Колийн Фокнър
Дива любов (2)

Глава втора

Слънцето отмираше бавно на западния хоризонт и от него не остана нищо, освен последният замах на четката на художник. Захладня и нощните животни започнаха да изпълзяват от гъсталаците, където почиваха — за да ловуват, да пият вода от бавните ручейчета и да наблюдават хората, които се бяха отправили на север.

Боже мой, никога ли няма да спрат, мислеше Рейчъл и с мъка крачеше напред. Похитителите й бяха нечовешки същества! Нямаше човек, който да може да ходи от изгрев до залез — а и много след това — с такова безпощадно темпо, без да се измори! Никой, освен тези диваци…

Гифърд каза, че са ирокези, но Счупения рог — предводителят на червенокожите, които ги бяха отвлекли, го поправи: те бяха мохоки от народа на ирокезите, хората от Кремъчната страна.

Рейчъл избърса чело с опакото на бледорозовия си ръкав или по-точно с онова, което беше останало от него. През двете седмици, изминали от пленяването й, тя вървеше по дванадесет — шестнадесет часа на ден. Кожените й пантофи бяха вече разпокъсани, а краката й — покрити с мазоли. Лицето й беше изгоряло от слънцето въпреки шапката й. Красивата й утринна рокля се беше превърнала в съдрана мръсна дрипа.

На третия ден от пътуването тя настоя Счупения рог да й даде за малко ловния си нож, за да отреже подгъва на роклята си и да върви по-лесно. Той упорстваше, като мислеше, че тя ще се самоубие. Но Рейчъл само са засмя и отряза красивата някога тъкан, оголвайки прасците си. Не беше извървяла стотици мили през гъмжащата от комари гора, за да се самоубие. В никакъв случай. В онзи момент там, в каретата, когато реши да не бяга, тя направи избора да живее, без значение какво щеше да й струва това.

Рейчъл се обърна уморено и хвърли поглед през рамо. Гифърд отново изоставаше. Ако не вървеше в крак, това със сигурност означаваше наказание. Тя преглътна буцата, която се надигаше в гърлото й. Красивият външен вид на Гифърд беше изчезнал само за един ден. С мръсна коса, с разцепена на две места долна устна, с виолетово-зелена от раните буза, и с лице, покрито с червени петна от ухапвания на комари, той приличаше на някой хлапак от задните улици на Лондон, а не на виконт от известна филаделфийска фамилия.

— Гифърд — прошепна Рейчъл раздразнено. Бяха изминали часове, откакто бяха спрели да пият вода от един кален извор. — Гифърд — махна му с ръка зад гърба си. — Гифърд, хайде!

— Не мога — простена той, а главата му се клатеше наляво-надясно. — Не мога да мина дори и една миля.

Рейчъл хвърли поглед към дивака, който вървеше на няколко метра пред нея. Бяха наредили на Нарисувано лице да я пази, но той се беше заприказвал с индианеца с килнатата шапка. Тя намали крачка, за да я настигне Гифърд и го прихвана през кръста.

— Почти се стъмни. Със сигурност ще спрем скоро. Знам, че е така! — опитваше се гласът й да прозвучи весело.

— И после какво? — попита той с глас, който издаваше, че се намира на ръба на истерията. — Трябваше да им позволиш да ми прережат гърлото и да се беше свършило всичко това.

— Не говори така! — каза му тя и го стисна. — Трябва да продължиш Гифърд, трябва да избягаме от тия зверове. Все някой ще разбере, не ни няма и ще дойдат да ни търсят. Брат ми! Томас със сигурност ще дойде да ни потърси!

Гифърд постави наранената си буза на рамото й.

— Толкова съм уморен, Рейчъл, много по-лесно би било просто да легна на земята.

Колената му се подгънаха. Рейчъл го подхвана за колана на панталоните и го издърпа нагоре. Странно, преди две седмици тя никога не би направила толкова интимно нещо. Но тези две седмици й се струваха два века.

През първите дни на пътуването тя бързо научи, че разглезените нямат шанс да оцелеят. Само за един ден тя се научи да яде полусурови диви зайци с ръце, да се облекчава на самия път, така както мъжете го правеха и да спи на земята — само с парче мъх за възглавница.

— Трябва да вървиш — настоя Рейчъл ядосано и разтърси Гифърд. — Не мога да те нося, Гифърд! Ако легнеш на земята, ще те убият.

— Няма за какво да живея — промърмори той.

— Трябва да живееш, заради мене — спонтанно изрече тя.

