Колийн Фокнър
Дива любов (5)

Глава пета

Рейчъл наблюдаваше мохоките, застанала в сянката на предверието към колибата на Счупения рог. Думкането на зловещите барабани отекваше във всяка нейна фибра. Въпреки че отдавна беше минал обичайният час, в който селището притихваше за нощта, всички възрастни се бяха събрали около племенния огън и участваха в някакъв приветствен ритуал, който ставаше все по-буен. Опиянени от уискито, което французите бяха донесли, индианците с всяка изминала минута ставаха все по-необуздани. Мъжете се бореха и се търкаляха в прахта. Непрекъснато се чуваха изстрели, защото воините изпробваха френското оръжие. Само преди час един воин с набраздено лице случайно беше прострелян в стомаха и сега береше душа и стенеше в една от съседните колиби.

Французинът Рувил, който беше дошъл в лагера по-рано същата вечер, очевидно беше причината за това празненство. Той беше офицер от френската армия, но Рейчъл подозираше, че много отдавна е престанал да зачита законите на своята държава. Със сигурност Франция не би разрешила нейни войници да купуват и да продават хора.

Когато Рейчъл свърши с миенето на готварските съдове на Хубава жена и се върна в колибата, французинът и Счупения рог бяха увлечени в разговор. Рувил беше висок, сух мъж с оредяваща коса и заострена червена брада. Той носеше добре колосана униформа, украсена с медали за храброст, които блестяха на отблясъците от огъня. Докато говореха, той и Счупения рог отпиваха от една бутилка с уиски.

Хубава жена беше наредила на Рейчъл да сервира на хората на Рувил, които чакаха отвън, но Счупения рог се беше намесил.

— Не, жено — отсече той с едно махване на ръката. — Остави английската икуиуа да сервира на моя гост. Ти се погрижи за войниците.

Хубава жена му отговори рязко на ирокезки, но Счупения рог не й обърна внимание, а подметна към Рувил на френски нещо за анатомията на жената и с ръка й даде знак да върви. Тогава Рейчъл беше принудена да поднесе на Счупения рог и французина обилните блюда със задушено еленско месо и царевичен хляб, подсладен с детелинов мед.

Тя бързо сервира на мъжете и се оттегли в най-отдалечения ъгъл на колибата. Едва беше се отдръпнала, когато Рувил предложи да я купи. Главата на Рейчъл се замая от възмущение, като чу как двамата мъже спореха на френски, сякаш ставаше дума за кон! Освен това ги чу да споменават Гифърд, но не успя да разбере, какво смятат да правят е него.

Когато се стъмни, се чуха и барабаните. Хубава жена влезе в колибата и подкани мъжа си и гостът да излязат навън, а на Рейчъл нареди да остане и да раздигне трапезата. Индианката сложи малката си дъщеря в леглото и я зави, а след това излезе и се присъедини към другите мохоки, които вече се събираха пред голямата племенна колиба.

След като прибра остатъците от храната и изми дървените съдини, приборите и гърнетата, Рейчъл седна да чака Хубава жена да се върне за нея. Музиката ставаше все по-нестройна, смехът по-силен, френските войници, индианци и индианки пиеха уиски от шишетата, донесени от французите, и си ги предаваха от ръка на ръка.

Рейчъл застана в преддверието на колибата и гледаше как индианците пеят и танцуват. Вече бяха минали два часа, откакто Хубава жена я беше оставила в колибата, за да свърши домакинската работа Тя ме е забравила! — помисли си Рейчъл. Вълна на оживление премина през нея. Ето, това е, изведнъж осъзна тя. Това е нашата възможност за бягство! Първият й порив беше да изтича до мястото, където бяха пленниците и да развърже Гифърд — също и Дори, ако тя иска да ги последва. Но Рейчъл знаеше, че трябва по-добре да обмисли плана си. Също така подозираше, че ако похитителите й сега пият, малко по-късно ще бъдат още по-пияни. Не искаше да прави нищо прибързано. Бягството беше единствената им възможност за спасение. Ако мохоките ги хванат, ще ги измъчват и ще ги убият.

Рейчъл наблюдаваше диваците от преддверието на колибата. Никой не я забеляза, когато излезе навън, под лунната светлина. Рувил седеше до Счупения рог и се смееше, докато пияната Хубава жена притискаше едрите си, увиснали гърди към лицето му.

