Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блудния син (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der verlorene Sohn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013)

Издание

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „SEVEN“ — Габрово

Формат: 84/108/32

Printed in Active Commerse

PRINTED IN BULGARIA 1999

ISBN: 954-17-0183-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

Глава 18
Племенникът от Америка

Беше известно време след описаните събития. Високо горе в дивите планини, близо до границата, се издигаше върху малка полянка една колиба. Груби, неизмазани стени; малки, тесни прозорци; покривът, покрит с шинди — по всичко си личеше, че не крие богатство. Но въпреки това колибата имаше угледен вид. Това може би се дължеше и на гъстата ограда от букаци, която окръжаваше малката градинка в съседство. На строителя вероятно не е липсвала благочестивост и ведра душевност, защото на горния праг на вратата бяха врязани словата:

В Божията ръка тази къщичка стои,

затова никой не смее да я изгори.

От много години вече живееше в нея въглищарят Хендшел със своята жена, и то съвсем сами. Но който притежаваше достатъчно остър слух и зрение, че да проникне през буковото ограждение, скоро щеше да узнае, че двамата сега бяха подслонили и други хора.

Слънцето беше залязло. В откритото поле сигурно беше още доста светло, но тук горе, сред исполинските ели и смърчове, нощта вече беше разпростряла своя мрак. В стаичката подрънкваха железни лъжци — вечерната супа беше поднесена.

Трима мъже и една жена седяха на масата. Единият от мъжете беше въглищарят, другите двама му бяха гости. Когато супата беше привършена, въглищарят посегна към една стара, оръфана книга и каза:

— Както тялото се засити, така и душата не бива да гладува! Майко, прочети вечерната благословия!

Старата сложи роговите си очила на носа, отвори книгата и започна:

С блясък пътя дневен свой

извървя слънцето добро.

Светът се готви за покой,

на душата отдай нейното.

Към дверите небесни

с песен смирена пристъпи,

своите сърце, ум и очи

към Исус нагоре насочи!

Единият от гостите се прокашля по начин, който никак не се схождаше с настроението на старата. Тя го погледна изпитателно и попита:

— Не ви ли харесва песента?

— О, много е хубава! — побърза да отговори той. Но гласът му звучеше студено, може би дори малко подигравателно.

Жената продължи, без това да й направи впечатление:

Нямате вий тук работа,

духове пъклени и зли,

Исусова е къщата,

в мир я оставете да спи!

Ангел със стража силна

бди и я под закрила има.

Армия и стан държи

напук на всички дяволи!

Тук кашлянето прозвуча отново. Майка Хендшел погледна госта над очилата и запита:

— Вие май не вярвате в Дявола?

— Още не съм размишлявал по тоя въпрос — отвърна той. — Но толкова глупаво, както е представено тук в книгата, нещата с пъклените духове все пак не стоят!

— Бог ни пази от тях, те сега не могат да дойдат при нас нито като духове, нито в човешки облик! — каза набожната жена.

После продължи да чете:

Аз искам да заспя така,

Исусе, в твоите ръце.

Ликът ти да ми е повивка,

прегръдката ти — ложе,

възглаве — твоите гърди,

а сънят — онез наслади,

що от раните ти са елей,

а в сърце ми ти духа си влей!

Сега гостът се надигна от твърдия си стол, изкашля се шумно и каза:

— Вие сигурно никога не сте държали в ръце друга книга?

— Не — отговори въглищарката откровено.

— При това положение не може да ви се сърди човек, че намирате удоволствие в четенето на такива глупости. Който не е ял ананас, картофът му се услажда. При мен тия работи не вървят. Вие наистина не знаете нищо друго. Уж сте християни, пък водите един почти езически живот. Лека нощ!

Той излезе и хлопна доста шумно вратата. Майка Хендшел погледна другите двама мъже, после наруши настъпилата неприятна тишина:

— Татко, така не може да продължава! Искаш ли да поговориш с братовчеда, или аз да го сторя?

Въглищарят кимна замислено и отговори:

— Май аз трябва да го свърша, защото това е мъжка работа!

И обръщайки се сега към другия, попита:

— Можеш ли да ми кажеш, братовчеде, кой е господаря в тази къща?

— Ти, естествено! — промърмори другият, за когото цялата работа бе явно неприятна.

Въглищарят поклати недоволно глава.

— И аз така си мислех, ама сега нещата като че ли се промениха. Виж, аз винаги съм живял самотно с моята жена. Мълком добрият Господ е бил при нас и помежду ни винаги живееше сговор и доволство. Но ето че дойде ти. Каза, че малко си контрабандирал през границата, трябвало да се махнеш от гнездото си и попита дали мога да те подслоня за няколко седмици. Ти си мой братовчед, така че аз с желание се съгласих. Но ти не дойде сам, а доведе този човек. Трябваше да го подслоня, понеже беше твой приятел и също не бивало да се мярка за известно време. Аз никога не съм бил контрабандист, но като всички тук по границата не мисля толкова лошо за този гешефт и ето защо сметнах, че няма да извърша грях, ако ти помогна в затрудненото положение. Но какво ме засяга затрудненото положение на един непознат човек? Вие се храните в продължение на седмици от моята оскъдица, а аз дори благодарност не получавам в замяна. Е, това би могло някак да се понесе! Ама дето тоя сее раздори тук, дето презира нашата вяра, дето се подиграва на старите песни, които са ни утешавали в горест, глад и неволя, това повече не мога да търпя! Той се нарича Хирш. В наше присъствие вие си говорите на „ти“, но когато сте насаме, ти се обръщаш към него с „вие“. Кой е този човек?

Тук братовчедът вметна уплашено:

— Лъжеш се! Аз никога не се обръщам към него с „вие“. Той се казва Хирш, мой търговски партньор е, а родината му е от другата страна на границата.

— Така ли? — реагира старият остро. — Защо носи фалшива коса?

Запитаният се изплаши, но бързо се овладя и отговори:

— Използва перука, защото му е оредяла косата.

Въглищарят поклати глава.

— Не, той има гъста черна коса, а слага върху нея светла перука. Не можеш да ме залъгваш с тия приказки! Вие спите до нашата стаичка. Виждал съм през дупките на изпадналите чепове как в съня му се е изхлузвала перуката и как ти самият е трябвало да му я наместваш. Е, добре! Ще ти разкажа една малка история. Аз много рядко излизам от гората. Последният път беше преди една седмица, когато отидох на събора във Валтерсгрюн. Седях си в една пивница и слушах какво си приказват хората. По едно време един заговори за коларя Хендшел от Оберсберг. Познаваш ли го?

— Шегобиец! — ухили се другият принудено. — Та нали това съм аз!

— Хубаво! И така, той се разприказва за теб. Каза, че си се числял към бандата на Краля на контрабандистите и от чист страх си избягал. Но срещу теб не можело да се докаже нищо, така че било по-добре да се върнеш и да си вземеш в ръцете хубавия занаят. Прав ли е?

Братовчедът кимна мълчаливо.