Той повдигна глава, за да я погледне.

— Заради тебе? Ти каза, че няма да се омъжиш за мен. Без тебе няма защо да се връщам във Филаделфия. Без тебе аз съм загубен.

Рейчъл изтри челото си със свободната си ръка. Ако имаше нещо, което бе научила при това изпитание, то бе, че със сигурност не искаше Гифърд за съпруг. Той трябваше да се грижи за нуждите й! Той трябваше да я защитава от диваците! Вместо това, още от самото начало всичко беше обратното.

Не, ако оцелееха с Гифърд от този кошмар, тя нямаше да се ожени за него. Приближаването толкова близо до смъртта я беше накарало да разбере колко важен е животът. Някъде в света съществува мъж, който щеше да я обича: Когато избяга — а тя щеше да избяга, — възнамеряваше да намери този мъж. Като имаше предвид положението, в което се намираха с Гифърд, тя не считаше лъжата за голям грях. Ако няколко лъжи щяха да го накарат да остане жив, те си струваха покаянието, нали така?

Рейчъл погали изхапаното от комари чело на Гифърд с върха на мръсните си пръсти. Това, което чувстваше към него не беше любов, а състрадание. Гифърд беше слаб — тя ясно го разбираше сега. Той се нуждаеше от нея, за да продължи да живее.

— О, Гифърд, не се тревожи за това, което казах. Сега трябва да се тревожиш как да останеш жив. Трябва да пиеш и да ядеш…

— Не мога да ям сурово месо! Поопърлени катерички, пълни с кръв — опита се да плюе, но устата му беше толкова суха, че нямаше слюнка.

— Трябва да ядеш, за да поддържаш силите си. И трябва да вървиш. Трябва да правиш това, което ни казват Счупения рог и неговите хора. Просто трябва да издържим, докато ни спасят.

Главата на Гифърд клюмна отново. Слънцето беше залязло и тъмнина обви гората.

— Вече е съвсем тъмно — оплака се той, — а те продължават да вървят.

Рейчъл се сепна, когато някой изкомандва с ръмжене. Беше Нарисувано лице.

— Какс а-а, никакви разговори! — той размаха копието, което носеше, и й показа пътя напред.

Тя пусна Гифърд, като го прегърна за кратко. Забърза напред, докато застигна Нарисувано лице и започна да върви точно зад него, като междувременно внимателно разглеждаше потъващата в мрак гора. Преди повече от седмица беше изоставила надеждата, че тя и Гифърд можеха просто да избягат. Счупения рог и неговите спътници не им даваха никакъв шанс, като ги държаха под око всяка секунда. Освен това къде можеха да избягат? На втория ден след като я плениха, индианците заобиколиха една грубо скована дървена колиба, в която тя предположи, че живеят фермери, но оттогава не беше виждала друга следа от цивилизацията. Щом Рейчъл разбра, че не беше възможно да избяга, тя се вкопчи в мисълта, че някой ще дойде да ги потърси. Брат й Томас със сигурност щеше да научи, че тя и Гифърд не са пристигнали при леля му. И след като открие каретата и тялото на преподобния отец със стрелите, стърчащи от гърдите му, щеше да заподозре, че тя и Гифърд са пленени. Томас вече я търсеше — тя беше уверена в това.

Нощта се спусна над гората с мастиленото одеяло на тъмнината. Луната се показа над върхарите, хвърляйки бледа светлина по лицата на мохоките, които сякаш бяха издялани от камък. Все още продължаваха да вървят, а в стъпките им се усещаше нетърпение. Когато Рейчъл попита Нарисувано лице кога ще спрат да пренощуват, той само изсумтя заплашително. Тя изгуби всякаква ориентация за времето и пристъпваше тежко напред, като от време на време отправяше по някоя насърчителна дума към Гифърд.

Рейчъл беше благодарна за малкото разнообразие, което предлагаше тъмната гора. Вместо да я изплашат, тайнствените звуци изостриха вниманието й. Опитваше се да си представи какво животно издаваше всеки звук и какво означаваше той. Беше очарована от миещите се мечки и опосумите, които прибягваха току пред краката й, и отелените, които изкачаха от храстите, подплашени от хората.

Крякане на пуйка внезапно сепна Рейчъл. Пуйка? Не беше чувала пуйка досега. Пуйките не бяха нощни животни. Птицата изкряка още веднъж и, за нейно учудване, един от мохоките в групата повтори звука със забележителна прилика.

