Гюстав Флобер
Мадам Бовари (12)

III

На заранта, още щом се събуди, видя помощника на площада. Тя беше по пеньоар. Той вдигна глава и я поздрави. Тя бързо кимна и затвори прозореца.

Леон през целия ден чакаше да стане шест часът вечерта; но като влезе в странноприемницата, намери на масата само г. Бине.

Снощната вечеря беше важно събитие за него; никога дотогаз той не беше разговарял два часа наред с дама. Как можа той да й каже, и то на такъв език, толкова неща, които никога по-рано не би могъл тъй хубаво да изрази? Обикновено той беше плах и изпълнен със сдържаност, родена от свян и скритност в едно и също време. В Йонвил смятаха, че той има много добри обноски. Той слушаше разсъжденията на възрастните хора и изглеждаше, че съвсем не се увлича от политика — нещо рядко за млад човек. Освен това имаше дарби: рисуваше с акварел, четеше ноти с ключа сол и след вечеря, когато нямаше игра на карти, с удоволствие се занимаваше с литература. Господин Оме го ценеше заради възпитанието му. Госпожа Оме се бе привързала към него поради любезността му, защото той често придружаваше в градината малките Оме, едни винаги изцапани хлапета, твърде лошо възпитани и малко лимфатични като майка си. Освен бавачката с тях се занимаваше и Жюстен, аптекарски ученик, далечен племенник на господин Оме, когото бяха взели в къщи по милост и който в същото време беше и слуга.

Аптекарят се прояви като много добър съсед. Той осведоми госпожа Бовари за всичките доставчици, доведе й нарочно своя продавач на сидър, опита сам питието и нагледва да натъкмят добре бурето в зимника; посочи как могат да се снабдят с евтино масло и как могат да нагласят с Лестибудоа, клисаря, който освен с църковната си и гробарска служба се занимаваше с уреждането на най-хубавите йонвилски градини, като се пазареше по желание на час или годишно.

Не само потребността да се грижи за другите караше аптекаря да бъде толкова прекалено любезен: тук имаше цял план.

Той беше нарушил член 1 на закона от 19 вантос^[1], година XI, който забранява на всяко лице, непритежаващо диплома, да се занимава с медицина; та по някакъв тъмен донос Оме беше извикан от кралския прокурор в Руан в неговия личен кабинет. Прокурорът го беше приел прав, в хермелиновата си роба и с шапчица на главата. То беше сутрин преди заседанието. От коридора се чуваше тропотът на грубите стражарски обуща и като някакъв далечен шум затварящи се тежки ключалки. Ушите на аптекаря забучаха, сякаш щеше да го сполети удар; той видя тъмничните килии, семейството си разплакано, аптеката — продадена, всички стъкла пръснати; и трябваше после да се отбие в кафенето да изпие чаша сода с ром, за да се съвземе.

Постепенно споменът за това предупреждение избледня и той продължи както по-рано да дава в задната стаичка на аптеката своите безвредни медицински съвети. Ала кметът му имаше зъб, събратята му завиждаха, трябваше да се страхува от всичко; като привлечеше чрез почтително внимание г. Бовари към себе си, той щеше да спечели благодарността му и да го накара по тоя начин да мълчи, ако по-късно забележи нещо. Затова всяка сутрин Оме му донасяше „Льо Журнал“ и често следобед излизаше за минутка от аптеката, за да отиде при лекаря на приказка.

Шарл беше тъжен: нямаше пациенти. Цели часове той седеше мълком, отиваше да спи в кабинета си или гледаше жена си, като шие. За да се разсее, той сам се залови за физическа работа у дома си, дори се опита да боядиса таванското помещение с боята, която бояджиите бяха оставили. Но най-много го занимаваха паричните грижи. Той беше похарчил толкова много за поправките в Тост, за тоалети на жена си и за пренасянето, че в две години цялата зестра — повече от три хиляди екю — бе отишла. Сетне толкова неща се бяха повредили или изгубили при пренасянето от Тост в Йонвил, без да се смята гипсовата статуя на свещеника, която при едно по-силно друсане се беше строшила на хиляди парчета върху паважа на Кенкампоа!

