Гюстав Флобер
Мадам Бовари (31)

VII

На следния ден, когато съдебният пристав г. Аран се яви заедно с двама свидетели у дома им, за да направи протокол за опис, тя се държа стоически. Започнаха от кабинета на Бовари и не описаха френологичната глава, която бе сметната за оръдие на професията му, но в кухнята преброиха чиниите, тенджерите, столовете, светилниците, а в нейната спалня — всичките дреболии по етажерката. Прегледаха роклите, бельото, тоалетния кабинет; и нейното съществуване до най-интимните му кътчета бе изложено изцяло пред погледите на тия трима души, подобно труп, който аутопсират.

Господин Аран, в тесен, закопчан чер фрак, с бяла връзка и с много стегнати щрипки на панталоните, повтаряше от време на време:

— Позволявате ли, госпожо? Позволявате ли?

Често възклицаваше:

— Прелестно!… Твърде хубавичко!

Сетне почваше пак да пише, като натопяваше перото си в роговата мастилница, която държеше в лявата ръка.

Като свършиха със стаите, качиха се на тавана. Тя имаше там едно шкафче, дето пазеше писмата на Родолф. Трябваше да го отвори.

— А, писма! — каза г. Аран със сдържана усмивка. — Но позволете! Аз трябва да се уверя, че там няма друго нещо.

И той понаведе книжата лекичко, като че искаше да изтърси наполеони. Тогава тя бе обзета от възмущение, като гледаше тая дебела ръка с червени пръсти, меки като плужеци, да пипа страниците, по които бе трептяло нейното сърце.

Най-сетне си отидоха! Фелисите се върна. Тя я бе пратила да бди, ако Бовари се върне, да го отдалечи оттука; и бързо настаниха в таванското помещение пазача по описа, който обеща, че ще стои там.

Вечерта Шарл й се стори угрижен. Ема го следеше с очи, пълни с тревога, като й се струваше, че вижда в бръчките на лицето му обвинение. Сетне, когато очите й се извърнаха към камината, украсена с китайски параван, към широките завеси, към креслата, с една дума, към всички тия неща, които бяха смекчили горчивината на нейния живот, обзе я угризение или по-скоро безкрайно съжаление, което възбуждаше страстта, вместо да я унищожи. Шарл спокойно разбъркваше жарта, прострял нозе върху преградката.

По едно време пазачът, който навярно се отегчаваше в скривалището си, вдигна лек шум.

— Някой като че ходи горе? — рече Шарл.

— Не! — отговори тя. — Едно от таванските прозорчета е останало отворено и вятърът го клати.

На другия ден, неделя, тя отиде в Руан, за да потърси всичките банкери, които знаеше по име. Те бяха извън града или пътуваха. Тя не се обезсърчи и от ония, които намери, поиска пари, като заявяваше, че й трябват и че ще ги върне. Някои от тях й се изсмяха в лицето; всички отказаха.

В два часа тя отърча до Леон, почука на вратата. Не отвориха. Най-сетне той се показа.

— Какво те води насам?

— Безпокоя ли те?

— Не… но…

И той призна, че хазаинът му никак не обича „посещения на жени“ у наемателите.

— Имам да говоря с тебе — каза тя.

Тогава той взе ключа си. Тя го спря.

— О, не тука, там, у нас.

И тръгнаха за тяхната стая в хотел „Булон“.

Когато отидоха, тя изпи голяма чаша вода. Беше много бледа. Тя му каза:

— Леон, ще ми направиш една услуга.

И като го разтърсваше с двете си ръце, които стискаше силно, добави:

— Слушай, трябват ми осем хиляди франка!

— Ти си полудяла!

— Още не.

И веднага, разправяйки за описа, тя му разкри отчаяното си положение; защото Шарл не знаеше нищо; свекърва й я мразеше, дядо Руо не можеше нищо да стори, но той, Леон, ще се разтича да намери необходимата сума…

— Как може?…

— Какъв страхливец си! — извика тя.

Тогаз той каза глупаво:

— Ти преувеличаваш бедата. Може би с хиляда екю твоят човек би се укротил.

Значи, още повече тогаз трябва да се опита нещо. Не е възможно той да не може да намери три хиляди франка. От друга страна, Леон би могъл да се задължи вместо нея.

— Върви! Опитай! Трябва! Тичай… О, опитай! Опитай! Колко ще те обичам!

Той излезе, върна се след час и с тържествено лице каза:

— Бях при трима души… Безполезно!

После останаха седнали един срещу друг в двата ъгъла на камината, неподвижни, без да говорят. Ема свиваше рамене, като в същото време удряше с крак. Той чу как тя промълви:

— Ако бях на твое място, аз бих намерила!

— Къде?

— В кантората.

И го погледна.

Нейните горящи зеници излъчваха пъклена смелост, а клепачите се притваряха сладострастно и насърчително до такава степен, че момъкът усети как се прегъва под безмълвната воля на тая жена, която го караше да извърши престъпление. Той се изплаши и за да избегне всякакво по-нататъшно обяснение, плесна се по челото, като възкликна:

— Морел ще се върне тая нощ! Той няма да ми откаже (той беше негов приятел, син на едър, много богат търговец) и утре аз ще ти ги донеса — добави той.

Ема съвсем не изглеждаше толкова радостна, както той си представяше, от тая надежда. Дали подозираше лъжата? Изчервявайки се, той поде:

— Все пак, ако в три часа не дойда, не ме чакай повече, мила. Трябва да си вървя, извинявай! Сбогом!

Той стисна ръката й, но усети, че е съвсем неподвижна. Ема нямаше вече сили за никакво чувство.

Удари четири часът и тя стана, за да тръгне за Йонвил, подчинявайки се като автомат на навика.

Времето беше хубаво — един от ония мартенски дни, ясни и остри, когато слънцето блести в съвсем бялото небе. Пременени руански граждани се разхождаха с щастлив вид. Тя стигна до площада пред катедралата. Хората излизаха от следобедната църковна служба; множеството се изтичаше през трите портала като река под три свода на мост и по средата, по-неподвижен от скала, стоеше пазачът.

И тя си спомни оня ден, когато, цялата безпокойна и изпълнена с надежда, беше влязла в тоя голям кораб, който се откриваше пред нея по-малко дълбок от нейната любов; и продължи да върви, разплакана под воала си, замаяна, залитаща, почти губеща съзнание.

— Пази се! — извика някой от една порта за коли, която се разтваряше.

Тя се спря, за да мине край нея един вран кон, който пръхтеше между оковите на тилбюри, карано от джентълмен, облечен в зибелинова шуба.

Кой беше той? Тя го познаваше… Колата се втурна напред и изчезна.

Та това беше той — виконтът! Тя се извърна; улицата беше пуста! И тя бе тъй съсипана, тъй тъжна, че се опря на стената, за да не падне.

Сетне помисли, че се е излъгала. Всъщност тя нищо не знаеше. Всичко в нея и извън нея я изоставяше. Почувства се изгубена, търкаляща се по волята на случая в несвършващи пропасти и когато стигна в „Червен кръст“, едва ли не с радост съзря добрия Оме, който следеше как качват на „Лястовицата“ голяма кутия, пълна с аптекарски материали; в ръката си държеше вързани в кърпа шест симидчета за своята съпруга.

