Карл Май
Блудния син (5)

Глава 5
В къщата на Мелита

Мадмоазел Мелита обитаваше аристократична вила в покрайнините на град Роленбург. Един здравеняк иконом и няколко слуги имаха грижата в къщата да влизат само гости, които са приятни на фройлан Мелита. Видът на дамата говореше, че с нея шега не бива. Имаше истинска ксантипска физиономия с изшилен нос, остра брадичка и уста, която много неприятно се разтегляше, когато нещо не й вървеше по волята. Днес, наистина, можеше да бъде много доволна. Един възрастен господин с щедра ръка беше дошъл в Роленбург, за да прекара един приятен ден в компанията на момичетата, представляващи обществото на фройлайн Мелита. Той се забавляваше отлично, но му направи впечатление, че едно от момичетата страни от другите. Когато младите дами бяха посрещнали и поздравили посетителя, тя единствено си беше останала на мястото. Ето защо опитният бонвиван я оглеждаше с особено любопитство.

— Коя е тя? — попита той тихо.

— Оная ли? — отвърна едно от момичетата презрително. — Това е глупавата Вали.

Момичето, за което ставаше дума, седеше унило в ъгъла и бе обърнало лице от компанията. Клиентът виждаше само тила й, от който две дълги и тежки плитки черни коси падаха върху копринената рокля.

Господинът съжаляваше много, че не може да види лицето й.

— Нарекохте я глупава? — попита той. — Защо?

— Тя си мислела — изсмя се прежната му събеседница, — че идва тук като икономка или камериерка. Сега на нито един господин не прави компания.

— Хмм! Наистина ли е глупаво това? Но тя не бива да стои настрани. Повикайте я! — нареди гостът.

— Вали, ела тук! — извика момичето.

Заговорената остана да седи в ъгъла си.

— Вали, чуваш ли?

Тя се направи, че нищо не е чула. Не се помръдна и дори глава не обърна.

— Такава си е! Но ще се промени, къде ще върви.

— Ще опитам дали и на мен няма да отговори — каза мъжът.

С тези думи стана и пристъпи към мълчаливката. Сложи ръка на рамото й и я заговори:

— Елате и пийнете чаша вино с нас.

Тя му отговори с рязко движение, което отърси ръката от рамото му.

— Не бъдете невъзпитана! — продължи той. — Аз в крайна сметка ви мисля доброто.

Наведе се и поиска да я обгърне с ръка. Тогава тя скочи и обърна лице към него. То беше много красиво, но смъртнобледо. Големите тъмни очи горяха заплашително към него, но от стиснатите устни не излезе нито дума. Така стояха мълчаливо няколко мига един срещу друг. После кавалерът подхвърли ухилено:

— Ама тая работа изглежда направо опасна! Само че вие не ми вдъхвате страх!

Протегна ръка към нея. Тя се отдръпна възможно по-назад и процеди:

— Махнете се! Не ме докосвайте!

— Така ли мислите? — попита посетителят подигравателно.

И поиска отново да приближи, но в този миг получи такъв силен удар от нея, че се олюля назад.

— По дяволите! — изруга ядосано. — Тая котка хапела! Да не би да плащам скъпото ви вино, за да бъда малтретиран?

Тогава се отвори стъклената врата, водеща към една съседна стая. Оттам бе наблюдавана цялата сцена. Фройлайн Мелита влезе със собствената си височайша особа.

— Защо ругаете, майн хер? — попита тя госта.

— Помолих тази дама да ми прави компания — извика непознатият вбесено, — а вместо това получих юмручен удар!

Фройлайн Мелита се разтресе от ярост.

— Ей, опърничаво женище, сега ще те изцеря! Напред! Вън! Или трябва да ти помогна?

Вали, изглежда, от опит знаеше какво я очаква. Но не достави удоволствието на другите да бъде изблъскана от салона с груба сила. Изправи се и тръгна пред Мелита към съседната стая. Не погледна никого от присъстващите, но по бледото й лице лежеше израз на неописуемо презрение.

— Слушайте! — каза едно от момичетата на кавалера, когато вратата се затвори зад Мелита и Вали. — Сега ще си получи възнаграждението.

Наистина, той чу звук, който не допускаше никакво недоразумение — нещастното момиче получаваше плесници.

— Това много често й се случва — изкиска се едно момиче. — Ще се вразуми.

— От дълго ли е тук? — попита посетителят.

— Почти три месеца — отвърна същото момиче. — Винаги е била толкова непокорна. Първо плачеше. Но после съзна, че това нищо няма да й помогне. Сега е инатлива. Ударите ще я излекуват. Мисли се за нещо по-добро от нас. А пък баща й е горе в Замъка.

— В затвора Роленбург? — попита непознатият любопитно.

— Да. Извършил е най-низостни престъпления — кражба, измама, фалшификация, злоупотреба и за това са му лепнали пет години пандиз.

Гостът изглеждаше заинтересуван. Продължи да пита:

— Какъв е бил по-рано?

— Управител на имение, мисля. Но от това Вали Петерман няма какво да си въобразява. Онзи, на когото баща му е в дранголника, може само да бъде радостен, ако изискан господин като вас го покани на чаша вино. Не съм ли права?

— Да — съгласи се господинът. — Права си. Нека забравим глупавата Вали! За компанията!

И той се чукна с момичетата. Чашите иззвънтяха и скоро Мелита чу весел смях от салона. Значи компанията се забавляваше. Това беше добре, вдигаше оборота. „Достопочтената“ дама се подсмихна доволно. Та нали не можеше и представа да си има, че споменатият Петерман е вече на път към нея!

* * *

След като напусна къщата си, фрау Гро мина бързо през центъра на града и влезе в една порутена къща под наем близо до Ноймарт. Позвъни на партера и беше пусната да влезе от един възрастен господин, с когото ние вече се запознахме. С него Уланд беше полял своя нов „улов“.

— Гертруд, ти? — попита той учудено. — Какво те води при мен?

— Трябва да те предупредя, Хайнц — изпъхтя тя, останала без дъх. — Нали познаваш малката Петерман?

— Разбира се — ухили се нехранимайкото, — хубаво момиченце! Не е ли при Мелита в Роленбург?

— Да, от кажи-речи три месеца. Но това не е всичко, имаме ужасен проблем. Баща й е пуснат от затвора и днес идва при мен.

