Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 72 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Колийн Фокнър. Дива любов

ИК „Аполо прес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Miroslava)

Глава седма

Рейчъл чу, че индианските барабани започнаха да бият настойчиво, което беше знак, че сватбената церемония щеше да започне всеки момент. Тя потрепери въпреки топлината в колибата на Танцуващия ураган. Непрекъснато си повтаряше, че този езически ритуал не е истинско бракосъчетание и все пак, дълбоко в себе си, тя се страхуваше от мисълта, че ще се обрече на Танцуващия ураган.

Мохоките още не бяха хванали Гифърд, но ако го хванеха, преди да успее да стигне някое безопасно място, щяха да го убият. Как щяха да разберат къде е тя, за да я спасят? Ами ако Томас се откажеше да я търси? Нима, ако никой не дойдеше за нея, тя щеше да остане до края на дните си окаяната съпруга на един червенокож?

Не. Ако никой не дойде за мен, сама ще избягам, каза си тя. Ще изчакам няколко дена, най-много седмица, и след това ще се опитам сама да се измъкна. Ще се правя на добрата съпруга пред този дивак, ще го накарам да ми повярва и после ще се измъкна от селището и ще съм свободна, свободна от всички мъже, които искат да ме притежават.

Ритъмът на барабаните пред колибата на Танцуващия ураган се учести. Рейчъл изтри влажните си длани в новата рокля от еленова кожа, с която беше облечена… подарък от младоженеца. Както и прокъсаната рокля, която Хубава жена й беше дала и тази беше без ръкави и стигаше точно до коленете й. Но тази рокля беше с богата украса, както и новите мокасини, с които беше обута. Тя раздвижи пръстите на краката си и погледна надолу към меката еленова кожа. Трябваше да признае, че те бяха малко по-удобни от обувките с високи токове, с който пристигна в лагера.

Плачеща жена се показа иззад парчето кожа, което висеше пред входа на колибата.

— Време е — каза тя на най-добрия си английски.

Рейчъл се усмихна на по-възрастната жена. Плачеща жена беше единствената от племето, която се отнесе внимателно с нея. Сутринта й донесе храна, а после я заведе на реката да се изкъпе. Нейната бъдеща свекърва се потопи заедно с Рейчъл в хладната вода и изми косата й с плътната бяла сърцевина от стъблото на някакво растение. За огромна изненада на Рейчъл този индиански шампоан миришеше чудесно, а косата й стана чиста и лъскава. След като й изми косата, Плачеща жена даде на Рейчъл малък калъп сапун, с който да се измие. Тя прекара почти един час в плитчините на реката и изми насъбралата се от седмици мръсотия.

Най-сетне, когато кожата й леко я пареше от търкането, Рейчъл излезе от реката и се остави Плачеща жена да я избърше с ленена кърпа. Когато се върна в колибата на Танцуващия ураган, другата жена й даде роклята и мокасините, като й обясни, че те са подарък от Танцуващия ураган.

Останалата част от деня Рейчъл прекара в почивка. Плачеща жена остана при нея, готова да се отзове, ако тя я повика. Рейчъл попита къде е Танцуващия ураган, защото не го беше виждала от предишната нощ. Възрастната жена се разсмя и обясни, че било лош знак за младоженеца да види булката преди церемонията, защото тя може да разбере колко е грозен всъщност и да се откаже да се омъжи за него.

Грозен? Танцуващия ураган може би притежаваше много други неща — надменен, плашещ, непредсказуем — но в никакъв случай не бе грозен. Така Рейчъл прекара оставащите часове в размисъл над положението, в което се намираше, и се питаше какво ли ще се случи след ритуала. Дали Танцуващия ураган щеше да удържи на думата си и няма да настоява за близост или Рейчъл ще бъде принудена да защитава честта си?

— Ра-чел — каза нежно Плачеща жена. — Време е. Твоят воин чака.

Рейчъл кимна, косата й блестеше и се разстилаше върху раменете й.

Плачеща жена настоя да я среше в типичната булчинска прическа на индианките от Делауеър. Тя бухна косата й с четка от четината на таралеж и след това направи малки плитчици, които закрепи на темето й, като вплете в тях раковини и мъниста.