Госпожа Оме много обичаше тия малки тежки хлебчета във форма на чалма, които се ядат през постите със солено масло — последния образец от средновековната храна, който води началото си може би от века на кръстоносните походи и с които яките нормандци са се тъпкали едно време, като са си въобразявали, че виждат на трапезата си под светлината на жълти факли, между съдове с канелено вино и купища салами, глави на сарацини, които те ще изядат. Жената на аптекаря ги хрускаше героично като тях, макар зъбите й да бяха в окаяно състояние; и всеки път, когато господин Оме пътуваше до града, не забравяше да й вземе, като ги купуваше от големия майстор-хлебар на улица Масакр.

— Драго ми е, че ви виждам! — каза той, като предложи ръка на Ема, за да се качи в „Лястовицата“.

После окачи хлебчетата на ремъците от мрежата в дилижанса и остана гологлав, кръстосал ръце, в замислена наполеоновска поза.

Но когато в подножието на склона както обикновено се появи слепецът, той възкликна:

— Не разбирам как властта още търпи такива осъдителни занаяти. Би трябвало да се затворят тия нещастници, да бъдат принудени да вършат някаква работа! Напредъкът, честна дума, върви с крачки на костенурка! Ние сме още в пълно варварство!

Слепецът протягаше шапката си, която се клатеше до ръба на вратичката като разпран джоб на вътрешната тапицировка.

— Ето на — каза аптекарят, — едно скрофулозно възпаление!

И макар да познаваше тоя клетник, престори се, че го вижда за пръв път, избъбри думите „корнеа, непрозрачна корнеа, склеротика, физиономия“, сетне с бащински тон го попита:

— Отдавна ли, приятелю, боледуваш от тоя страшен недъг? Вместо да пиянстваш в кръчмата, би сторил по-добре да пазиш известен режим.

Препоръча му да пие хубаво вино, хубава бира, да яде хубаво печено. Слепецът продължаваше песента си; всъщност той изглеждаше почти идиот. Най-сетне г. Оме отвори кесията си.

— На, ето ти пет сантима, върни ми два лиара^[1]; и не забравяй моите наставления, ще ти стане по-добре от тях.

Ивер си позволи да изкаже гласно известно съмнение в тяхното действие. Но аптекарят увери, че той сам би го излекувал с една противовъзпалителна помада — собствена негова комбинация, и даде адреса си:

— Господин Оме, до халите, добре известен.

— А сега — каза Ивер — срещу това ти ще ни покажеш комедията.

Слепият клекна и като отметна глава назад, завъртя зеленикавите си очи, изплези език, почна да търка с две ръце корема си, като в същото време изпускаше глух вой, подобно гладно куче. Обзета от отвращение, Ема му хвърли през рамо монета от пет франка. Това беше цялото й състояние. Струваше й се, че е хубаво да го хвърли така.

Колата тръгна отново, но изведнъж г. Оме се надвеси от прозорчето и извика:

— Никакви тестени и млечни храни! Вълнен плат до кожата и болните части от тялото да се опушват с дим от хвойнов плод!

Гледката на познати неща, които се нижеха пред очите й, отвлече постепенно Ема от нейната сегашна мъка. Непоносима умора я премазваше и тя стигна в къщи затъпяла, отчаяна, почти заспала.

„Да става каквото ще“ — казваше си тя.

А пък кой знае? Защо всеки миг да не се случеше някое необикновено събитие? Дори Льорьо можеше да умре.

В десет часа заранта я събуди някаква глъчка на площада. Около халите се бяха натрупали хора да четат някаква голяма обява, залепена на един стълб, и тя видя Жюстен, който се катереше на тротоарния ъглов камък и късаше обявата. Но в тоя миг полският пазач го хвана за яката. Господин Оме излезе от аптеката, а стрина Льофрансоа, сред множеството, като че ораторстваше.

— Госпожо! Госпожо! — влезе с вик Фелисите. — Това е ужасно!

И развълнувано, клетото момиче й подаде жълт лист, който бе откъснало от вратата. Ема с един поглед прочете, че цялата покъщнина се излага на продан.

Тогава те се спогледаха мълчаливо, господарката и слугинята нямаха никакви тайни една от друга. Най-сетне Фелисите въздъхна:

— На ваше място бих отишла у господин Гийомен.

— Вярваш ли?

И тоя въпрос казваше:

„Ти познаваш къщата чрез слугата, дали господарят понякога е приказвал за мене?“

— Да, идете, добре ще бъде.

Тя се приготви, облече черната си рокля, сложи шапката със зърна чер кехлибар; и за да не я видят (все още имаше много свят на площада), пое извън градчето, по крайбрежната пътека.

Стигна съвсем задъхана пред желязната ограда на нотариуса; небето беше мрачно и прехвръкваше сняг.

Щом позвъни, Теодор в червена жилетка се появи на площадката над стъпалата; той дойде да й отвори почти свойски, като на позната, и я въведе в трапезарията.

Широка порцеланова печка бумтеше под един кактус, който изпълваше стенната вдлъбнатина, а в рамки от черно дърво, закачени на стената, която бе облепена с тапети, наподобяващи дъбови дъски, висяха „Есмералда“ от Щойбен и „Жената на Нентефрий“ от Шопен. Сложената маса, двата сребърни спиртника, кристалните дръжки на вратите, паркетът и мебелите, всичко лъщеше от безукорна английска чистота; прозорците във всеки ъгъл бяха украсени с цветни стъкла.

„Ето такава трапезария бих искала да имам“ — помисли Ема.

Нотариусът влезе, притискайки с лява ръка халата си, извезан с палми, а с другата ту снемаше, ту пак бързо налагаше шапчицата си от кафяво кадифе, превзето наведена вдясно, дето се показваха краищата на три руси ивици коса, които, причесани откъм тила, обикаляха плешивия му череп.

След като й предложи стол, той седна да закусва, извинявайки се много за неучтивостта си.

— Господине — каза тя, — бих ви помолила…

— За какво, госпожо? Слушам.

И тя почна да му излага положението си.

Господин Гийомен го знаеше, тъй като имаше скрити връзки с търговеца на платове, който винаги му даваше капитали за ипотечни заеми, които идваха да сключат при него.

Така че той знаеше (дори по-добре от нея) дългата история на тия записи, съвсем малки в началото, с различни имена на джиранти, разделени с дълги срокове и непрекъснато подновявани, до деня, когато, събрал всички протести, търговецът бе натоварил своя приятел Венсар да започне от свое име надлежното съдебно преследване, не желаейки да мине за кръвожаден между съгражданите си.

Тя изпъстри приказките си с обвинения срещу Льорьо, обвинения, на които нотариусът отговаряше от време на време с някоя незначителна дума. Като ядеше котлета си и пиеше чай, той навеждаше брада в небесносинята си връзка, забодена с две диамантени игли, свързани със златна верижка, и се усмихваше със странна усмивка, някак сладникава и двусмислена. Но като видя, че нозете й са измокрени, той каза:

— Елате по-близо до печката… По-високо… до порцелана.

Тя се боеше да не го изцапа. Нотариусът поде с тон на изискано ухажване:

— Хубавите неща не изцапват нищо.

Тогава тя се опита да го трогне и разтрогвайки се сама, разправи му за оскъдността на домакинството си, за неприятностите си, за нуждите си. Той разбираше това: една елегантна жена! И без да прекъсне да яде, съвсем се бе извърнал към нея, така че коляното му досягаше обувката й, подметката на която се изкорубваше, изпускайки пара срещу печката.