Една по-приятна грижа го отвлече: бременността на жена му. Колкото повече наближаваше срокът, толкова по-скъпа му ставаше тя. Нова телесна връзка се създаваше сега и сякаш едно постоянно чувство на по-сложно единение. Когато виждаше отдалеч нейния отпуснат вървеж и снагата й, която меко се извиваше над бедрата, освободени от корсет, когато я гледаше отсреща си, нестесняван от нищо, и тя седеше в креслото в различни положения на умора, той не можеше да сдържи щастието си; ставаше, прегръщаше я, милваше лицето й, наричаше я мила мамичка, искаше да я накара да танцува и като се смееше и плачеше едновременно, обсипваше я с всички гальовни шеги, каквито му Хрумваха. Мисълта, че от него е заченато дете, го изпълваше с наслада. Сега нищо не му липсваше. Той познаваше вече пълната същина на човешкия живот и със спокойна яснота заемаше своето място в него.

Изпърво Ема почувства силно учудване, после пожела да се освободи по-скоро от бременността си, за да изпита какво е да бъде майка. Но тъй като не разполагаше със средства да купи, както й се искаше, люлка във вид на лодка със завески от розова коприна и бродирани шапчици, в пристъп на горчивина тя се отказа от всякакви приготовления на детския чеиз, отиде при една шивачка в градеца и го поръча изцяло, без да избира, нито да спори. Така тя не можа да вкуси радостта на тия приготовления, от които почва и расте по-нататък нежността на майките, и нейната обич още в зараждането си беше може би донякъде накърнена.

Ала тъй като Шарл при всяко сядане на трапезата приказваше за малкото, тя скоро почна да мисли по-продължително за него.

Искаше й се то да бъде син; той ще бъде як и тъмнокос; ще го нарече Жорж; и мисълта, че ще има мъжка рожба, беше като бъдеща отплата за цялото нейно безсилие в миналото. Мъжът поне е свободен; той може да минава през много страсти и страни, да преодолява пречките, да вкусва най-недостъпни блаженства. Жената непрекъснато е възпрепятствана. Неподвижна и колеблива едновременно, тя е уязвима от слабостите на плътта ведно със зависимостта от закона. Волята й, подобно воала на шапката й, вързан с шнур, трепти от всички ветрове и винаги има някое желание, което я увлича, някоя условност, която я сдържа.

Тя роди в един неделен ден към шест часа при изгрев-слънце.

— Момиче! — каза Шарл.

Ема извърна глава и изгуби съзнание.

Почти веднага дотърча госпожа Оме и я целуна, както и госпожа Льофрансоа от „Златен лъв“. Аптекарят, като деликатен човек, й отправи само няколко първи поздравления през полуотворената врата. Той поиска да види детето и намери, че е добре развито.

През своето възстановяване тя беше много заета да търси име на дъщеря си. Отначало прехвърли в ума си всички имена, които имаха италиански окончания като Клара, Луиза, Арманда, Атала; харесваше й се също Галзуинда, още повече Изолда и Леокадия. Шарл искаше да кръстят детето на майка му; Ема се възпротиви. Прегледаха календара от начало до край и се съветваха с външни хора.

— Господин Леон — каза аптекарят, — с когото приказвах вчера, се чуди, че не избирате Мадлена, което сега е извънредно на мода.

Ала старата Бовари решително викна, като чу това име на грешницата. Що се отнася пък до господин Оме, той предпочиташе имена, които напомняха някой велик човек или знаменито събитие, или благороден възглед — и по тая именно система беше кръстил четирите си деца. Така Наполеон представяше славата, Франклин — свободата, Ирма беше може би отстъпка на романтизма, но Атали — възхвала на най-безсмъртния шедьовър на френския театър. Защото неговите философски убеждения не пречеха на художествените му възторзи; у него мислителят не подчиняваше човека на чувствата; той умееше да установява различията, да отделя областта на въображението от областта на фанатизма. На известна трагедия например той отричаше идеите, но се възхищаваше от стила й; проклинаше общия поглед, но ръкопляскаше на всички подробности и се възмущаваше от действащите лица, като се въодушевяваше от речите им. Когато четеше велики произведения, той се прехласваше от тях; но като помислеше, че чернокапците ги тълкуват в своя полза, обземаше го отчаяние и в това смешение на чувства, дето той се объркваше, искаше му се в едно и също време да увенчае Расин с две ръце и да се препира с него най-малко четвърт час.

