Карл Май
Блудния син (9)

Глава 9
Край игралната маса

Във вечерните часове на същия ден двама господа влязоха в една известна къща на Алтмаркт, в чийто първи етаж се намираше споменатото игрално казино. Изкачиха широкото стълбище и позвъниха на входната врата. Отвори младо момиче.

— Добър вечер, господа — поздрави то гостите с дълбок реверанс.

— Добър вечер, Анна — отвърна на поздрава единият господин. — Тук ли е вече компанията?

— Господа офицерите почти изцяло се събраха.

С тези думи им освободи входа. Двамата влязоха. В помещението седяха десетина-дванайсет души, все млади хора. Те вдигнаха погледи, когато новопристигналите влязоха, и един извика:

— По дяволите, Хагенау! Вярно ли е това?

— Бог знае, това е той! Човече, кой те наведе на щастливата мисъл да дойдеш отново от гарнизонното си градче в столицата?

— Аз самият! — произнесе гърлено заговореният.

Беше онзи оберлейтенант Фон Хагенау, който наскоро се бе измъкнал от нещастното приключение в „къщата на Мелита“.

— Моя собствена приумица! — зарадва се сега той. — Деца, има ли тук нещо разумно за пиене?

— Пунш и вино.

— Пфу, дяволите да го вземат! Пуншът е помия за продавачките на сергия. А виното — бон! Каква марка? Сигурно само „Кретцер“^[1] или „Грюнебергер катершванц“^[2].

— Вината тук са отбрани — отбеляза друг ухилено, който явно много добре познаваше особеностите на оберлейтенанта.

— Навярно отбрани като вас? — контрира оберлейтенант Фон Хагенау. — Нека бъде тогава един хубав „Вкиснатаняк“! „Шербетпром“ с „Оцетпром“… ах, фамозен виц! Сам го изфабрикувах — мое собствено изобретение! Ще взема патент за него! Я ела по-насам, малко дяволче!

Това се отнасяше за момичето. То, изглежда, беше свикнало на тона, защото веднага приближи.

— Вино от най-доброто! — поръча с гърления си глас Хагенау.

В помещението веднага се надигна голяма врява. Не след дълго господата отпиваха от виното. Това бе една от чудатостите на Хагенау. Беше човек на своето време с широка ръка извън мярата, стига да се намираше в подходящо настроение. Офицерите оживено се разбъбриха и внезапно един млад мъж подхвърли:

— Между другото, днес ще дойде Шарфенберг.

— Не го вярвам — усъмни се друг. — Ние наскоро така го оскубахме, че едва ли вече ще се осмели да се мерне насам.

— Въпреки това ще дойде. Знам го — отвърна първият живо.

— Кой го каза?

— Той самият. Бях при него.

— Значи има пари!

— Много пари — увери говорещият, в когото не е трудно да познаем „нуждаещия се приятел“ на Шарфенберг.

— Наистина ли? Вярно ли?

— Цели десет хиляди гулдена, казвам ви.

— Човече, да не си нещо мръднал? — извика друг.

— Заклевам се!

— Глупости! Откъде ще ти има той десет хиляди гулдена? Баща му вече не плаща за него, а и на чичо му сигурно вече му е писнало.

— Ще ви светна — взе заем.

— И това не го вярвам. Кой ще му даде толкова голяма сума? — рече трети.

— Някой си Шонлайн.

Сега Хагенау се намеси в разговора.

— Не ми е известно това име. Кой е той?

— Не знам — прикри истината познатият на Шарфенберг. — Знам само, че Шарфенберг е заел от него десет хиляди гулдена — хиляда в брой и останалите в чуждестранни акции.

— Тогава сигурно ще счупи гърлата на няколко шишета — ухили се друг.

— Не. Ще направи една игричка с нас — извести мнимият приятел на Шарфенберг. — Първо карти…

Всички наскачаха, освен Хагенау.

— Вярно ли? — запитаха от сключения кръг.

— Със сигурност. Той ми го обеща.

— Тогава бързо в задната стая! Затоплена ли е?

— Отдавна — отговори момичето, което обслужваше офицерите.

— Хайде тогава! Хагенау, нали и ти ще участваш?

— Имам голямо желание! Дълго време не е бил при вас. С какъв анонс играете сега?

— Различно. Обикновено започваме с ниски ставки, но постепенно се покачват.

— Точно както при копривата, която също расте! Отново един дяволски духовит израз. Мое собствено изобретение! Фамозен, фамозен!

— Значи ще участваш?

Хагенау поклати глава.

— Хмм! Шарфенберг! — изговори провлачено.

— Имаш нещо против него?

— Ами да! Не е благороден, набавя си по непонятен начин пари и ги пилее после глупаво. И аз обичам да харча, но знам какво прибирам.

— Е, няма да е нещастие, ако му прибереш няколко гулдена.

— За съжаление, имам дяволски късмет. Достатъчно е само да пипна заровете или картите и печеля!