Като внимаваше да не привлече погледа на някого, Рейчъл прекоси двора и стигна до мястото, където Гифърд, Дори и другите пленници бяха завързани. Тя бавно се наведе, застана до стълба, на който беше вързана преди, и сложи ръцете си зад гърба. Нека решат, че съм завързана, помисли си тя и се обърна, за да вижда лагера по-добре, Разчиташе на това, че Хубава жена беше прекалено пияна, за да помни дали отново е привързала пленницата си към стълба. Мохоките пък просто щяха да помислят, че са я завързали за през нощта.

— Господи Боже, Рейчъл, какво правиш тук? — гласът На Гифърд се чу в тъмнината.

— Ш-шт — отвърна тя. — Преструвай се, че спиш.

— Рейчъл, ти си свободна. Ела ме отвържи! Бързо!

— Не още — прошепна тя и погледна към светлината, която големият племенен огън хвърляше.

Мъже танцуваха около пламтящата клада, която бяха издигнали и носеха зловещи дървени маски, на които бяха нарисувани злокобни лица с подигравателни усмивки. Те пееха и, докато танцуваха, чертаеха с мокасините си сложни стъпки в прахта, френските войници и индианките бяха седнали в кръг около тях, пляскаха с ръце и подвикваха. Бутилките с уиски продължаваха да се предават от ръка на ръка. Няколко войника бяха притиснали индианки и грубо ги опипваха. Сякаш никой не забелязваше това или вероятно не го беше грижа.

— Нека изчакаме още малко — каза Рейчъл на Гифърд. — Ако те са пияни, няма да изтрезнеят и след един час. Тогава ще имаме по-добра възможност да изчезнем.

— Рейчъл! Да не си си изгубила ума? Развържи ме веднага!

Рейчъл погледна в тъмнината към Гифърд, засегната от тона му. Помисли си дали да не го отвърже, но всъщност, желанието му беше прибързано. Ако сега го отвържеше, той можеше да провали бягството им.

— Рейчъл!

— Само още малко, Гифърд, и ще дойда. Ще те отвържа, ще доведа коня и тогава ще изчезнем под носа им.

— Не… — прошепна той, след това млъкна. — Не… Аз ще взема коня. Ти по-добре стой тук, все едно че си завързана, в случай че някой дойде насам.

— Гифърд, аз… — Рейчъл рязко млъкна.

Някой идваше към тях. Един войник и един индиански воин. Двамата се смееха. Рейчъл затвори очи и затаи дъх, докато мъжете я отминат и се отдалечат.

Изведнъж се чу писък — някоя от жените — пленнички.

— Не, не, пуснете ме! — викаше тя. — Моля ви, оставете ме!

Долната устна на Рейчъл потрепери. Малко след това мъжете минаха отново покрай нея и по-скоро влачеха, отколкото носеха, една жена с жълта рокля. Дори й беше казала, че тя се казва Анна. Отвлекли я от една ферма в колонията Ню Джърси.

Сълзите давеха Рейчъл, докато гледаше как мъжете влачат горката Анна през лагера, а тя викаше и се молеше.

— Просто недей да гледаш — прошепна Дори и пръстите й докоснаха пръстите на Рейчъл. — Недей да гледаш Рейчъл, мила. Нищо вече не можем да направим за момичето.

— В… войниците, те са я купили, Н… нали? Те… те просто ще я вземат със себе си, н… нали, Дори?

— Страхувам се, че не, Струва ми се, че я вземат само за проба. Харесат ли я, ще искат да купят и нас. Не ми се вярва бедното дете да преживее нощта.

Мъжете и Анна потънаха в тъмнината, а риданията й се заглушиха от ритъма на барабаните и гласовете на певците. Твърде изплашена, за да може да помръдне, Рейчъл седеше мълчаливо, с глава облегната на стълба и не обръщаше внимание на настойчивите викове на Гифърд. После, изведнъж чу как момичето извика за последен път. Смразяващ вик раздра нощта. Това беше самият глас на ужаса, на поражението. Един вик и след това тишина…

— Добре — прошепна Рейчъл. — Добре, Гифърд. Да вървим.

Дори здраво стисна пръстите на Рейчъл.

— Не бъди глупава, Рейчъл, мила. Няма да успеете да минете дори и миля. Нима искаш тези отвратителни животни да направят с тебе това, което направиха с бедната Анна?

