Колийн Фокнър
Дива любов (8)

Глава осма

Танцуващия ураган застана на входа на церемониалната шатра и се опита да подреди мислите си. Тази вечер той отново щеше да представи пред Съвета своето мнение за войната между французи и англичани и да предложи една от страните за съюзник на племето. Той трябваше да убеди по някакъв начин вожда, баща си и останалите старейшини на Съвета за опасността от продължаващите нападения на английски фортове, подклаждани от Рувил и осъществявани от Счупения рог и неговите воини.

Танцуващия ураган съзнаваше, че ще води тежка битка, но отговорността му пред членовете на племето го караше да направи всичко възможно. Той си пое дълбока и очистваща глътка въздух и се опита да съсредоточи вниманието си върху проблемите, които щяха да се обсъждат.

През последната седмица му беше трудно да се концентрира върху каквото и да било. Откакто се ожени за Рейчъл, бялата жена изпълваше съзнанието му изцяло. Не че тя правеше нещо, за да привлече неговото внимание — всъщност тя го избягваше, доколкото това изобщо беше възможно. Рейчъл създаваше впечатлението, че се опитва да се държи като другите индиански съпруги, приемайки наставленията на Плачеща жена, но Танцуващия ураган съзнаваше, че тя не можеше да се промени толкова лесно. Той усещаше физическото й присъствие, но не и някаква духовна връзка между тях. Тя отговаряше, когато я запитваше, но не проявяваше желание сама да започне разговор с него.

Той разбираше, че тя рано или късно ще се опита да избяга. Това се виждаше в небесносините й очи. Някой друг на нейно място сигурно вече щеше да е направил опит, но Рейчъл беше търпелива. Беше и умна. Разбира се, Танцуващия ураган не би й позволил да избяга, защото вече беше негова жена, но в същото време се възхищавай на нейната воля.

Той не преставаше да си задава въпроса, дали мисълта за брака й с червенокож я отблъскваше. По време на престоя си в мисията той се сблъска с фаталните последици на предразсъдъците. Но когато се сещаше за целувката през тяхната първа брачна нощ, той беше сигурен, че не я е насилвал. Беше сигурен, че тя постъпи като жена, която желае един мъж.

Танцуващия ураган пое нова дълбока глътка въздух. Той не беше имал намерение да се жени отново. В живота на един мъж жените заемаха твърде много мисли и постъпки. Те често се превръщаха повече в бреме, отколкото в преимущество. Той беше убеден, че мъжете отделят твърде много време на женските въпроси. Не беше ли прекарал последните две години в мисли за Та-уа-ни, измъчвайки се с въпроси за това как можеше да я направи по-щастлива и да предотврати това, което се случи…

Той се опита да не мисли за нея сега. Не трябваше да се самосъжалява или обвинява, защото срещата на Съвета тази вечер беше прекалено важна.

С високо вдигната глава и изправено тяло Танцуващия ураган влезе в церемониалната шатра и зае определеното за него място като гост. Той кимна почтително първо на вожда, а след това на баща си — шамана. Умишлено пренебрегна своя полубрат, който седеше между двамата по-възрастни мъже.

Глинена лула, натъпкана с лютив тютюн, започна да се предава от ръка на ръка. Танцуващия ураган не искаше да пуши, но традицията изискваше да си дръпне, преди да предаде лулата на следващия. Когато лулата мина през всички членове на Съвета и стигна обратно до шамана, вождът се прокашля и започна своята обичайна приветствена реч.

В продължение на почти час Съветът обсъждаше проблеми на селището от домашен характер — свадата между втората жена на Едноокия и Хубава жена за един калаен казан, какво име да бъде дадено на новороденото момченце, посещението на свещеника от мисията Свети Реджис миналия месец и други банални въпроси. Танцуващия ураган седеше кротко и слушаше, как проблемите един по един се обсъждат и разрешават. Въпреки опитите на Полския славей да води съвещанието, най-често се чуваше гласът на Счупения рог. Другите членове на Съвета също участваха, но когато се вземаше окончателното решение, вождът и шаманът се основаваха на мнението на Счупения рог.

