Гюстав Флобер
Мадам Бовари (23)

XIV

Най-напред той не знаеше какво да прави, за да заплати на Оме всички лекарства, взети от него; и макар че би могъл като лекар да не ги плаща, все пак малко се срамуваше от тоя дълг. После разноските за домакинството сега, когато се разпореждаше готвачката, станаха страшни; сметките валяха като дъжд в къщи; доставчиците мърмореха; особено го измъчваше г. Льорьо. Наистина в най-тежкото време от болестта на Ема той, използвайки обстоятелствата, за да увеличи цените във фактурите, бързо донесе мантото, торбата за спане, два куфара вместо един, сума още други неща. Напразно Шарл казваше, че няма нужда от тях; търговецът отговори нахално, че всички тия неща са му поръчани и че няма да си ги вземе обратно; от друга страна, то значело да се раздразни госпожата през нейното възстановяване; нека господинът помисли; с една дума, той беше решил по-скоро да го преследва със съд, отколкото да се откаже от правата си и да вземе нещата. След това Шарл заповяда да ги занесат в магазина му; Фелисите забрави; имаше други грижи; не се сетиха вече за това; г. Льорьо отново настоя и ту със заплашвания, ту с хленч успя да накара най-сетне Бовари да му подпише един запис с падеж след шест месеца. Но едва беше подписал тоя запис, хрумна му смелата мисъл да вземе от г. Льорьо хиляда франка. И той смутено попита дали не е възможно да ги получи веднага, като добави, че срокът ще бъде една година и с каквато иска лихва. Льорьо се затече до дюкянчето си, донесе оттам парите и продиктува друг запис, с който Бовари заявяваше, че на идния първи септември ще плати на негова заповед сумата хиляда и седемдесет франка, което заедно с уговорените вече сто и седемдесет правеше точно хиляда двеста и петдесет. Тъй че, давайки заем срещу шест на сто, увеличено с четвърт комисионна, и доставките, които му носеха най-малко една трета, след дванадесет месеца това щеше да му даде сто и тридесет франка печалба; а той се надяваше, че работата няма да спре тук, че записите няма да се изплатят, че щяха да бъдат подновени и че неговите парички, като се хранят от лекаря като в санаториум, ще се върнат при него значително по-напълнели и наедрели така, че кесията му ще се пука.

От друга страна, вървеше му във всичко. Той беше взел на търг доставката на сидър за ньошателската болница; г. Гийомен му обещаваше акции от торфените мини в Грюменил и той смяташе да уреди нова служба на дилижанси между Аргьой и Руан, която без съмнение скоро щеше да съсипе каруцата на „Златен лъв“ и която, като бъдеше по-бърза, с по-ниски цени и носейки повече багаж, щеше да постави в ръцете му цялата търговия на Йонвил.

Шарл много пъти се питаше как ще може следната година да изплати толкова пари; и търсеше, измисляше способи като например да поиска от баща си или да продаде нещо. Ала баща му не би искал и да чуе, а сам той нямаше нищо за продаване. Тогаз той откри такива затруднения, че бързо махаше от съзнанието си предмета на тези неприятни размисли. Укоряваше се, че е забравил Ема, сякаш отдал всичките си мисли на тая жена, щеше да я ограби, ако не мисли постоянно за нея.

Зимата беше сурова. Възстановяването на госпожата дълго. Когато денят биваше хубав, придвижваха я с креслото до прозореца към площада, защото сега градината й беше омразна и капакът към нея оставаше постоянно затворен. Тя пожела да продадат коня; всичко, което бе обичала по-рано, сега й бе неприятно. Всичките й мисли като че се бяха ограничили в грижата за себе си. Тя оставаше в леглото си, за да й поднесат лека храна, звънеше на слугинята, за да попита за билките или да разговаря с нея. А сега снегът върху покрива на халите хвърляше в стаята бял неподвижен отвес; по-късно валеше дъжд. И Ема всекидневно очакваше с някаква тревога неизбежното възвръщане на дребни събития, които впрочем нямаха почти никакво значение за нея. Най-важното беше пристигането вечер на „Лястовицата“. Тогава стопанката на странноприемницата викаше, други гласове отговаряха, а фенерът на Иполит, който търсеше куфари по брезентовия покрив, беше като звезда в мрака. По обяд Шарл се връщаше; после излизаше; след това тя вземаше бульон, а към пет часа привечер децата, които се връщаха от училище, тътрейки дървените си обувки по тротоара, удряха, всички едно след друго, с линиите си тракащата въртележка на ниската стряха.

