Колийн Фокнър
Дива любов (15)

Глава петнадесета

Рейчъл облегна главата си на един бряст и наблюдаваше с полуотворени очи как Танцуващия ураган поклаща въдицата си във водата. Те бяха спрели да почиват при залез-слънце и докато Дори направи бивак, Рейчъл и Танцуващия ураган бяха слезли до бързея да хванат риба за вечеря.

Бяха минали почти две седмици, откакто тримата прокудени бяха напуснали мохокското селище. В продължение на две седмици пътуваха без прекъсване и въпреки че изминаваха по-малки разстояния, отколкото Рейчъл беше принудена да извърви със Счупения рог и хората му по време на придвижването на север, изпитваше голямо облекчение, когато настъпваше вечерта и спираха за нощна почивка.

Въпреки всички несгоди, Рейчъл намираше и нещо хубаво в това преселение на юг. През изминалите две седмици тя беше научила много неща за своя съпруг. Те си говореха дълги часове, докато вървяха един до друг, и това й даде възможност да надникне и прозре истински сложния характер на Ураган.

Танцуващия ураган не беше толкова разстроен от изгнанието си, колкото беше очаквала Рейчъл. След първите няколко дни на пътуване в пълно мълчание той се беше превърнал в нов човек. Първоначално страдаше за смъртта на храбрия воин, какъвто той беше сред мохоките, но сега изведнъж в душата му просветна. Настроението му се промени и премина от мрачен гняв към светла надежда. Започна да говори за народа на майка си, лени ленапи. Разказваше приказките за своите деди и прадеди, които Плачеща жена му бе разказвала като дете, когато в лагера на мохоките никой не слушаше. Танцуващия ураган разказа на Рейчъл за многото различия между мохоките и лени ленапи, разлики, които тя щеше да хареса.

След като веднъж Танцуващия ураган беше приел факта, че не може повече да помогне на своите, че те бяха отказали помощта му — той приемаше бъдещето им като тяхна собствена съдба. Някога беше вярвал, че съдбата им може да се промени чрез неговите дела, но сега се чувстваше освободен от отговорност. На Рейчъл й беше странно и приятно да открие у Ураган такава логика. Тя беше очаквала цяла гама чувства — от ярост до самосъжаление, дори негодувание срещу нея, заради това че е наляла масло в огъня на недоволството в селището на мохоките. Но тя не беше преценила правилно. Гифърд щеше да изпита всички тези чувства и да си изкара яда върху нея, но не и Танцуващия ураган. Тя трябваше по-добре да познава мъжа, който я наричаше своя съпруга.

Рейчъл се усмихна на себе си. Въпреки присъствието на Дори, Рейчъл и Танцуващия ураган бяха правили любов няколко пъти, откакто напуснаха лагера на мохоките. Ураган я отвличаше някъде далече от бивака под претекст, че отиват да ловят риба или да берат някакво необичайно растение за неговата торба с лекарства. След това, веднага щом се окажеха на безопасно разстояние от бивака, той я прелъстяваше и правеха любов в гората, която беше тяхната спалня. Едва на третия път, когато се любиха, тя разбра, че тези разходки са планирани и нагласени от мъжа й. Когато го обвини, че нарочно я примамва в гората със задни мисли, той се развесели и се правеше на невинен. Обсъждането приключи с водна битка в един малък поток и любов върху тревистия бряг под звездите.

Рейчъл откри, че всеки път, когато правеше любов с Танцуващия ураган, оставяше в него част от себе си Той свиреше на нея като на костната флейта, която носеше в чантата си, а тя се наслаждаваше на новите открития на своята женственост. Ако само веднъж обявеше любовта си към нея и изразеше съжаление за начина, по който се бяха свързали, Рейчъл си мислеше, че щеше да му се предаде и да се откаже от всяка мисъл за завръщане във Филаделфия. До този момент обаче Ураган не беше заявил нищо такова.