— Тогава се прибери у дома и бъди оттук насетне честен и почтен! А ако някой ти каже, че си бил избягал, отвърни му, че си бил при мен на гости, и той ще си замлъкне. Аз рядко излизам в цивилизования свят, вестници също не чета. Живея си в моята гора и държа на благословията, изписана над моята врата. Това ми е достатъчно и ме задоволява. Във Валтерсгрюн чух също, че Краля на контрабандистите бил избягал от затвора в столицата. Търсели го по всички селища. През строго охраняваната граница не можел да премине. Предполагали, че е в гората, и ето защо в най-скоро време щяло да бъде предприето едно мащабно претърсване на цялата планина. Не бих желал да се намирам в неговата кожа.

Коларят се въртеше насам-натам. И него май не го свърташе в кожата. Но старият сякаш нищо не забелязваше, а бодро продължи:

— Не знам дали и кога е идвал вестник в тази къща, ама този беше толкова интересен, че го донесох.

Извади от чекмеджето на масата един сгънат вестник.

— Ей тук го има точното описание на избягалия престъпник. Я го прочети!

Братовчедът взе вестника и прочете въпросния текст. Въглищарят го наблюдаваше внимателно. Сега каза:

— Тук всяка дума отговаря съвсем точно на твоя добър приятел Хирш.

— Братовчеде, какво си мислиш! — извика другият изплашено.

— Винаги мисля точно онова, което ми идва на ума — изръмжа старият. — Но ти прочете ли големите редове под публичната обява за търсене на избягалия престъпник?! Не? Аз ще ти ги прочета!

Взе вестника от ръката на коларя и прочете:

„Хиляда гулдена, който го предостави мъртъв, и две хиляда гулдена, който го достави жив или спомогне по някакъв начин за залавянето му.“

Е, не е ли чудесно? Цяло състояние! Помисли си колко съм беден! Ако този човек беше у дома ми, бих могъл с един удар да стана богат, и то не чрез някое лошо деяние, а тъкмо като изпълня дълга си. И така си мислят много хора. Науман наистина не е сигурен нито миг. Не се плаши! Гостоприемството е най-святото нещо за мен, но аз съм един беден дявол. Освен това не позволявам да ми бъдат отнемани и поругавани моите висши блага, моята вяра и моя душевен мир. Ето защо можеш да ми окажеш една голяма услуга!

Той направи дълга пауза. Като видя, че братовчедът го погледна с тревожно очакване, продължи:

— Ако срещнеш някого, който би могъл да е Краля на контрабандистите, кажи му, че аз съм честен и със съдилища не искам да имам работа. Нека стои далеч оттук, колкото по-далеч, толкова по-добре и за него, и за мен. Утре ще издигам нова въглищна клада. Когато вдругиден се прибера, искам да заваря една чиста къща.

— Братовчеде! — извика коларят.

— Стига вече! Аз много държа на теб. Ние сме роднини и ти по всяко време си добре дошъл при мен. Но другото е лошо! Сега отивам да спя. Хайде, майко! Лека нощ, братовчеде!

Въглищарската двойка се отправи към своята стаичка. Когато се намериха там насаме, жената попита:

— Значи ти мислиш, че това наистина е той?

— Той е. Напълно съм сигурен!

— Господи Исусе! Две хиляди гулдена! — възкликна тя. — Бихме могли вместо картофи да ядем онова, което спомена той. Как се казваше нещото? Фаринас?

Старият въглищар поклати глава.

— Не, това е тютюн. Беше каневас (канава).

— Също не — осведоми го жената. — Каневас си купуват изисканите дами за бродерия.

Хендшел изръмжа недоволно:

— Е, тогава е било херингсфас (бъчвичка с херинги)… отзад имаше „аз“ или „ас“. Стой! Амма, анна, ананас, сега го налучках, да, така беше. Трябва да е нещо много хубаво. Може би като шипкова запарка или печено ярешко! Ама все едно! Издайник няма да стана заради някаква си печена коза! Не веди ни в изкушение!

— И спаси ни от Лукавия! — довърши неговата жена. — Нали?

— Да. Той е Лукавия, а ние скоро ще бъдем избавени. — Хендшел кимна. — Той подири подслон при нас, защото е мислел, че няма да го разпознаем и няма да знаем за наградата, обявена за него. Когато научи сега, че се е лъгал, незабавно ще избяга. Убеден съм, че братовчедът и той сега седят долу на градинската пейка и говорят за моя вестник. Сбогуването няма да ме опечали. А сега да оставим нещата да преспят. Лека нощ, майко!

— Лека нощ, татко!

Те се умълчаха, но не заспаха. Мислеха, мислеха. Не искаха да стават издайници, ама пък две хиляди гулдена…? Когато заспа, въглищарят сънува чувал с пари, по-висок от най-високата ела в „неговата гора“, а на жена му се присъни някакъв плод, който се състоеше от небет-шекер, стафиди и сочни ярешки бутчета и под него можеха да се прочетат огромните букви на двете думи „каневас“ и „фаринас“.

* * *

Въглищарят имаше право. Братовчедът най-напред остана известно време да седи на мястото си, но после излезе и отиде в градината, където имаше една изградена от груби камъни пейка. На нея седеше… Франц Науман, защото това действително беше той.

Коларят Хендшел седна при него, но на почетно разстояние — доколкото позволяваше дължината на пейката. Поседяха известно време мълчаливо, после Хендшел наруши тишината:

— Хер Науман, имам да ви съобщя нещо важно!

— Сигурно няма да е много умно — пресече го другият веднага на думата. — Впрочем аз вече го знам. Трябва да се разкарам! В последните дни това направо витаеше във въздуха. А когато днес проявих досадата си от онова глупаво стихоплетство, знаех, че със сигурност ще се отвори дума за тая работа. И така, излязох, престорих се, че се отдалечавам, но се върнах тихо при кепенците.

— Значи сте подслушвали? — попита коларят. — И всичко сте чули?

— Всичко! — потвърди Науман несмутимо. — Трябваше да изчакам да мине известно време, докато се уталожи данданията. Едва след това можех да поема риска да се появя отново в столицата. Сега двамата старци ме изхвърлят и аз не знам къде да отида. Това усамотено кътче в планината беше единственото, където можех да се чувствам в безопасност. Сега опасността започва отново. Но стига толкоз! Преди да тръгна, искам да те предупредя. Много е вярно, че ти спокойно можеш да се върнеш в Оберсберг. Никой не може да докаже нещо против теб. Но ако твоят братовчед ме издаде или ти самият изтървеш и една-единствена дума, свършена е твоята. Отбележи си го!

Коларят откликна уплашено:

— Хер Науман, не вярвайте, че ще постъпя така с вас!

— Достатъчно! Не бих те и посъветвал. Моите приятели са навсякъде. Лека нощ, Хендшел!

Той се надигна и изчезна в къщата. Хендшел остана още известно време да седи. Сви ядно юмруци и се замисли.

— Имаш право, негоднико! — прошепна той. — Ти ме направи контрабандист и ме използваше срещу мизерни суми! Две хиляди гулдена! Еех! Хиляда, ако е мъртъв! Човек би трябвало просто да пречука тоя тип!