В тия часове господин Бурнизиан дохождаше да я види. Той се осведомяваше за здравето й, донасяше й новини и с ласкави приказки, нелишени от приятност, я насочваше към религията. Само видът на расото му я ободряваше.

Един ден в най-тежкото време на болестта й, когато помисли, че вече агонизира, тя поиска да се причести; и докато в стаята й правеха приготовления за причестяване, докато превръщаха отрупания с лекарства скрин в олтар, а Фелисите разхвърляше по пода далии, Ема почувства, че нещо могъщо минава през нея, освобождава я от всички мъки, от всякаква възприемчивост, от всяко чувство. Облекчената й плът вече не мислеше, друг живот започваше; струваше й се, че цялото й същество, възлизайки към бога, щеше да изчезне в тая обич като запалено благоухание, което се разтапя в дим. Напръскаха покривките на леглото със светена вода; свещеникът извади от светия съсъд бялата нафора; и така, обезсилена от небесната радост, тя протегна устни, за да приеме тялото на Спасителя, което й поднасяха. Завесите на алкова меко се гънеха около нея подобно облаци, а лъчите на двете запалени върху скрина свещи й се сториха като ослепителни сияния. Тогава тя отпусна глава и стори й се, че чува в просторите песента на ангелските арфи и вижда в лазурното небе, седнал на златен трон посред светци, държащи зелени палмови вейки, бог-отец, цял блеснал от величие, който само с един знак изпращаше ангели с огнени крила да слязат на земята, за да я отнесат в прегръдките си там.

Това велелепно явление остана в паметта й като най-хубавото нещо, за което можеше да се мечтае; дотолкова, че сега тя се силеше да си възвърне същото усещане, което все пак продължаваше с по-малка изключителност, със също тъй дълбока сладост. Нейната душа, обезсилена от гордост, отпочиваше най-сетне в християнско смирение; и вкусвайки насладата да бъде слаба, Ема съзерцаваше в себе си унищожението на волята си, което разтваряше широко пътя за нахлуване на благодатта. Имаше, значи, вместо щастието по-големи блаженства, друга любов над всички видове любов, без прекъсвания и край, която ще възраства вечно! През самоизмамите на надеждата си тя съзря да витае над земята някакво състояние на чистота, което се сливаше с небето и където тя възмечта да живее. Тя пожела да стане светица. Купи си броеница, почна да носи амулети, изказа желание да има в стаята си ковчеже за свети неща, украсено с изумруди, за да го целува всяка вечер.

Свещеникът се удивляваше на тия настроения, макар че вярата на Ема, мислеше той, от преголямо усърдие сигурно ще я доведе до ерес или до лудории. Но понеже не бе много осведомен по тия неща, особено щом те преминаваха известна граница, той писа на г. Булар, книжар на негово преосвещенство, да му изпрати нещо прочуто за едно лице от женски пол, духовно много развито. Книжарят със същото безразличие, с каквото би изпратил лъскави дрънкулки на негрите, изпрати безразборно всичко, което беше тогава на мода, смятано като благочестиви книги. То бяха малки ръководства с въпроси и отговори, памфлети с надут тон в духа на г. дьо Местр и нещо като романи в розова подвързия и със сладникав стил, фабрикувани от семинаристи-трубадури или от покаяни учени жени. Там имаше: „Мислете хубаво за това“, „Светският човек в нозете на Мария“ от г. дьо٭٭٭, удостоен с много ордени, „Грешките на Волтер — книга за младежите“ и др.

Умът на госпожа Бовари не беше много ясен, за да се занимава сериозно с каквото и да било; а от друга страна, тя почна да чете тия книги много прибързано. И се възбунтува срещу предписанията на вярата; поради ожесточението в преследването на непознати ней хора резкостта на полемичните писания не й се хареса; а невежествените разкази, подправени с религия, й се сториха написани с такова непознаване на света, че неусетно я отдалечиха от истините, за които тя очакваше доказателства. Все пак тя упорстваше и когато книгата падаше от ръцете й, мислеше, че е обзета от най-изтънчената католишка печал, от каквато една ефирна душа можеше да бъде обзета.