Най-после Ема си спомни, че в замъка Вобиесар беше чула маркизата да нарича една млада жена Берта; и веднага избра това име, а тъй като дядо Руо не можеше да дойде, помолиха господин Оме да стане кръстник. Като подаръци при кръщаването той донесе произведения на заведението си, а именно: шест кутийки джинджифил, цяло шишенце със салепов прах, три бурканчета с паста от слез и освен това шест пръчки кристализирана захар, които беше намерил в един долап. Вечерта в деня на кръщавката имаше голямо угощение; беше и свещеникът; поразгорещиха се. Когато поднесоха ликьорите, господин Оме подкара „Богът на почтените хора“. Господин Леон изпя една баркарола, а кръстницата, старата госпожа Бовари — един романс от времето на империята; накрая господин Бовари — бащата, поиска да поднесат детето и почна да го кръщава с чаша шампанско, което проля над главата му. Тая подигравка с първото от светите тайнства възмути абат Бурнизиан; Бовари — бащата, му отговори с цитат от „Война на боговете“ и свещеникът стана да си върви; дамите почнаха да го молят; Оме се намеси; успяха да склонят духовника да седне отново и той спокойно взе от чинийката чашката си с недоизпито кафе.

Господин Бовари — бащата, остана още един месец на гости в Йонвил, дето смайваше жителите с великолепната си полицейска фуражка със сребърни нашивки, която той всяка заран слагаше, за да отиде на площада и да пуши с лулата си. Свикнал също така да пие много ракия, той често изпращаше слугинята в „Златен лъв“ да му вземе една бутилка, която се записваше за сметка на сина му; а за носните си кърпички употреби всичкия одеколон на снаха си.

На нея никак не й беше неприятно неговото общество. Той беше пребродил света; разправяше за Берлин, за Виена, за Страсбург, за своя офицерски живот, за любовниците, които имал, за тържествените обеди, които давал, а освен това беше любезен и често дори по стъпалата или в градината я хващаше през кръста и викаше:

— Шарл, пази се!

Старата госпожа Бовари се уплаши за щастието на сина си и страхувайки се, че ако продължи така, съпругът й може да повлияе неморално върху мислите на младата жена, настоя да ускорят заминаването си. Тя имаше може би по-сериозни опасения. Господин Бовари беше човек, който не зачиташе нищо.

Един ден Ема беше обзета от потребността да види момиченцето си, което бе дадено за кърмене у жената на дърводелеца, и без да погледне в календара дали са изтекли шестте седмици, задължителни от религията за родилките, тръгна към жилището на Роле, което беше в другия край на селото, в подножието на склона между големия път и ливадите.

Беше пладне; капаците на прозорците бяха затворени, а покривите от плочи, които лъщяха под резкия блясък на синьото небе, сякаш изпущаха искри по ръба на върховете си. Духаше душен вятър. Ема вървеше, но се усещаше много отпаднала; камъните по тротоара й причиняваха болка; тя се подвоуми дали да се върне в къщи, или да влезе някъде, за да седне.

В тоя миг от една съседна врата излезе господин Леон с връзка книжа под мишницата. Той се приближи, поздрави я и отиде на сянка до дюкяна на Льорьо под издадения напред сив платнен навес.

Госпожа Бовари каза, че отива да види детето си, но че се е уморила.

— Ако… — почна Леон, без да смее да продължи.

— Имате ли работа някъде? — попита тя.

И след като помощникът отговори, тя го помоли да я придружи. Още същата вечер това се разчу в Йонвил и госпожа Тюваш, жената на кмета, каза пред слугинята си, че госпожа Бовари се компрометира.

За да отидат у кърмачката, трябваше, след като минат улицата, да завият вляво към гробищата и да продължат по тясна пътека между къщурки и дворове, оградени с храсти кучешки дрян. Те бяха нацъфтели, както и великденчетата, шипките, копривата и къпините, които се подаваха из храсталаците. През дупките на плетовете се виждаха до къщурките някоя свиня върху бунището или вързани крави, които търкаха рогата си о стволовете на дърветата. Един до друг, те вървяха полека, тя, облегната на него, той, задържащ стъпките си, за да се изравнява с нея; пред тях хвърчаха рой мушици, които бръмчаха в топлия въздух.