— Не го намирам за причина да се изключиш от играта. Всеки е ковач на собственото си щастие.

Хагенау сви рамене.

— Е, ще пробвам.

С това нещата бяха уредени. За кратко време предната стая се опразни. Всички се бяха отправили към игралния салон. Сервитьорките държаха вратата заключена отвътре, за да не бъдат изненадани господата от полицията.

След известно време на входната врата се почука.

— Кой е? — попита едно от момичетата.

— Шарфенберг — обади се младият офицер.

— Заповядайте, моля! Другите са отзад.

Бруно фон Шарфенберг влезе и изчезна в салона.

— Колко ли ще изгуби днес? — обади се една от сервитьорките.

— Не повече, отколкото има у себе си. В заем вече не получава.

Дойдоха още няколко господа и изчезнаха през същата врата. Пиеше се много вино, но всичко вървеше спокойно. Постепенно започна да става по-оживено. Бутилките биваха по-бързо изпразвани и скоро можеха да се чуват подвиквания като „двайсет гулдена вдясно“, „петдесет вляво“…

— О, толкова високо никога не са играли — отбеляза едното момиче. — Петдесет гулдена! Буквално се чува звънът на парите!

Играеха вече няколко часа. Виното все повече оказваше своето въздействие. Съдържателят в задната част си гледаше интереса. Сега биваха сервирани по-некачествени марки, които въздействаха коварно. Гласовете ставаха все по-високи, чуваха се ругатни, проклятия и заплахи, на които никак не им беше мястото в едно казино.

Ето, че се чу високият глас на Шарфенберг:

— Още веднъж сто гулдена в хартия!

Минута-две беше тихо, после няколко гласа завикаха един през друг:

— Загуби! Отпадна! Престани, Шарфенберг!

Но в отговор на този добър съвет той обяви:

— Отново сто гулдена!

Мина пак известно време, след което прозвуча гласът на Шарфенберг:

— Последните сто! След като Дявола ми отмъкна толкова много, да взема и тези! Я дайте онова пълно шише!

— Гръм и мълнии! Бог знае, той го изпи, до капчица! Сега ще тръгне, Шарфенберг! Гледай тук! Еех! Последните ти пари отидоха по Дявола точно както поиска! Изказвам ти съболезнования, старо момче! Загуби почти десет хиляди гулдена!

— Стига! — отговори Шарфенберг — Какво ме е грижа за такава дреболия! Кой ще ми заеме стотачка?

Никой не отговори.

— Питам: кой иска да ми заеме стотачка?

Същото мълчание.

— Чумата да го тръшне! Първо ме оскубвате, а после ми отказвате кредит! Хагенау, ти спечели хиляда. Пусни ми петстотин!

— Няма да стане, старо момче!

— Няма? Защо?

— Против принципите ми е. От печалбата не заемам и кройцер.

— Но ти току-що ръсна четиристотин на Щаутенов!

— Да, синко, той ще ми ги върне.

— Искаш да кажеш, че от мен няма да си получиш парите?

Ядосваше се на загубата, а сега също на опърничавостта на тези, които не искаха да му дадат кредит. Гласът му звучеше възбудено, беше обладан от духа на виното.

— Не го казах в този смисъл — отговори Хагенау сега вече също с по-остър тон.

— Не в този смисъл? А как иначе? Сега стана въпрос на чест! Ще ми отпуснеш ли петстотин, или не!

— Не. Нищо няма да ти заема, защото всички знаем, че ти веднъж вече си си заложил честта, без да можеш да си погасиш дълговете.

— Кой го каза? Кой, кой?

— Войникът Бертолд — прозвуча ясно и категорично.

— Всички дяволи! Някакъв си там войник! И ти приемаш онова, което един такъв подъл тип, един негодяй казва по адрес на един офицер, без много-много да се замисляш?

— Бертолд никога не изрича лъжа! — заяви тържествено Хагенау. — Ще ти го докажа. Ти си бил на посещения при чичо си в Роленбург и там си бил принуден да приемеш известния лихвар от столицата Зигмунд Дорн. Защо ли?

Шарфенберг премълча.

— Бил ли е Дорн при теб? — попита Хагенау още веднъж.

— Да — призна лейтенантът най-сетне.

— Ето на! Вие сте разговаряли в преддверието. Оттам една водопроводна тръба се спуска към партера. Тя е от стар тип и много широка. Ето как долу може да се чуе всяка дума, изговорена горе.

— И оня тип е подслушвал? — попита Шарфенберг възбудено.

— Не. Той е стоял на пост и е чул всичко неволно. Бертолд е роднина с моя ординарец. Посетил го, разговорът се завъртял около теб и той разказал историята. Можеш ли да му го забраниш?

— Излъгал е. Настоявам да си вземеш обратно оскърблението!

— Истината никога не може да оскърби. Доведи ми вехтошаря и ако той каже, че историята ми не е вярна, ще си оттегля думите, но иначе в никакъв случай.