Колкото до спомена за Родолф, тя го бе смъкнала съвсем вдън сърцето си; и той оставаше там по-тържествен и по-неподвижен от някоя мумия на цар в подземие.

Някакво излъхване се отделяше от тая голяма балсамирана любов и минавайки през всичко, изпълваше с дъх на нежност непорочната атмосфера, в която тя искаше да живее. Когато коленичеше на своя готически молитвен стол, тя отправяше богу същите сладостни думи, които бе шепнала някога на своя любовник в излиянията на прелюбодейството. То беше, за да добие вяра, ала никаква сладост не слизаше от небето; и тя ставаше съвсем изморена, със смътното чувство на някаква безпределна измама. Това търсене, мислеше тя, е още една заслуга; и в гордостта от своята набожност Ема се уподобяваше на ония знатни някогашни дами, за чиято слава бе мечтала пред портрета на дьо Лавалиер и които, влачейки с такова величие извезаните шлейфове на дългите си рокли, се оттегляха в самота, за да излеят пред нозете на Исуса всичките сълзи на сърце, наранено от живота.

Тогаз тя се отдаде на прекомерна благотворителност. Шиеше дрехи на бедните; изпращаше дърва на родилките; а един ден, като се върна, Шарл завари в кухнята, седнали на масата, да ядат супа трима безделници. Тя накара да доведат в къщи момиченцето й, което през време на болестта мъжът й бе пратил при кърмачката. Реши да го научи да чете; напразно Берта плачеше, тя не се дразнеше вече. То беше решение за примирение, за всеобщо опрощаване. За каквото и да говореше, думите й бяха изпълнени с неземни изрази. Тя казваше на детето си:

— Мина ли ти болката в корема, ангелче мое?

Старата госпожа Бовари не намираше нищо за неодобрение освен може би тази мания за плетене дрешки на сираците, вместо да закърпи пешкирите си. Но уморена от къщни свади, добрата жена се чувстваше хубаво в тоя спокоен дом и дори остана след Великден, за да избегне подигравките на стария Бовари, който не пропускаше всеки велики петък да си поръчва по една наденица.

Освен обществото на свекърва си, която й помагаше да укрепва със своята честност в преценките и със сериозното си държание, почти всеки ден Ема имаше и друго общество. То бяха госпожа Ланглоа, госпожа Карон, госпожа Дюбрьой, госпожа Тюваш и редовно от два до пет часа чудесната госпожа Оме, неповярвала никога на клюките, които се разправяха за съседката й. И малките Оме идваха да я видят; Жюстен ги придружаваше и оставаше изправен до вратата, неподвижен, без да приказва. Често госпожа Бовари, без да му обръща внимание, се занимаваше с тоалета си. Почваше със сваляне на гребена, разтърсвайки с рязко движение главата си; и когато той видя за първи път цялата тая коса, която стигаше до коленете, разплитайки своите черни колелца, това беше за клетото дете като някакво внезапно навлизане в нещо извънредно и ново, великолепието на което го уплаши.

Ема несъмнено не забелязваше неговата мълчалива услужливост, нито стеснителността му. Тя съвсем не подозираше, че любовта, изчезнала от нейния живот, трептеше тук, близо до нея, под тая риза от грубо платно, в това юношеско сърце, открито за излъчванията на нейната красота. Всъщност сега тя обгръщаше всичко с такова безразличие, имаше думи, тъй сърдечни, и погледи, тъй високомерни, че човек не можеше вече да отличи егоизма от милосърдието, нито покварата от добродетелта. Една вечер например тя избухна срещу слугинята си, която я молеше да я пусне да излезе и смотолевяше, като търсеше някакъв предлог; после изведнъж й каза:

— Ти, значи, го обичаш?

И преди да дочака отговора на Фелисите, която се изчерви, тъжно добави:

— Хайде, бягай при него! Забавлявай се!