— Е, и? — попита онзи безгрижно. — Ти естествено не си му казала къде е отишла?

— Разбира се, че не — отхвърли тя възмутено. — Но глупавата прислужница му е издрънкала всичко!

Страх скова крайниците на Хайнц, това ясно си пролича.

— Ама че късмет! — избълва мъчително. — Значи той сега пътува за Роленбург?

— Така предполагам.

— Значи всичко отива по дяволите! Един криминалист е по следите ни тук в столицата, Уланд чувства, че е наблюдаван, а сега и старият Петерман, който търси дъщеря си… трябва да се разкараме оттук, докато полицията не е опразнила гнездото ни!

— Но не трябва ли по-напред да предупредим Мелита и Уланд? — възрази фрау Гро.

— Я стига! Помогни си сам, за да ти помогне и Господ! — произнесе дълбокомислено Хайнц. — Ще си плюем на петите.

Няма и час по-късно „почтената двойка“ напусна столицата.

* * *

След като така щастливо бе научил местонахождението на своята дъщеря, Карл Петерман се отправи незабавно към гарата и взе първия влак за Роленбург. Искаше да бъде сам, понеже не беше в настроение да слуша други, та дори и само да ги гледа. Ето защо въпреки оскъдните си парични средства пътуваше втора класа. Даде пари за почерпка на шафнера, за да не бъде обезпокояван. Но влакът беше доста пълен, на междинните спирки се качваха още хора, така че в крайна сметка шафнерът се видя принуден да пусне един господин в купето.

Новият пътник беше добре облечен мъж в зрелите си години. Той се облегна удобно назад на седалката и започна да наблюдава своя спътник, чието бледо лице и неспокойно държане му направиха впечатление. Петерман, напротив, не го удостои с поглед. Ала новопристигналият, изглежда, беше разговорлива натура, защото подхвърли, след като се беше прокашлял няколко пъти:

— Ама че пътуване!

Петерман не отговори. Направи се, все едно не е чул другия. Ето защо след късо време онзи отбеляза:

— Сигурно и на вас ви се вижда бавно пътуването!

— Как стигнахте до това предположение? — попита Петерман учудено.

— Въртите се на седалката и често поглеждате през прозореца.

Петерман се почувства смутен и каза раздразнено:

— Заблуждавате се! Аз имам време. Какво изобщо ви влиза в работата дали зяпам през прозореца, или не?

— Простете! Не беше казано с лош умисъл — заяви другият. — Помислих само, че двама спътници, седящи в едно купе, си дължат малко взаимно внимание.

Думите му прозвучаха вежливо, но и като упрек. По тази причина Петерман каза с по-любезен тон:

— Може би имате право. Промърморих, защото си мислех за моите работи.

Спътникът се усмихна леко.

— Те трябва да са много сериозни и тежки, ако се съди по мрачната ви физиономия! Вярно, работите са винаги сериозни и тежки. Знам го, понеже по-рано бях търговец, но сега имам други интереси.

Петерман се видя принуден на свой ред да допринесе нещо за разговора. Той каза:

— Така е, така е! Аз съм журналист и писател.

Как му хрумна точно това, сам не знаеше. Като управител на имение той бе пращал по-рано дописка до няколко селскостопански вестника. Поради това сега му бе дошъл на устата „журналистът“.

— Я виж ти! — възкликна другият зарадвано — Журналист, поет! Хубава и приятна професия, при положение че човек не е станал зависим с поемането на някое редакторско място.

— Аз съм независим — заяви Петерман. — Преди малко мислех за новия си роман, който започнах преди няколко дни. Оттам и сериозната ми физиономия. Но простете, един въпрос. Познавате ли Роленбург?

— Дори много добре — каза мъжът, зарадван, че е влязъл в разговор с другия.

— В такъв случай вероятно ще можете да ми дадете една информация — продължи Петерман. — Трябва да потърся жилището на една дама, която се казва фройлайн Мелита.

Изговори името колебливо и същевременно наблюдаваше отсрещния. Онзи вдигна бързо глава и каза:

— С удоволствие ще ви заведа до нейната къща, ако не познавате Роленбург Само един въпрос. В… делови отношения ли се намирате с нея?

Той самият добре познаваше дома на Мелита, защото честичко се отбиваше. Петерман долови нюанса, но отговори несмутимо:

— Не съм в делови отношения. Едно списание ми възложи кратка статия, за която трябва да направя няколко социални проучвания. Кажете, що за дама е фройлайн Мелита?

— Хмм — прокашля се спътникът му, — тя е художничка и има пансион за млади дами, които там… рисуват, но се грижат и за развлечението на гостите. Разбирате ли?

Петерман пребледня. Да не би неговата дъщеря Вали да бе попаднала в ръцете на търговците на момичета от най-лош сорт? Обхвана го ожесточение и гняв, но той се овладя и отговори с привидно пълно душевно спокойствие.

— Така си и помислих! Дамата дали няма да възрази нещо, ако отида в качеството си на журналист?

— Трябва да говорите със самата нея — рече другият. — А-а, най-сетне сме в Роленбург! Последвайте ме, ще ви покажа пътя.

Напуснаха заедно купето. Пред гарата чакаха няколко файтона. Любезният спътник се качи в един от тях и покани и Петерман. Пред дома на Мелита пътищата им се разделиха. Петерман благодари на отзивчивия господин и се упъти към вилата, а файтонът обърна и продължи. Непознатият се подсмихна доволно. Мелита му плащаше определен процент, когато й пращаше клиенти, а днес случаят добре му бе помогнал, поне така си мислеше. Петерман пък благодареше на съдбата си, че толкова бързо го е навела на следите на неговата дъщеря. С енергични крачки изкачи входното стълбище на вилата и дръпна шнура на звънеца. След минута-две вратата се отвори и един слуга, създаващ впечатление за недодяланост, застана пред Петерман.

— Какво искате? — попита кратко.

— Името ми е Петерхаген — каза Петерман. — Аз съм добър познат на фройлайн Мелита, макар че името ми може би няма да й каже нищо. Искам да говоря по една важна работа с нея.

Слугата свъси вежди.

— Важна работа? Хмм! Фройлайн Мелита точно сега е много заета. Но добре, ще известя за вас. Седнете временно в малкия салон!

