значи с половин уста? Казах „Сигурно е тъй…“

— Да, но го казваш някак другояче.

Жената прекъсна работата си и се обърна към него:

— Не се засягай, но колкото остаряваш, толкова по-особен ставаш.

— Кажи го по-просто — изкуфявам!

Той очакваше тя да му противоречи, но жената не отговори. Застана до него. Работата ставаше сериозна и страх, чиято причина не можеше да открие, започваше да стяга сърцето на Али Ръза бей.

Понякога от състрадание или мекушавост Али Ръза бей заемаше пари някому, които не се връщаха, или купуваше нещо непотребно, изпитваше странно съжаление и душата му не се отпускаше, докато жена му не го успокои с думите: „Нищо… Не се тревожи, какво да правим, станалото станало…“

Хайрие ханъм бе практична, когато ставаше въпрос за интересите на семейството, винаги оправна и знаеща кое е на сметка. Но тя не даваше очакваната утеха на мъжа си, преди той да не се е измъчил и разкаял за стореното. Дори само за това се случваше да избухват кавги. Тъй като жена му бе единственият човек, с когото Али Ръза бей се осмеляваше да се впусне в открита словесна битка, накрая той възкликваше като дете:

— Ето, това си ти… Няма спокойствие за човек. Да бях пукнал, че и ти да се отървеш.

Като го оставяше да се поизмъчи и покрещи, докато му излезе през носа сторената грешка, Хайрие ханъм сменяше тактиката си.

Старият човек днес долови друго у жена си. Дори самият той вътрешно не вярваше, че това, което прави, е правилно.

Само няколко мили думи на жена му бяха достатъчни да се поуспокои. Обаче проклетницата не разбираше, че той преживява един от най-тягостните и горчиви дни в живота си, и с навъсени вежди, продължаваше да се мръщи. След като помълча малко, Али Ръза бей каза:

— Жено, чуй, днес се отнасяш с мен тъй, че до последния си ден няма да го забравя. Горко ти!

Хайрие ханъм се обърна за втори път и вместо най-острия упрек, сигурна, че ще има по-силно въздействие, тъжно и откровено рече:

— Защо говориш така, Али Ръза бей? Като те слуша някой, ще помисли, че си получил ново звание и се радваш. Със сто и петнайсетте лири, които получаваше от фирмата, и без друго едва свързвахме двата края. Каза, че и това си изпуснал, което значи оскъдица за нас. Трябваше да се радвам и да се хвърля на врата ти ли? Защо не проявиш малко разбиране и ти?

Али Ръза бей не можа да намери думи и като преглътна няколко пъти, каза:

— Да, но честта… Опазихме честта. Думичката чест винаги оказваше силно въздействие върху тази чистосърдечна домакиня. Но сега, когато гладът тропаше по вратата им, и тя явно бе загубила силата си.

— Али Ръза бей, бъди справедлив. От толкова години съм ти жена. Ако ме смяташ за безнравствена, срам и грях на душата ти. И аз не по-малко от тебе държа на честта. Но ако бях на твое място, бих си затворила очите заради хляба на децата.

При тези думи Али Ръза бей се разгневи и започна да вика:

— Какво, какво каза ти? Повтори го? Щеше да затвориш очи пред такова нещо? Жалко! Жалко за теб!

Хайрие ханъм погледна към тавана:

— Тихо… Да не се събудят децата.

После продължи със същото огорчение:

— Да, Али Ръза бей! Каквото си искаш, мисли. За тяхно добро, аз бих изтърпяла всичко. Защото останем ли без хляб, тяхната чест ще бъде в опасност.

Тези думи изплющяха като изстрел в ушите на Али Ръза бей. Помнеше думите на оня млад мъж от фирмата: „Но бедността не може да бъде понесена от повече от едно-две поколения.“ Две почти еднакви съждения, изречени от двама души, различни и далечни със светлинни години един от друг! Коя страшна сила ги караше, без да се познават, да говорят на един и същ език!?