Най-накрая, когато Танцуващия ураган вече си мислеше, че ще полудее от тези безсмислени приказки, Полския славей се обърна към него.

— И така, сине на Два юмрука, ти поиска да говориш пред нашия Съвет — каза Полския славей на ирокезки. — Какво би искал да споделиш с нас?

Танцуващия ураган направи кратка пауза, преди да заговори, и изчака всички погледи да се насочат към него.

— Идвам с предложението този Съвет да преразгледа отношението си към французите, вожде наш. Рувил е лъжец и измамник. Този човек е опасен. Би трябвало да последваме примера на нашите братя мохоки в другите селища и да се опитаме да сключим мир с англичаните.

Счупения рог въздъхна тежко.

— Седмица след седмица нашият брат идва с едни и същи думи — той се обърна към членовете на Съвета. — Колко още трябва да изтърпим, преди неговото присъствие пред свещения огън на Съвета да е станало нежелателно?

— Човек от нашето селище винаги е добре дошъл пред този огън. Такъв е законът — отвърна му Два юмрука.

— Казва го човек, който говори от съжаление към своя полусин — обвини го Счупения рог.

Танцуващия ураган изчака отговора на баща си с надеждата той да се застъпи за него, но съзнаваше, че това едва ли щеше да стане. Въпреки слабостта на неговия баща към Счупения рог, Танцуващия ураган все още имаше детинска нужда от бащина подкрепа. Когато възрастният шаман не каза нищо, Танцуващия ураган реши да продължи.

— Виждам разруха за нашите хора. Виждам кръв и чувам писъци на болка. Усещам вкуса на смъртта на езика си.

— Защо не оставим тези предчувствия на нашия стар баща, шамана, мой полубратко? Обясни това на членовете на Съвета. Той е нашият шаман, а не ти.

Защото вече е стар и е загубил своето ясновидство. Защото е под толкова силното въздействие на любимия си син — с неговата омраза и алчност, — че е изгубил своята сила, помисли си Танцуващия ураган. Но от уважение към баща си, когото все още обичаше, той не отговори. Вместо това той се изправи и се обърна към другите членове на Съвета.

— Искам само да си помислите какво вършим, когато нападаме английски селища и фортове. Англичаните водят непрекъснато мъже, жени и деца на нашите земи с голямата лодка. Те идват, независимо дали това ни харесва или не. И ако ги ядосаме достатъчно, те ще дойдат с големите си армии, въоръжени с пушки, и ще ни избият, докато нашите деца спят. Нямаме друг избор, уважаеми членове на Съвета, освен да се научим да живеем в мир с тях, иначе животът ни е обречен.

— Това са женски хленчове! — яростно извика Счупения рог, размахвайки застрашително юмрука си. — Това са думи на един страхливец. С помощта на нашия приятел Рувил ние можем да отблъснем белите хора от нашите земи. Ние можем да напоим земята с тяхната кръв!

— Белите хора? А Рувил не е ли също бял човек? — противопостави се на думите му Танцуващия ураган. — Не са ли французите също толкова голяма заплаха, колкото и англичаните?

Той проследи с поглед членовете на Съвета, развълнуван от изражението на техните лица. Те го слушаха! Беше ги накарал да се замислят!

— Вече загуби достатъчно от времето на Съвета с твоите оплаквания — Счупения рог извади малко сребърно шише от своя инкрустиран колан и махна тапата. — Освободи го! — предложи той на Полския славей и отпи глътка френски ликьор.

Полския славей се обърна към Танцуващия ураган извиняващ се поглед.

— Чухме твоите думи и ще ги вземем под внимание.

Страхливец, помисли си Танцуващия ураган. Ти си страхливец, който не би посмял да се изправи пред Счупения рог и да изрази собственото си мнение. Но Танцуващия ураган не искаше да злепостави възрастния човек. Той се бе отнесъл толкова добре към него, когато беше дете. Все още заслужаваше уважението на племето. Танцуващия ураган кимна.