Без по-нататъшни приказки, той тръгна пред Петерман, който го последва с тупкащо сърце. Коридорът и стълбището на вилата бяха покрити с разкошни пътеки, които заглушаваха звука от стъпките. Благоухания от всякакъв вид се разнасяха из помещението, а по стените висяха множество картини, сред които някои доста ценни. Минаха по един дълъг коридор и стигнаха до двукрила врата, на която можеше да се прочете думата „Салон“. Слугата отвори и Петерман влезе.

Озоваха се в малък будоар, чиято мебелировка се състоеше от софа, огледало, маса, няколко стола и умивалник. От потона висеше лампа и осветяваше с оскъдна зелена светлина околните предмети.

— Тъй! Ето ни! — произнесе слугата. — Почакайте, докато бъдете повикан!

С тези думи влезе през една странична врата в съседното помещение, но само я притвори. Едва слугата беше изчезнал, Петерман пристъпи до вратата и надзърна през процепа, видя едно великолепно подредено помещение със значителни измерения. Няколко момичета седяха на един плюшен диван, пушеха цигари, играеха карти или бъбреха. В единия ъгъл две момичета седяха на една маса и пиеха вино. В срещуположния ъгъл Петерман забеляза друго момиче, но то седеше в дълбок фотьойл, така че не можеше да различи лицето й. Видя само, че носеше дълга черна рокля. Тази женска фигура събуди любопитството на Петерман, без сам да може да каже защо. Тъкмо се канеше под внезапен порив да влезе в големия салон, когато от другата страна се разтвори широко една двукрила врата и от няколко крепки мъжки гърла прозвуча едно весело „Добър вечер!“ Момичетата наскачаха от местата си и отвърнаха на поздрава. След това един гърлен мъжки глас каза с леко снизходителен тон, с който имат навика да си служат някои офицери:

— Аа! Добре! Фамозно! Осем дами, осем господа! Отлично! Какво може да получи тук човек за пиене?

— Вино! — гласеше отговорът.

— Вино… добре, много добре! Нека го опитаме. Осем мъже, осем бутилки. Давайте!

— Каква марка? — попита едно от момичетата.

— Естествено най-добрата! — извика мъжът. — Но бързо!

Няколко момичета излязоха бързо и след две-три минути виното стоеше на масата. После Петерман чу отново гърления глас:

— Слушайте, девойчета, едно предложение! Всеки от нас ще седне при една от вас. Но не произволно. Ще хвърляме чоп за вас, шмекерчета! После зарове. Ах, фамозно предложение! Моя собствена приумица! Доволни ли сте, или да си вървим?

Идеята да бъдат разпределени чрез зарове се стори забавна на момичетата. Те веднага се съгласиха. Едва бяха дали съгласието си и Петерман чу да дрънкат зарове.

* * *

Роленбург беше гарнизонен град. Имаше артилерия и пехота. Един от най-известните, но не безусловно най-обичаният, офицер беше оберлейтенант Валтер фон Хагенау. Дългата му, суха като чироз фигура му беше докарала прозвището Жерав, но това не го дразнеше. Беше грозен като въплътената нечиста съвест, ала инак не беше лош тип. Най-близките приятели на Хагенау, които всъщност бяха малцина, знаеха, че има две страни — едната добра, мекосърдечна и великодушна, другата — арогантна и високомерна. Горко на онзи, който предизвикаше гнева на Хагенау или засегнеше честта му! Но блазе на онзи, който се радваше на неговото открито благоразположение. Той можеше да причислява Хагенау към своите най-верни приятели. Жерава обичаше да си прави шеги, но те невинаги бяха сполучливи. Тогава никой не му се сърдеше.

Минаваше за състоятелен и поради това можеше да си позволява някои неща, от които други трябваше да се лишават. Но тъй като кесията му винаги стоеше отворена за неговите другари, то на никого и през ум не минаваше да му завижда.

Командирът на полка му беше вуйчо и поради това Хагенау можеше да завива рязко около някои ъгли, при които друг правеше предпазлива дъга. Знаеше се, че е почитател на красивия пол. По-нататък беше известен със своите своеобразни, чудати приумици. Касаеше ли се да бъде организиран някой излет, бал или друго развлечение, винаги се обръщаха към него, а после можеха да бъдат сигурни, че ще измъдри някоя причудлива идея, обещаваща чудесно забавление.

Днес беше рожденият ден на Хагенау. От всички страни върху него се бяха посипали предложения, но той беше поканил само най-близките си приятели, и то точно свещеното число „седем“. Също така необичайно бе условието, че те трябваше да се явят в цивилно облекло. И понеже се касаеше за отпразнуването рождения ден на „полковия племенник“, бяха получили дори отпуск.

Сутринта предприеха продължителна езда из близката околност, по-късно направиха галаобяд и обсъдиха как да прекарат остатъка от деня. На вечерята един от гостите подхвърли забележката, че празникът хич не е протекъл необикновено.

— Това е вярно — обади се и друг. — Хагенау, въображението те е напуснало! Ти вече не си способен на някоя от твоите пирамидални идеи, „колосални“ приумици!

Дългият оберлейтенант направи лукава физиономия и каза:

— Заблуда, исполинска заблуда от ваша страна! Имам нещо in petto^[1], и то какво!

При това целуна върховете на десетте си пръста и ги разпери нагоре, сякаш ставаше въпрос за нещо неземно.

— Какво е то? Какво? Казвай бързо! — извикаха седем гласа.

— Една изследователска експедиция — отговори той. — Към Кипър!

При това известие избухна гръмък кикот. Хагенау направи ядосана физиономия и каза:

— Какво толкова има за хилене? Чували ли сте за Афродита?

— Родената от пяна богиня на любовта? — извика един от приятелите му. — Разбирам! Според легендата тя е излязла от морето при остров Кипър.

— Правилно! — изръмжа Хагенау. — Още не си забравил напълно митологията! И ние ще потеглим, за да открием нейната пещера. Или не знаете, че се е скрила в една пещера, когато вече не можела да прикрива красотата си във вълните?

— Хагенау, старо, ти знаеш ли я тая пещера? — пошегува се един от камарадите. — И си излязъл жив оттам?

