Решат Нури Гюнтекин
Листопад (28)

Двайсет и осма глава

След петнайсет дни Неджля замина с Абдулвеххап бей за Сирия. Така падна и третото листо от дървото.

Досега отношенията между Неджля и Лейля бяха повече от сестрински. Разликата във възрастта бе твърде малка. Приличаха си както по физиономия, така и по характер. Бяха спали в едно легло, заедно бяха израснали, бяха се смели и плакали на едни и същи неща през годините.

Ако питаха Али Ръза бей, двете бяха неразривно свързани и не биха могли да живеят разделени, те бяха безупречен пример за семейна и кръвна връзка. А сега се разделиха като кръвни врагове, които никога не биха могли да застанат лице в лице.

Семейството се бе смалило. Вкъщи бяха останали от децата Лейля и Айше. Малко преди зимата Али Ръза бей продаде къщата в Багларбашъ. Изчисти всички дългове.

С останалите пари купи къща на улица „Долап“.

Това бе една полумрачна съборетина, състояща се от две обширни стаи. Старата къща, която децата единодушно наричаха „ад“, в сравнение с новозакупената вероятно бе като място от рая. Обаче с остатъка от сумата нямаше как да се купи по-добра. Хайрие ханъм при първия оглед не я хареса изобщо:

— Нека да изчакаме още малко, може би ще случим на нещо, което не се нуждае от такъв ремонт.

Али Ръза бей обаче, вече коренно променен, отговори с горчива усмивка:

— Да чакаме? Няма такова нещо! Да чакам да прахосате парите като през миналата година и да ме оставите на улицата?

Децата прекрачиха прага на къщата със сълзи на очи, като че влизаха в гроб. Али Ръза бей горе-долу бе в същото настроение. Въпреки това обаче още при влизането от вратата целуна ключа, който носеше, и се помоли: „Нека Бог да помага, да не изпитаме що е да си без дом!“

Лейля все още не се бе възстановила от последната случка. Втория ден, след като се нанесоха в новата къща, тя се хвана за главата и се тръшна на леглото, викайки:

— Главата ми, главата ми…

Четирийсет и пет дни лежа без да продума. Слава Богу, че болестта й не бе опасна за живота й. Един лекар, живеещ близо до тях, я прегледа и каза:

— Нерви… Да се храни добре… Не я притеснявайте. Ще й мине.

Както беше казал лекарят, Лейля след месец и половина се изправи на крака. Но това бе съвършено различна Лейля! Сякаш през някоя от нощите на боледуването й я бяха отмъкнали от леглото и сложили друг човек на нейно място. Бе отслабнала много. Вървеше като дете, което току-що прохожда, току й се завиваше свят и тя си закриваше с ръце лицето. То бе променено, но все така красиво.

Болестта бе привнесла своеобразния оттенък на страданието по лицето й, което в очите на баща й я правеше по-красива отпреди.

Характерът на Лейля също се бе променил. Вече не се заяждаше за щяло и нещяло, беше се примирила със съдбата си. От погледа на Али Ръза бей не убягна и леката, ала постоянна влага в очите й. На стария човек му се струваше, че докато говори с хората, докато им се усмихва, детето му вътрешно плаче, ала сълзите му са толкова ефирни, че се изпаряват във въздуха, преди да се превърнат в капчици. Но това можеше да е и внушение на един стар човек с разбити нерви. Каквото и да беше, но у него се появи особено състрадание към Лейля. Събуди се старата бащина любов. Всички стари обиди и ругатни изчезнаха от паметта му.

Като укрепна още малко, Лейля започна и да излиза. Лекарят съветваше да я разхождат, да я развличат и ако имат възможност, да сменят климата. Но такава промяна не беше по силите им.

Старият човек тичаше да набави подходяща млечна и месна храна като за болен. Но поне за разходки Лейля нямаше ограничения.

Преди първото излизане Хайрие ханъм зави хубавичко дъщеря си, качи я на евтин файтон и тръгнаха да подишат малко морски въздух.

Същия ден случка в малката стаичка до дворната врата отново разстрои Али Ръза бей.

Хайрие ханъм, сконфузено, като че вършеше нещо нередно, остави една бохча до Лейля. Това бе въпросното кадифено манто, което Неджля бе оставила „като милостиня“ на сестра си.

Несъмнено в този миг наглият, разярен вик на Неджля от онази нощ кънтеше в ушите на всички. Но никой не можеше да се осмели да загатне, че си го спомня. Защото тогава щеше да бъде наложително, скъпото манто да бъде изхвърлено тутакси.

Хайрие ханъм, окуражена от равнодушието и вглъбения, замислен вид на Лейля, приглушено каза:

— Хайде, дъще. Загърни се с това и да тръгваме.

Старата жена чакаше изправена с мантото в ръка и за да не срещне погледа на мъжа си, гледаше встрани.

Али Ръза бей видя как дъщеря му бавно се изправя и закрива лицето си с ръце, сякаш за да не залитне. На гърлото му заседна буца.

Лейля вече почти всеки ден обличаше кадифеното манто и обикаляше от улица на улица.

Първоначално Али Ръза бей не каза нищо за тези обиколки. Какво да прави детето, мъка го изгаряше. От личен опит знаеше, че няма по-добър лек за разсейване на мъката от безцелното обикаляне из улиците. Иначе как би могъл да издържи живота в къщата на улица „Долап“?! Особено през късите зимни дни, след обед към два-три часа в стаите не можеше да се седи без осветление. При това положение Али Ръза бей скоро бе обхванат от предишните си тревоги и притеснения.

Не бе добре едно младо момиче да скита така. Още повече, че понякога се случваше доста да закъснее. Отгоре на всичко отново се бяха сдушили с някои от старата компания.

Здравето и настроението на Лейля се бяха възстановили изцяло. Али Ръза бей продължаваше да я гледа и понеже виждаше болника у нея, сърце не му даваше да каже нещо, което би могло да я огорчи.

Но не мина много време и ето, че страховете му се превърнаха в явна опасност. До ушите му достигаха неприятни слухове. Но за голямо съжаление Лейля вече бе извоювала свободата си и я смяташе за свое изконно право. И при това Али Ръза бей се опита да я възпре със съветите си, ала кой ти слуша!

Тези наставления, продължаващи с години, бяха преуморили и изтощили стария човек. Той отдавна бе убеден, че няма полза от думите му. Каквото и да кажеше човек, онова, което имаше да става, накрая се случваше. Накратко, Лейля продължи да скитосва, както си иска.