— Те ще го направят рано или късно! Не мога просто да стоя и да ги чакам да дойдат за мен… и за Гифърд. Трябва да опитам — тя измъкна пръстите си от ръката на Дори. — Ела с нас.

Дори се засмя.

— Рейчъл, мила, да не си мислиш, че с тоя голям задник ще мога да се кача на някое индианско пони заедно с теб и Наконтени панталони. Нещастното животно няма да може да стигне дори до колибата на Счупения рог!

— Можеш да вземеш друг кон — Рейчъл се опря на ръце и колене, като гледаше внимателно към мохоките. Бог е свидетел, че тя искаше Дори да дойде с тях, но дори и без своята приятелка тя трябваше да действа. Знаеше, че трябва да се опита да се измъкне, преди да е станало късно.

— Побързай, Рейчъл! — напираше Гифърд.

Като гледаше към буйните индиански танцьори и се оглеждаше за Хубава жена, Рейчъл пропълзя до Гифърд и коленичи. Обхвана го с две ръце, за да го развърже.

От Гифърд се носеше, силна миризма на урина. Тя сбърчи нос, докато напипваше кожените въжета, с които беше вързан за стълба.

— О, Рейчъл, скъпа, колко е хубаво да те чувствам отново толкова близо до мен — тихо каза Гифърд и зарови лице в чистата й коса. — Миришеш толкова хубаво.

— А ти миришеш лошо — Рейчъл знаеше, че не беше по негова вина, но просто не можа да се сдържи.

— Само почакай, когато се изкъпя както трябва. Почакай, докато се облека с други дрехи. Ще бъда като нов. — Той докосна с уста едната и гърда, там, където беше най-изпъкнала.

— Гифърд! — тя развърза възела и се отдръпна. — Готово! — инстинктивно прокара ръка по кожената си туника. — Там, където Гифърд я беше докоснал с уста, имаше влажно петно. Стомахът й се сви от отвращение. Да вървим!

— Не, ти стой тук. Сега е мой ред! — той е мъка се изправи на крака. — Иди при Дори и чакай, докато ти дам знак. Щом отвържа коня и го яхна, чак тогава ела — очите им се срещнаха и за стотен път тя се запита какво толкова беше открила у виконт Гифърд Лангстън.

— Добре — съгласи се тя. — Но побързай, могат да дойдат всеки момент.

— Да, да — той се обърна с гръб и понечи да тръгне, но след това се обърна, хвана Рейчъл за голите ръце и силно я придърпа към себе си. Преди тя да успее да възрази, той притисна устни в нейните и я целуна грубо и насила.

— Гиф… — Рейчъл се съпротивляваше, отвратена от неприятната миризма и влажните, студени устни. — Гифърд — извика тя и го отблъсна.

Рейчъл изтри устата си с опакото на ръката и го стрелна с гневен, обвиняващ поглед.

— Върви! — промълви тя. — Бързай! Трябва да се махнем оттук, преди някой да е разбрал, че ни няма.

— Добре — Гифърд я докосна с пръсти по брадичката, след това се обърна и хукна към мястото, където мохоките връзваха конете си.

Сърцето на Рейчъл биеше с все сила, кръвта й пулсираше от напрежение, докато притича обратно към стълба. После клекна и мушна ръце зад гърба си.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас, Дори?

— Мисля да запазя скалпа си още малко.

— Нали ме разбираш. Аз трябва да вървя. Трябва да помогна на Гифърд да се махнем оттук.

— Ти нищо не му дължиш.

— Само тази нощ — каза тя решително. — Но никога повече!

Мина цяла минута, след това още една. Рейчъл премести тежестта си от единия крак върху другия. За бога, къде се бавеше Гифърд? Тя се вгледа в тъмнината. Чу, че конете цвилят разтревожени от нещо… от Гифърд. Но, защо се бавеше толкова?

Рейчъл погледна неспокойно към индианците. Един от воините погледна към дърветата, където бяха конете. Той също беше чул нещо. Друг воин му извика, той се разсмя и се обърна настрани. Рейчъл въздъхна с облекчение.

— Хайде, Гифърд, хайде — промърмори тя. — Моля те, побързай!

— Има още възможност да останеш, Рейчъл, мила.

— Последната ми възможност е да избягам.