Хагенау долови иронията на въпроса и отвърна с гърления си глас:

— Вярвате или не, все ми е едно! Някога да сте ме познали като разказвач на небивалици, а? А тук изобщо не може да става дума за преувеличение! Касае се за красота, за която изразът Афродита е направо слаб! От легендата излиза, че Афродита е имала червеникава коса и дори била малко кривогледа. Но при тази, които имам предвид, за подобни недостатъци не може и да се говори. Тя е без грешка, без никакъв дефект! Заклевам се в брадата си и, което е още по-стойностно, в моята талия?

Всички се разхилиха при въодушевлението, с което изнесе тоя панегирик. Той обаче не се смути, а заяви:

— Сред вас няма нито един, който да е в правото си тук да се смее. Никой не е виждал някога такова момиче!

— Охо! — прозвуча наоколо.

— Охо? — откликна той. — Предишната седмица беше направена серенада на кметската дъщеря. Беше изпята песента „Знам аз едно селце далеч от тук“. Там се срещат следните редове:

„И когато отидох и видях я там,

какво ми стана, аз не знам.

О, розичке млада, о, розичке красива,

ах, да не бях те виждал нивга.“

— Знаете ли я?

— Мисля, че е достатъчно стара, за да се знаем лично! — забеляза неговият съсед.

— Е, добре! За тези редове се сетих, когато видях въпросната красавица. Как се казваше това в някоя си опера?

— Моето спокойствие свърши, сърцето ми е тежко — засмя се съседът. — Това е лош признак. Как е пулсът ти?

— Ето, провери го!

Протегна ръка. Другият опипа пулса и възкликна с физиономия на познавач:

— Вярно! Осемстотин удара в минута. Това е една ужасна, обезпокоителна честота. Хагенау, ти си болен! Ти си влюбен! Намираш се във висока степен на сърдечно вълнение, която ме кара да се опасявам от всичко. Ти мислиш вече за поезия!

— Мисля? — завайка се Хагенау комично. — Само мисля? За поезия? Приятелю, ти изобщо си нямаш представа за опасността на моето състояние! Аз не само мисля, а… дори и творя!

Другият се заля в смях.

— Чуйте, приятели, Хагенау твори поезия!

Надигна се голяма врява. Едни се разкикотиха шумно, други свиха съчувствено рамене и изразиха подигравателно съжаление към клетника. Той направи възможно най-печалната физиономия и каза:

— Не се смейте! Поне на мен хич не ми е до смях! Чувствам се изключително гузен, защото наистина е вярно. Аз не се посвених да напиша стихотворение.

— За кого?

— За нея естествено!

— Значи любовна лирика. Тежка болест.

— Това е първата ми работа в тази област, но трябва да се запознаете със стихотворението ми.

Отиде до една странична маса и взе някакъв лист.

— Това е опитът на един плах юноша. Моля за снизхождение, майне херен! И така, слушайте:

Един-едничък път в живота свой

пред теб желая да застана

и без да треперя, ангел мой,

теб в лик красивий да погледна…

— Той трепери! Той е треперил! — беше прекъснат. — Значи се е страхувал! И на това отгоре пред „красивий лик“!

— Пред един ангел! — пошегува се друг. — И каква скромност! Не желае нищо друго, освен да му позволи един-едничък път да застане пред нея и да я зяпа!

— Охо! — реагира Хагенау. — Не беше така замислено! С това „пред нея да застана“ аз не се задоволявам! Чуйте по-нататък!

Прочете следващата строфа:

Веднъж сал още да коленича,

чело към ръка ти да сведа

и ще си тръгна, без да хленча,

дори да угасне моята звезда…

— Чуйте! Чуйте! Да коленичи иска тоя! — разхилиха се приятелите му. — Хагенау, ти си неизлечимо болен!

— Възможно — отговори той много сериозно. — Но това стоене и коленичене ме задоволява, както доказвам с последните редове:

Животът ми вече е свършен,

в селения смъртни да се преселя,

от сърце ще бъда съгласен.

Без теб не мога да живея!

Сложи листа на мястото му, обърна се с добре изиграна трагична физиономия към приятелите и попита:

— Е, какво ще кажете? Състоянието ми не може ли да се нарече достойно за окайване?

— Действително — подхвърли един от присъстващите. — Аз те съжалявам от сърце, но бих искал да видя причината, тоест момичето, на което си посветил в своето отчаяние тези рими.

— Моята Афродита? — ухили се Хагенау. — Хубаво! Ще ти я покажа, но само на теб!

Срещу това изявление се надигна всеобщ ропот. Той се подсмихна доволно и каза след известно колебание:

— На никого не мога да откажа нещо. Вие следователно ще видите прелестното създание, и то още днес.

Тук бодрата компания вече не можеше да се сдържи.

— Къде се намира? Коя е тя? — прозвуча от всички страни.

— Успокойте кръвта — прикани Хагенау приятелите. — Ще я видите, защото тя не е в Кипър, а… тук, в Роленбург, при Мелита!

Настъпи пауза. Господата си размениха погледи. Повечето от тях знаеха заведението, но им беше добре известно колко е скъпо.

— Много дръзка идея от твоя страна, драги Хагенау! — отбеляза един смутено, като помисли за портмонето си.

— Да, дръзка и фамозна! Моя собствена приумица! — произнесе гърлено оберлейтенантът — Ще бъде една чудесна лудория!

Един от бойните му другари се бе държал доста тихо досега. Беше още много млад и с аристократична външност. Сега поиска думата и каза:

— Аз не бих го нарекъл лудория, а непредпазливост. Не е добре за офицери да посещават такива места.

— Ние сме цивилни — отвърна Хагенау, раздразнен от възражението. — А пък и монах ли се каниш да ставаш, Рандау?

— Не, но… е, добре, идвам! Но цялата отговорност пада върху теб!

Кръстоса крак върху крак и се извърна от масата в развалено настроение. Хагенау отбеляза добродушно:

— Не бъди размирник, драги Рандау! За отговорност тук и дума не може да става. Изпиваме няколко бутилки вино и виждаме момичето, повече нищо. Един познат ме заведе преди няколко дни нататък и тогава зърнах моята Афродита за пръв път. Преценявам я на осемнайсетгодишна. Има тъмнокестенява, по-скоро черна коса, казва се Вали, а фигурата й… истински шедьовър на природата…

— Щом е толкова красива, както казваш…! — обади се някой.

— Повтарям, тя я прекрасна до побъркване, но също така недостъпна! Обзалагам се на петдесет гулдена с всеки, че момичето няма да хареса никого от вас.