Рейчъл вдигна глава и срещна погледа на Плачеща жена.

— Аз съм готова.

Възрастната жена стисна студената ръка на Рейчъл в своята топла длан.

— Моят син е добър човек. Смел. Той ще те дари със синове, с които да се гордееш.

— Сигурна съм, че е добър човек, поне за мохок — отговори Рейчъл искрено. — Но аз не съм го принуждавала да се ожени за мен, за да ме спаси. Не мога да бъда щастлива само заради това.

Плачеща жена протърка ръката на Рейчъл между своите набръчкани ръце.

— Разбирам думите ти. Взеха ме от семейството ми, когато бях на не повече от петнайсет лета. Два юмрука ме отведе далеч от моя народ и аз станах част от неговия род. Тази жена е преживяла много тъга — тя стисна ръката на Рейчъл. — Но тя намери и много щастие. Тя дълги години мечтаеше за дом и най-сетне го намери.

Рейчъл издърпа ръката си. Не можеше да каже на Плачеща жена, че няма намерение да остане с тях. Не искаше никой да разбере, че за нея тази сватба беше несериозна. Но това беше единственият начин да оцелее.

— Благодаря ти за добрите думи — каза тя.

Плачеща жена кимна.

— Тази жена вижда много щастие за теб, Ра-чел. Тя вярва, че ти ще го познаеш, когато го срещнеш.

Един вик отвън накара Рейчъл да потръпне.

— Най-добре да вървим, преди да са ме измъкнали насила — промърмори тя.

Плачеща жена повдигна кожената завеса и Рейчъл пристъпи в помръкващата светлина на деня. Повечето хора от лагера се бяха събрали не толкова заради церемонията, а от любопитство. Стояха наредени едни срещу други в две редици и се проточваха до племенния огън, който ярко светеше. Счупения рог и четирите му жени нарочно не присъстваха. На края на едната редица стоеше Танцуващия ураган и трима възрастни мъже — шаманът, бащата на Танцуващия ураган, и вождът, както предположи Рейчъл, от това, което й беше разказала Плачеща жена.

Танцуващия ураган привлече вниманието й и омагьосана от погледа му, тя тръгна към него, а обутите й в мокасини крака сами налучкаха ритъма на барабаните. Танцуващия ураган изглеждаше изумително в младоженската си премяна. Той носеше малка препаска и везан елек, така че по-голямата част от бронзовото му, мускулесто тяло се виждаше. Гарваново черната му коса беше хваната на опашка, завързана с лента от животинска жила, по която висяха пера и мъниста. На едрите му бицепси имаше по една гравирана медна гривна. Изражението му беше тържествено, черните му очи бяха вперени в нея.

Тя пристъпи и застана до него, както й казаха. Шаманът запя тихо, като в ръцете си люлееше едно гърне с димяща пепел, а вождът разпалено започна да говори.

Танцуващият ураган отговори веднъж на родния си език, но никой нищо не попита Рейчъл, така че тя стоеше мълчаливо. Опитваше се да мисли за други неща, освен за сватбата и за мъжествения езичник, който стоеше до нея и държеше здраво студената й, трепереща ръка. Непрекъснато си повтаряше, че това не е истинска сватба, но дълбоко в сърцето си усещаше, че докато слуша неразбираемите слова на ритуала, нещо невидимо започва да я привързва към този чужд човек.

Когато церемонията свърши, нямаше целувка. Рейчъл не знаеше дали такъв беше индианският обичай или Танцуващия ураган й го беше спестил, понеже знаеше какво усеща. Така или иначе, тя си отдъхна. Индианците не се събраха да празнуват, а се разпръснаха. Жените тръгнаха към колибите си, а мъжете се събраха около огъня и започнаха да отпиват уиски от една бутилка и да си я предават. Рейчъл се спря и за малко наблюдава мохоките, а след това се обърна и погледна Танцуващия ураган.

— Свърши се — промърмори тя, понеже усещаше, че е нужно да каже нещо, но не знаеше какво.

— Свърши се — повтори той. — Сега си в безопасност. Аз, Танцуващия ураган от рода на Мечките, ще закрилям Рейчъл, своята съпруга.