Ала когато тя му поиска хиляда екю, той стисна устни, каза, че много му е криво, задето не е поел навреме управлението на състоянието й, защото имало много сгодни начини, дори за една дама, да направи парите си доходоносни. Можела да се хвърли, почти на сигурно, в отлични сделки или в торфените залежи при Грюменил, или в места около Хавър; и той я остави да се къса от яд при мисълта за фантастичните суми, които навярно би спечелила.

— Но защо — продължи той — не сте дошли при мене?

— Не знам… — рече тя.

— Защо, а? Да не сте се страхували от мене? Всъщност аз би трябвало да съжалявам! Ние едва се познаваме! Но аз съм ви много предан: вие вече не се съмнявате, надявам се?

Той протегна ръка, хвана нейната, сложи жадна целувка върху й, после я задържа на коляното си и почна да гали деликатно пръстите й, като в същото време й говореше хиляди нежности.

Неговият безцветен глас шумолеше като ручей; от зениците му излиташе искра и минаваше през отблясъка на очилата, а ръцете му мърдаха по ръкава на Ема, за да опипат нейната ръка над лакътя. Тя чувстваше до бузата си лъха на запъхтяно дишане. Държането на тоя човек й беше ужасно неприятно.

Тя изведнъж стана и му каза:

— Господине, чакам!

— Какво? — рече нотариусът, който тутакси извънредно побледня.

— Парите…

— Но…

И като отстъпи пред много силните си желания, каза:

— Е, добре, да!

Той се влачеше на колене пред нея, без да мисли за халата си.

— За бога, останете! Аз ви обичам!

Хвана я през кръста.

Алена вълна бързо заля лицето на госпожа Бовари. Тя се отдръпна със страшно лице, като извика:

— Вие безсрамно използвате моето отчаяние, господине! Аз съм за съжаление, но не за продан!

И излезе.

Нотариусът остана слисан, втренчил очи в хубавите си шити на гергеф пантофи. Те бяха любовен подарък. Техният вид в края на краищата го успокои. От друга страна, той мислеше, че подобно приключение би го отвело много далеч.

„Какъв негодник! Какъв мръсник!… Каква подлост!“ — казваше си тя, бягайки оттам с нервни крачки под трепетликите край пътя. Разочарованието от неуспеха усилваше негодуванието от оскърбената й свенливост; струваше й се, че провидението ожесточено я преследва и поради това, като се издигна от гордост сама в собствените си очи, никога не бе се изпълвала с такова уважение към себе си и с толкова презрение към другите. Някакво чувство на войнственост я бе обзело. Искаше й се да удря мъжете, да ги заплюва в лицата, да ги стъпче… всички; и продължаваше да бърза право пред себе си бледа, трепетна, яростна, оглеждайки с просълзени очи празния кръгозор и наслаждавайки се сякаш на омразата, която я душеше.

Когато съзря къщата си, обзе я някакво вцепенение. Не можеше вече да пристъпва, а трябваше; от друга страна, де би могла да избяга?

Фелисите я чакаше на вратата.

— Е, какво?

— Не! — каза Ема.

И четвърт час двете заедно прехвърляха имената на разни йонвилски жители, които може би биха й помогнали. Но всеки път, щом Фелисите назоваваше някого, Ема отговаряше:

— Възможно ли е! Те няма да искат!

— А господарят ще се върне!

— Знам много добре… Остави ме сама.

Тя беше опитала всичко. Сега нямаше повече какво да прави; и когато Шарл дойдеше, тя, значи, щеше да му каже:

„Отстрани се оттук. Тоя килим, по който стъпваш, не е вече наш. От твоята къща ти не притежаваш вече ни един мобил, ни една игла, ни една сламка — и аз, аз те разорих, клети човече!“

Тогаз ще избухнат ридания, сетне ще има много плач и накрай, когато изненадата премине, той ще прости.

— Да — шепнеше тя, скърцайки зъби, — той ще ми прости, той, на когото аз и за повече от милион не бих му простила, че се е познавал с мене… Никога! Никога!

Тая мисъл за превъзходството на Бовари над нея я ожесточаваше. Сетне дали тя щеше да признае, или не, сега или подир малко, или утре, той все пак щеше да узнае за катастрофата; значи, трябваше да се очаква тая ужасна сцена и да се понесе бремето на неговото великодушие. Помисли да отиде пак у Льорьо: каква полза? Да пише на баща си: беше много късно. И може би тя се разкайваше сега защо не бе отстъпила пред онзи, когато чу тропот на конски тръс по алеята. Той беше; отваряше вратника, беше по-бледен от варосаната стена. Скачайки по стълбата, тя бързо се измъкна към площада; и жената на кмета, която приказваше пред църквата с Лестибудоа, видя, че тя влиза в жилището на бирника.

Тя отърча да каже на госпожа Карон. Двете дами се качиха на таванския етаж; и закрити от прането, простряно на върлини, те се настаниха удобно, за да гледат вътре в жилището на Бине.

Той беше сам в таванската си квартира, зает да имитира на дърво едно от ония неопределими украшения от слонова кост, които се състоят от полумесеци, от издълбани едно в друго кълба, прави като обелиски и неслужещи за нищо; и той почваше последния къс, завършваше вече. В полумрака на работилницата жълтеникав прах отхвръкваше от машината като снопче искри изпод подковите на галопиращ кон; двете колела се въртяха, бръмчаха; Бине се усмихваше, навел брада, с разтворени ноздри и сякаш потънал най-сетне в онова пълно щастие, което се изпитва несъмнено само при обикновените занятия, когато умът се забавлява с леснопостигнати трудности и се удовлетворява от това осъществяване, отвъд което няма вече какво да се мечтае.

— Ах, ето я! — рече госпожа Тюваш.

Но поради струга беше почти невъзможно да чуят какво казва тя.

Най-сетне на дамите им се стори, че долавят думата франкове и стрина Тюваш пошепна съвсем тихо:

— Моли го да отсрочи плащането на данъците.

— Уж де! — поде другата.

Видяха, че тя се разхожда надлъж и нашир, като разглеждаше по стените халките за салфетки, свещниците, топките за перила, докато Бине си гладеше брадата със задоволство.

— Да не е дошла да му поръча нещо? — каза госпожа Тюваш.

— Но той не продава нищо! — забеляза съседката й.

Бирникът изглеждаше, че слуша, като в същото време блещеше очи, сякаш не разбираше. Тя продължаваше някак нежно, умолително. Приближи до него; гърдите й се вълнуваха; вече не приказваха.

— Дали не го задиря? — рече госпожа Тюваш.

Бине се бе изчервил до уши. Тя хвана ръцете му.

— А, това е вече прекалено.

И несъмнено тя му предлагаше нещо отвратително, защото бирникът — той все пак беше храбър, беше се бил при Бауцен и при Люцен, беше участвал във войната за Франция и дори беше представен за кръст — изведнъж се дръпна назад, сякаш бе видял змия, възкликвайки:

— Госпожо! Мислите ли какво говорите?…

— Такива жени трябва да се бият с камшик! — рече госпожа Тюваш.

— Но де е тя? — поде госпожа Карон.