Изявлението им се стори твърде дръзко. Прозвучаха възклици на съмнение.

— Петдесет гулдена? — попита един от по-младите.

— Да, петдесет гулдена! — повтори Хагенау. — Обзалагам се с всички ви. Спечелите ли, всеки от вас получава петдесет гулдена. Изгубите ли, всеки ми дава толкова.

— Аз приемам облога! — каза един.

— Аз също, аз също! — отговориха пет гласа.

— А ти, Рандау? — попита Хагенау.

Той си беше замълчал, но сега отговори:

— Знаете, че никога не се обзалагам!

— Това ти е недостатъкът, единственият, който богатият Рандау има — рече друг.

— Но днес все пак би могъл да направиш едно изключение.

— И през ум не ми минава! — отряза Рандау.

— Оставете го! — изгъргори Хагенау. — Достатъчно ще ми е да спечеля триста гулдена. И тъй, кой е „за“?

— И шестимата.

Шест ръкостискания получи Хагенау. После потри ухилено ръце и каза:

— Деца, правя ви едно фамозно предложение! Моя собствена приумица. И така, ако вие спечелите, броя на всеки от вас петдесет гулдена, но ако спечеля аз, черпя с парите една обилна вечеря с вино. А виното при Мелита е от мен.

Това отново бе в стила на Хагенау — щедър до разточителство.

— Благородно, много благородно! — извика един със смесена нотка на насмешка и признание.

— Да — похвали се сам Хагенау — аз винаги съм бил благороден. Значи уговорено, ако Афродита позволи на някого от вас едно… хмм, нежно… — той проточи думата — сближаване, броя на всеки от вас по петдесет гулдена. Но, майне херен, трябва да има ред в работата. Не можете и шестимата наведнъж да се нахвърлите на момичето! Така че нека определим последователност.

— Да, да теглим жребий! — предложи някой.

— Сега не е подходящо — рече Хагенау. — Аз имам една фамозна идея — собствена приумица! Вземам с мен заровете. Там ще има и други дами. Ще хвърляме чак при Мелита, както седнем в смесена редица. Всеки получава онази, която е хвърлила същия брой точки като него. Виждате, че ви предлагам повече шансове, отколкото всъщност е препоръчително, но затова пък и триумфът ми ще е по-голям, когато спечеля. И тъй, Рандау, обзалагаш ли се с мен?

— Не — натърти онзи. — Щеше да ми е приятно, ако беше имал добрината да ме изключиш от това посещение. Но след като веднъж вече съм решил да тръгна с вас, то ми спестете поне облога!

Хагенау сви рамене.

— Хубаво, де! Ще ти задоволим прищявката! И така, да допием и да тръгваме!

Потеглиха. Доброто разположение на Хагенау ги беше заразило. Виното беше хубаво и тежко, а те си бяха сръбнали порядъчно. Намираха се точно в настроението, каквото изискваше един такъв облог. Скоро стигнаха къщата на Мелита. Хагенау крачеше напред. Поведе другарите си право към горния салон. Там извади заровете и жребият започна.

Осем офицери и осем момичета, нещата си пасваха много добре. Седем момичета хвърлиха своите бройки, дойде ред на осмото.

— Вали! — повика едно от тях.

Споменатата остана спокойно да седи, с извърнато от компанията лице. Сякаш изобщо не бе забелязала присъствието на господата.

— Вали, ти си на ред. Хайде ела, де!

Тя не отговори, нито се помръдна.

— Да се обадя ли на фройлайн Мелита?

— Не — каза Хагенау. Сметна, че е уместно да се избягват разправиите. — И бездруго имаме време.

— Време? Та тя е единствената, която още не е хвърляла — отвърна момичето оперено.

— Няма значение. Значи могат да хвърлят седем господа. Който остане, получава Вали. По този начин изобщо не е необходимо тя да хвърля.

Предложението беше осъществено и се оказа, че Вали се падна на… Хагенау. Той се разсмя сърдечно и каза:

— Великият жребий! Но аз не искам да бъда несправедлив. Имам едно фамозно предложение, моя собствена приумица! Бих могъл медал да спечеля с него! И така, всеки хер изпива със своята дама половин бутилка вино, после се разменяме.

— Отново ли ще хвърляме зарове? — попита мнително един от офицерите.

— Не, защото тогава една дама би могла да получи пак същия кавалер. Ние ще си останем седнали, а дамите просто ще се изместват с едно място. Фамозно, нали? Моя собствена измишльотина! И така, когато всеки от нас е изпил четири бутилки, ще е имал при себе си всички дами. Да си заемем местата! Сипвайте виното и вдигайте чашите!

Тази спогодба беше добре дошла за момичетата. Виното беше разлято в чашите и веселото настроение бликна от устните. Само двама правеха изключение — Рандау и Вали.

Едмунд фон Рандау беше седнал, наистина, до своето момиче. Трябваше също да се чука с нея, но не произнасяше нито дума. Беше си запазил една пура и изглеждаше съвсем погълнат от колелцата, които издухваше. Не бе пожелал да разваля играта, но беше решил да остане възможно по-сдържан в неприятната за него компания. Тайно обаче наблюдаваше Вали, чието лице не можеше да зърне.

— Ама, хер, вие май изобщо не ме поглеждате — нацупи се съседката на Рандау.

— О, напротив! — отговори той лаконично.

— Ами обърнете се тогава, де!

— Ще трябва да ми простите — извини се той, спестявайки истината, — имам зъбобол.

— О, виното ще ви помогне. Или е твърде силен?

— Много — потвърди скъпият на думи офицер.

— Тогава знам едно друго изпробвано средство, което незабавно помага. Елате!

Поиска да сложи ръка на тила му, за да го привлече към себе си, ала той я отблъсна.

— Ама че противно! — ядоса се тя. — Защо всъщност сте тук?

— Не заради вас!

Беше твърде ясно казано, за да не окаже своето въздействие. Тя се извърна и повече не го заговори. Но ядът й си потърси обект и скоро го намери във Вали.

— Гледай как си седи глупавата патка! — каза тя. — Нас господата ни отблъскват, а тя се прави на светица. Ще отида да доведа Мелита.

Поиска да стане, но беше спряна от Хагенау, който седеше от другата й страна.

— Останете! — нареди той. — Фройлайн Вали сега принадлежи на мен и щом аз търпя да седи отсреща, то това не засяга никой друг.