Тя наведе поглед, неспособна да издържи тъмните му, проницателни очи.

— Още не съм ти благодарила, че ме спаси.

Той докосна с върха на пръстите си бледата й страна.

— Не искам никакви благодарности. Искам само да приемеш съдбата си.

Тя вдигна очи.

— Съдбата ли? Дали съдбата ми не е да бъда винаги под властта на някой мъж? Най-напред на баща ми, после на Гифърд, Счупения рог, а сега и на теб?

Няколко воини погледнаха към тях, когато чуха неприлично високия тон на гласа. Танцуващия ураган я хвана за ръката и я поведе към колибата си.

— Никога няма да си под моя власт, освен когато това се налага — той вдигна кожената завеса на входа и полека, но категорично я бутна да влезе.

— Какво означава това, когато се налага?

— Означава, че искам да се държиш както трябва да се държи жената на един мохок. Няма да показваш неуважение към мен и моето семейство пред другите хора. Трябва в думите и поведението ти да има уважение към тях.

Тя скръсти ръце.

— Уважение ли. А какво уважение имате към жените, които купувате и продавате?

— Аз не участвам в продажбата на английски манаке.

Тя се изсмя.

— И си мислиш, че си невинен? Счупения рог продължава да отвлича и да продава жени! Ти позволяваш това да става. Моята приятелка Дори е завързана за онези колове там!

— Не мога да помогна на другите. Единствено на теб, Рейчъл.

Сълзи бликнаха в очите й и тя се обърна, за да не ги види той.

— Защо точно на мен? — прошепна тя. — Защо именно мен?

— Не знам — Танцуващия ураган запали лоените свещи в оловния светилник и стаята се изпълни с мека светлина. — Съдба, предполагам — той млъкна и остави думите му да потънат. — Сега ела да хапнем. Майка ми ни е оставила сватбена трапеза.

— Не съм гладна.

Той седна с кръстосани крака на една щавена кожа.

— Тогава седни, докато се храня.

Тонът на Танцуващия ураган я накара да се подчини. Тя седна срещу него, от другата страна на изгасналото огнище, във възможно най-отдалечения ъгъл на малката колиба.

Танцуващия ураган си взе от подноса парче еленско месо, изпечено с гъби, и една голяма порция царевични зърна.

— Знам, че ще ти трябва малко време, за да свикнеш с нашите нрави. Както ти казах, аз съм много търпелив. Но не понасям капризни и намусени деца — той вдигна едната си вежда. — Аз изпълних моята част от сделката. Измъкнах те от пламъците и те направих моя жена, за да спася живота ти. Сега ти трябва да изпълниш твоето задължение като съпруга.

Тя го гледаше, докато той набучваше с ножа си една гъба и я поднесе към устните си.

— Кажи какво искаш да направя и аз ще го сторя.

Той се навъси.

— Харесвам те повече като опърничава, отколкото като покорна съпруга — той издърпа гъбата със зъби и я сдъвка. С глава й посочи един малък вързоп близо до огнището. — За теб е. Сватбен подарък.

Тя докосна гърдите си.

— Но ти вече ми подари роклята и мокасините.

— Отвори го — той разряза месо от елен и отхапа един сочен къс.

Рейчъл вдигна кожения вързоп и го разтвори. В него имаше мек колан от щавена кожа, покрит със сини мъниста и женски нож. Тя погледна към Танцуващия ураган.

— Всяка жена трябва да носи нож. За да си върши работата и да се защитава. Ще го носиш винаги, когато не си с мен.

Тя прокара ръка по невероятно красивия колан, като се опитваше да не забрави гнева, който изпитваше към Танцуващия ураган. Но й беше толкова трудно да му се сърди, когато гледаше хубавия подарък, който й беше направил.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той си сипа едно канче вода.

— Сега ела да ядеш, а после ще легнем да спим. Утре Плачеща жена ще ти покаже как да се оправяш със задълженията си на съпруга. Тя ще те научи как да станеш добра жена на Танцуващия ураган.

