Виктор Юго
Джиновете

И както в есенния свод студен

се точат жеравите с жалби клети,

тъй стенещите духове пред мен

се носеха, от бурята подети.

Данте

                                                        Спят кеят,

                                                        градът —

                                                        немеят

                                                        и спят.

                                                        Спят хора…

                                                        В простора —

                                                        умора

                                                        до смърт.

 

                                                Спи стаена

                                                пустошта,

                                                но простена

                                                в миг нощта.

                                                Тъй душата

                                                в жар се мята

                                                в самотата…

                                                Самота!

 

                                        И заклокочи

                                        морето пак —

                                        джудже изскочи

                                        май в тоя мрак

                                        и със звънчета,

                                        душа проклета,

                                        подскача, крета

                                        от крак на крак.

 

                                И тая шир смълчана,

                                безлюдна, дива шир

                                ехти като камбана

                                в прокълнат манастир —

                                тъй с ропот глух тълпите

                                се вдигат и в тъмите

                                прииждат на вълни те

                                и плискат се безспир.

 

                        Боже мой… Те пак са тука —

                        джиновете! Адски мрак!

                        Скърца стълбата и пука,

                        гъне се под моя крак.

                        Лампата в ръката гасне,

                        сянката ми страшно расне

                        и със скокове ужасни

                        скача до тавана чак.

 

                Помита тяхната вихрушка

                по пътя всичко с рев и вой

                и паркът гол и сух се люшка

                и пука като в огън той.

                И сборището им крилато,

                огромно тежкокрило ято,

                е облак с мълния, която

                ще сцепи нощния покой.

 

        Наблизо са! Но ние в тая къща

        на скрито сме, макар да сме сами.

        Ужасен вой! О, армия могъща

        от зли вампири, дракони, лами.

        Скрипти на покрива гредата яка

        и като сламка гъне се, и в мрака

        вън хлопа портата и адски трака,

        и още малко — ще се разломи!

 

О, адски стонове, ридания, ръмжене!

Кошмарният рояк, от вихъра подбран,

ще рухне, о, небе, над моя дом… Край мене

стените се тресат под черната им сган;

и къщата крещи, подскача и се мята,

и нещо мощно я изскубва от земята,

и аз я виждам как се носи над полята

като изсъхнал лист, от вятъра отвян.

 

        Пророче, протегни десница свята,

        от демоните зли ме заслони,

        прострян в прахта, тамян до небесата

        ще ти кадя до сетните си дни!

        Стори така, да устои вратата,

        безсилно ятото им да се мята

        и да си счупат ноктите, крилата

        в решетките и яките стени!

 

                Отминаха… О, зла кохорта!

                Изчезнаха и вече с яд

                не тропат вън по мойта порта,

                стопи се хилядната рат.

                Но още звекът на окови

                тресе дома ми из основи

                и стенат дъбове сурови

                отсреща там, на оня скат!

 

                        Някъде те още махат

                        в непрогледните мъгли,

                        но е тъй безшумен махът,

                        че се питаш ти — дали

                        пак щурци не заскриптяха

                        песента си тиха, плаха,

                        или по желязна стряха

                        дъжд неспирно ромоли?

 

                                Долитат звуци слаби,

                                неясен шум и звън —

                                пастирите араби

                                тъй свирят с рог отвън

                                пред шатрата в полето

                                и от мечти обзето,

                                сънува пак детето,

                                сънува златен сън.

 

                                        Деца на мрака

                                        и на смъртта,

                                        изчезват сякаш

                                        във вечността;

                                        така вълните —

                                        глух шум в тъмите —

                                        ще доловите

                                        навън в нощта.

 

                                                Но прибоя

                                                премалял

                                                секва своя

                                                ропот вял —

                                                не жена ли

                                                с вопли вяли

                                                спря да жали

                                                по умрял?

 

                                                        Тъмите

                                                        мълчат.

                                                        Томи те

                                                        сънят,

                                                        пулсира

                                                        всемира…

                                                        Замира

                                                        шумът.

 

[28] август 1828