— А никого ли не засяга, че аз съм оскърбявана от един хер? — попита тя нахакано.

— Знаете ли, Рандау е един прикрит отшелник — пошегува се Хагенау. — Зарежете го. Не си заслужава. Стой! Моята бутилка е наполовина празна, трябва да се сменим.

Момичетата се преместиха. Онзи, при когото сега трябваше да седне Вали, не беше така снизходителен като Хагенау. Той я погледна с копнеж и попита:

— Е, фройлайн, и аз ли трябва да се откажа?

Тя не отговори.

— Ако мислите, че ще ви освободя от задължението, лъжете се. Елате, иначе ще дойда аз при вас!

Сега тя все пак обърна внимание на думите му. Не даде доловим отговор, наистина, но повдигна рамене по начин, който изразяваше дълбоко презрение.

— Фамозно! — прошепна Хагенау, въодушевен от това царствено движение.

— Е, мога ли да ви помоля? — попита офицерът с остър тон.

И когато и това предупреждение остана безрезултатно, той се изправи и отиде при нея. Улови ръката й и каза:

— Не бъдете толкова горда! Момиче като вас е длъжно… По дяволите! Оох!

— Какво има? — попита Хагенау, като видя, че другият пъхна пръст в уста.

— Убодох се — отвърна другият с разкривено от болка лице. — Прелестният домашен дух ми отблъсна ръката и тя се натъкна на върха на някаква игла.

— Ха! Осата жили! — ухили се Хагенау, като забеляза, че Вали скри една игла в диплите на роклята си. — По-добре си седни!

— И през ум не ми минава. Тя трябва да дойде с мен!

Понечи да посегне отново към нея, но се почувства сграбчен за ръката. Рандау стоеше при него и каза със сериозен тон:

— Моля, без насилие!

— Остави ме на мира! — изръмжа грубо другият. — Тя сега е моя!

Очите на Рандау метнаха светкавици, по лицето му премина тъмен гневен облак.

— Да не би да сме дошли да вършим безобразия? — попита със строг тон.

— Рандау! — избухна другият.

— Без вълнение, моля! Тази дама стои под моя закрила!

— Я гледай! Така ли? — провлече офицерът. Почувства се оскърбен. — Тези момичета са за нас, значи и това тук! Но ако смяташ да ме оскърбяваш, ще ти поискам сметка!

Беше ясно казано. Рандау отвърна равнодушно:

— На твое разположение съм.

Събеседникът му трябваше да се оттегли с неуреден въпрос. Едва сега Вали се раздвижи доброволно. Обърна лице към Рандау и прошушна:

— Благодаря!

Каза само тази дума, но той остана с чувството, сякаш в нея бе изречена цялата й несрета. Костваше му усилие да се откъсне и се върне на мястото си.

Там Хагенау опитваше да успокои другия. Стигна се до размяна на реплики, на които дългият оберлейтенант сложи край с подканата:

— Не върши глупости! Откажи се като мен! Нека опита трети. Да си допием. Нови бутилки!

Момичето, което бе седнало първо при Рандау, излезе да донесе други бутилки вино. В съседната стая седеше Мелита и проверяваше някаква сметка. При нея стоеше слугата и чакаше да тръгне с него при Петерман. Момичето каза:

— Чухте ли, фройлайн Мелита?

— Какво? — попита тя разсеяно и вдигна поглед от листа.

— За Вали — отвърна момичето.

— Не. Имаме по-важни неща за вършене. Какво е направила пак?

— Не отиде вече при двама господа, които искаха да седне при тях. Втория даже убоде с една игла, когато поиска да я хване за ръката.

— Какво? Наистина ли? Какво нахалство! Тези господа са офицери! Това деяние трябва да бъде наказано! Я ми я доведи тази хубостница!

Момичето се върна в салона и даде знак на Вали да я последва. Нещастницата се подчини.

Вътре чашите бяха напълнени и момичетата за трети път си смениха местата. Възникна неразбория, ала въпреки това на Рандау се стори, че чува удари.

Едва след доста време Вали влезе отново. Красивото й лице беше променено. Страните й горяха като в треска, очите искряха, дишането беше ускорено и тежко. Седна отново на мястото си и поиска както преди да скрие лице във възглавницата. Тогава почувства лек, вежлив натиск върху ръката си. Отблъсна с поривисто движение чуждата ръка, без да се огледа. Един глас прошепна:

— Фройлайн, погледнете ме, моля!

Беше гласът на този, който я бе взел под закрила. Това я накара да обърне лице към него.

— Чух нещо — каза той. — Да не би някой да ви удари?

Тя пламна още повече, а в очите й се появиха едри сълзи.

— Отговорете, моля! — настоя той. — Биха ви, нали?

— Не — прошушна тя, принудена от срама да не каже истината.

— Не бих и посъветвал тази жена — реагира той остро.

— Офицер ли сте? — попита тихо момичето.

Той видя съвсем ясно, че сега тя за първи път говори с посетител на тази къща.

— Да, майн фройлайн — Нещо в него се възпротиви да я излъже. — Искате ли да се махнете оттук?

— Не мога, защото не ме пускат — отговори Вали тихо.

— Кой ви принуждава? — попита бързо Рандау.

— Фройлайн Мелита и слугата. Нямам право да напускам вилата.

В този миг един друг офицер улови ръката на Рандау, дръпна го настрани и каза:

— Стой, драги! Това е против уговорката! Сега Вали се пада на мен!

Тя веднага извърна отново лице.

— Остави дамата — помоли Рандау. — Тя не иска.

— Вярно ли е, фройлайн?

Вали кимна.

— Е, от мен да мине! Нещо се противи в мен да заставям подобна особа към приятелство. Но, Рандау, твоето поведение е съвсем против нашата програма. Да не би тя да принадлежи само на теб? Ти ли си вече наред? Това е против уговорката. Трябва да те помоля да махнеш ръка от дамата, докато ти дойде редът.

Той си тръгна. Вали долови този миг. Тя каза бързо и тихо:

— Вие оскърбихте един офицер заради мен. Няма ли да се стигне до покана за дуел?

— В никой случай — увери Рандау.

— Страх ме е! — прошепна тя. — Господа офицерите в такива работи, както съм слушала, са много строги и бързи.

— И това ви безпокои? — усмихна се Рандау. — Не си създавайте грижи заради мен!