Рейчъл започна да яде с нежелание. Въпреки че не беше гладна, знаеше, че трябва да се храни, за да има сили. Ако искаше да избяга, трябваше да поддържа тялото и ума си силни. След яденето Танцуващия ураган взе флейтата си и засвири. Отпусната от храната и напитките Рейчъл седеше със скръстени крака, а очите й се затваряха от умора. Тя дълго седя в меката светлина на свещите и слуша как новият й съпруг свири на флейта от кост.

Не след дълго той я остави и започна да се приготвя за лягане. С полуотворени очи Рейчъл видя как Танцуващия ураган свали коженото си елече и мокасините. Наблюдаваше как светлината от свещите играе по бронзовата му кожа, която се извиваше при всяко негово движение.

Изглежда Танцуващия ураган усети, че тя го гледа и се обърна.

— Време е да спим, жено — каза той, а гласът му беше толкова тих, че тя по-скоро усети, отколкото чу думите.

Той бавно й подаде ръката си. Тя покорно я пое.

— Да, и аз съм уморена — каза тя плахо, когато пръстите му се сплетоха с нейните и той й помогна да се изправи.

Той посочи с глава към меките кожи, разстлани на пода. Това очевидно беше брачното ложе, приготвено от доброжелателната му майка.

Погледът на Рейчъл се премести от Танцуващия ураган към постелята и обратно към него. Преди да може да възрази, той притисна устните й с пръст.

— Казах ти, че съм търпелив и въпреки, че те желая, Ра-чел, няма да те взема против волята ти. Да насилиш една жена не е най-добрият начин за започване на съвместен живот с нея.

Тя наведе очи и се почувства виновна за обвиненията, които за малко щеше да изрече.

— Аз съм ти искрено благодарна за това, което стори за мен — прошепна тя. След това вдигна очи.

Той улови една от малките й плитчици и я уви около пръста си по особено ласкав начин.

— Не се страхувай от мен, Ра-чел. Сега си моя жена. Ще убия всеки, които ти причини зло.

Когато погледна в тъмните му очи, тя с изумление разбра, че той говори истината. Мислите й се отклониха към Гифърд и момента, когато той яхна коня, избяга и я изостави. Знаеше, че е глупаво да сравнява един дивак с виконт, но не се сдържа. Не можеше да не си зададе въпроса, как би постъпил Танцуващия ураган, ако беше на мястото на Гифърд. Дали и той щеше да избяга от лагера и да я изостави? Реши, че не би го направил.

Рейчъл протегна трепереща ръка и с върха на пръстите си погали Танцуващия ураган по лицето. Кожата му беше мека и топла. Той леко извърна глава, така че устните му докоснаха пръстите й.

Очарована от усещането на кожата му, тя продължи да изучава извивката на долната му устна с връхчетата на пръстите си. Усети, че трепери. Беше едновременно уплашена и омаяна от неговото излъчване.

Той наведе глава. Тя почувства, че ще я целуне. Осъзнаваше, че трябва да се отдръпне, но когато той обви с ръце кръста й, усети, че ръцете й сами обгърнаха голите му бронзови рамене. Тя затаи дъх.

Устните му докоснаха нейните, толкова леко, сякаш отпиваха глътка вода. Рейчъл усети, че се разтапя в ръцете му. Тя си каза, че си струва да дари с една целувка човекът, който спаси живота й. Но истината беше, че тя искаше червенокожият да я целуне. Искаше и тя да го целува.

Езикът му докосна долната й устна и тя разтвори устни. Тялото й пулсираше с новото усещане за силно желание. Когато целувката му стана по-настойчива, тя се приближи по-плътно до него и притисна тялото си в неговото. Мисли за греховна похот и мъки във вечен адски огън се въртяха в ума й, но тя не можеше да се възпре. Единственото, което искаше, беше този мъж и ласките, му.

Когато той се отдръпна, тя беше останала без дъх. Беше смутена. Беше ужасена. Всъщност тя сама се беше хвърлила в ръцете на този дивак!

Отстъпи и се отдръпна, сякаш бронзовата му кожа пареше.

— Аз… — не знаеше какво да каже. Усети, че страните й пламтят.

Танцуващия ураган се разсмя, но това не беше груб смях.

— Върви да легнеш, жено — прошепна той и посочи постелята от кожи. — Аз няма да те последвам, независимо, че много бих искал.

