Гюстав Флобер
Мадам Бовари (3)

III

Една сутрин чичо Руо дойде да плати на Шарл за излекуването на счупения си крак: седемдесет и пет франка в монети по четиридесет су и една пуйка. Той се бе научил за неговото нещастие и го утеши, доколкото можа.

— Знам какво значи! — казваше той, като го тупаше по рамото. — И с мене беше същото. Когато загубих моята клета покойница, скитах из полята, за да бъда сам: строполявах се под някое дърво, плачех, призовавах бога, обвинявах го; пожелавах да бъда като къртиците, увиснали по клоните,^[1] с червеи, загъмжали в корема им, с една дума — да съм пукнал. А когато помислях, че по това време другите са със своите женички, че ги притискат в обятията си, удрях бясно с тоягата си земята; бях се почти побъркал, не се хранех; дори, вярвате ли, повдигаше ми се само при мисълта да отида в кафене. И на, полека-лека единият ден избутва другия, пролет иде след зимата, есен след лятото и всичко отмина капка по капка, зрънце по зрънце; искам да река, отишло, отминало, слязло долу, защото винаги остава нещо на дъното, както се казва… някаква тежест ей тук на, върху гърдите! Но тъй като това е съдбата на всинца ни, човек не бива да се изоставя и да загива и само защото друг е умрял, да иска и той да умре… Трябва да се вземете в ръце, господин Бовари, и всичко ще мине! Идвайте у нас; дъщеря ми, знаете ли, от време на време мисли за вас и казва, че я забравяте. Ето и пролетта наближи; ще наредим да ударите някой заек в развъдника, за да се разсеете.

Шарл послуша съвета му. Той отново отиде в Берто, намери там всичко както в навечерието, както преди пет месеца. Крушите бяха цъфнали и добрият Руо, вече на крак, сновеше насам-нататък, което още повече оживяваше чифлика.

Смятайки за свой дълг да проявява към лекаря поради скръбта, която го бе връхлетяла, колкото е възможно по-голямо внимание, той го молеше да не сваля шапката си, говореше му тихо, като че беше болен, и дори се престори на ядосан, че не са приготвили за него нещо по-леко от другите неща за ядене, като например каймак или печени круши. Разправяше разни истории. Шарл сам се изненада, че се разсмя; но изведнъж споменът за жена му го помрачи. Донесоха кафето и той веднага престана да мисли за нея.

Колкото повече свикваше да живее сам, толкова по-малко мислеше за нея. Приятното ново чувство на независимост скоро направи самотата му по-поносима. Сега той можеше да мени часовете на хранене, да се връща или да излиза, без да дава обяснения, и когато се почувстваше много уморен, да обтегне нашироко крака и ръце в леглото си. И така той почна да се разглезва, да си угажда сам и да приема утешенията, които му даваха. От друга страна, смъртта на жена му помогна доста в работата, защото цял месец хората бяха повтаряли: „Горкият млад човек! Какво нещастие!“ Името му беше станало известно, клиентелата се бе увеличила, а освен това ходеше в Берто колкото си искаше. Той имаше някаква надежда без определена цел, някакво смътно блаженство; когато разчесваше пред огледалото бакенбардите си, смяташе, че сега лицето му е по-привлекателно.

Един ден пристигна към три часа; всички бяха из полето; той влезе в готварницата, но не съзря Ема; капаците бяха затворени. През цепнатините слънцето удължаваше върху плочките тънките ивици, които се пречупваха по ръбовете на мебелите и трептяха по тавана. На масата по неизмитите чаши лазеха мухи и бръмчаха, като се давеха в останалия на дъното сидър. Светлината, която падаше през комина, озаряваше саждите на плочата с кадифена мекота и придаваше синкав отблясък на изстиналата пепел. Седнала между прозореца и огнището, Ема шиеше. Тя нямаше шалче и върху голите й рамене се виждаха ситни капчици пот.

По селския обичай тя го покани да пийне нещо. Той отказа, тя настоя и най-сетне, смеейки се, му предложи да изпие заедно с нея чашка ликьор. Тя отиде да вземе от скрина шише кюрасо, извади две малки чашки, напълни едната догоре, а в другата наля съвсем малко и след като се чукна с него, поднесе я до устните си. Тъй като чашката беше почти празна, тя цялата се извиваше назад, за да пие; и с отметната глава, с протегнати устни и опъната шия, тя се смееше, че не усеща нищо, докато крайчецът на езика й, подавайки се между изящните й зъби, лижеше с леки докосвания дъното на чашата.

Тя отново седна и взе прекъснатата си работа — памучен бял чорап, който замрежваше; работеше с наведена глава: не говореше. Шарл също. Ветрецът, минавайки изпод прага, навяваше прах по плочите; Шарл гледаше как тоя прах се разстила и чуваше само туптене в главата си заедно с далечното кудкудякане на кокошка, която снасяше някъде из дворовете. От време на време Ема разхлаждаше страните си, като долепяше длани до тях; след това ги изстудяваше върху железните топки на каминната преграда.

Тя се оплака, че от началото на пролетта страда от замайване; попита дали ще й бъдат полезни морски бани; заговори за манастира, Шарл — за своя колеж и разговорът им се оживи. Качиха се в нейната стая. Тя му показа старите си ноти, книжките, които беше получавала като награди, и захвърлени в дъното на скрина венчета от дъбови листа. Разправи му и за майка си, за гробището и дори му показа в градината лехата, от която всеки първи петък на месеца беряла цветя, за да ги носи на гроба й. Но техният градинар не разбирал нищо; изобщо прислугата била толкова лоша! Много й се искало да живее в града, поне през зимата, макар че през лятото селото с дългите слънчеви дни може би е още по-отегчително; и гласът й според това, което разказваше, беше ту ясен, ту остър или когато говореше на себе си, неочаквано замъглен от копнеж, провлечен в извивките, които стигаха до шепот, а тя — ту весела, с отворени простосърдечни очи, ту с полуспуснати клепачи, с потънал в отегчение поглед и със зареяна някъде мисъл.

