Решат Нури Гюнтекин
Листопад (21)

Двайсет и първа глава

Али Ръза бей го крепеше само една надежда. Искаше час по-скоро благополучно да задоми Лейля и Неджля и да се отърве. Надяваше се, че щом тревогите за намиране на добра партия за момичетата отпаднат, ще приключи и този глупав театър. Всъщност знаеше, че огнището на заразата бе снаха му Ферхунде, но си мислеше, че като остане сама, без подкрепа, положението ще може да се овладее. Старият човек още отсега бе подготвил какво ще каже на Шевкет:

— Синко… Обичам те както и преди… Въпреки че съм само един изкуфял старец, продължавам да бъда глава на това семейство… Задълженията ми са все още в сила, все още важат. Така не може да продължава… Въпреки случилото се, ти си добър и способен мъж… Ако проявиш още малко усилие, сигурен съм, че ще успееш да вразумиш жена си… Ако не успееш да й се наложиш, а искаш да си с нея, или я обичаш много, то тогава можем да отделим домовете си… Друго не бих искал от тебе… С пенсията си мога криво-ляво да се грижа за майка ти и Айше.

След като изрече тези думи, Али Ръза бей ще се прости завинаги с приемите и развлеченията и ще залости отново вратата си. Ако жена му се възпротивеше, решен бе да се разделят, да я пожертва. Ако Хайрие ханъм не му се подчини, то спокойно можеше да отиде да живее при някое от децата им.

Покрай бедата и многото загуби, които тя му бе довлякла, Али Ръза бей бе изградил едно твърде ценно качество — прямота, откритост. Той отдавна вече не бе оня страхлив, свит ефенди от преди време, който не подхваща и най-незначителната работа, преди да се помайва, да я обмисля с дни, докато се измъчи порядъчно.

Така, както в чаршията лека-полека бе свикнал да се хваща с продавачите за гушата за мижави грошове, така и вкъщи той бе претръпнал към разправиите с домашните. В миналото не се бе развиквал, ако ножът не е опрял съвсем до кокала, ако не се чувстваше абсолютно прав. Сега се случваше да се хваща за дреболии и безпричинно, с детински инат да се разкрещи на всеки, попаднал пред очите му.

Може би немалък дял в това се падаше и на разклатеното му напоследък здраве.

Събитията бяха превърнали Али Ръза бей в съвършено друг човек. Бе проумял, че е в състояние да отстои правата си и да се защити, че няма защо да проявява мекушавост като преди. Стига да доживее дотогава…

Обаче избирането на двама порядъчни мъже, „от сой“ сред прихождащите в дома и усукващи се около дъщерите му, не изглеждаше никак лесно.

Али Ръза бей започна да влиза при гостите, без да чака да го подканят, и също като Диоген посред бял ден на улицата с фенер в ръка диреше онези двама спасители, на чийто морал да може да се довери.

Със седмици държа под око няколко от мъжете, чиито приказки и поведение му се сториха що-годе прилични. Измисли поводи да завърже разговор. Тайно събра сведения за живота им. Но в крайна сметка никой от тях не ставаше и туйто.

Нямаше нужда от големи усилия, за да се разбере колко много се разминават вътрешният мир и външният вид на тези хора.

Достатъчно бе да се докосне с връхчето на пръста до привидния блясък и той се олющваше, и зейваха червените отвратителни язви на разпуснатостта и разврата. Много от тях Али Ръза бей оприличаваше на своя дом, на своя салон за приеми, на своите дъщери.

Дни наред дъщерите му ходеха из къщи, облекли извехтелите жилетки на майка си, собствените му стари палта, които едва ли биха ставали за нещо, освен за кухненски пачаври; прихващаха с игли скъсаните и разпорени, с променен от мръсотията цвят дрехи, защото ги мързеше да перат или закърпят; увиваха се като пашкули в оръфани парцали. Обаче настанеше ли вечер за приеми, те се преобразяваха като пеперуди и пременени в блестящи, копринени тоалети, се превръщаха в съвсем други същества. Това бе такава промяна, че трябваха четирийсет живи свидетели, за да се повярва, че устните, издаващи тези славееви трели и сипещи толкова изтънчени комплименти наоколо, са същите онези, които допреди няколко часа са псували като хамали с омерзение. Да, и тези мъже, като неговите дъщери, на пръв поглед можеха да подведат всеки. Ала вътрешният лик на повечето от тях бе къде-къде по-ужасен, по-жалък, по-отвратителен от видимия.

Али Ръза бей губеше вече надежда, че сред тази навалица може да излезе човек от търсения вид, и се съгласи, прие мислено който и да е от тях.

„Както е тръгнало, момичетата или ще паднат в капана на някой от тези нехранимайковци, или ще им излезе лошо име… Тогава ще бъде съвсем невъзможно да ги задомим… Като знам що за стока са дъщерите ми, нямам право да придирям толкова. Време е да се откажа да търся добродетелност и големи морални качества, не бива да се двоумя, а да склоня пред първия, който печели хляба си сам и може да изхрани семейството си…“

Една вечер Али Ръза бей се видя с един комисионер, който имал намерение да се ожени за Лейля. Мъжът на име Тахсин бе към четирийсетте. Женил се бе два пъти, ала и двата му брака не били щастливи. А какъв порядъчен човек бил той самият! Какви компромиси бил правил, за да удовлетвори желанията на съпругите си! Обаче онези неблагодарни жени докарали какво ли не на главата му и отгоре на всичко го напуснали, като опропастили честта и името му. Печелел много от комисионерската си работа. Особено някои от делата му били от такъв мащаб, че можели да го наредят сред най-богатите в страната.

Али Ръза бей не вярваше на думите му. Кой знае какво се криеше зад тези приказки за компромиси, добрини, богатство. Но от друга страна нямаше причина поне осемдесет процента от чутото да не е истина.

Ако този Тахсин бей не е отрепка или измамник и печели колкото да изхрани жена си, спокойно можеше да му стане зет. С такава нагласа старият човек бе изслушал събеседника си докрай, правейки се, че му вярва. Само че на сутринта Хайрие ханъм, докато чистеше масите, намери бележка, паднала на пода. Това бе писмо до Тахсин бей, писано от един шивач, който го заплашваше, че ако и този месец не му се издължи за ушитите преди година два костюма, ще го осъди за измама.

Появата на такъв подобен късмет и за Неджля запълни времето на Али Ръза бей за още около осем-десет дена. Този бе двайсет и осем годишен мъж, улегнало момче, с благородна физиономия. Бил писар в пощата. Заплатата му била твърде ниска. Обясняваше, че всъщност харчи наследствени пари от починалия си чичо в Европа. Доста разточителен. Когато нещата тръгнаха на сериозно, Шевкет набързо го проучи и излезе наяве, че парите, които младежът пилееше, не идеха от покойния му чичо, а от шейсетгодишната му богата покровителка и любовница, която живеела в Хисар.