— О, напротив — отвърна бързо тя. — Вие бяхте първият, който ме взе под закрилата си.

— И тя ще остане завинаги при вас — прошепна Рандау едва чуто.

След това се върна при масата и потъна в дълбоки мисли. Беше на път да се влюби в това момиче, чувстваше го ясно.

Междувременно бутилките отново бяха преполовени и момичетата се преместиха. Сега дойде ред на Рандау да има Вали до себе си. Другарите му бяха много любопитни как ще постъпи.

— Е? — попита Хагенау проточено. — Вали сега е твоя.

— Аз се отказвам — отговори Рандау хладно.

— По дяволите! — изруга Хагенау от радост.

Но другите не бяха съгласни с неговия отказ. Един от тях му нашепна:

— Не ни злепоставяй! Да изгубим ли искаш? Ти си единственият, с когото тя говори. Може би ще я склониш на нещо повече. Тогава ще спечелим срещу Хагенау!

— За мен това спечелване е без значение — рече Рандау студено.

С това работата беше уредена, но когато беше отворена третата бутилка, дойде ред на онзи офицер, който най-бързо се беше съгласил с предложението на Хагенау за облога. Неговата физиономия показваше победоносна решителност. Той пи наздравица за Вали и каза:

— Фройлайн Вали, приближете, моля!

Както обикновено, тя не отговори.

— Чухте ли, фройлайн?

Тя и сега остана безмълвна.

— Щом Хагенау трябва да плаща виното с петорна надценка и да ръси големи бакшиши, то ние искаме и любезно обслужване! Умолявам ви с цялата си сериозност да седнете до мен!

Тя не се отзова и на тази рязка подкана. Тогава той стана от стола с думите:

— Е, добре, в такъв случай аз ще дойда да ви взема!

Поиска да пристъпи към нея, за да я хване и със сила да я отведе до масата. В този миг прозвуча гласът на Рандау:

— Стой! Без насилие! Ние сме офицери, мъже на честта!

— Трябва ли да изгубя облога? — попита другият.

— Аз ще ти платя — предложи Рандау.

— Благодаря много! — каза камарадът. — Ако мога да го спечеля, няма защо да ми бъде подаряван. На такова невъзпитано държане човек трябва да се противопостави. Напред, фройлайн!

Хвана я за ръката, за да я дръпне, но почувства ръката на Рандау върху своята.

— Преди малко казах, че тази дама стои под моя закрила — произнесе той. — Седни си спокойно на мястото. Давам ти честната си дума, че няма да позволя на никого да докосне дамата, без тя подчертано ясно да му е разрешила. Говоря с пълна сериозност!

Другият се зачерви от гняв.

— По дяволите, това е прекалено!

— Не, това е само човешки и християнски дълг!

— Не се прави на герой… — Той не продължи, защото Рандау беше пристъпил към него по такъв рязък и заплашителен начин, че офицерът незабавно се отдръпна.

— Кое е по-низостно — запита Рандау сериозно — да защитиш едно момиче от посегателство или насила да го заставиш да любезничи?

Другият понечи да отвърне. Вече отваряше уста, но схвана тежестта на чутите думи и не намери подходящ отговор. Рандау продължи със спокоен тон:

— Първоначално аз се възпротивих да дойда с вас тук, а после ви придружих от солидарност. Но никой не може да ме принуди да участвам в една мерзост, която аз и всеки честен човек би осъдил.

Тогава Хагенау стана бързо от мястото си и каза:

— Рандау, не прекалявай! Аз днес съм рожденик и не мога да позволя да ме оскърбяваш!

— Я стига! — отвърна Рандау презрително. — Всичките да се опълчите срещу мен, пак ще остана на това, което съм казал.

— Ти нарече нашето поведение низост!

— Не говорех конкретно за вас — отвърна уклончиво Рандау.

— Е, утре пак ще си поговорим по този въпрос, драги мой. А сега трябва да кажа…

— Моля, не казвайте сега нищо! — прозвуча зад него.

Хагенау се обърна и видя слугата. Зад него стоеше Мелита.

— Какво желаете? — попита оберлейтенантът учудено.

— Да изпълним дълга си! — каза строго Мелита. — Това момиче вече получи една забележка. Нейното повторно неподчинение ни принуждава да употребим по-голяма суровост. Моля, седнете, майне херен!

Офицерите машинално се подчиниха, а слугата се обърна към Вали:

— Отсреща на масата!

Тя не помръдна.

— Отсреща, казах! Моментално!

Тя и сега не се вслуша в заповедта.

— Ее, ние знаем как да те накараме да се подчиняваш! Стани!

Слугата беше много як мъж. Хвана я за ръката, дръпна я нагоре и я запокити в средата на салона. Лицето й беше станало смъртно бледо, както ясно се виждаше на светлината.

От съседното помещение се разнесе силен крясък, но при възбудата, която сега възцари в салона, не беше доловен.

— Тъй! Ето ти наказанието за наглостта!

При тези думи слугата замахна и я зашлеви толкова бързо с две ръце по бузите, че никой не успя да попречи. Но в следващия миг Рандау стоеше пред него и му викна:

— Човече, какво правите!

Но сега се обади и един друг глас:

— Оставете! Тук аз трябва да се намеся!

Вали държеше ръцете си върху парещото от болка лице. Слугата се обърна към натрапника. Карл Петерман беше влязъл от будоара. Оттам бе имал възможност да следи отчасти сцената, тъй като слугата явно съвсем бе забравил неговото присъствие. Само не му бе било възможно да види лицето на момичето. Но сега знаеше коя е тя.

— Махни се от нея! — извика на слугата. — Тя е моя дъщеря.

— Какво? — изкряска онзи — Вие тук нямате думата! И за да го осъзнаете, сега ще напляскам момичето пред очите ви! Ето!

Замахна да удари отново Вали по лицето, но в следващия миг се свлече на земята — върху главата му се беше стоварил тежък предмет. Петерман беше грабнал една винена бутилка от масата и я бе разбил в главата му. От уплаха всички бяха занемели. Можеше да се чуе само гласът на Петерман:

— Валеска!

— Татко! Татко! — извика тя ликуващо.

Той отвори ръце и тя се втурна в обятията му. Помилва страните му, целуна го и извика радостно:

— Свободен! Ти си свободен! Дойде да ме спасиш!