Още дълго седя така, потънал в мисли, тъмни като нощните сенки, полегнали под гъстия покров на гората. Отиде да спи едва по-късно. Каквото и да е било крайното решение на тези мисли, когато се събуди, намери постелята на Науман празна. Заподозрял ли беше нещо? Същата мисъл като на Хендшел ли му беше минала през ума: „Доставен мъртъв — хиляда гулдена!“? Коларят го търси навсякъде, но не успя да го открие. Беше убеден, че е избягал. И така си беше.

* * *

Науман вече не вярваше на въглищарите. Вчерашното им поведение го беше предупредило да бъде предпазлив. И също разговорът с коларя го бе навел на убеждението, че трябва да се пази и от него. Ето защо реши тайно да напусне сегашното си убежище. Стана рано, докато другите още спяха, отряза си един комат от лежащия на масата овесен хляб, за да не бъде принуден да гладува през деня, и тръгна. Вън при гъстата зелена градинска ограда спря и очите му плъзнаха по къщичката, от чиято мирна закрила трябваше да се лиши. Избърса челото си с ръка и промърмори:

— Сега и тук всичко свърши! Извън закона! Всеки може да ми види сметката, без да се опасява от наказание. Да, дори ще бъде възнаграден за това. Прогонен съм като някое диво животно. Но дивото животно иска да яде и пие, иска да живее! Каквото му е необходимо, си го задига. Аз също ще трябва да правя така!

Тръгна, но не се възползва от широкия горски път, по който можеше да срещне някого — това трябваше на всяка цена да избягва — а свърна по една тясна, едва проходима пътека. Още не знаеше накъде да се насочи. Искаше най-напред да потъне в дълбините на гората и там на спокойствие да обмисли какво е най-добро за него.

Така вървеше, дълбоко потънал в мисли. На няколко пъти зави настрани, без действително да го желае; спираше умислен, пак продължаваше, докато за своя не особено радостна изненада установи, че отново се намира в близост до въглищарското жилище. Но сега пое в определена посока. Насочи се на север, навътре в гората, към едно място, където тясна, едва проходима клисура водеше стръмно нагоре по едно възвишение. Оттам се откриваше далечен изглед към ландшафта. Мястото беше изключително красиво, но също така и опасно. В единия край скалата рязко пропадаше в дълбока, тъмна пропаст. Нямаше никаква преграда. Ако на някого се завиеше свят, можеше най-много да се хване за някоя от червените ели, които смучеха своята оскъдна прехрана от скалните процепи.

Така продължаваше да се изкачва все по-високо и по-високо. Почти беше достигнал ръба на скалата, когато внезапно замря уплашен. Беше доловил горе на скалната площадка човешки глас, но не говорещ, а прокашлящ се, както когато някой се кани да запее. Беглецът остана на мястото си и се заслуша. Чу как онзи тихо прочисти пак гърлото си, а след това поде със звучен, силен баритон стиховете:

Страна на моите деди, отколе не моята,

толкова свещена няма земя като твоята.

Не ще изчезне от душа ми твоето видение

и макар да не ме с теб живи връзки свързват,

то мъртвите биха ми били с теб съединение,

що твоята земя, отечество мое, покриват.

После стана тихо. Науман не чуваше нищо, нито звук, нито движение. Продължи да се катери, тихо и предпазливо. Когато достигна скалната площадка, подаде предпазливо глава. Певецът бе обгърнал с две ръце една от елите, отправил далечен взор към планини и долини.

Беше мъж на възрастта на Науман и с приблизително същото телосложение. Имаше загорял тен. Трябва да бе прекарал доста време на слънце. На главата си носеше широкопола шапка. Облеклото му не беше на странстващ занаятчия, а беше ушито от скъп плат и по последна мода. На земята до него лежаха възлест бастун и натъпкана раница.

„От този няма какво да се страхувам, а по-скоро мога да очаквам нещо“ — помисли си Науман.

Продължи да се катери, преднамерено причинявайки повече шум от необходимото. Непознатият го чу и се обърна.

— Добро утро! — поздрави Науман.

— Добро утро! — отговори другият.

— Смущавам ли ви? — попита Науман предпазливо. — Чух някой да пее тук. Навярно вие?

— Действително — засмя се другият весело. — Изпях тази песен, защото много я обичам. Тя е немско-американска, сътворена от Конрад Крец[1]. Научих я в Америка.

— Значи сте пътували до Америка? — полюбопитства Науман.

Събеседникът му поклати глава.

— Не, от най-ранна възраст съм живял в Америка и съм се скитал много там — от Канада в Севера до голямата река Амазонка в Бразилия на юг. Роден съм, наистина, в този край, ала родителите ми прекосили океана, когато съм бил на шест месеца. Вие тукашен ли сте?

Науман се поколеба, после каза:

— Да, уговорил съм си среща за днес следобед.

Непознатият, изглежда, се зарадва.

— Е, значи имате време! Искате ли да поседнете малко при мен? Скалата е облечена с мъх, седи се на меко. Можем да си побъбрим и същевременно да се наслаждаваме на великолепен изглед.

Седна при ствола на елата. Науман малко се поколеба. За него беше рисковано да седи спокойно на едно толкова открито място и да води висок разговор. Някой можеше да ги чуе, да бъде примамен да дойде насам. Ако бъдеше разпознат, беше изгубен. Имаше път само към страната, от която се беше изкачил. От другите три страни скалата се спускаше толкова стръмно, че едно бягство нататък бе свързано с крайно голяма опасност за живота. Той неволно се заслуша назад към гората дали няма да чуе нещо подозрително.

— Какво има? — попита непознатият. — Нещо се ослушвате?

— О, само така — отговори Науман малко смутено. — Стори ми се, че чух изстрел.

Непознатият поклати невярващо глава.

— Сега, в късната пролет? Ловът нали свърши. Поне по вашите цивилизовани страни дивечът по това време бива щаден. Но както и да е. Нека оставим лесничея или момчето му да си стрелят колкото искат! Елате до мен. Гледката е приказна, но аз не допускам духовните наслади да ми попречат на материалните. Закусихте ли вече?

— Още не — призна Науман, който наистина беше огладнял.

Пътникът отвори раницата си и измъкна един пакет с резени шунка заедно с бутилка вино.

— Сандвичите ще си поделим — каза той. — Виното, за съжаление, трябва да пием направо от шишето, тъй като не съм се снабдил и с една чаша.

Каза го толкова общително и добродушно, че престъпникът започна да се чувства все по-сигурен. Хлябът беше разделен, а когато бе отворена бутилката, Науман забеляза, че чужденецът е избрал най-скъпата марка.

— Благодаря! — каза той, след като бе направил една солидна глътка вино. — Съжалявам, че заради мен ще намалите запасите си.

Непознатият се засмя весело и отвърна:

— Не вреди. Нали не сме в пустинята Сахара или Гоби!

— Но във високите планини! — отбеляза Науман. — Докато стигнете най-близкото населено място, дълго ще трябва да повървите. Как изобщо стана, че вие като американец, който от най-ранно детство не е бил в този край, не е останал близо до железопътната линия или шосето, а сте избрали тъкмо несигурната, гъста планинска гора?

Другият се сепна, но после се пошегува:

— Несигурна? Разбойници ли има тук? Може би някой Риналдо Риналдини или Шиндерханес?