Рейчъл бързо се оттегли в най-далечния ъгъл на колибата и, като следеше внимателно движенията му, се мушна между завивките. Отново последва плътен мъжки смях, когато той сложи ръка на препаската си, за да я махне, а тя се обърна на другата страна, да не би да зърне оголената му мъжественост.

— Лека нощ, жено — прошепна нежно Танцуващия ураган, когато свали препаската си и духна свещите. — Приятни сънища.

Рейчъл лежеше неподвижно, чу го, че разтваря една голяма щавена кожа и я постила от другата страна на огнището. Едва когато чу равномерното му дишане, се отпусна и се отдаде на собственото си изтощение.

 

Гифърд вървеше тежко напред. Юздите на откраднатия кон все още висяха, усукани около безчувствената му ръка. Почти беше съмнало. Най-напред язди, след това вървя три-четири дена, без да почива за повече от час. Страхът го караше да върви. Знаеше, че ако не стигне някое селище на бели, диваците ще го хванат. Първо щяха да го измъчват, после да го убият, а след това да оглозгат костите му. Всяко свистене на вятъра Гифърд чуваше като бойния вик на мохоките. Всяка сянка в нощта, всяко паднало дърво в далечината му приличаше на дивак, готов да го нападне.

Само още малко, Гифърд се опитваше да се успокои. Още една стъпка, още една миля. Все някой ще се намери, който да разбере колко важна личност съм аз. Някой, който ме търси. Някой, който може да ми помогне.

Някакъв клон изпращя и Гифърд се сепна и спря. Започна да се взира в полумрака на утрото. Беше твърде изтощен, за да продължи, твърде уморен, за да се тревожи дали индианците ще го изядат или не.

Още един клон изпращя. Гифърд дочу слаби стъпки. Знаеше, че трябва да бяга. Искаше да избяга, но краката му вече не му се подчиняваха. Конят му избяга, когато изпусна юздите.

— Конче, конче, не ме изоставяй — промърмори Гифърд, докато се свличаше на колене. — Конче, не ме оставяй тук на индианците. Не им давай да ме изядат.

Гифърд усети, че пада напред. Лицето му се зарови в меката горска почва. Миризмата на гниещи листа и влажна дървесина изпълни ноздрите му. Стани! Стани крещеше разумът му. Но той беше неспособен на това. Искаше само да потъне в спокойния мрак на съня. А може би и на смъртта.

— Татко! Татко! — Гифърд чу един слаб глас да вика. — Татко! Ела да видиш какво открих!

Гифърд чу кучешки лай, когато стъпките се приближиха. Знаеше, че трябва да седне, но просто не можеше. Влажният нос на кучето го душеше по лицето.

— Татко, гледай! — каза далечният глас. — Открих един човек!

— Света Богородице — каза друг глас, по-възрастен и по-дълбок.

Някой докосна рамото на Гифърд, Усети, че го обръщат по гръб. Опита се да отвори очи.

— Все още диша — каза по-плътният глас. — Ще му да малко вода. Доведи майка си. Бързо!

Гифърд чу бягащи стъпки да прошумоляват по сухите листа и да се отдалечават. Кучето ги последва.

Гифърд усети как до устните му се докосва вода и той започна да пие на големи, жадни глътки.

— Добре ли сте, сър?

— Виконт Лангстън — успя да каже Гифърд. — Казвам се виконт Гифърд Лангстън. Вие трябва… трябва да съобщите на семейството ми във Филаделфия къде се намирам. Те ще ви платят. Добре ще ви платят.

— Индианци ли бяха? — попита мъжът.

Гифърд успя да отвори едното си око и видя един брадат мъж с кожени панталони.

— Да. Мохоки.

Мъжът с кожените панталони изсвири приглушено.

— Светата Дева трябва да ви е закриляла! Досега не съм чул някой да се е измъкнал от мохоките. Не и жив — мъжът замълча, след това каза. — Имаше… имаше ли и други? Искам да кажа, други пленници?

Гифърд кимна и очите му се затвориха.

— Да — той пое дълбоко дъх. — Жена ми, Рейчъл, но… тя е мъртва. Проклетите индианци я убиха.