Защото през това време тя беше изчезнала; сетне като видяха, че тя пое по Големия път и зави вдясно, като че отиваше към гробището, те се забъркаха в догадки.

— Стрино Роле — каза тя, като пристигна у дойката, — задушавам се, разкопчайте ме!

Тя падна на леглото; ридаеше. Стрина Роле я зави с една фуста и се изправи до нея. Сетне, понеже тя не отговаряше, добрата жена взе чекръка си и почна да навива лен.

— О, спрете! — промълви тя, като мислеше, че чува струга на Бине.

„Какво я мъчи? — питаше се дойката. — Защо е дошла тук?“

Тя беше побегнала тук, тласкана от някакъв страх, който я гонеше от дома й.

Легнала възнак неподвижна и с втренчени очи, тя смътно различаваше предметите, макар че насилваше вниманието си с идиотско упорство. Тя гледаше олющените места по стените, две димящи една до друга главни и един продълговат паяк, който лазеше над главата й в цепнатината на гредата. Най-сетне събра мислите си. Припомняше си… Един ден с Леон… О, колко далеч беше това време!… Слънцето блестеше по реката, пълзящите лози благоухаеха… Тогава, понесена от спомена си като от кипящ поток, тя скоро успя да си припомни вчерашния ден.

— Колко е часът? — попита тя.

Стрина Роле излезе, вдигна пръстите на дясната си ръка към най-силното слънце и бавно се върна, като каза:

— Наближава три часът.

— Ах, благодаря, благодаря.

Защото той щеше да дойде. Сигурно! Той е намерил пари. Но той ще отиде може би оттатък, без да подозира, че тя е тук; и тя поръча на дойката да се затече до вкъщи, за да го доведе.

— Бързайте!

— Но, мила госпожо, отивам, отивам!

И тя се учудваше сега, че не е помислила за него още в началото; вчера той бе дал дума, той нямаше да я наруши; и се виждаше вече у Льорьо, като слага на писалищната му маса три банкноти. Сетне ще трябва да измисли някаква история, за да обясни всичко на Бовари. Каква?

Но дойката се бавеше. И тъй като в къщурката нямаше никакъв часовник, Ема се боеше, че може би преувеличава продължителността на времето. Тя почна да се разхожда бавно, обикаляйки из градината; тръгна по пътеката край живия плет и бързо се върна, като се надяваше, че жената е минала по друг път. Най-после, уморена от чакане, обхваната от подозрение, което отхвърляше, не знаейки вече откога е тук — от цял век или от една минута, — седна в един ъгъл и затвори очи, запуши ушите си. Вратникът скръцна; тя скочи; преди да заговори, стрина Роле й каза:

— У вас няма никой!

— Как?

— О! Никой! И господарят плаче. Той ви вика. Търсят ви.

Ема не отговори нищо. Тя се задъхваше, като въртеше очи наоколо си, а селянката, уплашена от лицето й, се дърпаше инстинктивно назад, мислейки, че е луда. Изведнъж тя се плесна по челото, извика, защото споменът за Родолф като ярка мълния в тъмна нощ премина в душата й. Той беше тъй добър, тъй деликатен, тъй великодушен! А от друга страна, ако би се поколебал да й направи тая услуга, тя щеше да съумее да го принуди, припомняйки му само в едно мигновение тяхната загубена любов. И тя тръгна към Юшет, без да съзнава, че тичаше да предложи сама онова, което преди малко я бе тъй силно възмутило, и без ни най-малко да съзира в това проституиране.

 

Отивайки, тя се питаше: „Какво ще кажа? Отде да почна?“ И колкото по̀ приближаваше, познаваше храсталаците, дървесата, морските тръстики на хълма, замъка. Тя отново потъна в усещанията на своята първа нежност и нейното клето, свито сърце се отпускаше сега като влюбено. Топъл ветрец лъхаше лицето й; топящият се сняг падаше от пъпките върху тревата капка по капка.

Както някога тя влезе през малката вратичка на парка, сетне стигна до парадния двор, отделен с двоен ред гъсти липи. Те люлееха със свистене дългите си клони. От колибките си всички кучета се разлаяха и големият шум на гласовете им кънтеше, но никой не излезе.

Тя се изкачи по широката права стълба с дървени перила, която водеше към постлания с прашни плочи коридор, дето се редяха една след друга много стаи, както в манастирите или странноприемниците. Неговата беше накрая, съвсем в дъното, вляво. Когато щеше да сложи ръка на дръжката, силите й изведнъж я изоставиха. Боеше се да не го завари, почти си пожелаваше да не е там, макар че той беше единствената й надежда, последната й възможност за спасение. Тя се съвзе една минута и като подсили смелостта си с чувството на неотложната необходимост, влезе.

Той беше пред камината, обтегнал нозе върху решетката, и пушеше лула.

— Я гледай! Вие! — каза той, като стана веднага.

— Да, аз съм!… Бих искала, Родолф, да ви помоля за един съвет.

И въпреки всичките й усилия беше й невъзможно да отвори устата си.

— Вие не сте се променили, вие сте все така прелестна!

— О — рече тя горчиво, — тъжни прелести са те, приятелю, щом вие ги пренебрегнахте.

Тогаз той почна да обяснява поведението си, извинявайки се с неясни изрази, защото не можеше да измисли нещо по-убедително.

Тя се поддаде на думите му и още повече на гласа му и на това, че го вижда; и то толкова силно, че се престори, а може би и наистина повярва в предлога за тяхната раздяла; то било някаква тайна, от която зависела честта и дори животът на някакво трето лице.

— Както и да е! — рече тя, като го гледаше тъжно. — Аз много страдах!

Той отговори с философски тон:

— Такъв е животът!

— За вас поне — каза Ема — по-добър ли беше вашият живот след нашата раздяла?

— О, ни добър… ни лош.

— Може би щеше да е по-добре съвсем да не се разделяме?

— Да… може би!

— Мислиш ли? — каза тя, като се приближаваше към него.

И въздъхна:

— О, Родолф! Ако знаеше!… Аз много те обичах!

И тъкмо тогава тя хвана ръката му и известно време те останаха с преплетени пръсти както първия ден, на събора! От някаква проява на гордост той упорстваше да не се разнежи. Но като се отпусна на гърдите му, тя каза:

— Как искаш ти да мога да живея без тебе? Човек не може да отвикне от щастието! Аз бях отчаяна, мислех, че ще умра! Ще ти разправя всичко, ще видиш. А ти, ти избяга от мене!…

Защото от три години насам той грижливо я бе отбягвал поради тая естествена страхливост, която е характерна за силния пол; а Ема продължаваше с мили кимвания на главата, по-гальовна от влюбена котка:

— Ти обичаш и други, признай! О, аз ги разбирам, да! Аз ги извинявам, ти ги съблазняваш, както съблазни и мене. Ти си мъж! Имаш всичко, за да бъдеш обичан. Но ние ще почнем отново, нали? Ние ще се обичаме! Ето аз се смея, аз съм щастлива!… Но говори! И тя беше пленителна със своя поглед, в който трептеше сълза като капка, останала от буря в чашката на синьо цветче.

Той я привлече на коленете си и с опакото на дланта си галеше двете половини на гладките й коси, дето в зрака на дрезгавината лъщеше като златна стрела сетният лъч на слънцето. Тя навеждаше чело; най-сетне той целуна клепачите й — съвсем нежно, с крайчеца на устните си.