— Това наистина не — отвърна Науман в същия шеговит тон, — но пък един Крал на контрабандистите!

— И аз вече чух за него — каза непознатият, станал внезапно много сериозен. — Когато исках да мина границата, бях задържан. Ако не притежавах толкова добри легитимации, Бога ми, щях да бъда арестуван!

Науман заподозря причината за тези неприятности, но възкликна привидно учудено:

— Какво говорите! И защо?

— Трябва да имам определена прилика с тоя Крал. Само моят добър паспорт, удостоверението за гражданство на Съединените щати и патентът на капитан от американската войска ми помогнаха. Освен това имам и някои съвсем други неща, тук и тук! — той потупа по войнишката раница и по лявата страна на сакото си, където човек обикновено носи във вътрешния джоб своето портмоне.

— Аха! — кимна Науман. — Вие сте заможен!

— Не само това, а богат! — отговори американецът с известно самодоволство. — Мога да си позволя да се сбогувам с моята втора родина и да се установя тук. Роден съм в малкото планинско градче Лангенщат и сега съм се отправил нататък. Познавате ли го?

Науман кимна.

— Но оттук до Лангенщат има още някой и друг час път пеша — отвърна той. — Трябва да вървите направо през ридовете. Прав път няма, трябваше да пътувате с железницата.

Американецът поклати неодобрително глава.

— Не ми беше в намерението. Исках да направя първите осъзнати стъпки в родината с моите собствени крака. А че катеря баирите, ми е много приятно. По този начин същевременно ще опозная добре родината. Братът на моя баща още живее в Лангенщат. Казва се Вебер като мен и е бил дърворезбар, но сега търгува с плодове. Моят баща също бил тук резбар, но стинал до умната мисъл да отиде в странство. Отвъд океана неговият бизнес от година на година ставаше все по-добър. Аз подраствах, ала изобщо нямах влечение към дърворезбата. Тръгнах по света, бях това-онова, напоследък дори златотърсач. Най-напред нямах късмет, защото търсих в Калифорния. Разцветът на „Gold-digging“[2] беше отминал. Ето защо се насочих по на юг, към тексаско-мексиканската граница, и там открих една „бонанса“!

Науман го слушаше с нескрито внимание. Сега попита:

— Какво е то?

— Това е испански златотърсачески термин, който ще ви поясня. Най-прилежният и най-късметлийският златотърсач е водата. Където има от този благороден метал, водата размива и отнася леката пръст и често го оголва на големи късове Полека-лека тя го откъсва от неговата връзка и го отмива. Когато в коритото на някой буен, нека по-добре кажем, златоносен поток се срещне място с рехав, дълбок пясък, водата го разравя и отнася. Следователно там, където се е намирал пясъкът, възниква ямка, в която пада всичко по-тежко, довлечено от водата. Ето защо в някои потоци има дълбоки дупки, в които повече от столетие е било нанасяно злато. И който намери една такава дупка, бонанса, се превръща автоматически в преуспял мъж. Златото може да се извади на бял свят, като при такива многообещаващи места течението на водата се отклони. Когато веднъж отново намерих един такъв поток и изпразних ямата, забелязах за своя радостна изненада, че в коритата се намират няколко бонанси една до друга. С един удар бих станал приказно богат. Но при завръщането си вкъщи трябваше с прискърбие да узная, че междувременно татко е починал. Продадох магазина му — беше ми много добре заплатен — и реших да се върна в старата родина. Парите ще стигнат за едно дворянско имение, може би дори за три, четири или пет.

Загледа се доволно над издигащите се пред него планински хребети, сякаш виждаше вече дворянските имения, които се канеше да закупи. Поради това не забеляза, че очите на неговия събеседник алчно проблеснаха и се плъзнаха изпитателно по неговата фигура, сякаш Науман искаше да проучи дали може да подхване с този мъж борба на живот и смърт за неговото състояние.

— При това положение сигурно сте превърнал цялото си имущество в ликвиден капитал? — подпита той възможно най-равнодушно.

— Естествено! — отвърна американецът, леко учуден от въпроса.

— Но, надявам се, сте били достатъчно благоразумен да не помъкнете средствата със себе си, хер Вебер?

— Дори оня Крал на контрабандистите да се появи пред мен, мога да се отбранявам. Аз съм въоръжен!

Бръкна в джоба, извади един зареден револвер и го показа на Науман. От вътрешното вълнение, в което се намираше, на престъпника се изплъзна необмисленият въпрос:

— Ами ако аз бях, да речем, Краля на контрабандистите?

Американецът му хвърли развеселен поглед и отвърна ухилено:

— Вие? Шегобиец! Не ми се сърдете, ама никак не изглеждате на някой страховит разбойник. Според мен сте някакъв горски служител.

Науман веднага беше забелязал грешката си. За да я поправи, сега каза:

— Отгатнахте!

— Нали? Е, да, имам остър поглед! — заяви триумфално Вебер. — Значи сте служебно сега в гората?

— Да. Искаме наблизо да започнем сечище. Чакам лесничея, заедно с когото трябва да пресметна добива.

— Наздраве тогава за добива! — каза американецът, като надигна бутилката. След като бе отпил глътка, продължи в добро настроение: — Впрочем не бива да си мислите, че съм толкова непредпазлив да нося с мен цялото си състояние. В себе си имам само документите. Всичко друго — цели сандъци и каси, пълни с редкости, кожи и каквото друго там съм насъбрал, е на път за Лангенщат при моя чичо. Той знае, че идвам. Писах му от Ню Йорк преди отпътуването си. За сандъците, разбира се, не може да подозира нищо. Дълги години ние не бяхме се чували, тъй като двамата братя много не си падаха по писането. За всичките тези десетилетия татко получи четири-пет писма и съответно им отговори. Повече мастило май не е било изхабено. Скоро узнах, че мога да му бъда полезен. Той има деца… ах, наистина съм забравил колко наследници има. Трябва веднага да погледна. Иначе много ще се изложа да отида при него толкова зле осведомен.

Извади един портфейл и го отвори. Няколко преградки бяха пълни с банкноти, редом с тях се намираха писмата. Отвори едно от тях и го прегледа.

— Да — подхвана наново, — аз, естествено, го уведомих, че татко, неговият брат, е починал. После той ми писа това писмо. То е единственото, което лично съм получил от него. Ето, тук пише — има четири дъщери и живее с тях съвсем бедно, толкова мизерно, че трябвало да прати най-голямата, Магда, да слугува в столицата на чужди хора. Е, това бързо ще се промени. Моята братовчедка не бива да ходи да слугинства. А, знаете ли впрочем, че днес е предприето едно голямо издирване на Краля на контрабандистите из цялата планина? Чух го на границата. В митницата, където трябваше да се легитимирам, седяха няколко войника, командировани за това търсене.

Вътрешно Науман бе крайно уплашен, но външно прояви равнодушие.

— Хмм! Значи вече съм бил тръгнал от къщи, когато е пристигнала заповедта. Е, нищо! И бездруго не съм задължен да участвам. Кога всъщност ще започне хайката?