Връщайки се вечерта, Шарл премисляше една по една казаните от нея фрази, стараейки се да си ги припомни, да допълни смисъла им, за да може да си представи оная част от нейното съществуване, която тя бе изживяла, преди още той да я познава. Но ни веднъж не можа да я види в мисълта си по-друга от тая, която бе видял първия път, или не такава, каквато преди малко бе я оставил. После се запита какво ли ще стане с нея, ако се омъжи, и за кого би се омъжила. Уви! Чичо Руо бе много богат, а тя… толкова хубава! Но лицето на Ема отново и непрестанно изникваше пред очите му и нещо еднозвучно, подобно на бръмченето на пумпал, звънтеше в ушите му: „Ами ако ти се ожениш за нея? Ако ти се ожениш?“ През нощта той не спа, гърлото му бе свито, мъчеше го жажда; той стана да пие вода от каната и отвори прозореца; небето бе обсипано със звезди, лъхаше топъл вятър; в далечината лаеха кучета. Той извърна глава към Берто.

Като размисли, че най-сетне нищо не рискува, Шарл си каза, че при първия удобен случай ще направи предложение; но винаги, когато имаше такъв случай, от страх, че не ще намери подходящите думи, не можеше да отвори уста.

Чичо Руо нямаше нищо против да го отърват от дъщеря му, която не му вършеше почти никаква работа в къщи. Пред себе си той я извиняваше, намираше, че тя е твърде умна, за да се занимава със земеделие — занаят, прокълнат от небето, тъй като не се е видяло някой да стане милионер от това. Добрият човечец не само че не бе натрупал богатство от земеделие, но всяка година губеше: защото, макар и да водеше отлично пазарлъците — хитростите на занаята му доставяха голямо удоволствие, — земеделието в истинския смисъл на думата и вътрешното управление на чифлика съвсем не бяха работа за него. Нему бе приятно да стои с ръце в джобовете и щом се отнасяше за удобствата на собствения му живот, той не пестеше: искаше да бъде добре нахранен, добре отоплен, добре настанен. Обичаше силния сидър, сочните печени бутове и кафе с коняк. Хранеше се в готварницата самичък срещу огъня, на масичка, която му донасяха наредена като в театър.

Та когато забеляза, че в присъствието на дъщеря му Шарл се изчервява, което означаваше, че някой ден ще му я поиска за съпруга, той премисли надълго цялата работа. Намираше го наистина слабоват и не тъкмо такъв зет му се искаше; но казваха, че бил почтен, пестелив, много образован и сигурно нямаше да го върти много за зестрата. И тъй като чичо Руо щеше да бъде принуден да продаде двадесет акра от своя имот, а дължеше много и на зидаря, и на сарача, и трябваше да сменя оста на пресата си, той каза:

— Ако ми я поиска, ще му я дам.

По Архангеловден Шарл бе отишъл да прекара три дни в Берто. Последният ден беше минал като предните — в отлагане от един четвърт час на друг. Чичо Руо отиде да го изпрати; вървяха по изровен път и скоро щяха да се разделят; моментът беше удобен. Шарл го отложи до завоя на плета и най-сетне, когато отминаха и него, промълви:

— Господин Руо, бих искал да ви кажа нещо.

Спряха се, Шарл мълчеше.

— Хайде, кажете си приказката! Та мигар аз не знам? — каза чичо Руо, като се смееше тихичко.

— Чичо Руо… чичо Руо — смотолеви Шарл.

— Нямам нищо против — продължи чифликчията. — Но макар че малката мисли като мене, все пак и тя трябва да каже мнението си. Сега вие си идете. Аз ще се върна в къщи. Ако отговорът е „да“, разберете ме добре, недейте се връща, за да не ви виждат хората, а пък и, от друга страна, това много би я развълнувало. Но за да не си тровите кръвта, аз ще разтворя широко капака на прозореца: вие ще можете да го видите изотзад, като се наведете над плета.

И се отдалечи.

Шарл върза коня си за едно дърво. Отърча и се изправи на пътеката; почака. Мина половин час, после преброи на часовника си деветнадесет минути. Изведнъж се чу шум от удар в стената, капакът бе отметнат, дръжката още трептеше.

На другия ден в девет часа сутринта Шарл беше вече в чифлика. Когато влезе, Ема се изчерви, като в същото време от приличие се мъчеше да се засмее. Чичо Руо прегърна бъдещия си зет. Заговориха по материални въпроси, впрочем имаха още време за това, тъй като не беше прилично сватбата да стане, преди да изтече жалейката на Шарл, т.е. към пролетта на следващата година.

Зимата мина в очакване. Госпожица Руо се занимаваше с прикята си. Част от нея бе поръчана в Руан, а тя сама си уши нощници и шапчици по модни рисунки, които взе назаем. Когато Шарл идваше в чифлика, приказваха за приготовленията около сватбата, обмисляха в кое помещение ще бъде угощението, съобразяваха колко ястия ще трябват и с какво да започнат.

На Ема й се искаше да се венчае в полунощ, при запалени светилници; но чичо Руо съвсем не можа да разбере тая приумица. Така че дигнаха една сватба, на която присъстваха четиридесет и трима души, като прекараха на трапезата шестнадесет часа, и която продължи и на другия ден, че дори отчасти и през следните дни.