— Но ти си плакала! — каза той. — Защо?

Тя се разрида. Родолф помисли, че това е избухване на любовта й; понеже тя мълчеше, той взе това мълчание за последна свенливост и тогава възкликна:

— Ах! Прости ми! Само тебе харесвам аз. Бях глупав и лош! Обичам те, винаги ще те обичам! Какво ти е? Но кажи ми!

Той коленичи.

— Добре!… Аз съм разорена, Родолф! Ти ще ми дадеш в заем три хиляди франка!

— Но… Но… — каза той, като постепенно ставаше, докато лицето му приемаше сериозен израз.

— Ти знаеш — продължаваше тя бързо, — че мъжът ми бе вложил цялото си състояние у един нотариус; той избяга. Ние направихме заеми; пациентите не плащат. От друга страна, ликвидацията не е свършена; ще получим пари по-късно. Но днес без три хиляди франка ще ни направят опис за секвестър; това е днес, тоя миг; и разчитайки на твоето приятелство, дойдох.

„Ах! — помисли Родолф, който изведнъж силно побледня. — Затова е дошла тук!“

Най-сетне с твърде спокоен вид той каза:

— Нямам, драга госпожо.

Той съвсем не лъжеше. Ако имаше, би ги дал несъмнено, макар че изобщо е неприятно да се правят такива добри деяния; измежду всички бури, които връхлитат любовта, молбата за пари е най-охладняващата и най-опустошителната.

Отначало няколко мигновения тя го гледа.

— Нямаш!

Повтори няколко пъти:

— Нямаш!… Аз трябваше да си спестя тоя последен срам. Ти никога не си ме обичал! Ти не си по-добър от другите!

Тя се издаваше, погубваше се.

Родолф я прекъсна, като уверяваше, че сам той е „затруднен“.

— Ах! Съжалявам те! — рече Ема. — Да, много!…

И спирайки поглед на една обкована със сребро карабина, която блестеше в колекцията, продължи:

— Но когато човек е беден, не слага сребро по приклада на пушката си! Не купува стенен часовник със седефени инкрустации — посочи тя часовника на Родолф, — нито позлатени свирки за дръжките на камшиците си — и ги пипна, — нито брелоци за джобния си часовник! О! Нищо не му липсва! Дори до поднос за ликьор в стаята му! Защото ти обичаш себе си, ти живееш добре, имаш замък, жени, гори; ходиш на лов с кучета, пътуваш до Париж… И дори да беше само това — възкликна тя, като взе от камината копчетата му за маншети, — най-малката от тия глупости, и тя може да се превърне в пари… О, не ги ща! Пази си ги!

И тя хвърли надалеч двете копчета, златната верижка на които се скъса, като се удари в стената.

— А пък аз, аз бих ти дала всичко, бих продала всичко, бих работила с ръцете си, бих просила по пътищата за една усмивка, за един поглед, за да чуя да ми кажеш: „Благодаря!“ А ти седиш спокойно в креслото си, като че ли досега не си ме карал достатъчно да страдам? Без тебе, знаеш ли това, аз бих могла да живея щастлива? Кой те караше? Не беше ли това някой облог? Но ти все пак ме обичаше, ти го казваше… И дори преди малко… Ах! По-добре да ме изгонеше! Ръцете ми са още топли от твоите целувки и ето на това място, върху килима, до коленете ми, ти ми се кле във вечна любов. Ти ме караше да повярвам в това: две години ме разхожда в най-великолепната и най-сладостна мечта!… Е? Спомняш ли си? Нашите планове за пътуване! О, твоето писмо, твоето писмо! То разкъса сърцето ми! И после, когато се връщам при него, при него — богат, щастлив, свободен, за да изпрося помощ, която първият срещнат човек би ми дал, умоляваща и носеща му цялата своя нежност, той ме отблъсва, защото това би му струвало три хиляди франка!

— Нямам! — отговори Родолф с онова пълно спокойствие, с което се прикрива като с щит примирения гняв.

Тя излезе. Стените трепереха, потонът я смазваше; и тя мина по дългата алея, спъвайки се в купищата сухи листа, които вятърът разпръсваше. Най-сетне стигна до защитния ров пред желязната ограда; изпочупи ноктите си в ключалката, толкова бързаше да отвори. После сто крачки по-нататък, запъхтяна, готова да падне, тя се спря. И тогава, като се обърна, тя видя още веднъж равнодушния замък с парка, градините, трите двора и всичките прозорци на фасадата.

Тя остана вцепенена, без никакво усещане в себе си, освен биенето на артериите, което й се струваше, че излиза от нея като някаква заглушаваща музика, която заливаше полето. Земята под нозете й беше по-мека от вода, а браздите й се струваха като гигантски тъмни вълни, които се разбиват. Всичко, което имаше в главата й — възпоминания, мисли, — изхвръкваше наведнъж, само с едно избликване, както хилядите огньове на фойерверк. Тя видя баща си, кабинета на Льорьо, тяхната стая там, друг пейзаж. Обземаше я лудост, тя се уплаши и успя да се овладее, доста несигурно наистина; защото съвсем не си спомняше причината на ужасното си състояние, тоест паричния въпрос. Тя страдаше само от любовта си и усещаше от тоя спомен, че душата й я напуска, както ранените, които, умирайки, чувстват, че животът си отива през раната им, от която тече кръв.

Нощта падаше; прехвърчаха гарвани.

Изведнъж й се стори, че във въздуха избухваха огнени топчици като светещи куршуми, сплескваха се и се въртяха, докато най-сетне се стопяваха в снега между клоните на дървесата. Всред всяка от тях се проявяваше образът на Родолф. Те се множаха и се приближаваха, проникваха в нея; и всичко изчезна. Тя позна светлините на къщите, които блещукаха далеч в мъглата.

Тогаз нейното положение й се разкри като същинска пропаст. Тя се задъхваше до пръсване на гърдите. Сетне в изблик на героизъм, от който стана почти радостна, се спусна тичешком от възвишението, мина по дъската за кравите, из пътеката, по алеята, край халите и стигна пред дюкяна на аптекаря.

Там нямаше никой. Тя понечи да влезе; но при звука на звънеца можеха да дойдат; и като се промъкна през вратника, сдържайки дъх, пипайки стените, тя отиде до прага на кухнята, дето гореше свещ, сложена върху печката. Жюстен по риза бе понесъл някакво ястие.

„А, те вечерят. Ще почакам.“

Той се върна. Тя чукна на прозореца. Той излезе.

— Ключа! Отгоре… дето са…

— Как!

Той я гледаше съвсем учуден от бледността на лицето й, което се изрязваше бяло върху черния фон на нощта. Тя му се видя необикновено хубава и величава като видение; без да разбира какво искаше тя, той предчувстваше нещо ужасно.

Ала Ема каза бързо, с тих, нежен, със съблазняващ глас:

— Искам! Дай ми го!

Понеже стената беше тънка, от трапезарията се чуваше тракането на чиниите.

Тя каза, че й е нужно да изтреби плъховете, които й пречели да спи.

— Трябва да кажа на господаря.

— Не! Чакай!

Сетне каза с безразличен вид:

— Ех! Не си струва трудът, подир малко аз ще му кажа. Хайде, свети ми!

Тя влезе в коридора, дето беше вратата на лабораторията. На стената имаше ключ с надпис: „Килер“.