Докато Али Ръза бей търсеше отговор на тази загадка в обърканата си глава, жената продължаваше да нарежда люто:

— Не се засягай, Али Ръза бей. Каквото имам в душата си, ще го кажа. Ти винаги жертваш интересите на децата за разни свои предразсъдъци. Тъй като навършиха по петнайсет, по двайсет години, мислиш, че отговорността ти пред тях е приключила. Нещата не са тъй. Истинската ти отговорност тепърва започва. Досега бяха миловидни мушмороци. Кажеш им седни, сядаха, кажеш яж, ядяха. Като им дадеш нищо и никаква свирчица за четирийсет гроша или счупена кукла, радваха се така, сякаш си им дарил света. Сега тези деца пораснаха. Разбират всичко, искат всичко. Какви желания има всяко едно от тях? Не зная, но като че ли сме сгрешили във възпитанието им.

— Ти си полудяла, жено. Моите деца са такива ангели, че…

— Не го отричам. Децата ни днес са като ангелчета. Но от друга страна, много будни ги направихме… Както казах, виждат всичко, искат всичко. И в бъдеще все такива ли ще си останат? Дори ако останат, няма ли да се измъчват? Ти досега си работил извън къщи. Не знаеше какво става у дома, не ги виждаше отблизо. Ето, казвам ти го… Има опасност за децата ни. Предупреждавам те.

Али Ръза бей бе разбрал, че положението няма да се оправи с кавга и шум. Сега молеше:

— Миличка… Не ставай дете. Не че и аз не съм мислил тези неща! Но чу сина ни. Чедото ми е готово на всякаква саможертва за сестрите си. Нали не се съмняваш в него?

— Право да си кажа, съмнявам се, Али Ръза бей. Все пак той е твърде млад. Ще се намерят и за него неща, които да го съблазнят. Дори да няма, не е ли грехота да бъдеш в тежест на нашето момче?

Мъж и жена и една година да спореха, не биха се споразумели. Али Ръза бей, без съмнение, бе най-добрият от бащите. Не би се съгласил заради него някое от децата му да бъде ощетено. Но той бе убеден, че отстъпвайки грижата за семейството на сина си, му е дал едно от най-големите земни щастия. Да бъдеш глава на семейство в неговите очи бе равносилно на владетелска титла.

Затова оплакването на Шевкет от семейното бреме бе нещо непонятно за него, все едно крал да се жалва от тежестта на короната си.

Хайрие ханъм обаче не можеше никак да постигне тези висши понятия с наивното си мислене и с растящо от минута на минута вълнение, бълваше огън и жупел:

— Вярвах ти като дете, докато косите ми посивяха… Какво знам аз, си казвах, ето, зрял човек, с брада, учен мъж. Вероятно има нещо наум, той знае, си казвах. Но дотук… След като напускаш работа заради едната гола чест, напусни, но не забравяй, че скъпотията расте с всеки ден. Виж, вече не крия. Ангелчетата ни вече не се озаптяват. Ако от немотия децата ми започнат да дават назад, с двете си ръце и десетте си пръста ще хвана гърлото ти. Дори да умреш, не бих те оставила на спокойствие в гроба.

Вече без да се притеснява, че децата ще я чуят, тя влезе в кухнята, зарида на висок глас. Али Ръза бей застина на място.

Значи и кротката като агънце жена, негова съпруга от толкова години, най-сетне бе развяла знамето на бунта.

С кофа в ръка той обикаляше двора, ровичкаше пръстта на цветята, поливаше зеленчуците, очистваше фиданките от вредители. Но мислеше само за децата си. Да, жена му не бе начетена. Но тревогата й не бе съвсем безпочвена. Думите й не можеха да се хвърлят току-така на вятъра. Наистина ли децата ги грозеше опасност? И нещо по-лошо — действително ли бе допусната някаква грешка при възпитанието им? Първо си представи голямата дъщеря Фикрет.

Тя бе дребна девойка на деветнайсет. Но притежаваше зрелостта на трийсетгодишна.

Вкъщи бе безценна помощничка на майка си и въпреки незначителната възрастова разлика помежду им, бе като втора майка за сестрите си. Фикрет не бе красива. Отгоре на това имаше петно на дясното си око. Белегът бе останал от дългото боледуване на окото й, когато бяха в един от градовете на вътрешността на Анадола. Ако тогава Али Ръза бей бе съумял да заведе детето в Истанбул, може би щеше да се излекува напълно. За съжаление, това заболяване бе съвпаднало с най-напрегнатия и объркан период в службата му.