— Да, аз те търсех, дете мое. Ти си била измамена и продадена, нали? — извика той развълнувано.

— Да, да! Отведи ме, само ме отведи оттук!

Той я хвана за ръката, за да я отведе. Тогава съгледа Рандау и подаде десница на младия мъж.

— Майн хер — заговори, — чух, че се казвате Рандау, повече нищо не знам за вас, освен че сте порядъчен човек. Вие взехте под закрила моето дете. Благодаря ви от цялото си сърце!

След като му бе стиснал ръката, той се насочи към вратата. Но там пристъпи насреща му Мелита. Тя каза:

— Какво означава това? Искате да си вървите? Само че вашата дъщеря ми дължи повече от сто гулдена!

— Съдът ще разследва случая! — отвърна Петерман студено.

— Няма да я освободя без предупреждение за напускане на работа! — разгневи се старата фурия.

— Който иска да я задържи тук, ще трябва да се разправя с мен! Ясно?

Петерман пристъпи заплашително към Мелита. Тя се отдръпна и го пусна да мине. Той поведе навън дъщеря си и стигна необезпокоявано на улицата. Там спря.

— Слава и хвала Богу — въздъхна дълбоко. — Това е истинско разбойническо свърталище!

— Още по-лошо, скъпи татко! — заяви Вали, като също си пое дълбоко дъх. — Аз не мога да си представя и най-лошия разбойник лишен от съчувствие, но тези хора нямат милост.

— Ще поискам да ги накажат, и то с цялата строгост на закона. А сега да вървим! Имаме много, толкова много да си говорим.

— Къде ще отидем? — попита дъщеря му и се сгуши в него.

— В някоя странноприемница. Утре сутринта ще отида в полицията да подам оплакване, а после ще видим къде ще установим местожителството си.

* * *

Горе всички се намираха в голяма възбуда. Мелита и икономката коленичеха при слугата, който не даваше признаци на живот, а господа офицерите се споглеждаха слисано, без да могат на първо време да дадат израз на мислите си.

— Ето, че сега си имате последиците от вашето недомислие! — обади се Рандау.

— Проклятие! Страшно неприятно — изруга Хагенау.

— Ти се канеше утре пак да говориш с мен по тази работа — продължи несмутимо Рандау. — По всяко време съм на твое и на всеки друг на разположение. Лека нощ, майне херен! Имам да платя три бутилки вино. Ето парите.

Хвърли шепа златни монети на масата и си тръгна.

— И това още! — изръмжа Хагенау. — Отвратителна ситуация!

— Дължим я на теб! — напомни някой.

— Хрумването беше твое! — додаде друг. — Този път действително би могъл да вземеш патент за него. Дори ще получиш един, а именно от полковника.

— Мътните го взели! Той действително ще научи историята! Неприятно положение! Поне тоя Петерман да можехме да уговорим да се откаже от оплакването! Как да се явя сега пред очите на командира! Ще стоя пред него като някой хлапак, който е изтървал маслото и изварата. Вярно, мое собствено изобретение! Фройлайн Мелита!

Тя досега се бе занимавала със слугата. При повика на офицера стана от земята, където бе коленичила до безжизненото тяло.

— Какво ще обичате, хер оберлейтенант? — попита.

— В хубава каша се насадихме, а?

— Действително — потвърди Мелита, която се страхуваше от едно полицейско разследване.

— Да — продължи Хагенау, — на нас ще ни се стовари и друго. Натриване на носа, моралистични проповеди, крайно неприятни служебни „сръгвания в ребрата“, домашен арест, преместване и какви ли не още беди. Дявол да го вземе! Но… въпреки това имам една чудесна идея! Великолепно хрумване! Искате ли да го чуете?

— Моля, говорете! — откликна бързо Мелита.

— Вие ме познавате, естествено?

— Много добре — направи реверанс дамата. — Хер оберлейтенантът Валтер фон Хагенау.

— Да. Аз съм състоятелен, много състоятелен. Ясно? Ще ви платя една прилична гратификация, ако не бъдем забъркани в историята. Не сме оттук. Не ни познавате!

— Няма да бъде лесно — произнесе Мелита замислено. — Ако не ви познавам, няма да имам свидетели срещу тоя Петерман.

— Глупости! Колосална неразсъдливост, добра ми Мелита! — ухили се Хагенау. — Не на вас ще липсват свидетели срещу него, а единствено на него срещу вас! Кой всъщност ще му свидетелства, че дъщеря му е бита, щом ние не сме налице?

Лицето на фройлайн Мелита просветна.

— Ахаа! Да, това е вярно!

— Ето на! Изключителна идея! Гигантска прозорливост! Питагорово хрумване! Е, какво ще кажете?

Тя го погледна хитро и попита:

— Не бихте ли формулирали по-точно вида и големината на вашата благодарност, ако премълча пред полицията присъствието ви?

Хагенау знаеше добре какво има предвид.

— О, да! — реагира той. — Ето ръката ми!

Прилепи няколко едри банкноти към дланта на „дамата“ и отклони обилните й благодарности. Сега се обърна към останалите, за да ги подкани да си вървят. Но един от офицерите изказа опасението:

— Всичко това все още не ни предлага сигурност, драги Хагенау. Та нали не знаем как ще постъпи Рандау.

— Ще го навестя! Ще го пренастроя! Иначе не си падам по настройките, понеже към крайно немузикален. Но една такава пренастройка е по-лесна от акордирането на пиано. Поне ще опитам.

— Много бих желала да успеете, хер оберлейтенант — обади се Мелита. — А сега кой ще има добрината да ми помогне? Слугата все още не се помръдва!

— Сигурно е в безсъзнание — отвърна Хагенау. — Тоя тип има слонска физика, наистина, ама ударът беше ужасен! Шишето се строши!

— Боже мой! Той май вече не диша — извика уплашено Мелита.

— Духнете му в устата — пошегува се цинично Хагенау. — Разбирам от първа помощ. При обесени, удавници, отровени с въглеокис… помага единствено издърпване на ръцете и краката и същевременно изкуствено дишане! Но ще ви дам един добър съвет. Повикайте лекар! За останалите бутилки вино вземете засега това!

Той хвърли една добре напълнена кесия на масата и се сбогува. Другарите му го последваха през един заден вход и оставиха Мелита и хората й да се оправят със затрудненото положение, в което бяха изпаднали.