В началото на пролетта тя накара да променят изцяло градината, макар Бовари да не бе съгласен; все пак той беше щастлив, като виждаше, че най-после тя проявяваше някакво желание. С вървежа на оздравяването й тия прояви се увеличаваха. Най-напред тя намери начин да отстрани от къщи стрина Роле, кърмачката, която бе свикнала през нейното възстановяване да дохожда много често в кухнята заедно с двете си кърмачета и с пансионера си, по-лаком от людоед. После се отърва от семейство Оме, освободи се едно след друго от всички други посещения и дори почна да ходи на църква по-малко усърдно за голямо удоволствие на аптекаря, който й каза тогава приятелски:

— Вие се бяхте предали малко на попщината!

Както по-рано г. Бурнизиан дохождаше всеки ден след урока по вероучение. Той предпочиташе да остава навън, да диша чист въздух сред шумака — така наричаше той беседката. То беше по това време, когато се връщаше Шарл. Горещо им беше; донасяха сладък сидър и пиеха заедно за пълното оздравяване на госпожата.

Бине стоеше там, тоест малко по-долу, срещу стената на терасата, на лов за раци. Бовари го поканваше да се поразхлади и чудесно се разбираха по въпроса как трябва да се отварят стомните със сидър.

— Трябва — думаше той, като разхождаше доволен поглед наоколо си, чак до най-крайните предели на местността — да се държи стомната насочена право към масата и след като връвчиците се прережат, да се избута със слаби чуквания гъбата, леко, леко, както правят в ресторантите със содата.

Ала често през време на опита сидърът бликваше върху лицата им и тогава духовникът с плътен смях не пропускаше да каже остроумието:

— Неговото добро качество се хвърля в очи!

Той беше наистина добър човек и дори веднъж не се смути от аптекаря, който съветваше Шарл да развлече госпожата, като я заведе на театър в Руан, за да види знаменития тенор Лагарди. Оме, учуден от мълчанието му, поиска да чуе неговото мнение и свещеникът заяви, че той смята музиката по-малко опасна за нравствеността от литературата.

Но аптекарят защити литературата. Театърът, твърдеше той, служи да изобличава предразсъдъците и под маската на удоволствие учи на добродетел.

— Castigat ridendo mores^[1], господин Бурнизиан! Ето вижте повечето трагедии на Волтер; те са сръчно изпъстрени с философски размисли, които са за народа истинско училище за морал и за дипломация.

— Аз — рече Бине — гледах някога една пиеса, наречена „Парижкият гамен“, дето се подчертава характерът на един стар генерал, който е наистина добре пипнат! Той хваща едно мамино синче, което е съблазнило една работничка, която накрай…

— Разбира се — продължаваше Оме, — има лоша литература, както има лошо аптекарство; но да се осъжда изцяло най-важното от изящните изкуства, ми се струва глупост, средновековна мисъл, достойна за ония ужасни времена, когато хвърлиха в затвора Галилей.

— Знам — забеляза свещеникът, — че има добри произведения, добри автори; все пак тия лица от различен пол, събрани в някое съблазнително помещение, украсено със светски блясък, и тия мирски нарочни облекла, тия белила, тия светилници, тия изнежени гласове, всичко това накрай бездруго ражда някаква волност на духа и ви донася нечестни мисли, нечисти съблазни. Такова поне е мнението на всички свети отци. Най-сетне — каза той, като взе неочаквано мистичен тон, докато валяше на палеца си щипка тютюн, — щом църквата е отрекла зрелищата, имала е право; трябва да се подчиним на нейните заповеди.

— Защо — попита аптекарят — тя отлъчва актьорите? Защото преди време те открито са конкурирали на религиозните церемонии. Да, играели са, представяли са посред църквата нещо като фарсове, наричани мистерии, в които законите на приличието често са били нарушавани.

Духовникът само изпъшка, а аптекарят продължаваше:

— Също както в библията; има… знаете ли… не една подробност… солена; неща… наистина… весели!

И при жеста на възмущение от г. Бурнизиан добави:

— Ах, ще се съгласите, че това не е книга, която може да се даде в ръцете на млад човек, и мене ще ме е яд, ако Атали…

— Но протестантите, а не ние — възкликна нетърпеливо другият, — препоръчват библията!

— Все едно! — рече Оме. — Учудвам се, че в наше време, във века на светлината, още упорито се осъжда умствената почивка, която е безвредна, действа облагородяващо и дори понякога здравословно, нали, докторе?