Познаха къщата по стария орех, който я засенчваше. Тя беше ниска и покрита с потъмнели керемиди; отвън под прозорчето на тавана висеше плетеница лук. Забучени до бодливия плет прътове ограждаха една квадратна леха със салата, малко лаванда и цъфнал грах, повлякъл се по поставените пръчки. Течеше мръсна вода, разливайки се по тревата, и навред се виждаха разни неопределени дрипи, плетени чорапи, червена басмена блуза и дълго грубо платно, простряно надлъж по плета. От шума на вратичката дойката излезе на ръка с дете, което сучеше. С другата ръка дърпаше едно хилаво сополанче със скрофули по лицето, син на руански търговец, родителите на което бяха много заети с търговията си и го бяха пратили тук.

— Влезте — каза тя, — вашата щерка спи вътре.

В приземната стая, единствена в цялото жилище, до стената имаше в дъното широко легло без завеси, а до прозореца, едното стъкло на който беше залепено с кръг синя книга, бяха нощвите. В ъгъла зад вратата бяха наредени под плочите на умивалника високи груби обуща с лъскави гвоздеи до едно шише с дървено масло, в гърлото на което беше забучено перо; един Матийо Ленсберг се търкаляше върху прашната камина между кремъци за пушка, угарки от свещи и късчета прахан. Най-сетне последното безполезно украшение на това жилище беше една богиня, която надува тръба, изрязана несъмнено от някоя обява за парфюми и закована на стената с шест обущарски гвоздея.

Детето на Ема спеше в плетена върбова люлка, сложена на земята. Тя го взе със завивката му и му затананика, като се клатеше приспивално.

Леон се разхождаше из стаята; виждаше му се съвсем необикновено — тая хубава дама в рокля от нанкин^[2] посред тая нищета. Госпожа Бовари се изчерви; той извърна очи, като помисли, че в погледа му може би има някаква нескромност. Детето повърна върху якичката на майката и тя го сложи пак в люлката. Дойката тутакси почна да я избърсва, като казваше, че няма да личи.

— Тя ми прави още много такива работи — добави тя — и аз само това върша: да я подсушавам непрекъснато! Ако обичате, кажете на бакалина Камю да ми дава по малко сапун, когато ми потрябва; така ще бъде и за вас по-удобно, за да не ви безпокоя.

— Добре, добре! — каза Ема. — Довиждане, стрино Роле!

И излезе, като изтри обущата си на прага. Жената я изпроводи през целия двор, продължавайки да разправя колко й е тежко да става нощем.

— Понякога тъй съм капнала, че заспивам на стола си; така че ще трябва да ми дадете поне една ливра мляно кафе, което ще ми стигне за цял месец, да мога да го пия сутрин с мляко.

След като изтърпя благодарностите й, госпожа Бовари излезе; тя беше вече тръгнала из пътеката, когато чу шум от дървени обувки и изви глава — беше дойката.

— Какво има?

Селянката я дръпна встрани зад един бряст и почна да й приказва за мъжа си, който със своя занаят и с шестте франка годишно от капитана…

— Довършвайте по-скоро! — каза Ема.

— Та ето на — поде дойката, като след всяка дума пускаше по една въздишка, — страх ме е да не му стане мъчно, като ме види, че пия кафе сама; нали знаете, мъжете…

— Но нали ще имате кафе — повтаряше Ема, — аз ще ви дам!… Омръзнахте ми вече!

— Уви, мила ми госпожо, работата е там, че поради раните си той има страшни болки в гърдите. Казва дори, че и от сидъра отслабва.

— Но побързайте де, стрино Роле!

— Та — поде жената, като направи дълбок поклон, — ако не ви се вижда много, че ви искам — тя направи още един поклон, — когато щете — и погледът й стана умолителен — една стомничка с ракия — каза най-сетне тя, — пък аз ще разтривам с нея и краката на детенцето ви, които са нежнички като език.

Като се отърва от дойката, Ема отново хвана Леон под ръка. Известно време тя вървя бързо; сетне забави крачките си и погледът й, който блуждаеше напред, се спря на рамото на момъка, чийто редингот имаше яка от черно кадифе. Кестенявите му коси падаха върху яката гладки и добре вчесани. Тя забеляза и ноктите му, по-дълги, отколкото ги носеха в Йонвил. Едно от главните занимания на помощника беше да се грижи за тях; и в писалището си той пазеше специално ножче за тая цел.