— Помислете добре над моите думи, наследници на ирокезкия народ. Посъветвайте се и с другите наши братя, как да се справим бързо с това ужасно положение. Направете Съвет на всички племена мохоки. Казвам ви, че животът ни зависи от решенията, които ще направим през следващите няколко месеца.

Танцуващия ураган се изправи и изчака, докато думите му отекнат в церемониалната шатра. След това кимна благодарствено и излезе с високо вдигната глава.

Отвън, на залез-слънце, той почувства освежителния полъх на студения въздух. Вечерта беше добра за риболов, но на него не му беше до това. Той имаше намерение да посети вигвама на майка си, но усети, че се е отправил към собствения си дом. Не съзнаваше, че има нужда от новата си съпруга, докато не я видя изправена в сянката, на полумрака с поглед, отправен към потъмняващото небе.

Тя наистина беше едно прекрасно създание на природата, тази англичанка Рейчъл — с короната си от лъскава тъмна коса и кръгли очи с цвета на лятното небе. Дори и бледото й лице изглеждаше красиво за Танцуващия ураган тази вечер. Кожата й не беше червена — с цвета на майката земя, — а му напомняше за отразената лунна светлина от големите езера на неговото родно място.

Танцуващия ураган не свали нито за миг поглед от нея, докато се доближаваше до вигвама. Тя стоеше изправена като воин, с високо вдигната глава и издадени напред гърди. В нея определено нямаше нищо от плахия характер на мохокските жени. Той се усмихна. Колко много оплаквания беше чул тази седмица от другите, че неговата съпруга не знае положението си сред женската част на племето. В селището имаше строго определена йерархия — не само сред мъжете, но и при жените. Ако Рейчъл трябваше да бъде една от тях, то тя трябваше да научи законите на техния живот, а за това се изискваше доста време.

Рейчъл отказваше да се подчини на когото и да било, освен на собствения си съпруг. Но дори и тогава Танцуващия ураган по-скоро я молеше, отколкото й заповядваше. Вярно беше, че рано или късно Рейчъл трябваше, да заеме отреденото й място, но той нямаше никакво намерение да сломява духа й за тази цел. Тя се държеше толкова храбро през цялото това тежко изпитание. В очите на Танцуващия ураган тя беше една от малкото жени, които заслужаваха възхищение.

— Звездите ще бъдат ярки тази вечер — каза й той и видя как устните й се отпуснаха в лека усмивка.

— Да — тихо промълви тя и обгърна кръста си с ръце, като че ли да се предпази от него.

— Добра нощ за риболов.

Тя не отговори и двамата заедно вдигнаха погледи към небето. След момент на мълчание той докосна леко нейната ръка и каза:

— Ела.

Поведе я навътре във вигвама и започна бързо да хвърля разни неща в брезентовата моряшка чанта, която купи от един бял трапер преди няколко години. Той постави в нея ценните рибарски кукички и връв, остър нож, навито памучно одеяло, мях за вода и няколко други дреболии.

Рейчъл стоеше на входа и наблюдаваше как Танцуващия ураган опакова раницата.

— Къде отиваш?

— Отиваме заедно — той постави и малка кесия с лечебни билки в торбата.

Тя направи крачка назад.

— Не… Ще остана тук. Не ме е страх — тя отхвърли назад един кичур гладка коса. Страхуваше се да остане в селището без закрилата на своя съпруг, но още повече се страхуваше от това да бъде сама с него. — Ще се справя и сама.

Той преметна торбата през рамо, взе любимия си лък и стрелницата, прегърна я нежно през кръста и я изведе навън от вигвама.

— Имам намерение тази вечер да отида за риба заедно с моята жена. Ела!

Тя се опита да се освободи от неговата прегръдка.

— Моля те! Аз… аз не обичам да ходя за риба.

Той се спря и насочи черните си очи към нея.

— Някога ходила ли си за риба?

Рейчъл извърна погледа си.

— Не — призна тя, — но…

— Тогава как можеш да кажеш, че не обичаш?