— Несъмнено! — отговори небрежно лекарят, може би защото, споделяйки същите мисли, не искаше да оскърби никого или защото не мислеше нищо.

Разговорът изглеждаше свършен, когато аптекарят сметна за удобно да нанесе последния удар.

— Познавам свещеници, които се обличаха като миряни, за да ходят да гледат кълченията на танцувачките.

— Хайде де! — рече свещеникът.

— Да, познавах!

И като разделяше думата на срички, Оме повтори:

— Поз-на-вах!

— Е, добре, те са постъпвали лошо — каза Бурнизиан, готов да чуе всичко.

— Дявол го взел! Правеха още много други неща! — възкликна аптекарят.

— Господине!… — рече духовникът с такива свирепи очи, че аптекарят се уплаши.

— Искам само да кажа — отвърна той вече не тъй грубо, че търпимостта е най-сигурното средство за привличане на душите към вярата.

— Това е вярно! Вярно! — съгласи се добрякът, сядайки отново на стола си.

Но остана само две минути. После, щом си отиде, г. Оме каза на лекаря:

— Ето какво се казва разправия! Добре го насолих, нали видяхте!… Та, послушайте ме, заведете госпожата на театър, ако ще би само да вбесите веднъж през живота си един от тия гарвани, дявол да го вземе! Ако имаше кой да ме замести, и аз бих ви придружил. Побързайте! Лагарди ще даде само едно представление; ангажиран е в Англия с големи възнаграждения. Както уверяват, той бил знаменит юначага. Търкалял се в злато, водил със себе си три любовници и готвача си! Всички тия големи артисти прахосват живота си безогледно; потребно им е безпътно съществуване, за да възбуждат донякъде въображението си. Но умират в болница, защото на младини не са помисляли да пестят. Хайде, добър апетит; до утре!

Бовари бързо възприе мисълта за театъра, защото той веднага я сподели с жена си, която отначало отказа, позовавайки се на умората, на неудобствата, на разноските; но както никога Шарл не отстъпи — толкова това развлечение, смяташе той, ще бъде полезно за нея; не виждаше нищо, което да пречи; майка му бе изпратила триста франка, които бяха извън сметките му, текущите дългове не бяха много големи, а падежът на записите на г. Льорьо беше далеч, че не трябваше да се мисли за него. От друга страна, мислейки, че тя отказва от деликатност, Шарл още повече настоя; така че накрая поради тия настоявания тя се реши и на следния ден в осем часа те се качиха в „Лястовицата“.

Аптекарят, който не беше задържан от нищо в Йонвил, но се смяташе принуден да не мърда оттам, въздъхна, като ги видя, че заминават.

— Хайде, приятно пътуване — каза им той, — щастливи смъртни!

Сетне обръщайки се към Ема, която беше в синя копринена рокля с четири къдри, каза:

— Хубава сте като амур! Ще блеснете сред всички в Руан.

Дилижансът спираше в хотел „Червен кръст“ на площад Бовоазен. Това беше една от ония странноприемници, каквито има във всички провинциални градове, с големи конюшни и с малки стаи за пътниците, дето сред двора под окаляните кабриолети на търговските пътници се виждат кокошки, които кълват овес — мили стари домове с дървени балкони, проядени от червеи, които в зимните нощи скърцат от вятъра; непрекъснато пълни с хора, с врява и с неща за ядене, черните маси на които са изцапани от кафета с коняк, дебелите стъкла, пожълтели от мухите, влажните салфетки — със синкави петна от вино; и които, лъхащи винаги на село като чифликчийски ратаи, облечени по градски, имат кафене към улицата, а към полето — зеленчукова градина. Шарл веднага се разтича. Той сбърка ложите на авансцената с галерията, първите места с ложите, поиска да му обяснят, не разбра нищо, ходи от контрольора до директора, върна се в странноприемницата, оттам пак в бюрото и така няколко пъти преброди надлъж града от театъра до булеварда.

Госпожата си купи шапка, ръкавици, букет. Господинът много се боеше да не пропуснат началото; и без да успеят да изядат супата си, те се изправиха пред вратите на театъра, които бяха още затворени.