Те се връщаха към Йонвил покрай реката. През лятото разширеният бряг оголваше чак до основите им градинските стени, от които слизаха до водата няколко стъпала. Тя течеше безшумно, бърза и студена наглед; високи, тънки треви се навеждаха по течението и подобно отпуснати зелени коси се разстилаха в нейната бистрота. Навремени по върха на тръстиките или върху листа на водна лилия пълзеше или кацваше някое насекомо с тънки крачка. Слънчев лъч пронизваше синкавите мехурчета на вълните, който излизаха едно след друго и се пукаха; старите окастрени върби отразяваха във водата сивата си кора; отвъд реката всичко в околните ливади изглеждаше пусто. Беше обедният час в чифлиците и младата жена и нейният спътник, вървейки, чуваха само отмерения шум на стъпките си по пръстта на пътеката, думите, които си разменяха, и лекото съскане на Емината рокля, която шумолеше около снагата й.

Градинските стени, с набучени отгоре им парчета счупени бутилки, бяха топли като стъклата на парник. Между тухлите се бяха проврели шибои и с краищата на отвореното чадърче госпожа Бовари, минавайки покрай тях, отронваше малко жълт прашец от повехналите им цветове или някоя вейка от богородично цвете, или скребър, повиснал навън, се търкулваше по копринената рокля и се закачаше за ресните й.

Приказваха за трупата испански танцьори, които се очакваха наскоро в руанския театър.

— Вие ще отидете ли? — попита тя.

— Ако мога — отговори той.

Нямаха ли да си кажат нещо друго? Но очите им бяха изпълнени с по-сериозен разговор; и докато се мъчеха да намерят обикновените думи, и двамата усещаха как един и същ копнеж ги обзема; като някакъв шепот на душата — дълбок, неспирен, който заглушаваше шепота на гласовете. Неочаквано учудени от новата наслада, те не помислиха нито да си разкажат един другиму това чувство, нито да потърсят причината му. Бъдещото щастие, подобно тропически брегове, мята над безкрайността, която е пред тях, своята природна мекота, излъхва благоуханен ветрец и човек се замайва от това опиянение, без да мисли за кръгозора, който не се вижда.

На едно място земята беше изровена от минаване на добитък; трябваше да се стъпва по големи зелени камъни тук-там сред калта. Често тя се спираше за миг да види де трябва да стъпи и олюлявайки се на камъка, който се клатеше, с разперени лакти, с приведена снага, с нерешителен поглед, се смееше от страх да не цопне в калта.

Когато стигнаха пред тяхната градина, госпожа Бовари бутна вратичката, изкачи се тичешком по стъпалата и изчезна.

Леон се върна в кантората. Шефа го нямаше; той хвърли поглед на книжата, подряза едно перо, сетне взе шапката си и излезе.

Отиде в Пасището навръх склона Аргьой, досам гората; легна под елите и загледа небето през пръстите си. „Колко ми е омръзнало! — думаше си той. — Колко ми е омръзнало всичко!“

Той смяташе, че е за окайване — да живее в това селище с приятел Оме и с шеф г. Гийомен. Гийомен, цял зает със сделките си, с очила в златна рамка и червени бакенбарди над бялата си връзка, не проумяваше нищо от душевните тънкости, макар да подчертаваше своите сдържани по английски маниер обноски, които в началото бяха прехласнали помощника му. Колкото за жената на аптекаря, тя беше най-добрата съпруга в Нормандия, кротка като овца, обичаше много децата си, баща си, майка си, братовчедите си, плачеше за чуждите злочестини, нехаеше за домакинството си и мразеше корсетите; но беше толкова мъчноподвижна, толкова досадна за слушане, толкова обикновена по външност и тъй ограничена в разговорите, че той, макар да беше двадесетгодишен, а тя тридесет, макар че спяха врата до врата и че приказваше с нея всеки ден, ни веднъж не бе помислил, че тя може да представлява жена за някого, нито пък, че освен роклята си притежава нещо друго от своя пол.

Какво още имаше тук? Бине, неколцина търговци, двама-трима кръчмари, кюрето и накрай господин Тюваш, кметът с двамата си синове, хора богати, навъсени, тъпи, които сами работеха земите си, уреждаха си в къщи гуляи, а бяха набожни и принадлежаха на съвсем непоносима среда.

Ала върху общия фон на тия човешки лица образът на Ема се отделяше уединен и по-далечен; защото той усещаше, че между нея и него имаше сякаш неясна пропаст.

Изпърво той ходи у тях няколко пъти заедно с аптекаря. Шарл съвсем не изглеждаше, че много държи за посещенията му; и Леон не знаеше какво да прави: страхуваше се да не се натрапва, а искаше да стане близък, което му се струваше почти невъзможно.