Тя се обърна към красивия индианец, който я наричаше своя съпруга. Топлината на неговата прегръдка проникваше в мислите й. Една част от нея искаше да се освободи и да избяга от този дивак, но в същото време изпитваше и силно желание да плъзне ръката си по изпъкналите му скули. Съзнанието и казваше, че това е нелепо, но тя искаше отново да опита вкуса на неговите устни.

— Къде ще ходим за риба?

— На едно специално място — той я притегли към себе си и този път тя го последва, без да се съпротивлява. — Специално място, на което нашият баща ни водеше двамата с брат ми, когато бяхме деца — намигна й. — Едно вълшебно място.

Тя ускори крачка, за да се изравни с него и той пусна кръста й. От решителния поглед в неговите очи тя можеше да заключи, че той нямаше да й позволи да изостава и реши да се възползва от ситуацията. Може би щеше да има възможност да направи едно малко проучване. Ако й се наложеше да избяга сама, тя трябваше да познава района.

— Не вярвам в чудеса — отговори тя на последните му думи.

— Не вярваш в чудеса? — в плътния му приятен глас звучеше нотка на детинско учудване. — Как можеш да живееш в един толкова прекрасен свят и да не вярваш в чудеса?

— Чудесата са за малките деца. Те не са нищо друго, освен илюзии.

Той се засмя.

— Прекалено сериозна си, Рейчъл. Трябва да се научиш да приемаш даровете на живота с благодарност.

— Не се чувствам особено благодарна — отговори тя откровено. Беше й забавно да констатира, че никога не беше водила подобен разговор с Гифърд — разговор между приятели. — Каретата ни беше нападната. Видях как един човек умря. Един побъркан ме закара през половин континент. За малко щяха да ме изгорят на клада, а след това обстоятелствата ме принудиха да се оженя за човек, когото не желаех.

Танцуващия ураган не се засегна от нейните думи. Сърцето му казваше, че след време Рейчъл щеше да започне да го приема като неин съпруг така, както Плачеща жена започна да приема Два юмрука.

— Вярно е, че премина през големи изпитания, Рейчъл, но ти все пак оцеля. Сега си съвсем здрава и имаш шанса да започнеш един нов живот.

Двамата стигнаха до края на селището и започнаха да навлизат в гората през шипковите храсталаци. Тя изпитваше огромно желание да закрещи в лицето му как го ненавижда, но знаеше, че ще бъде по-добре, ако си замълчи. Тя не беше негова жена и никога нямаше да стане.

Танцуващия ураган като че ли отгатна нейните мисли.

— Знаеш, че той никога няма да дойде за теб.

Рейчъл се препъна в един затрупан корен и той посегна да я хване. Тя отблъсна подадената ръка и се хвана сама.

— Не разбирам за какво говориш.

Той се усмихна на лунната светлина.

— Не съм глупак. Наблюдавам те как търсиш удобен случай. Наистина съжалявам, че те е изоставил така. Мислиш си, че той ще се върне за теб с въоръжени войници, но това няма да стане. Този англичанин е страхливец. Не го интересува дали си жива или мъртва, иначе нямаше да те изостави — той замълча за момент, за да я остави да помисли над думите му и след това добави, с по-мек глас. — Заслужаваш по-добър мъж, който да се грижи за теб и да стане баща на твоите деца.

Страните на Рейчъл пламнаха при мисълта за интимност с Танцуващия ураган. Той действително я желаеше. Тя чувстваше това в гласа му. Ако Гифърд не се върнеше с помощ, ако брат й Томас не успееше да я открие… Тя преглътна с усилие.

Той е прав, предупреди я вътрешният й глас. Танцуващия ураган е прав. Гифърд няма да се върне за теб. Гифърд лежи мъртъв някъде в тази необятна пустош. Томас се е отказал да те търси. Мина твърде много време. Мисли си, че вече те няма.

Обзе я чувство на паника. Нещо като че ли я задушаваше и тя се замая. Никой няма да ме потърси. Никога. Ако сама не успея да избягам, никой друг няма да ми помогне.