— Не знам — отвърна Вебер. — Та нали не ми беше съобщено направо. Аз съвсем случайно чух какво си шепнеха тези хора. Били образувани две двойни редици от горски работници и войници — при източната и западната граница на планината. Двата фронта имали такава дължина, че обхващали цялата гора. В определен час щели да тръгнат един към друг, така че взаимно ще си подкарват всичко, което се намира между тях. Отделните участници стояли толкова близо един до друг, че птиче не можело да прехвръкне помежду им. За мен, разбира се, е безразлично дали ще заловят този Крал на контрабандистите, тъй като не ми е сторил нищо. А ако срещна още веднъж тези господа, няма вече от какво да се опасявам, понеже притежавам пропуск. Всеки, който бъде срещнат в гората, ще трябва да се легитимира. След като го стори, ще получи карта, на която е отбелязано, че личността му вече е удостоверена и може безпрепятствено да кръстосва гората.

Отвори портмонето си, от което проблеснаха златни монети, извади картата и я показа на Науман. Когато отново я бе прибрал, се надигна от земята и продължи:

— Стана време. В каква посока всъщност оттук се пада Лангенщат?

Този въпрос дойде много удобно на престъпника. Той пристъпи близо до ръба на скалата, посочи с ръка на запад и отговори:

— Елате по-насам! Имате ли остри очи?

— Да — отвърна американецът, без да подозира нещо лошо.

— В такъв случай ще можете да видите Лангенщат. Утринният въздух е чист и бистър, а замъкът Валдау край Лангенщат е разположен достатъчно високо. Да, аз виждам там отпред да светлеят неговите кули.

— Къде, къде?

Американецът пристъпи към него.

— Внимавайте! Виждате ли двете предпланини там съвсем наблизо, точно където сочи ръката ми? Вляво от тях нещо черно, с вид на издължена планинска стена?

Американецът даваше на всички тези въпроси утвърдителен отговор.

— По средата на тази стена може да се забележи една белееща се, макар и не много светла, точка. Това е замъкът Валдау край Лангенщат.

— А, там значи! Скоро ще бъда близо до замъка! — провикна се радостно Вебер.

— Не! — отбеляза многозначително Науман.

Американецът беше приковал взор към замъка. Без да се обръща към Науман, попита:

— Не? Така ли мислите? Смятате, че е твърде далеч?

— Не, а защото ще вземете друго направление.

Вебер се обърна бавно и го погледна въпросително.

— Това тук…!

Науман посочи с лявата ръка надолу към бездната, а с дясната така блъсна в същия миг Вебер, че той полетя през ръба на скалната площадка надолу. Един силен, ужасяващ крясък… глухо тупване като от удрянето на падащо тяло върху сипей… после мъртва тишина.

Науман се ослуша в продължение на минута, после си помисли:

„Готово! Ей това се казва помощ в беда! Сега съм спасен, отново имам пари, оръжие и даже легитимации. Трябва само да се спусна до оня тип. Неговият чичо ще ме приеме като племенник, защото никога не е виждал американеца. Ще изчакам при него, докато мога да си тръгна. Но сега бързо! Нямам минута за губене. Ако е бил правилно информиран, преследвачите могат скоро да пристигнат.“

Хвърли празната бутилка след нейния последен притежател, нахлупи шапката на Вебер, метна войнишката раница на гърба, взе бастуна в ръка и започна да се спуска. Това, естествено, стана по безопасната страна, от която се беше изкачил. Но когато стигна до едно място, където изглеждаше възможно да се премине към стръмната част на скалата, прехвърли слизането си оттам.

От скалните пукнатини се извисяваха високи ели, гъсталаци жълтуга вирееха по недостъпни места, а помежду отломки и камънак извличаха сокове разни видове храсти. Те даваха опора на спускащия се и ето как той стигна благополучно близо до мястото, където се беше сгромолил американецът. Поглеждайки нагоре, престъпникът видя пролуката, която падналият бе проправил през сипей и храсталак. Там, където свършваше, в храсталака се мяркаше нещо тъмно. Науман се закатери нататък и намери своята жертва. Клекна при нея и прегледа набързо още топлото, но неподвижно тяло.

— Мъртъв! Май си е строшил врата! — отбеляза триумфиращо. — А лицето е цялото насечено, невъзможно е да се разпознае! Изглежда ужасно!

Извърна се за миг, потръпвайки от ужас, ала после си помисли:

„Точно това е добре за мен! Ако сега си сменя дрехите с него и му сложа моята перука, съм спасен. Костюмът му е поизцапан, наистина, но за щастие слабо засегнат. Като намерят Вебер, ще го помислят за мен. Тогава Краля на контрабандистите ще бъде мъртъв, а аз ще се радвам на толкова по-голяма сигурност. Да, така ще направя!“

Съблече трупа, почисти грижливо дрехите една след друга с една четка, която намери в раницата, и си ги сложи. По-мъчно беше, наистина, да навлече на мъртвия своето облекло, но престъпникът се справи и с това. После заметна раницата на гръб, взе бастуна и се спусна по подножието на височината. Там намери един проходим път и го последва. Едва след дълго време се почувства сигурен.

Започна да претърсва джобовете. Намери значителна сума в книжни пари, портмонето, пълно със злато и депозити в различни банки. Държеше в ръцете си цялото състояние на американеца, естествено без предметите, които още се намираха на път. Налице беше също пропускът от границата, всички легитимации и… револверът. В единия от джобовете имаше малко пътническо огледало, с чиято помощ Науман внимателно се огледа. Беше сложил русата перука на мъртвеца, която много добре му прилегна, и сега следователно се виждаше естествената му коса. Тенът му беше сходен като на чужденеца. Беше си обръснал брадата, която носеше в столицата. Беше убеден, че няма да го разпознаят. Беше се преоблякъл старателно, не намери никакъв недостатък и продължи пътя си. Не беше стигнал кой знае колко далеч, когато насреща му прокънтя:

— Стой! Кой е там?

Викът го намери неподготвен. Понечи да тръгне към питащия, когото в действителност още не можеше да види, но чу заповедта:

— Спри или ще стрелям!

— Добре! — отвърна той. — Но какво означава това?

Неговата жертва бе говорила немски с много добре доловим акцент. На Науман не беше трудно да го наподоби.

От едно прикритие някой попита:

— Какво правите тук?

— Пътник съм и съм тръгнал през гората за Лангенщат.

— Имате ли оръжие в себе си?

— Да. Един револвер.

За миг не се чу никакъв звук, после другият каза:

— Почакайте! Сега ще поговорят с вас.

Видя на известно разстояние цевта на една пушка да сочи към него и поради това избягваше да прави някакви движения.

Не след дълго трима мъже се запътиха към него — един офицер и двама унтерофицери. Едва му хвърлил един поглед, първият извика:

— По дяволите! Тук май направихме отличен улов.

Пристъпи към Науман и попита:

— Как се казвате?

— Вебер — отговори запитаният, придавайки на думата американски акцент.

— Аха! Чудесно, хер Вебер! Откъде идвате? — попита офицерът иронично.

— От Сейнт Луис.

— Забележително! И къде се намира това?

— В Съединените щати.

— Гледай, гледай! Вие, изглежда, сте голям майтапчия. Не сме ли се виждали вече? А? Като Вебер вероятно не, но като Волф Науман!