В този миг стоящите отвън до вратата сервитьорки чуха друг глас:

— По дяволите! Какво пък е това? Това ли да са хиляда гулдена?

Някой беше отворил един от пакетите на Шарфенберг.

— Естествено! — отговори този.

— Ти каза, че всяко пакетче съдържа хиляда гулдена в хартия?

— Да.

— Но под това аз разбирам гулдени в банкноти, а не акции или подобни дрипи!

— Тези книжа са добри!

Тогава се обади и Хагенау:

— Какво било? Не са гулденови банкноти? Я да ги видя!… Аха! Чилийци! По дяволите! Такъв боклук! Затова значи ги е опаковал! И твърди под честна дума, че всяко пакетче съдържало хиляда гулдена!

— Наистина е така! — изкрещя Шарфенберг.

— Глупости! Ей къде лежи вестникът с борсовия курс. Дори и вечерното издание. Я го дайте! Каква емисия? Само погледнете! Тези парцали са от миналогодишната емисия и се котират на двайсет и три. Следователно десет от тях струват двеста и трийсет гулдена, а не хиляда!

— Лъжа! Низостна лъжа! — извика Шарфенберг.

— Ей! Не казвай тези думи още веднъж! Научил съм се да чета!

— И въпреки всичко това е лъжа!

— Добре! Ето ти за лъжата!

Последва плющящ звук. Шарфенберг бе получил плесница. После се чу яростният му крясък. Щеше да последва, изглежда, истински бой.

— Плесница! Плесница да ми удари! — изкрещя той. — Това изисква кръв! Само с кръв може да се измие! Разбра ли?

— Ами! Не виждам ръката ми да е мръсна.

— Куче! И това ли още?

В стената се разби бутилка, а после прозвуча гласът на Хагенау:

— Човече, зарежи тези улични хлапашки номера, иначе пак ще те сгрея!

— Удовлетворение! Удовлетворение трябва да имам! Утре ще ти пратя пълномощника си!

— Откажи се от това! С човек, който получава плесници и не държи на писмената си честна дума, не се бия.

— Ще те принудя! Ще те направя инвалид!

— Дрън-дрън! Тая работа така лесно не става. Но чуй, човече, макар да нямам желание да се бия с теб, мога все пак да си позволя едно дуелче. Какво ще кажеш за американски?

— Устройва ме!

— Хубаво! Може да ти се помогне. Деца, направете ми услугата да ми предадете за малко „парите“, които спечелихте от него. Имам една фамозна идея! Собствено хрумване!

— Ето, ето, ето! — бутнаха му книжата.

— Ха така! — рече той с доволен тон. — Сега, Шарфенберг, ще видим дали имаш кураж. Имам предвид истински янки-дуел, при който мамонът ще играе известна роля. Не искам да ти откажа удовлетворението. Предлагам ти го в пари, а ти именно се нуждаеш от пари. Тук са твоите десет хиляди гулдена, което означава така наречените десет хиляди. Аз залагам тях, а ти залагаш твоя живот. Ще хвърляме зарове. Който хвърли най-много, печели. Ако спечеля аз, в рамките на една седмица ти трябва да се застреляш, спечелиш ли ти, десетте хиляди гулдена са твои.

— Дяволска идея! — изхили се някой.

— Да, мое собствено изобретение! — изгъргори Хагенау. — Но не вярвам този човек да има смелостта да се съгласи. Той вече трепери от страх!

От омаята на виното ли се роди тази идея, или Хагенау наистина я изговори сериозно? Шарфенберг също беше пиян, повече от другите, та нали само преди малко беше изпразнил още една бутилка. Помисли, че може да си върне парите и същевременно да докаже смелостта си, за загуба не помисли.

— Лъжеш се! — заговори подигравателно. — Моят кураж сигурно е по-голям от твоя. Ще ти го докажа със съгласието си.

Хагенау се изсмя злъчно.

— Е, добре! Една чаша с три зара! Така! Ето, Шарфенберг! Ти си оскърбения. Хвърляй пръв!

Чу се как заровете подрънкват в чашата и как паднаха после на масата. Хагенау преброи:

— Пет и пет и четири прави четиринайсет! Така ли е?

— Да — отговори Шарфенберг с възбуден тон.

— Всички, дяволи! Мисля, че парите са изгубени. Е, нека видим какво може да се направи.

Разклати заровете в чашата и хвърли.

— Хиляди гръмотевици! — извика Хагенау. — Какво е всъщност това? Шест, пет и четири прави петнайсет. Спечелих! Деца, приберете си парите! Шарфенберг е мъж на думата. Но аз не съм нечовек. Ако ни дадеш десетте хиляди гулдена в добри пари, ще забравя янки-дуела. Ако ли не, гръмваш се или повече не се мяркаш в казиното. Разбрано?

— Всички да ви вземе Дявола!

С тези думи Шарфенберг изскочи от игралния салон. Грабна шапката си от гвоздея и бързо се отдалечи… победен от сутринта.