От тъмнината се появиха няколко индианци. Групата спря. Счупения рог заговори с най-високия от посрещачите. Когато се обърнаха и я погледнаха, тя почувства как лицето й почервенява. Зловещата усмивка на Счупения рог я накара да потръпне и да се зачуди колко ли още време ще трябва да мине, преди да й се наложи да се бори за своята чест. Счупения рог и другият мъж поговориха още няколко минути и после групата продължи напред, а Счупения рог изостана, за да върви до нея.

— Влизаме в селището — и каза той с високо изправена глава. — Настроението ми е добро. Гарваново крило ми предложи две пушки, английско уиски и бизонска кожа от великите западни земи в замяна за теб.

Рейчъл почувства как гърлото й се сви. Сърцето й се разтуптя толкова бързо, че шумът я блъскаше в ушите.

— Не можете да ме продавате — успя да каже тя. — Аз съм човешко същество! Не можете да продавате хора.

— Вие не сте хора — каза той подозрително — Ние сме хора.

Той я погледна. Бяха еднакво високи, така че можеше да гледа Рейчъл право в очите.

— Както ти казах, Гарваново крило ми предложи голямо богатство за тебе — той сви рамене. — Но аз си мислех, че ти ще станеш добра жена на Счупения рог.

Кимна, за да потвърди, че идеята му се нрави.

— Ще те взема в моята къща с бялата ти кожа — хвана кичур от косата й и го разтърка между дебелите си пръсти. — Ти и аз ще направим синове, които да се бият с англичаните.

Тя леко се засмя.

— Няма да стана твоя жена! Аз не принадлежа на никой мъж — нито червенокож, нито бял.

— Отказваш на Счупения рог, синът на шамана на клана на Мечките! — сграбчи ръката й и я стисна.

Рейчъл се вгледа в белязаното лице на Счупения рог на бледата лунна светлина. Беше го обидила. Нейният инстинкт за самосъхранение й беше подсказал да се примирява, с каквото й да било — за да оцелее, но тя не можеше да се остави в ръцете на този мъж, независимо от последиците.

— Отказвам.

Той се подсмихна.

— Тогава ще бъдеш продадена.

Той се отдалечи гордо, изпревари другите и отново застана начело.

Гифърд застигна Рейчъл.

— За какво си приказвахте? — попита той.

Рейчъл въздъхна, но това не премахна усещането й за обреченост.

— Предложи ми да ме вземе за негова жена.

— Негова жена? Но ти вече принадлежиш на мене, Рейчъл, обич моя. Ти самата го каза.

Тя се обърна към него.

— Принадлежа? Аз не принадлежа на никого!

Гифърд отхвърли назад кичур от мръсната си коса.

— Исках само да кажа…

— Достатъчно — тя вдигна ръка, като че ли да се предпази. — Стига ми за днес. Моля те, не казвай нито дума повече, нито една проклета дума.

Гифърд замълча и те продължиха да се тътрят един до друг. Скоро воят на лаещи кучета изпълни нощния въздух. Гората започна да се разрежда и, след като преминаха в редица през трънака, те влязоха в селището. Рейчъл спря и Гифърд се блъсна в нея.

— Пристигнахме — прошепна тя.

Нарисувано лице ги блъсна грубо напред. Рейчъл затътри крака, внезапно толкова изплашена, колкото и в деня, когато беше нападната каретата. Няколко мъже и голи до кръста жени се появиха от продълговатите дървени къщички, осветявани от малки огньове.

Те заговориха ядосано и разгорещено в един глас. Рейчъл се отдръпна изплашено назад, тъй като тълпата се спусна към тях. Счупения рог крещеше и се смееше, очевидно горд със своите пленници. Една висока жена с грозна заешка устна погали косата на Рейчъл, а след това изведнъж я дръпна силно и почти я събори на земята.

Гифърд я хвана.

— Ей, стига толкова!

Жената със заешката устна доближи лицето си до Гифърд, като бърбореше на собствения си език и му се смееше.

Разтреперана, Рейчъл покри ушите си с ръце. Страхуваше се, че ще припадне. Беше уморена до смърт, а шумът и бъркотията бяха повече, отколкото можеше да понесе. Всички говореха, говореха за нея и Гифърд. Докосваха дрехите, лицето, гърдите й.

— Спрете, спрете — проплака тя и хвърли поглед по посока на Счупения рог. Накарай ги да спрат!

Счупеният рог пристъпи към нея и няколко индианци му направиха път.