— Заблуждавате се, хер лейтенант — коригира Науман. — Аз идвам от другата страна на границата и искам да отида до родното си място Лангенщат.

Лейтенантът го погледна усъмнено.

— Лангенщат? А пък сте американец? Я не ме смятайте за толкова наивен!

Науман не се смути.

— Наистина съм роден в Лангенщат, но баща ми емигрира в Америка, когато бях още малък.

— И се връщате точно днес? Странно! Легитимирайте се!

Лейтенантът беше убеден, че има Краля на контрабандистите пред себе си. По негов знак двамата унтерофицери застанаха срещу Науман с готови за стрелба пушки, без да отклоняват очи от него.

— Интересна работа — учуди се мнимият американец. — Не очаквах да бъда посрещнат в родината по този начин. Днес веднъж вече бях принуден да се легитимирам — на границата. Ето пропуска ми.

Подаде го на офицера. Онзи го погледна, обърна го от двете страни, поклати глава, посегна безпомощно към мустака и попита накрая с покруса:

— Да не сте намерили някъде тая карта?

— Не. Получих я в митницата от един офицер.

— По дяволите! — изруга лейтенантът. — И все пак тая прилика. Ние търсим именно един избягал затворник…

— Чух вече.

— С когото вие имате подозрителна прилика. Ето защо ще ме извините, че при изпълнението на дълга си ще процедирам възможно най-внимателно. Трябва да ви помоля да ми покажете легитимацията, въз основа на която сте получили този пропуск.

— С удоволствие! Ето паспорта ми.

Той го извади от портфейла и го подаде на лейтенанта. Офицерът го провери най-старателно и каза после:

— Тук действително няма нищо нередно.

— Ето удостоверението ми като гражданин на Съединените щати, а тук моят патент като капитан от армията на Съединените щати!

— Гръм и мълния! Значи офицер?

— Да — ухили се Науман с превъзходство. — Ето по-нататък писмата на моя чичо, които е изпращал от Лангенщат. Ето депозитните ми книжа. Мисля, че онзи, когото търсите, не може в посочения тук ден да е внесъл такива суми в Ню Йорк.

Лицето на лейтенанта се удължаваше все повече. Той се намираше в голямо смущение. Осъзна, че е отишъл твърде далеч.

— Пардон — извини се той. — Наистина трябва да ми простите. Колосална заблуда, но и колосална прилика. Мой дълг, разбирате. Вземете си документите! Напряко през планината ли вървите?

— Да. Исках още с първите стъпки в родината да се насладя на нейните красоти.

„Офицерът“, изглежда, се хареса на лейтенанта.

— Само така! — каза той. — Срещнахте ли някого?

Науман поклати глава и какъвто рафиниран мошеник беше, изнамери един американски възглас:

— Не, но… zounds![3] Все пак срещнах един човек.

— Човек? Защо го казвате с толкова особен тон? Да не би да е имало нещо подозрително в него? — заинтересува се лейтенантът.

— Така ми се стори действително — отговори Науман. — Горската почва е мека, човек едва може да чуе стъпките. Вървях си аз бавно по пътя и тъкмо поисках да завия край един скален издатък, от срещуположната страна се зададе някакъв друг, който при появата ми пребледня като мъртвец и така се изплаши, че едва не се смъкна на земята. Поиска да се върне, но явно му дойде по-добър ум, защото поздрави вежливо и ми зададе няколко въпроса — кой съм, откъде идвам и къде отивам. Накрая поиска да знае дали съм видял войници. Понеже ми се видя съмнителен, реших да не му казвам истината. Та нали знаех, че търсят някого. Осведомих го, че няма военни, нито горски служители, за каквито той също попита.

Лейтенантът прояви незабавно усърдие.

— Можете ли да си спомните точно външността му? — попита той.

— Много точно.

— Възраст?

— Приблизително моята.

— Телосложение?

— Точно като моето.

— Облекло?

— Черен вълнен плат, старомодна кройка!

— Аха! Това е костюмът, който оня е задигнал от хер Фон Шарфенберг. Колко време мина, откак разговаряхте с него?

— Около половин час. Ако тръгнете по пътя, по който идвам, ще стигнете до една пропаст, която се разпростира надълго и нашироко вляво, а отдясно щръква почти отвесно една скала. Там беше. И тъй като човекът ми се стори странен, спрях сред дърветата, за да видя накъде ще тръгне. Той започна да се катери по онзи впечатляващо стръмен скат.

Силно зарадван, лейтенантът констатира:

— Така, сега знаем и посоката!

Вече искаше да се обърне към унтерофицерите, когато Науман каза:

— Почакайте! Сетих се за едно обстоятелство, на което не отдадох значение, докато стоеше пред мен. Шапката му се беше накривила…

— Той естествено имаше черна коса, точно като вас? — вметна бързо лейтенантът.

— Хмм! Носеше руса коса, но под нея май имаше черна. Не вярвам да се излъжа, ако приема, че носеше перука.

— Това е той, съвсем сигурно е той! Трябва да побързам, за да не ни се изплъзне. И прощавайте за безпокойството!

Войниците бързо се оттеглиха. Науман си пое дълбоко и облекчено дъх и побърза да се махне оттук.

* * *

Офицерът принадлежеше със своя взвод към войсковата част, която трябваше да мине през гората. Хората му образуваха част от непрекъснатия фронт. Сега той ги свика и пое с тях по указания път. Беше човек на действието и сега си мислеше каква чест и слава ще пожъне с очакваното залавяне на опасния престъпник. Когато стигнаха урвата, той повика своите унтерофицери и ги осведоми:

— Оня се бил изкатерил тук надясно. Ние следователно ще заемем височината. Така ще загубим за кратко време, наистина, контакт с другите, но пък ще ни похвалят, ако заловим беглеца. И така, поотделно в редица нагоре, бавно и да се поглежда зад всеки храст!

Един корпорал остана при лейтенанта. Внезапно той улови не особено почтително началника си за ръката, дръпна го назад и му нашепна:

— Стойте! Виждам нещо.

— Къде?

— Там, там горе, до скалните отломки лежи… човек!

Офицерът проследи с очи указаната посока и различи нещо тъмно, което сякаш се спотайваше зад шубрака.

— Дали наистина е човек? — прошепна той.

— Съвсем сигурно — отвърна корпоралът. — Навярно не е могъл да избяга по-нататък. Скалата е твърде стръмна. Нашите хора се катерят от всички страни. Така няма къде да отиде. Сега опитва да се скрие.

— Значи напред към него! — извика лейтенантът.

— Той сигурно е въоръжен, хер лейтенант! — предупреди корпоралът.

— Всички дяволи! Това е вярно. Ако застреля нас двамата, ще възникне пролука, през която лесно ще може да се измъкне. Следователно на първо време ще се придвижим само толкова, че да можем да го видим по-ясно.

Продължиха да се изкачват бавно. Само след броени крачки офицерът спря и попита:

— Виждате ли краката? Сигурно не може да ги прибере достатъчно към себе си. Да повикаме нашите хора по-близо!

Една висока команда стигаше да обърне внимание на войниците към въпросното място.