— Аз пък разчитам на французите. Мисля, че Счупения рог е продал всички ни без Наконтени панталони.

— Искам да ти благодаря за всичко, което стори за мен — прошепна Рейчъл.

— Не знам за какво говориш.

Рейчъл заобиколи стълба, така че да види Дори за последен път, може би.

— Благодаря ти, че ми беше приятелка — тя погледна надолу. — Никога преди не съм имала истински приятели. Някой, който да се грижи за мен.

Сините очи на Дори срещнаха очите на Рейчъл.

— Надявам се, че твоят Бог ще те закриля.

Рейчъл се опря на едното си коляно и докосна с длан сипаничавото лице на Дори.

— Да, Дори, ще ме закриля. Сигурна съм. — Викът на един от мохоките сепна Рейчъл. Тя допълзя на колене до своя стълб. Изведнъж наоколо се появиха индианци, които викаха и тичаха. Някои бяха грабнали копия и бързо се насочиха към мястото с конете.

Рейчъл се поколеба само за миг и след това побягна. Това беше последната й възможност. Или щеше да се измъкне сега, или да умре. — Гифърд! — викаше Рейчъл, докато бягаше към конете. — Гифърд! Усетиха ни! Бързай, Гифърд! Аз идвам! Тук съм!

Рейчъл стигна до едно дърво и зърна Гифърд, точно когато той премяташе юздата върху главата на една шарена кобила.

— О, слава богу! Гифърд — извика тя и продължи да тича към него. — Те идват! Трябва да побързаме!

Той обърна коня, тъкмо когато Рейчъл стигна до него. Тя вдигна ръце.

— Помогни ми да се кача.

Но вместо да протегне ръце към нея, той заби пети в корема на коня и изплашеното животно се понесе напред.

— Гифърд! — викаше Рейчъл. — Чакай! Почакай ме!

Тя се втурна след него през гората, а храсталаците и клоните се закачаха за косата и дрехите й.

— Конят не може да носи и двама ни, Рейчъл, скъпа. Ще се върна за теб — извика той през рамо. — Кълна се!

— О, боже! Гифърд! Не ме оставяй! Те ще ме убият! — Тя се спъна в един корен, залитна, но бързо се изправи.

— Гифърд! — простена тя, размахвайки ръце. — Не ме оставяй! Ще се оженя за теб!

— Аз ще се върна — извика той и изчезна в тъмнината.

Стон на ужас се откърти от гърдите на Рейчъл. Мохоките идваха. Вече ги чуваше. Чуваше и кучетата, които лаеха възбудено, усетили миризмата й. Искаше й се да се строполи на земята от безсилие. Гифърд я беше изоставил. Този страхливец я беше зарязал!

Не й оставаше нищо друго, освен да бяга. Бягай!

Рейчъл заобиколи едно дърво и хукна по една тясна еленова пътека, която знаеше, че води към реката. Една от обувките й се изхлузи, но тя продължи да тича. Сигурно ще я прострелят. Това няма да е чак толкова лош начин да умре. Ще бъде бързо и сравнително безболезнено. Всичко друго беше по-добро от това да я заловят и измъчват до смърт.

Рейчъл направо летеше надолу по пътеката, към водата, а мохоките щяха всеки момент да я настигнат. Чуваше смеха и виковете им, които ставаха все по-отчетливи. За тях това беше игра. Просто забава. Тя се беше превърнала в развлечението за вечерта.

Когато стигна брега, Рейчъл се хвърли в реката. Студената вода я ободри. Беше изплашена, но все още имаше волята да живее. Не искаше да умира, не и тук, съвсем сама в тази гора!

Без да се обръща назад, прегази до другия бряг; Чу плясък и вик — един от воините беше скочил в реката. Тъкмо беше стигнала другия бряг, когато той я хвана за косата и грубо я обърна.

— Те а йонтс ка хоу о те ах са — извика индианецът.

„Изям“. Рейчъл разбра думата. „Изям… той каза, че ще изяде черния й дроб!“

Рейчъл нададе вик на отчаяние и се извъртя в ръцете му. Пренебрегна болката, която той й причини, когато злобно я дръпна за косата, за да я измъкне от водата.

Мохокът носеше маска, боядисана в бяло и черно, с отвратителен език, който се подаваше от устата!