— Жюстен! — извика аптекарят, който губеше търпение.

— Да се качим!

И той тръгна след нея.

Ключът се завъртя в бравата и тя отиде право към третата полица — тъй сигурно я водеше паметта й, — взе синята стъкленица, измъкна запушалката, пъхна вътре ръката си и като я извади пълна с бял прах, почна да го гълта направо.

— Спрете! — извика той, като се хвърли към нея.

— Мълчи! Ще дойдат…

Той беше в отчаяние, той искаше да вика другите.

— Не казвай нищо, всичко би се струпало върху господаря ти!

После си тръгна обратно, внезапно усмирена и почти със спокойно и светло съзнание за изпълнен дълг.

 

Когато Шарл се върна в къщи, потресен от вестта за описа, Ема току-що бе излязла. Той вика, плака, падна в несвяст, но тя не се връщаше. Де можеше да бъде? Той праща Фелисите у Оме, у Тюваш, у Льорьо, в „Златен лъв“; и в паузите на мъката си виждаше името си погубено, състоянието — разсипано, бъдещето на Берта — разбито! По каква причина?… Ни думица! Той чака до шест часа вечерта. Най-сетне не можеше повече да се сдържа и като си въобрази, че е заминала за Руан, той тръгна по Големия път, вървя половин левга, не срещна никого, почака още и се върна.

Тя си бе дошла.

— Какво имаше?… Защо?… Обясни ми…

Тя седна при масичката си и написа писмо, което бавно запечати, прибавяйки датата на деня и часа. Сетне каза с тържествен тон:

— Ще го прочетеш утре; сега, моля те, не ми задавай повече ни един въпрос!… Не, нито един!

— Но…

— Ох, остави ме!

И се простря цяла на леглото си.

Събуди я някакъв тръпчив вкус в устата. Видя Шарл и затвори очи.

Тя с любопитство се наблюдаваше, за да разбере дали не се мъчи! Но не! Още нищо. Чуваше тракането на часовника, шума на огъня и дишането на Шарл, изправен до възглавницата й.

„Ах! Смъртта не била голяма работа! — мислеше тя! — Ще заспя и всичко ще свърши!“

Пи глътка вода и се обърна към стената.

Тоя противен вкус на мастило продължаваше.

— Жадна съм!… Ох! Много съм жадна!…

— Но какво ти е? — каза Шарл, като й подаваше чашата.

— Нищо!… Отвори прозореца… Задушавам се!

Дойде й повръщане, толкова ненадейно, че едва успя да вземе кърпичката си под възглавницата.

— Махни я! — каза бързо тя. — Хвърли я!

Той й зададе въпроси; тя не отговори. Лежеше неподвижно от страх, че най-малкото движение ще й причини повръщане. Но сега усети студ, който се качваше от нозете до сърцето й.

— Ах! Ето че почва! — промълви тя.

— Какво казваш?

Тя въртеше глава с кротко, пълно с мъка движение, като в същото време отваряше челюсти, сякаш на езика й имаше нещо много тежко. В осем часа повръщането започна отново.

Шарл забеляза, че в дъното на легена имаше нещо като бели зрънца, полепени о стените на порцелановия съд.

— Това е необикновено! Странно! — повтори той.

Ала тя с твърд глас каза:

— Не, лъжеш се!

Тогава внимателно и едва ли не като че я галеше, той пъхна ръката си под стомаха й. Тя извика остро. Той се дръпна съвсем изплашен.

После тя почна да стене, отначало тихо. Силна тръпка разтърси раменете й и тя стана по-бяла от чаршафа, в който се вкопчваха сгърчените й пръсти. Неравният й пулс сега почти не се усещаше.

Капчици пот се стичаха по синкавото й лице, което сякаш се беше съсирило в някакви металически изпарения. Зъбите й тракаха, разширените очи гледаха неопределено наоколо и на всички въпроси тя отговаряше само с поклащане на глава; дори два-три пъти се усмихна. Постепенно стенанията й се засилиха. Тя изпусна глух вой; казваше, че сега й е по-добре и че след малко ще стане. Но гърченията наново почнаха; тя извика:

— Ах, колко е жестоко, боже мой!

Той падна на колене до леглото й.

— Продумай! Какво си яла? Отговори, за бога!

И я гледаше с такава нежност в очите, каквато тя никога не бе виждала.

— Е, добре, там… там… — каза тя с отпаднал глас.

Той скочи към масичката й, счупи печата на писмото и прочете високо:

— „Нека никого не обвиняват…“

Той спря, прокара ръка по очите си и препрочете.

— Как! На помощ! Насам!

И можеше само да повтаря: „Отровена! Отровена!“ Фелисите отърча у Оме, който се развика на площада; в „Златен лъв“ госпожа Льофрансоа го чу; неколцина станаха да съобщят на съседите си и през цялата нощ градчето беше будно.

Обезумял, бъбрещ, залитащ, Шарл се въртеше из стаята. Блъскаше се в мебелите, скубеше коси и аптекарят никога не бе помислял, че може да има толкова страшно зрелище.

Той си отиде в къщи, за да пише на г. Каниве и на доктор Ларивиер. Беше се объркал: направи повече от петнадесет черновки. Иполит тръгна за Ньошател, а Жюстен пришпорваше тъй силно коня на Бовари, че го остави на склона Боа-Гийом съсипан и почти умрял.

Шарл поиска да прелисти медицинския си речник, но не виждаше, редовете скачаха.

— Спокойствие! — каза аптекарят. — Важно е да се предпише някое силно противоядие. Каква е отровата?

Шарл показа писмото. Беше арсеник.

— Е, добре — поде Оме, — ще трябва да се направи анализ.

Защото той знаеше, че при всички отравяния трябва да се прави анализ, а другият, който не проумяваше, отговори:

— Ах, направете! Направете! Спасете я!…

Сетне, като отиде пак при нея, той се отпусна на земята върху килима и остана да ридае, подпрял глава о ръба на леглото.

— Недей плака! — каза му тя. — Още малко и няма да те измъчвам вече!

— Защо? Кой те принуди?

Тя отвърна:

— Трябваше, приятелю мой.

— Не беше ли щастлива? Аз ли съм крив? А пък аз правех всичко каквото можех!

— Да… вярно е… ти, ти си добър!

И тя поглади бавно с ръка косите му. Сладостта на това усещане преля неговата скръб; той почувства, че цялото му същество рухна от отчаяние при мисълта, че трябва да я загуби тъкмо сега, когато тя проявяваше към него повече любов от всякога; и не намираше нищо; не знаеше, не се решаваше и наложителността от незабавно решение окончателно го съкрушаваше.

Свърши се вече, мислеше тя, с всички измени, низости и с безбройните въжделения, които я изтезаваха. Сега тя не мразеше никого; смътна дрезгавина падаше над ума й и от всички земни шумове Ема чуваше само пресечената жалба на това клето сърце, нежна и неясна като сетно ехо на глъхнеща симфония.

— Доведете ми малката — каза тя, като се приповдигна на лакът.

— Не ти е зле, нали? — попита Шарл.

— Не! Не!