— Кой е там? — попита сега корпоралът.

Не последва никакъв отговор.

— Отговаряй или ще стрелям!

Когато и сега не последва нищо, корпоралът даде един предупредителен изстрел.

— Все още не помръдва — отбеляза лейтенантът. — Да приближим предпазливо!

Другите също се запридвижваха към мястото. Зад храста намериха едно безжизнено тяло.

— Мъртъв! Той е мъртъв! — извика лейтенантът.

— Невъзможно! Аз ли да съм го улучил? — попита корпоралът безпомощно.

— Може би, но ми се струва, че е умрял от нещо друго. Вижте лицето му! Цялото е пресечено и изподрано. От какво може да е станало това?

— Трябва да е паднал.

— А, да, да! Погледнете там нагоре! Много добре се вижда откъде се е свлякъл. Вече е бил изкачил скалата и на последните метри е направил погрешна стъпка. Изглежда ужасно.

Корпоралът поиска да коленичи, за да претърси мъртвеца, ала лейтенантът побърза да каже:

— Стой! Не го докосвайте! Не сме на сражение. Тук се касае за избягал престъпник. Смъртният случай трябва да бъде разследван от правосъдието. Това не е наша работа. С нас има съдебен лекар, нека той го прегледа. Сега дайте сигнала, залп!

Пушките бяха изстреляни едновременно. Възникналият грохот бе многократно повторен от ехото и чут на далечно разстояние. За по-добро ориентиране на повиканите пушките бяха изстреляни още няколко пъти поотделно, докато от всички страни започнаха да се стичат насам военни, горски и полицаи. Един от първите беше хауптманът на ротата. Придружаваше го лекарят. При тях се намираха още един висш служител от лесничейството и един обержандарм.

— Вие ли дадохте сигнала, лейтенант? — извика хауптманът още отдалеч. — Някаква следа ли открихте?

— Не само следа, а самия престъпник. Ето къде лежи — отвърна лейтенантът гордо.

Господата притичаха. Като видя трупа, хауптманът възкликна:

— О! Вие сте го застреляли!

— Не. Вече си беше мъртъв. Паднал е там от горе, хер хауптман.

Всички погледнаха към скалистата височина. Обержандармът отбеляза:

— Не е чудно, че е мъртъв, при тази височина. Хер доктор, прегледайте го, моля!

— Няма ли първо да се уверим, че това действително е той? — попита заговореният.

— Разбира се, имате право. Та това е най-важното.

Полицейският служител обърна трупа, огледа го внимателно, накрая измъкна закачалката на сакото изпод яката и каза:

— Той е. Търсенето следователно не е било напразно.

— Не се ли заблуждавате?

— Не. Закачалката е изработена от пресована кожа и носи щампованото име на шивача. Това е сакото, което е било откраднато от хер Фон Шарфенберг. И вижте тук!

Показа перуката.

— Забелязвате ли черната коса, която има под перуката? Лицето е неразпознаваемо, но фигурата и всичко друго съответства. Моля, хер доктор, заемете се с останките!

Лекарят започна прегледа. Той поклати изненадано глава, но бързо отстрани облеклото от гърдите на безжизнения труп и предприе с него разни припрени манипулации, от които присъстващите при друга ситуация биха прихнали в смях. Това продължи няколко минути, след което той се изправи и си пое дълбоко дъх.

— Е, докторе, каква е работата? — попита хауптманът. — Жив ли е още?

— Да. Да се сгромоли там от горе, без да си счупи крайник, това човек наистина би счел за невъзможно. Дали има вътрешни увреждания, къде и какви, това естествено сега не мога да кажа. Диша слабо, а пулсът е едва доловим. Как стоят нещата с мозъка, не знам.

Хауптманът поклати глава.

— Има кървава пяна на устата. Не е ли това признак на смъртта?

— Не, при падането си е прехапал върха на езика, оттам е кръвта.

— Трябва да направим всичко възможно да му запазим живота — отсъди хауптманът. — Има ли още надежда?

Лекарят сви рамене.

— Не мога да погледна във вътрешността на човека. Във всеки случай не можем да го оставим да лежи тук. Но къде да го отнесем в тая горска пустош?

— О, хер доктор, ние имаме недалеч оттук една постройка — обади се главният лесничей. — На няма и десет минути път живее един въглищар, Хендшел се казва. Заклет сиромах, но благонадежден!

— Добре, да опитаме да пренесем ранения там — реши хауптманът. — Нека хората направят една носилка! Да вземат за целта пушки и няколко шинела! Ако действаме много внимателно, няма да умре по път.

* * *

Въглищарят беше отишъл сутринта в гората, за да изгради нова въглищарска клада.[4]

Жена му го очакваше да се върне едва в предобеда на другия ден. Тя седеше, плетейки, до масата и говореше с братовчеда, който се бе оклюмал унило до нея.

— Мъжът ми е прав — каза тя. — Трябва да се прибереш вкъщи при близките си.

— А ако отида и ме арестуват? — подметна той.

— Не вярвам. Преследват ли те с публична обява за издирване? Полицията търси ли те?

Той поклати глава.

— Не, не! Но си мисля, че полицията е много хитра. Прави се, че историята е забравена, а когато се върна, ще ме пипне за яката.

Добрата старица го погледна със съмнение, после каза:

— Я бъди честен! Тоя Хирш не беше никой друг, а Краля на контрабандистите, нали?

Коларят поддаде.

— Е, него вече го няма, така че спокойно мога да призная. Да, това беше той!

Жената плесна ръце и извика:

— Сега само си помисли на каква опасност си ни подхвърлил! Ами ако го бяха намерили у нас?

— Нямаше как. Ситуацията беше… а, ама какво става там?

Пристъпи бързо до малкия прозорец.

— Какво има? — попита тя угрижено.

— Братовчедът вече си идва.

Въглищарската жена също побърза към прозореца, за да погледне навън.

— Да, нещо е станало — каза уплашено, — и то не нещо добро. Познавам физиономията му.

Отвори външната врата и викна насреща му:

— За Бога, старо, какво се е случило? Изглеждаш като самото нещастие!

— Вътре, вътре! — заповяда й той.

После, когато беше затворила вратата след себе си, заговори, тежко запъхтян от бързото ходене:

— Да, то си е нещастие! Пипнаха Краля на контрабандистите. В гората имаше полиция и войска, но не мислех, наистина, че ще стане толкова бързо.

— Откъде го знаеш? — попита жената тревожно.

— Сам го видях, със собствените си очи. Тъкмо прекопавах пръстта за кладата, от другата страна на широката клисура, и ето че чух от далечината грозен, ужасяващ крясък, какъвто може да издаде само човек в смъртна опасност. Стори ми се, че дойде от скалната площадка. Хукнах към поляната, дето я бяхме просекли преди две години, и правилно, видях нещо под скалата да се движи. Някой беше претърпял нещастие, паднал от площадката. Трябваше да отида. Знаеш пътя, по него се върви бавно. Най-сетне се добрах до последния баир и запълзях под смърчовете към скалистата стръмнина. Тъкмо да се измъкна от дърветата на голата каменна повърхност и се разнесе трясък като топовен изстрел. Спрях, погледнах надолу и видях множество войници и други хора да стоят в кръг около тялото, което бях забелязал отсреща. При това положение моята помощ вече не беше необходима, но аз изчаках. След има-няма десет минути надойдоха още много войници, офицери и жандарми. Всички бързаха към това място. Накрая видях, че бяха стъкмили носилка и на нея сложиха един човек. Тоя човек беше… Краля на контрабандистите. Видях го съвсем ясно по облеклото.