Тя извърна поглед от Танцуващия ураган. Той се държеше толкова добре с нея, че тя почти се почувства виновна. Разбира се, това беше абсурдно. Този човек я задържаше при себе си против нейната воля. Той я принуди да се омъжи за него и ако не успееше да избяга, щеше да я принуди и да се люби с него.

Рейчъл и Танцуващия ураган вървяха още дълго един до друг по една криволичеща пътечка, водеща в северозападна посока. От време на време той й показваше някое бягащо нощно животно или дървета и храсти с причудливи форми. След малко Рейчъл се отпусна и започна да се наслаждава на гледките и звуците, които изпълваха потъналата в мрак гора. Тъй като страстите на Танцуващия ураган не я заплашваха сега, за момент тя си позволи да забрави факта, че е негова пленница. За един кратък миг тя успя да се потопи спокойно в света на Танцуващия ураган.

— Никога не съм предполагала, че гората може да бъде толкова красива през нощта — прошепна тя, докато се промъкваше под един нисък клон.

Въпреки че яворите и елите бяха скупчени доста нагъсто, лъчите на месечината проникваха през върховете на дърветата, и като че ли Господ осветяваше пътя им с магически фенер.

Танцуващия ураган кимна в знак на съгласие. Той усещаше, че Рейчъл се чувства по-спокойна извън селището, както се беше и надявал да стане. Може би ако останеха насаме в продължение на няколко дни, те щяха да започнат да се опознават по-добре. Първият брак на Танцуващия ураган завърши по толкова печален начин, че той се беше отказал да се жени отново. Но сега, след като това вече беше станало, той се отдаде на мисълта как да вдъхне живот на своя брак. Ако двамата с Рейчъл успееха да изградят основите на своя брачен живот сега, така както един мъж полага основите на своето жилище, той беше убеден, че бракът им щеше да издържи всякакви промени и изпитания.

— Вълшебното място, за което ти говорих, е тук, Рейчъл — каза Танцуващия ураган. — Трябва просто да потърсиш с поглед прекрасните неща, на крито другите не обръщат внимание — той внезапно спря и с пръст на устните посочи нещо пред тях.

Погледът на Рейчъл се изпълни с удоволствие, когато видя една сива лисица и нейните малки да пресичат пътеката. Тя се усмихна, омагьосана от пухкавите опашки и бляскащите очи на животните. Никога досега не беше виждала лисици, с изключение на червеникавите, които жени и мъже в ловни костюми преследваха по хълмовете извън Лондон.

Когато лисиците потънаха в мрака на гората, Танцуващия ураган отново продължи напред.

— Ела — каза й той и я хвана за ръката.

Хрумна й да освободи ръката си от неговата, но постъпката му изглеждаше толкова естествена, че тя не го направи. Каза на себе си, че ще го остави да държи ръката й, за да не го дразни, но истината беше, че харесваше усещането от неговото докосване. Тя не само започваше да се чувства по-сигурно, но усещаше и тръпка на вълнение да преминава през тялото й. Може би това се дължеше на нейната самота.

Рейчъл и Танцуващия ураган продължиха да вървят в продължение на още час. Постепенно гората започна да става все по-рядка и по-рядка. Нетърпелива да види какво следва напред, Рейчъл изпревари Танцуващия ураган и започна сама да се изкачва по издадените скали и да прескача повалените дървета, като че ли беше прекарала целия си живот в гората. Докато си пробиваше път през шубраците, тя внезапно спря и промълви:

— Господи, колко е красиво!

Дори и в напълно обгръщащия ги мрак тя успя да види очертанията на голямо езеро.

— Как се казва това място? — тя започна да слиза надолу по брега и когато почувства плясъка на водата върху своите крака, отправи поглед в тъмнината, питайки се докъде ли се простира езерото.

— Как се казва ли? Няма име — той остави торбата и лъка на земята. — Толкова странни ни се струвате вие, белите, с желанието си да дадете име на всяко място.

Той пристъпи към брега, наведе се да загребе вода с длани и я поднесе до устните си. Рейчъл се завъртя около него.