Рейчъл се притесняваше, че в последните две седмици Танцуващия ураган не беше повдигал въпроса за тяхното бъдеще нито веднъж. Тя знаеше, че сигурно приближаваха Филаделфия и въпреки това той не беше казал нищо за това, че ще я отведе у дома, нито дори, че ще направят посещение. Колкото по на юг вървяха, толкова по-неспокойна ставаше Рейчъл. Когато отбеляза пред Дори факта, че за да стигнат до залива Чесапийк трябва да минат през Филаделфия, приятелката й каза да си затваря устата и да бъде благодарна за живота, който й се предлагаше. Дори каза, че тя лично няма никакво намерение някога да се върне пак в цивилизацията на белите. Танцуващия ураган й беше обещал да й намери добър съпруг, щом стигнат при лени ленапи. Дори се шегуваше, че може евентуално да си вземе дори двама съпрузи.

Рейчъл мърдаше босите си крака в мекия, гъвкав зелен мъх й наблюдаваше колко умело Танцуващия ураган поставяше куката си и улавяше риби със сребристи коремчета. Два пъти тя си отвори устата да каже нещо, но след това я затваряше. От една страна, тя се наслаждаваше толкова много на близостта, която изпитваха тя и Танцуващия ураган, че не искаше да я разрушава. От друга страна, обаче, тя не можеше да приеме факта, че все още беше пленница. Тя не знаеше дали наистина желае да се върне обратно във Филаделфия, но искаше да има този избор.

Танцуващия ураган подхвърли една риба горе на брега и пусна куката си отново във водата. Той стоеше гол до кръста в ручея, а синьо-черната му коса се вееше на вятъра върху раменете. Гледката на голия му бронзов гръден кош, плоския му корем и мускулестите хълбоци предизвикваха познати трепети в гърдите на Рейчъл, но тя не им обръщаше внимание. Сега беше моментът да се справи с този проблем.

— Урагане…

Той погледна през рамо, след това отново към въдицата си във водата.

— Чудех се кога най-накрая ще заговориш. От няколко дни искаш да ми кажеш нещо.

Тя се намръщи. Не знаеше как успява да го постигне, но той като че ли винаги знаеше какво ще направи тя — дори какво ще каже преди тя самата да разбере. Това я подразни.

— Урагане, ние вървим вече две седмици на югоизток. Петнадесет дни, ако трябва да сме точни.

— Да, така е.

Той нямаше да й помогне за това, тя беше сигурна по остротата в гласа му. Той вече знаеше какво ще му каже. Дълбоко в сърцето си тя вече знаеше неговия отговор.

— Искам да отида в къщи във Филаделфия.

— При страхливеца, който те изостави.

Той ревнуваше — тя позна по гласа му.

— Не. Аз ти казах. Между нас всичко свърши, преди да ме отвлече брат ти. Не съм влюбена в Гифърд и не искам да имам нищо общо с него, никога.

— Дори когато беше вече моя жена, ти го чакаше. Искаше да се върне за теб.

— Исках да бъда спасена.

— Бил ли съм груб или неучтив с тебе?

— Не.

— Удрял ли съм те някога?

— Не.

— Опитах ли се да ти помогна да свикнеш с новия си начин на живот?

Гърлото й се сви. Няма да заплача, каза си тя, няма да го направя! Тя пое дълбоко въздух, като печелеше време за своя отговор, както правеха индианците.

— Да, да, ти ми помогна — ти ми помогна толкова много.

Той се обърна да я погледне, а лицето му беше каменно.

— Тогава какво съм направил, за да те накарам да искаш да ме напуснеш, съпруго моя?

Тя искаше да си отмести погледа, но не го направи. Погледът й се закова в неговия.

— Ти не ми остави свободата да избирам — успя да каже тя, докато се изправяше на крака с ръце, стиснати в юмруци.