Бавачката донесе детето в дългата му нощница, изпод която се подаваха босите му крачка, сериозно и още почти спящо. То гледаше учудено стаята, цяла в безредие, и примигваше, заслепено от свещите, които горяха по всички мебели. Те му припомниха навярно утрините на Нова година или на микарем, когато, също тъй събудено рано при светлината на свещи, то се пъхаше в леглото на майка си, за да получи подаръците си, защото попита:

— Но де е то, мамо?

И тъй като всички мълчаха, продължи:

— Не виждам обувчето си^[2].

Фелисите го поведе към леглото, но то все гледаше към камината.

— Да не го е взела дойката? — попита то.

И при тая дума, която призова в паметта й нейните измени и катастрофи, госпожа Бовари извърна глава като погнусена от друга, по-силна отрова, която възлизаше до устата й. През това време Берта бе седнала на леглото.

— О, колко са големи очите ти, мамо, колко си бледа, колко се потиш!…

Майка й я гледаше.

— Страх ме е! — каза детето, като се дръпна.

Ема взе ръката й да я целуне; Берта се дърпаше.

— Стига! Отведете я! — извика Шарл, който ридаеше до леглото.

След това болезнените признаци спряха за миг; тя като че ли се поуспокои; и при всяка незначителна дума, при всеки по-уталожен дъх на гърдите й неговата надежда се възвръщаше. Най-сетне, когато влезе Каниве, той се хвърли плачещ в прегръдките му.

— А! Вие ли сте! Благодаря! Вие сте добър! Но всичко сега е по-добре. Ето, вижте я…

Ала събратът съвсем не споделяше това мнение и понеже, както сам казваше, много не обичаше да мъдрува, предписа лекарство за повръщане, за да изчисти съвсем стомаха.

Не мина много и тя повърна кръв. Устните й още повече се стиснаха. Ръцете и нозете й се сгърчиха, по тялото се появиха тъмни петна, а пулсът й биеше като изопнат конец, като струна на арфа, близо до скъсване.

Сетне тя почваше да вика ужасно. Проклинаше отровата, ругаеше я, умоляваше я да побърза и отблъскваше с изпънати ръце всичко, което Шарл, по-умиращ от нея, я караше да пие. Той се бе изправил с кърпичка на устните, хъркащ, плачещ, задавен от ридания, които го разтърсваха до петите; Фелисите тичаше насам-натам из стаята. Оме, неподвижен, въздишащ дълбоко, а г. Каниве, пазещ все така своята самоувереност, начеваше все пак да се чувства смутен.

— Дявол да го вземе!… Но… Тя е изчистена и щом причината престане…

— Резултатът трябва да престане — каза Оме, — това е очевидно.

— Спасете я! — възклицаваше Бовари.

Но без да слуша аптекаря, който още допускаше хипотезата: „Може би това е спасителен пароксизъм“, Каниве се канеше да предпише териак^[3], когато чуха плясъка на камшик; всички стъкла потрепериха и една затворена пощенска кола, запрегната с три коня, окаляни до ушите, спря изведнъж до ъгъла на халите. Беше доктор Ларивиер.

Появяването на някой бог не би произвело по-силно вълнение. Бовари дигна ръце. Каниве изведнъж се спря, а Оме свали гръцката си шапчица, преди още докторът да е влязъл.

Той беше от великата хирургическа школа, произлизаща от Биша, от онова поколение, изчезнало днес, на лекари-практици, философи, които скъпяха изкуството си с фанатична обич, упражняваха го с възторг и с проницателност! Когато той се ядосваше в болницата си, всичко трепереше, а учениците му толкова го почитаха, че щом се установяха, мъчеха се да му подражават, доколкото е възможно; така че в околните градове виждаха учениците му облечени като него в дълго, подплатено с вата палто и в широк фрак, разкопчаните ръкави на който покриваха само донякъде неговите пълни ръце, много хубави ръце, които никога не бяха в ръкавици, сякаш за да бъдат винаги готови да се потопят в страданията. Презиращ ордените, титлите и академиите, гостоприемен, либерал, гледайки бедните като баща и проявявайки добродетели, без да вярва в добродетелта, той би могъл да мине почти за светец, ако изтънчеността на духа му не караше хората да се страхуват от него като от демон. Погледът му, по-пронизващ от хирургически нож, слизаше право в душата и отделяше всяка лъжа между доводите и недомлъвките от стеснителност. И той шестваше тъй, изпълнен с онова добродушно величие, което се създава от съзнанието за голямото дарование, от късмета и от четиридесетгодишно трудолюбиво и безукорно съществуване.

Още от вратата, като видя мъртвешкото лице на Ема, простряна по гръб, с отворена уста, той сбърчи вежди. Сетне, като се правеше, че слуша Каниве, потърка ноздри с показалеца си, повтаряйки:

— Добре, добре.

Но мръдна бавно рамене. Бовари го следеше; те се погледнаха и тоя човек, свикнал все пак толкова с гледката на страданията, не можа да удържи една сълза, която се отрони върху жабото му.

Той пожела да се отдели с Каниве в съседната стая. Шарл тръгна подире му.

— Тя е много зле, нали? Да й сложим ли синап? Знам ли какво! Намерете нещо, вие сте спасили толкова хора!

Шарл обгръщаше с две ръце снагата му и го гледаше тъй загубено, умолително, полуприпаднал на гърдите му.

— Хайде, смелост, мое момче! Нищо повече не може да се направи.

И доктор Ларивиер се обърна.

— Заминавате ли?

— Ще се върна.

Той излезе, за да заповяда уж нещо на кочияша, заедно с господин Каниве, който също нямаше никакво желание да види как Ема умира в ръцете му.

Аптекарят ги настигна на площада. По темперамент той не можеше да се отдели от знаменити хора. И измоли г. Ларивиер да му направи честта да обядва у тях.

Бързо пратиха да вземат гълъби от „Златен лъв“, всички котлети от месарницата, каймак от Тюваш, яйца от Лестибудоа и аптекарят сам помагаше в приготвянето, докато госпожа Оме, като стягаше шнура на блузата си, думаше:

— Вие ще извинявате, господине, защото в нашия злочест край, когато човек не е предупреден от навечерието…

— Високите чаши! — пошушна Оме.

— Ако бяхме в града, щяхме да имаме възможност да ви поднесем най-малкото пълнени крака.

— Мълчи!… Заповядайте на трапезата, докторе!

Той сметна за добре след първите залъци да даде някои подробности за нещастието:

— Отначало имахме чувството на засъхване в гърлото, сетне нетърпими болки в стомашната област, изобилно повръщане, безпаметство.

— Но как се е отровила тя?

— Съвсем не зная, докторе, и дори не мога да разбера отгде е могла да се снабди с тая арсенова киселина.

Жюстен, който носеше в тоя миг един куп чинии, почна да трепери.

— Какво ти е? — каза аптекарят.

При тоя въпрос момъкът пусна всичко, което падна на земята с голям трясък.

— Глупак — извика Оме, — некадърник! Дебелак, магаре такова!

Но изведнъж, като се овладя, каза:

— Аз исках, докторе, да направя анализ и, primo, внимателно пъхнах в една тръбичка…

— Щяхте да сторите по-добре — каза хирургът, — ако бяхте пъхнали пръстите си в гърлото й.

Неговият събрат мълчеше, след като преди малко бе изтърпял насаме строго мъмрене по повод лекарството му за повръщане, така че тоя славен Каниве, тъй високомерен и многоречив при случая с кривия крак, днес беше много скромен; той не пресичаше и се усмихваше одобрително.