— Предполагам, че това изглежда доста глупаво, нали? — вятърът понесе нейния лъчезарен смях.

Танцуващия ураган загреба още една шепа вода и я предложи на Рейчъл. Погледът й срещна неговия и след това се премести върху водата в широките му длани. Тя сведе глава и отпи глътка студена вода. Постъпката й беше съвсем невинна, но в мрака с този индианец тя неизбежно изпита усещане за интимност.

Когато Рейчъл се изправи, Танцуващия ураган протегна ръка и докосна капката, която се стичаше по брадичката й. Тя наблюдаваше как индианецът улавя капката с пръст и я поднася към своите устни.

Внезапно тя потъна в дълбочината на неговите езически черни очи. Можеше да почувства приятния му топъл дъх върху своето лице. Усети аромата на неговата варварска мъжественост, който преследваше съзнанието й, където и да отидеше.

Той отново ще ме целуне, помисли си Рейчъл. Да му позволя ли да го направи? Но тя вече беше взела решение, може би дори и преди него. Танцуващия ураган се наведе над нея. Тя го посрещна и устните им нежно се докоснаха.

Рейчъл се надяваше, че целувката им ще продължи по-дълго. Тя почти загуби равновесие, когато Танцуващия ураган отдели устните си от нейните и се изправи.

— Ела при моето вълшебно място — каза той и подаде ръката си.

— Не е ли това твоето вълшебно място? — целувката й изглеждаше толкова естествена, като че ли беше целувала високия червенокож мъж през целия си живот.

— Не. След малко ще се върна и ще те отведа там — той я остави сама на брега на езерото и изчезна в гората.

Рейчъл седна на една издадена скала и зачака. Стори й се смешно, че не изпитва страх от това, че е останала сама в мрака на тази пустош и може да се защитава единствено с ножа на кръста й. Никога не би й хрумнало да излезе сама в Лондон, и дори във Филаделфия, като се стъмни без придружител. В този момент и двата града изглеждаха много по-опасни в сравнение с потъналата в спокойствие гора.

Когато Танцуващия ураган се появи отново между дърветата, той беше поставил нещо голямо върху главата си. Лодка!

Рейчъл подскочи.

— В езерото ли отиваме?

Тя обичаше водата. Дори и продължителното океанско пътуване от Лондон до Филаделфия й беше приятно.

Той донесе лодката до брега на езерото и я постави леко върху водата.

— Вземи торбата и се качвай. И внимавай, стъпвай само върху дървеното скеле. Кожата на кануто не пропуска вода, но е твърде нежна — той й предложи ръката си. — Подпри се на края на лодката и няма да паднеш.

Рейчъл стъпи колебливо в кануто и то силно се разклати. Танцуващия ураган я хвана здраво и кимна с глава. Тя бавно се отпусна на дъното на крехката лодка. След като Рейчъл седна, Танцуващия ураган започна да тласка кануто навътре и когато водата стигна до гърдите му, отскочи и стъпи леко вътре, почти без да го разклаща. Той остави своя лък и стрелницата, взе лекото гребло и започна да гребе с отмерени движения.

Рейчъл беше хипнотизирана от единството и хармонията между мъжа, плавните му движения и гладката повърхност на водата, която отнасяше кануто все по-навътре след всяко мощно изтласкване на Танцуващия ураган. Голият му гръб потръпваше при всяко негово движение, мускулите му изпъкваха през кожата, когато загребваше, и малката лодка се носеше безшумно през езерото.

Лунната светлина се спускаше от черното небе и осветяваше тъмната синьо-зелена повърхност на езерото. Толкова беше красиво! Това беше най-прекрасното изживяване в живота на Рейчъл досега.

— Това ли е? — прошепна тя, страхувайки се, че гласът й може да наруши величествената тишина. — Нали това е твоето вълшебно място — добави след няколко секунди.

— Не — той посочи напред с мускулестата си ръка. — Ето там е моето вълшебно място.

В мрака изплуваха очертанията на брега.

— Там можем да останем сами — каза й той. — Там наистина можем да се почувстваме като мъж и жена.