— Пусни ме! Пусни ме, преди аз да изям дроба ти! — извика тя, впила нокти в брега. Ръката й напипа твърдата, студена повърхност на един камък и тя го стисна, когато той я измъкна от водата. Хвана камъка с две ръце, извика и с все сила го стовари върху главата му.

Индианецът падна в безсъзнание в реката и повлече Рейчъл със себе си. Тя потъна, но веднага изплува. Насочи се към брега и започна да се изтегля, като се държеше за корените на тревата, които се подаваха изпод калния бряг.

Точно когато лицето й опря на твърдата земя, видя Счупения рог. Не знаеше как се е озовал на това място, нито какво е видял. Тя бавно вдигна глава и го погледна право в безжизнените му, черни очи.

— Не биваше да бягаш — каза той бавно. — Разочарован съм. Аз и ти, английска икуиуа, можехме да живеем добре. Можехме да имаме много синове. Сега трябва да умреш.

— Гифърд! — прошепна тя и отпусна глава върху земята. Да умре? Тя щеше да умре. Думите му не достигнаха до съзнанието й. Чудеше се дали Гифърд е успял да избяга.

— Този страхливец се измъкна. Но моите мъже ще го намерят и тогава и той ще те последва — Счупения рог посегна към Рейчъл, но тя бързо се извъртя и започна да рита, хапе и дращи. Наложи се Счупения рог и Два гарвана да я усмирят.

Накрая, когато вече нямаше сили да се съпротивлява, Рейчъл се отпусна. Счупения рог трябваше да я вдигне и да я носи на рамо до селището.

Когато пристъпиха в осветения от пращящия огън кръг, останалите мохоки вече ги очакваха. Те започнаха да викат по нея и да мятат пръчки и камъни. Двама мъже я вързаха за един стълб също като жертвен глиган.

Когато мъжете забиха стълба в земята и заедно с него изправиха и Рейчъл, Хубава жена се приближи до нея.

— Каза — не бяга. Каза — не пипа мой мъж — усмивка премина през грозната й уста. Сега плати цена.

Хубава жена кимна и отстъпи, а мъжете започнаха да трупат съчки около Рейчъл. Тя гледа известно време с наведени надолу очи и не можа да разбере какво правят. Мократа й коса беше залепнала за лицето и й пречеше да вижда. Сърцето й биеше толкова силно, че едва чуваше индианците, който пронизително викаха и крещяха от възбуда.

След това я видя. Главнята.

Мохоките отново започнаха да танцуват, този път около нея. Барабаните думкаха със зловещ, бавен ритъм. Огън. Щяха да я изгорят.

Барабаните продължаваха да бият, когато Счупения рог наклони главнята, за да подпали огъня. Рувил залитна напред. Толкова беше пиян, че едва ходеше.

— Искам да я взема — каза той на Счупения рог, като го хвана за ръката. — Мога да взема тая кучка, но не и ако е опечена.

Счупения рог зашлеви Рувил и той падна на колене.

— Тя не се подчини. Мъжът избяга. Ще умре.

Черни облаци от плътен задушлив пушек започнаха да се издигат и избиват към небето. Миризмата на изгоряло дърво нахлу в ноздрите й. Всичко ставаше толкова бързо. Усети, че кожата й става гореща и настръхва. Усещаше миризмата на опърлената си коса, когато пламъците я приближиха. Не можеше да диша. Не можеше да мисли. Закашля се, бореше се за последна глътка студен, нощен въздух.

Очите й смъдяха от пушека, но тя ги отвори за последен път Искаше да види мъжът, хората, които й причиняваха това. Държеше очите си отворени насила, така че да вижда как пеят и се смеят, докато танцуваха все по-бързо и по-бързо около нея и се наслаждаваха на страданието й.

Изведнъж нещо отклони вниманието на Рейчъл от ужаса, който изпитваше. Някакъв звук… звукът на самотна флейта от кост. Съзнанието й се опитваше да проникне през димната завеса и объркания й разум. И след малко го видя. Нейният дивак. Въпреки че не пожела да я спаси от другите мохоки, той поне й съчувстваше. Макар че много искаше тя да повярва, че и той е като тях, тя усети, че е по-различен.

Усмивка на горчива наслада озари лицето й. Губеше вече съзнание. Усещаше, че започва да се смъква надолу. Танцуващия ураган беше дошъл да я изпроводи с песен в небесния й път.