Фикрет притежаваше безподобна нравствена красота, която скриваше всичките й недостатъци.

Нещо повече, за Али Ръза бей това петно дори не можеше да се смята за физически недостатък. Напротив, с наивитета и леката тъга, които този белег предаваше на лицето и душата й, можеше да се смята дори за красива особеност. Но за жалост, всички, особено ергените, не можеха да я видят с бащините очи.

Али Ръза бей се бе постарал да възпита Фикрет с почти същото старание, както и сина си. Само че тя бе момиче, нямаше да се бори като брат си с живота. Нямаше да има особена нужда от практически познания. Поради това Али Ръза бей бе наблегнал повече на възпитаване на вкус и практически умения у нея.

Младата девойка четеше много книги, дотам че да навреди на болното си око. Това бяха предимно романи.

Виждайки че дъщеря му демонстрира знания за бележитите личности на изкуството, че споменава известни творби, че разсъждава задълбочено върху живота, Али Ръза бей се ласкаеше много и от гордост не можеше да спре да се усмихва.

Много искаше дъщеря му да бъде дотолкова интелигентна, знаеща, че да накара всички да забравят физическия й недостатък. Слава Богу, че в известна степен бе постигнал желанието си. Освен това той я бе възпитал да стане колкото майка си изкусна в домакинската работа. Днес детето му нямаше никакъв проблем. Беше в състояние да отговори на изискванията на който и да е мъж. Но…

В съзнанието на Али Ръза бей започваха да се зараждат мъчителни съмнения.

Да. Можеше да се смята, че девойката няма никакви недостатъци. Но откъде и как щяха да намерят мъжа, който щеше да я хареса? Немотията, която от ден на ден щеше да се усеща по-силно, нямаше ли да затрудни всичко това много?

Всеки ден забелязваше около нея някакви младежи. Голяма част от тях, сякаш наговорили се предварително, се страхуваха от брака или говореха с ирония, мнозина споделяха, че възприемат брака като търговска сделка, с други думи, открито заявяваха, че търсят богати момичета. Да, жена му бе права донякъде, Фикрет като че ли бе възпитана неправилно. Какъв смисъл да вложиш буден дух в непривлекателно тяло? За да разбере, че не е харесвана, по-бързо да схване, че навсякъде и във всичко е пренебрегвана? Красивата мисъл в устата на грозен човек бе също толкова напразна и безполезна, колкото мисълта за право в устата на безпомощния онеправдан.

Колкото мислеше върху това, толкова повече съмненията на Али Ръза бей се изостряха. Да, Фикрет бе възпитана неправилно. Това грозно момиче щеше да иска толкова, колкото разбира, следователно и толкова щеше да се измъчва. Да бе го възпитал като момиче, което в живота ще се бори като мъж, със зъби и нокти, безчувствено и безразсъдно.

Всъщност тогава детето му нямаше да бъде днешната Фикрет, а самият той — нещастен, като гледа дъщеря си. Но какво от това? Нали тя щеше да бъде щастлива?

След Фикрет Али Ръза бей се замисли за Лейля и Неджля. Те не бяха толкова умни, колкото голямата им сестра. Но бяха красиви в истинския смисъл на думата. Лейля караше осемнайсетата, а Неджля скоро бе навършила шестнайсет. В днешно време бе трудно да се намерят свестни и съвестни мъже. Впрочем от друга страна можеше и да не е.

Днешните младежи можеха да не разбират нищо от душевната красота на Фикрет. Но заради хубостта си Лейля и Неджля можеха да успеят. Наложително бе като всички млади, слаби и лекомислени деца да се внимава да се опазят до този ден от видимите и невидими опасности наоколо и да се съхранят чисти, неопетнени.

За Айше, Али Ръза бей отколе бе решил, че е под отговорността на брат й и сестрите й. Той и да е жив, и да не е, Шевкет винаги щеше да я закриля.

През оня ден, докато се занимаваше с градината, мислите на възрастния баща бяха заети с децата му.