— Промени ли намерението си, бяла Ра-чел? Искаш да те защитя? — той хвана кичур от сплъстената й коса и я повдигна към устните си. — Достави удоволствие на този мъж и аз може и да те направя своя жена — той погледна първата си съпруга, жената със заешката устна. — Достави на този мъж голямо удоволствие и може да заемеш мястото на Хубава жена.

Жената със заешката устна стрелна Рейчъл заплашително с очи.

Рейчъл отмести погледа си от Хубава жена към морето от тъмни очи, втренчени нея в очакване. Чу тежкото дишане на Гифърд. Да откаже на Счупения рог отново, тук в неговото селище, би означавало… Тя повдигна тъмните си ресници.

— Нищо не съм ти сторила, но въпреки това ти ме отвлече против волята ми. Накара ме да бродя из гората повече от две седмици и сега…

Счупения рог я удари силно през устата, като я накара да замлъкне.

— Достатъчно! Или ще приемеш щедростта на този мъж от клана на Мечките, или ще станеш една от другите.

Рейчъл проследи с очи погледа на Счупения рог. Тя чу протестиращия вик на Гифърд. Двама мъже го повлякоха към далечната част на лагера. За първи път видя на слабата лунна светлина и светещите огньове, че имаше хора, които бяха завързани към стълбове, забити в земята… бели мъже и жени.

Рейчъл прехапа долната си устна, за да потисне риданието от ужас, което се надигаше в нея. Значи тя и Гифърд не бяха единствените пленници…

Счупения рог наведе отвратителното си белязано лице на няколко сантиметра от нейното.

— Отново ти казвам. Приемаш ли щедростта на този мъж? Защото, ако не я приемаш ще бъдеш продадена на французите заедно с другите. Продадена като блудница, каквато си!

Рейчъл, погледна към пленниците. Мъжете, влачещи Гифърд, бяха стигнали до мястото и го завързваха за един стълб. Тя погледна обратно към Счупения рог.

— Не приемам щедростта ти — каза тя тихо с явна жлъч в гласа.

Счупения рог замълча, невярващ на ушите си. След това рязко кимна и се отдалечи. Хубава жена и още една индианка веднага се спуснаха към Рейчъл, сграбчиха я за ръцете и я задърпаха към другите пленници. С периферното си зрение Рейчъл видя един мъж, който стоеше в сенките на лагерния огън. Погледът му срещна нейния и за момент щя помисли, че вижда лъч на състрадание в неговите езически черни очи. Тогава той внезапно изчезна подобно на сянка, преминала през съзнанието й и която я караше да се чуди дали въобще го е видяла.

Хубава жена изсумтя и задърпа Рейчъл.

— Хайде! — заповяда тя. — Ела да видиш новия си дом.

Другата жена се засмя.

Те завързаха Рейчъл за един стълб с друга жена — точно срещу Гифърд. Извиха ръцете и зад гърба, наслаждавайки се на нейните викове от болка. След това забързаха китките й една за друга и я оставиха.

За момент Рейчъл остана свита на земята, вцепенена от ужас. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна, толкова изплашена. Можеше да чуе равномерното дишане на жената, завързана зад нея. На слабата лунна светлина различаваше контурите на тежко отпуснатото тяло на Гифърд.

— Гифърд — прошепна тя.

— Рейчъл… Рейчъл, обич моя…

— Гифърд, какво ще правим сега?

— Не зная — прошепна той в отговор. След това последва пауза и продължи. — Рейчъл, жаден съм.

— Казах ти, трябваше да пиеш там, на последното поточе.

— Поточе? — той се засмя раздразнено. — Това не беше нищо друго, освен бавно течащ отходен канал!

— Това беше вода, Гифърд.

Той изсумтя с презрение и след това отново замлъкна.

Рейчъл пое дълбоко въздух и повдигна брадичката си, за да погледа звездите. Нейната баба винаги й беше казвала, че животът е съдба. В деня, в който се родиш, казваше тя, животът ти се предопределя като на карта от рождението до смъртта. Тя казваше, че всичко е записано на звездите. Рейчъл се чудеше, докато се взираше в блещукащите светли точици, дали й беше писано да умре на двадесет и две години.

 

Танцуващия ураган се вмъкна в къщата на Счупения рог и застана на входа. Чайка, втората съпруга на Счупения рог, му сервираше ястие от печено еленско месо и подсладени с мед пшенични питки с единствената си здрава ръка. Другата — чукан непотребна плът — стоеше отпусната на хълбока й. Хубава жена бе заета да слага децата на мъжа си, родени от Чайка, да спят на местата им в дъното на къщата. Като видяха Танцуващия ураган, Чайка и Хубава жена сведоха очи, както подобава, като се стараеха да не срещат погледите си с по-високопоставения мъж.