Той се съсредоточи пак върху въдицата си, а когато заговори отново, гласът му беше ледено студен.

— Ти си моя съпруга и ще останеш с мен. Това беше сделка. Аз те спасих от пламъците на смъртта и ти се съгласи, че в замяна ще бъдеш моя съпруга.

Тя се бореше със сълзите, които замъглиха очите й.

— Знам какво ти казах, но…

— Но си ме излъгала?

— Не! Да… — тя бавно въздъхна. — Исках да живея.

— Но да не си моя съпруга, така ли? — гласът му беше лишен от всякакво чувство.

— Урагане, ти не разбираш — тя гледаше широкия му гръб и искаше той да я погледне. Тя го обичаше и не искаше да го наранява. — Урагане, просто целият ми живот е бил управляван от мъже — първо баща ми и брат ми, след това Гифърд, след това Счупения рог, и сега ти. Искам да имам свободата да вземам сама своите решения.

— Ако те заведа на това място, наречено Филаделфия, ти ще ме оставиш.

Тя се замисли, като искаше да бъде сигурна в това, което ще каже, преди да отговори.

— Не мисля, едва ли.

Той извади още една риба от водата.

— Тогава няма никакъв смисъл да ходим в тази Филаделфия.

Той прегази през водата и излезе на брега, занимавайки се с рибата, като че ли това бе краят на техния спор и двете страни са постигнали пълно съгласие.

Първият порив на Рейчъл беше да се отдалечи. Това можеше да направи преди шест месеца, но днес тя реши да отстоява позицията си.

— Урагане, трябва да говорим още за това.

— Жените говорят твърде много.

Той толкова я ядоса, че тя изпита желание да го удари. Отпусна ръцете си до хълбоците.

— Казваш, че искаш да бъда твоя съпруга. Наистина ли искаш съпруга, която е с теб, само защото е принудена да е такава?

Той коленичи, без да я погледне, взе ножа си от тревата и започна да чисти една от рибите.

— Искам да си моя съпруга. Желая те! Ще те взема, независимо дали искаш или не.

Тя отмести косата си от лицето, като се опитваше да го разбере. Беше й трудно да разговарят, когато той е обърнат с гръб към нея.

— И би могъл да понасяш себе си, ако знаеш, че майката на твоите деца живее по принуда с теб?

— След време ще разбереш, че аз и ти сме предопределени да бъдем заедно.

Тя постави ръката си на голото му рамо и потисна желанието си да докосне лъскавата му черна коса.

— Ако съм твоя съпруга по принуда… ако не ме заведеш обратно вкъщи, за да съм сигурна, че искам точно теб и твоя живот, страхувам се, че мога да те намразя, точно както мразя брат ти.

Танцуващия ураган се обърна толкова бързо, че Рейчъл уплашено отстъпи назад.

— Слушай ме, при това добре ме слушай, съпруго моя — изкрещя той с глас, който никога не беше чувала досега. Той размаха обвинително пръст срещу нея. — Ти си моя съпруга, ти си моя телом и духом. Загубил съм вече една жена, но се заклевам пред Господа, че няма да загубя и теб. Доволна или не от това, което имаш, но ти ще останеш до мен, дори ако трябва да те завържа за себе си. Разбираш ли какво ти говоря, Рейчъл?

Рейчъл присви очи, забравила сълзите си.

— Значи ти си по-добър от другите, така ли? Дивак. Всички сте такива… Гифърд, Счупения рог, Танцуващия ураган — изрече тя ядно. — Не виждам никаква разлика.

При тези думи тя се обърна и си тръгна, като си проправяше път между клоните по посока на бивака.

Дори вдигна очи, когато Рейчъл се появи между дърветата и излезе на малката полянка, където бяха нагласили бивака. Червенокосата жена поклати глава.

— Ти си му казала, че искаш да отидеш във Филаделфия, нали?

