Жоашен дю Беле
Нощта ми кратка е и няма край денят…

Нощта ми кратка е и няма край денят,

към себе си жесток, аз моля за пощада

и само в мъките намирам днес наслада.

Отрекъл любовта, към нея търся път.

 

Стремя се към добро, но злото ме напада,

в желания горя, но смръзва ме страхът,

реша да тръгна — и нозете се вдървят,

от рая мрак струи и светлина — от ада.

 

Навеки твой съм аз, но мой не съм, уви,

плътта на воля е, но моят дух кърви,

забравен все така сред мрака на зандана;

 

жестоко състарен, безропотен и слаб.

Ранен съм аз, ранен, с неизцелима рана

от вечното дете — стрелеца гол и сляп.