— Урагане — изсумтя Счупения рог, като натъпка едно цяло квадратно парче от царевичните питки в устата си.

— Братко… — това беше обвинение.

Счупения рог вдигна поглед раздразнено:

— Седни, седни — каза той на английски. — Моята жена ще ти донесе храна.

Танцуващия ураган стопи близостта между него и брат му с кратко махване на бронзовата си ръка.

— Не искам никаква храна.

— Тогава поне не бъди груб — продължи Счупения рог на английски, въпреки че брат му говореше на родния им език, както беше прието. — Седни, докато се храня — той се обърна към втората си съпруга.

Чайка бързо остави дървения поднос с храна в краката на съпруга си и се оттегли заднешком, покрай Танцуващия ураган. След това излезе от вигвама, оставяйки мъжете насаме.

Танцуващия ураган приседна пред малкия огън в средата, който хвърляше мека светлина. Нажежените въглени проблясваха тайнствено и осветяваха двамата братя, двамата врагове.

— Довел си още пленници…

Счупения рог се ухили, посягайки за още едно голямо парче еленско месо.

— Хубава бяла кучка, нали? Гарваново крило ми предложи много за нея, но мисля да я задържа за себе си.

— Имаш вече четири съпруги. Ти си алчен човек.

Счупения рог сграбчи с мазната си ръка издутото парче плат, покриващо слабините му.

— Нуждите са ми големи — той се засмя на собствената си шега, облизвайки мазните си пръсти. — Ти самият трябва да си вземеш съпруга, даже две, и тогава ще разбереш нуждите на истинския мъж.

Танцуващия ураган се намръщи.

— Трябва да я пуснеш да си ходи!

Счупения рог вдигна поглед с любопитство.

— Нея?

— Всички, разбира се — отговори Танцуващия ураган, без да се смути.

Дълбоко в себе си се зачуди защо беше казал „да я пуснеш“… Имаше предвид жената, разбира се, смелата жена, която се беше изправила срещу мохоките, макар че те можеха съвсем лесно да я заколят с един удар на ножа.

— Няма да ги освободя, французите предлагат пушки и уиски за жените. От този бизнес се печели.

— А мъжа? Защо го доведе? Французите не плащат за мъжете.

Счупения рог повдигна рамене.

— За разнообразие. Освен това — вдигна той пръст. — Рувил все още плаща за руси скалпове с или без топки.

— Гади ми се от тебе, братко.

Счупения рог хвърли на земята дървения поднос.

— И на мен от теб! Ти си срам за баща ни с твоите женски нрави!

— Всички ни ще затриеш с проблемите, които създаваш, и войните, които водиш — Танцуващия ураган вдигна ръка. — Мохоките ще умрат, шестте народа ще изчезнат. Виждам това в буреносните облаци.

Брат му се изплю в огнището.

— Не виждаш нищо друго, освен това, което искаш да видиш — той се потупа по голите гърди. — Забравяш, че аз също така съм син на шамана, а аз виждам победа. Аз виждам английската кръв да се стича червена по тази земя, докато те не изчезнат.

Танцуващия ураган поклати жлъчно глава.

— Лъжливи мечти, лъжливи надежди. Ти слушаш твърде много това, което ти казват сенките отвъд реката, французите не са с нас. Ние не сме нищо друго, освен маши в битката им с англичаните. И те могат да ни пожертват.

Счупения рог извади ножа от колана си.

— Всеки мъж, който ми противоречи, ще умре в мъки.

Танцуващия ураган погледна настрани. Знаеше, че разговорът е безсмислен. Колко пъти го бе водил с брат си през изминалата година? И винаги стигаше до един и същ извод: Счупения рог мразеше англичаните и не само желаеше да умре, но и да пожертва целия си народ, за да изгонят белите мъже оттук. Танцуващия ураган не можеше да го убеди, че това бе обречена битка. Въпреки че вече бе ходил в градовете и бе видял динамиката на живота там, той все още вярваше, че ирокезите могат да победят англичаните. Не разбираше даже простия факт, че численото им превъзходство правеше този подвиг невъзможен.

Танцуващия ураган се изправи.

— Отново те моля да освободиш затворниците. Всички. Те са невинни.

— Те са бели — Счупения рог се пресегна за плоското шише уиски от кошницата на пода и издърпа корковата тапа. — Следователно те са виновни.