Рейчъл избърса сълзите си с опакото на ръката. Дори беше нейна приятелка, а ето че заставаше на негова страна!

— Да, казах му, а той каза „не“. Каза, че по-скоро ще ме завърже, отколкото да ме пусне да отида.

Дори се намръщи и се върна към огъня.

— Помисли малко, скъпа Рейчъл. Той те обича и не иска да те загуби.

— Обича ли ме? Ха! Той не е способен да обича. Той, за Бога, е роден на място, където ядат хора, Дори! — тя посегна да изтрие сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите й. — И ти не разбираш. Аз дори не съм сигурна, дали искам да се върна обратно — аз само искам да зная, че бих могла, ако поискам. Ако той наистина ме обичаше, щеше да ме пусне.

Дори счупи един клон върху пълното си коляно и го хвърли в огъня.

— Мъжете не гледат на нещата по този начин. Единственото нещо, което той знае е, че те обича и ти го обичаш и иска да бъде с теб до края на дните си.

— Любов! — засмя се тя горчиво. — Никога не бих могла да обичам този мъж. Не зная дали изобщо някога бих могла да обичам някой мъж.

— Говориш така, само защото си му ядосана. Ти го обичаш и знаеш това — Дори бавно се изправи. — Но и двамата сте били наранявани. Ти от Гифърд, а Танцуващия ураган, подозирам, от жена си.

— Гифърд никога не ме е наранявал!

— Разбира се, че те е наранявал, защото те е накарал да не вярваш в себе си. Той почти те е накарал да мислиш, че не можеш да живееш без мъж до себе си. Той ти е внушил, че като жена нямаш капчица мозък в главата си.

Рейчъл поклати глава.

— Не разбирам за какво говориш. Не зная нищо за неговата — тя посочи с пръст по посока на Танцуващия ураган — предишна съпруга и не ме интересува. Изобщо не ме интересува. Единственото, което зная е, че няма да се оставя да ме държат като затворник повече — Рейчъл грабна раницата, която носеше на гърба си през деня. — Няма да го позволя!

— Къде мислиш да отидеш, госпожице?

— У дома. У дома във Филаделфия. И ако той не ме заведе в къщи, аз сама ще си отида! — Рейчъл се отправи в посока, противоположна на потока.

— Върви в гората и си изкарай яда там — извика Дори след нея. — Но ако вълците ти изядат някоя ръка или крак, не ми се оплаквай!

Рейчъл решително отмести къдриците си зад ушите и пристъпи към гората. Сега, когато беше тъмно, не беше сигурна дори в коя посока е Филаделфия. Сълзите й я заслепиха и тя започна да си пробива път през гъстия шубрак. Нищо ли няма да бъде, както трябва? Защо трябваше да обича Танцуващия ураган? Защо? Нямаше да я боли толкова, ако не го обичаше.

Рейчъл знаеше, че трябва да се обърне и да се върне в бивака. Бързо стана тъмно и не беше безопасно да стои сама в гората, след здрач. Знаеше, че се държи като дете. Но защо трябваше да й крещи така? Защо не можеше да разбере, колко трудно беше всичко това за нея? Защо не я беше взел в ръцете си и да й каже, че я обича толкова много и затова не иска да я пусне?

Рейчъл беше толкова потънала в мислите си, крачейки из гората, че изобщо не чу приближаването на мъжа докато той не излезе от храсталака. Тя прокле собствената си глупост. Не я ли беше научил Ураган, че най-важното нещо, за да оцелееш в гората, е винаги да се оглеждаш и ослушваш? Може да ти струва животът, беше казал той.

— О! — възкликна Рейчъл. Тя застана абсолютно неподвижно, вперила поглед в мъжа, като се опитваше да разбере какви са намеренията му. Може би просто се беше загубил. Тя разгледа облеклото му. Дори в полутъмното успя да различи, че той носи дрипава английска униформа. Кръвта и се смрази. Значи беше дезертьор. Човек извън закона.