Оме сияеше от гордостта си на гостоприемен домакин и печалната мисъл за Бовари неясно увеличаваше удоволствието му чрез егоистично сравнение със себе си. Освен това присъствието на доктора го въодушевяваше. Той показваше знанията си, цитираше, както дойде, кантариди, стрихнин, мансанилие, змийска отрова…

— И дори съм чел, докторе, че някои лица са се отравяли като поразени от мълния от кървавица, подложена на прекалено опушване! Поне тъй гласеше един много хубав доклад на една от нашите аптекарски знаменитости, един от нашите учители — славния Каде дьо Гасикур!

Госпожа Оме се появи отново, носеща един неустойчив спиртник; защото Оме държеше да приготвя кафето на масата — печено от него, смляно от него и приготвено в смес от него.

— Saccharum, докторе — каза той, като му подаваше захар.

Сетне поръча да доведат отгоре всичките му деца, любопитен да узнае мнението на доктора за тяхното телосложение.

Най-сетне г. Ларивиер щеше вече да си тръгне, когато госпожа Оме му поиска съвет за мъжа си. Кръвта му се сгъстявала така, че веднага след вечеря умът му отслабвал и той заспивал.

— О, неприятностите му идват не от много ум!

И като се усмихна на тоя неразбран от другите каламбур, докторът отвори вратата. Но аптеката гъмжеше от народ и той едва можа да се отърве от господин Тюваш, който се боеше, че жена му може да има пневмония, понеже имала навик да храчи в пепелта; сетне от г. Бине, който усещал понякога силен глад, и от госпожа Карон, която имала сърбежи; от Льорьо, който имал виене на свят; от Лестибудоа, който имал ревматизъм; от госпожа Льофрансоа, която имала киселини. Най-после трите коня поеха и всички решиха, че той никак не е бил любезен.

Общественото мнение бе отклонено от появата на г. Бурнизиан, който минаваше край халите със своето миро.

Оме, както подобаваше на принципите му, сравни свещениците с гарвани, привлечени от мирис на мъртъвци; видът на всяко духовно лице му беше лично неприятен, защото расото му навяваше мисъл за саван, и той мразеше расото от страх пред савана.

Все пак, не отбягвайки от онова, което той наричаше, своя мисия, той се върна у Бовари, придружен от Каниве, когото г. Ларивиер, преди да тръгне, настоятелно бе помолил за това; и дори ако жена му не бе се възпротивила, той би завел и двамата си сина, за да ги привикне с тежките случаи в живота, за да им бъде това един урок, един пример, една тържествена картина, която ще остане по-късно в паметта им.

Когато влязоха, стаята бе преизпълнена със зловеща тържественост. Върху масичката за ръкоделие, покрита с бяла салфетка, пет-шест топчета памук бяха сложени в сребърно блюдо до голямо разпятие между два запалени свещника. Ема, опряла брадичка на гърдите, разтваряше необикновено очите си; и клетите й ръце мърдаха отпаднало по чаршафите с ужасяващото кротко движение на умиращите, които сякаш искат да се покрият вече със савана. Бледен като статуя и с червени като въглени очи, Шарл, без да плаче, стоеше насреща й в долния край на леглото, докато свещеникът, приведен на едно коляно, мълвеше тихичко.

Тя бавно извърна лице и сякаш бе обзета от радост, виждайки изведнъж виолетовия епитрахил, и несъмнено сред някакво необикновено успокоение намери отново забравената наслада на първите си мистични пориви заедно с виденията на вечното блаженство, които започваха.

Свещеникът стана да вземе разпятието; тогава тя протегна шия като жаден човек и долепяйки устни до тялото на богочовека, сложи върху му най-дълбоката любовна целувка, която бе давала досега. След това той прочете Misereatur Indulgentiam^[4], потопи десния си палец в мирото и започна помазването: първо — очите, които толкова бяха възжелавали всичките земни блясъци; после — ноздрите, жадни за топли ветрове и за любовни благоухания; после — устата, която се бе отваряла за лъжа, която бе стенала от гордост и викала от сладострастие; после — ръцете, на които беше приятно от сладостните досягания, и най-сетне — ходилата на нозете, тъй бързи някога, когато тя тичаше за утоляване на желанията си, и които отсега нататък нямаше вече да вървят.

Свещеникът избърса пръстите си, хвърли в огъня късчетата памук, натопени в маслото, и отново седна до умиращата, за да й каже, че сега трябва да слее страданията си със страданията на Исуса Христа и да се остави на божествено милосърдие.

Като свърши увещанията си, той се опита да сложи в ръката й благословена вощеница, символ на небесната слава, с която след малко тя ще бъде обкръжена. Твърде слаба, Ема не можа да стисне пръстите си и свещта щеше да падне на земята, ако не беше г. Бурнизиан.

Но сега тя не беше тъй бледа и лицето й имаше израз на избистрено спокойствие, като че тайнството я бе изцерило.

Свещеникът не пропусна да каже това, той обясни дори на Бовари, че понякога бог продължава съществуването на някои хора, когато смята, че е полезно за спасението им; и Шарл си спомни един ден, когато, също тъй на умиране, тя беше се причестила.

„Може би не трябва да се губи надежда“ — помисли той.

Наистина тя огледа всичко наоколо си, бавно, като човек, който се пробужда от сън; сетне с ясен глас поиска огледалото си и остана известно време склонена към него, до мига, когато едри сълзи потекоха от очите й. Тогава отметна глава, въздъхна и падна на възглавницата.

Веднага гърдите й почнаха бързо да се задъхват. Целият език излезе вън от устата й; очите й се обърнаха, побеляха, подобно абажури на гаснеща лампа; изглеждаше вече мъртва, ако не бе ужасно ускоряващото се разтърсване на гръдния кош, като че душата й подскачаше, за да се откъсне. Фелисите коленичи пред разпятието, а и нозете на аптекаря се подгъваха в коленете, докато г. Каниве гледаше неопределено към площада. Бурнизиан отново почна да се моли с наведено до кран на възглавницата лице, а дългото му черно расо се влачеше след него в стаята. Шарл беше от другата страна, коленичил, с прострени към Ема ръце. Той държеше нейните ръце и ги стискаше, потрепервайки при всеки удар на сърцето й като отражение на развалина, която се руши. Колкото по-силно ставаше хъркането й, толкова по-бързо свещеникът четеше молитвите; те се сливаха със заглушените ридания на Бовари, а навремени като че всичко се загубваше в глухия шепот на латинските срички, които звънтяха като погребална камбана.

Изведнъж по тротоара се чу шум от груби дървени обувки и търкане на бастун; раздаде се глас, един хриптящ глас, който пееше:

Летният зной над полето трепти

и за любов на момите шепти.

Ема се дигна като галванизиран труп, с разпуснати коси, с втренчени зеници, с отворена уста.

За да събира класове,

които нивата отглежда,

в пожънатите редове

Нанет грижливо се навежда.

— Слепецът! — извика тя.

И почна да се смее с жесток, безпаметен, безнадежден смях, като й се струваше, че вижда грозното лице на нещастника, което се издигаше сред вечния мрак като ужасно плашило.

Вятърът изви и сред тежкия зной

грабна й късата рокличка той!

Едно сгърчване я метна върху постелята. Всички се приближиха. Тя бе престанала да съществува.