— Ще отида в Съвета.

— Върви. Знаеш какво ще кажат те. Ще кажат, че ти, Танцуващия ураган, сина на шамана, си страхливец. Ще кажат, че не си достатъчно мъж да направиш онова, което би трябвало да сториш, за да защитиш своя народ. Ще кажат, че не ставаш за мохок, щом като не ти стиска.

— Грешно е да се отвличат, да се измъчват, да се убиват и да се продават човешки същества.

— Те не са човешки същества — вдигна рамене Счупения рог, като отпи продължително от бутилката, а след това се ухили — Следователно нищо грешно не е извършено.

— Това не е крайната цел, братко. Достатъчно време стоях настрана и те наблюдавах как отклоняваш нашите хора от правия път.

Счупения рог махна с ръка.

— Наричаш ме братко, но забравяш, че сме само братя наполовина. Твоята майка, Плачеща жена, е от племето лени ленапи — той се засмя тихо. — Следователно, това те прави половин човек, половин брат.

Без да пророни нито дума повече, Танцуващия ураган излезе от вигвама в прохладата на нощта. Остана за момент в сянката на жилището със свити в юмруци ръце, опитвайки се да обуздае гнева си. Какво да прави сега? Как да убеди народа си, че Счупения рог не е прав? Как можеше да ги накара да видят унищожението на народа си така, както го виждаше в сънищата си? Как можеше да ги накара да разберат, че ако не спрат да воюват и се опитат да живеят заедно с белите хора, те всички ще умрат?

Тиха женска въздишка привлече вниманието на Танцуващия ураган и той се обърна към мястото, където държаха пленниците. Видя младата жена, която току-що бяха докарали. Беше вързана за един стълб и се бе унесла в неспокоен сън, свита на земята. Мяташе глава насам-натам и нещо мърмореше.

Танцуващия ураган знаеше, че не бива да ходи при нея. Не трябваше да я гледа, нито пък да говори с нея. Тя щеше да умре или да бъде отведена както другите и той нямаше власт да предотврати това. Самият той се намираше между живота и смъртта сред мохоките, за да дръзне да спаси поне един живот.

Но нещо го привлече към нея, може би нежните черти на лицето й или меката коса, която падаше по раменете й. Когато се приближи; той я чу да казва нещо. Вода. Тя искаше вода. Може би бяха минали часове, откакто за последен път беше пила и Хубава жена със сигурност не си бе направила труда да даде на затворниците храна или вода.

Танцуващия ураган направи рязък завой и пое обратно към жилището си. След няколко минути се върна, носейки съд със студена вода. Без да обръща внимание на това дали някой го наблюдава, той отиде до отвлечената жена и приклекна до нея. Докосна нежно страната й и след това повдигна съда до нейните устни.

Очите на Рейчъл трепнаха. Вода… беше толкова жадна. В просъница тя не знаеше откъде дойде тя и дали не сънува. За нея това нямаше значение. Може би, ако сънуваше, жаждата и щеше да бъде уталожена и тя щеше да спи по-добре.

След като отпи няколко глътки, Рейчъл пое дълбоко дъх. Имаше някой. С мъка отвори очи и срещна същия състрадателен поглед, който я беше следил из двора на селището по-рано същата вечер. — Благодаря — промълви тя, усмихвайки се едва-едва.

— Още? — попита червенокожият мъж на странен, напевен английски.

Усмивката на Рейчъл се разшири. Нейният ангел — спасител беше красив мъж с високи скули и чувствени устни. Кожата му беше с най-красивите оттенъци на червеното, като току-що изорана земя. Ухаеше на бор и на гора, точно след здрач. Изглеждаше толкова нежен.

— Достатъчно — прошепна тя. — Дайте на Гифърд, моля ви.

Клепачите й се затвориха, докато тя се бореше да остане будна.

— Гиф-фърд?

Тя вдигна ръка, посочвайки мъжа, за който някога искаше да се омъжи.

— Моля Ви, дайте на него останалото.

Танцуващия ураган непринудено погали нежно бузата й с върха на пръстите си. Помисли си, че може да освободи тази бяла жена и да я отведе далеч оттук. Можеше да ги спаси от трагедията, която знаеше, че очаква и двамата. Но дългът го задържаше тук. Обичта към майка му, отговорността му за децата в селището го задържаше тук. Знаеше, че трябва да остане и да се опита да спаси своя народ.

Танцуващия Ураган стана и се отправи към другия пленник, все още със съда с вода в треперещата си ръка.