Рейчъл направи крачка назад.

— Хей, ти, момиче. Казвам се Рьобен — високият, болезнено слаб непознат се ухили. — Представяш ли си, да попадна на теб тук. Молитвите ни се сбъднаха, какво ще кажеш, Боргар?

Кикотенето зад нея я накара да замръзне на място.

— Сбъдната молитва… — отговори дълбок басов глас.

— Аз… аз трябва да се върна в бивака — успя да каже Рейчъл, като се стараеше страхът й да не прозира в гласа и. — Съпругът ми ме очаква.

— Да не би съпругът ти да е онази червенокоса дебелана, която стъкмява огъня? Странен съпруг, ако питаш мене. Какво мислиш по въпроса, Бо?

— Странен съпруг наистина е тази червенокоса дебелана, — повтори като ехо мъжът зад Рейчъл.

Рейчъл постави ръката си на кръста и бавно я пусна надолу, докато пръстите й докоснаха дръжката на ножа.

Нямаше друг начин. Тя погледна косо от ъгълчетата на очите си, но шубракът беше толкова гъст, че тя разбра — няма да може да стигне далече.

Изведнъж Рьобен се спусна бързо напред. Тя отскочи назад, право в ръцете на този, който се наричаше Боргар Нададе вик, замахвайки с ножа. Почувства съпротивата му и чу силен вик от болка.

Дори в тъмнината на безлунната вечер тя можа да види тъмното петно кръв върху лицето на своя нападател.

— Пусни ме! — тя крещеше, но гласът й беше заглушен, защото едрият мъж беше запушил устата й с мръсната си ръка и я беше вдигнал във въздуха. От него се носеше миризма на барут, кисела пот и кръв.

Рейчъл се съпротивляваше, като риташе с крака и се извиваше в ръцете му. Само да се освободи! Рьобен й отне ножа и междувременно поряза дланта й. Тя започна да хлипа под натиска на силната ръка, която я държеше, тъй като беше лишена от единствената си защита.

— Хубав нож — промърмори Рьобен и килна шапката си назад, за да може да вижда по-добре. — Индиански нож, много е остър.

— Много е остър — повтори Боргар и уви една мръсна кърпа около устата на Рейчъл и я завърза толкова здраво, че тя можеше да диша само през носа.

— Завърза ли я?

Боргар отметна ръцете й зад гърба и завърза китките й с кожен каиш. След това завърза глезените й.

— Готово. Завързах я.

— Тогава недей само да стърчиш там, Боргар — Рьобен тупна спътника си по слепоочието. — Да си обираме крушите оттук. Сега като си имаме и жена с нас, няма да сме толкова самотни в твоята воняща колиба, като дойде зимата. Ти ще ходиш на лов, а аз ще се отдам на по-домашни удоволствия.

— Намерихме си жена — нейният похитител се изхили и повдигна Рейчъл, прехвърляйки я през рамо като парцалена кукла.

Рейчъл висеше с главата надолу през рамото на този грубиян. Стомахът й се преобърна, а умът й се луташе объркано. Мъжът тичаше през гората, стъпките му отекваха по земята, а тя се друсаше на рамото му при всяко негово движение.

О, Господи! Как можах да съм толкова глупава, мислеше си Рейчъл в агония и стискаше зъби. Как можах да позволя да се случи това? Ако не се бях държала толкова глупаво! Как съжалявам, че напуснах бивака…

Но Ураган сигурно ще дойде да ме потърси. Той каза, че няма да ме пусне да си отида, независимо от всичко. Така че дори и да не ме обича, аз съм негова жена. И той ще дойде да ме потърси, мислеше си тя отчаяно.

Моля те, молеше се мълчаливо Рейчъл. Моля те, ела да ме вземеш, Урагане. Кълна се, няма никога да те напусна никога, съпруже мой! Заклевам се!