— Ех! Де да е мъртъв! — въздъхна братовчедът.

— Ще е добре и за теб, и за нас! — съгласи се Хендшел. — Ако е мъртъв, ще го заровят нейде из околността, или ще отнесат трупа му. Ама ако е жив, със сигурност ще го докарат при нас.

— Мили Боже! — възкликна жената.

— Да, съвсем сигурно, защото навред наоколо няма други освен нас. Но да запазим самообладание, мисля, че… я погледнете, кой идва там?

— Небеса! Лесничеят и един жандарм! — извика жената.

Братовчедът се изплаши.

— По дяволите, трябва да се скрия!

Понечи да се втурне към вратата, ала старият въглищар го хвана за ръката, задържа го и каза:

— Стой, братовчеде! Или се знае, че той е живял при нас, и тогава ще трябва и ти да понесеш последиците заедно с нас, защото в крайна сметка ти ни го доведе, или нищо не се знае и тогава можеш спокойно да останеш. В този случай тъкмо веднага ще разбереш дали полицията те търси, или не.

— Трябва да се махам! Пусни ме, братовчеде, пусни ме!

По време на тези думи опита да се изтръгне, но старият го държеше с желязна хватка и сега заповяда:

— Ще останеш! А и бездруго вече е твърде късно. Погледни, те са вече при външната врата!

Коларят се отдръпна в най-отдалечения ъгъл. От страх беше станал бял като сняг. Сега вратата се отвори и двамата мъже влязоха.

— Добро утро! — поздрави обержандармът. — Вие ли сте въглищарят Хендшел?

— Да, хер.

Онзи се огледа, забеляза царящата сиромашия и се осведоми:

— Заловихме един престъпник, който е толкова тежко ранен, че е невъзможно да бъде пренесен по-далеч. Имате ли възможност и желание да го приемете?

— Да — каза въглищарят твърдо.

— Ще ви се плати — обеща тържествено полицаят.

— Ще го направя от човешки дълг — отклони Хендшел.

— В такъв случай е най-добре незабавно да приготвите една постеля! — рече обержандармът.

Двамата старци побързаха да изпълнят заповедта. Служителите седнаха. Бяха вървели бързо, за да спечелят време до пристигането на транспорта с ранения. Обержандармът се обърна към уплашено стоящия в ъгъла братовчед:

— И вие ли сте от тази къща?

— Всъщност не — измънка смутено коларят. — Само съм на гости тук. В действителност идвам от Оберсберг.

— Аа, Оберсберг! — ухили се обержандармът. — Познавам го добре! Какъв сте? Разбира се, не въглищар, защото там кюмюрджии няма.

— Не, колар съм — отвърна мъжът все още уплашено. — Аз също се казвам Хендшел и съм братовчед на въглищаря.

— Тъй, тъй!

След тези две добродушно изречени срички жандармът се обърна към стария Хендшел, който внесе сега с жена си кревата. Коларят имаше усещането, сякаш воденичен камък му падна от шията. Обержандармът беше радушен, не направи никаква забележка, когато чу името му, дори физиономия не промени. Това беше сигурен белег, че няма от какво да се опасява. Той излезе от ъгъла си и помогна при наместването на леглото. Всичко стана бързо и тримата бяха готови, когато бе докаран раненият. Шествието можеше да се види още отдалеч. Тогава лесничеят попита въглищаря:

— Имате ли представа кого носим?

— Не.

— Но знаете кого търсим?

— Също не.

Жандармът направи усъмнена физиономия, но лесничеят кимна и каза:

— Да, такъв си е старият Хендшел! Работи трудолюбиво и мълчаливо, изпълнява си дълга и не се интересува повече от нищо по света. Чуйте, човече, нима никога не сте слушали за Краля на контрабандистите?

Въглищарят кимна невъзмутимо.

— За онзи ли? О, да, на няколко пъти!

— Него носим. Преди малко го заловихме. Сгромолясал се е от скалната площадка и навярно няма да го преживее. Не може да говори, а лицето му изглежда направо ужасно. Ето, вижте!

Вратата тъкмо се затвори и нещастникът беше внесен, разсъблечен под напътствията на лекаря и сложен на кревата. Обитателите на колибата се бяха оттеглили в най-отдалечения ъгъл. Лесничеят се сбогува, войниците се установиха пред колибата „на квартира“, а край болничното легло заеха място само лекарят и обержандармът, за да не изпускат пациента от очи.

— Ужасно, ужасно! — прошепна въглищарят на жена си.

— Видя ли лицето му?

— Да, татко — отговори тя тихо. — Не вярвам да оживее. Слушай!

Лекарят и полицаят разговаряха полугласно. Обержандармът попита:

— Е, сега можете ли да кажете нещо определено?

Лекарят кимна.

— Може би, но не твърдя, че нещата със сигурност стоят така. В такива случаи не може да се даде категорично мнение. Сърцето му функционира, дробовете също. Ако имаше някакви увреждания, отдавна щеше да се появи вътрешен кръвоизлив. Счупване на крайник за своя изненада не можах да установя… макар да има тежки натъртвания и ожулвания. Само мозъкът, изглежда, е опасно разтърсен, иначе по време на транспортирането щеше да дойде на небе си. Беше изкачен по скалите и после спуснат, а това би причинило на човек, който не е в такава кома, страшни болки. С лечението на езика ще се заема веднага. Той ще оздравее толкова по-бързо, колкото по-дълго се намира в безсъзнание.

— Кога би могъл да се свести?

— Днес… или чак след седмици — каза лекарят след кратък размисъл. — За нас е важно да му запазим живота. За жалост животът на един престъпник, може да се каже, е по-ценен от този на честния човек. Поне така мисли криминалистът. Но всяка допълнителна промяна на мястото може да се окаже фатална. Следователно той трябва да остане тук. Във всеки случай няма да може да избяга, можете да се закълнете в това с хиляди свети клетви. Сега най-необходимото е лекарски надзор. Моите задължения по други места не ми позволяват да остана тук, но аз съм на мнение, че специално за него трябва да бъде доведен някой кадърен лекар. Той трябва да остане тук, докато животът му бъде извън опасност. За мен обаче е наложително да си тръгна още днес.

Обержандармът направи сериозна физиономия.

— В такъв случай е желателно да се телеграфира — предложи той.

— Да. Телеграфирайте до столицата, според мен директно до министъра на правосъдието. Помолете да изпратят лекар оттам. Но той трябва да пристигне още днес.

— Незабавно ще се отправя към най-близката телеграфна станция. Но преди това нека направим нещо, което досега така и още не сме направили, а именно да му претърсим джобовете.

Взе дрехите и се зае с претърсването. Не намери нищо, освен парчето хляб, което Науман си беше отрязал сутринта при Хендшел.

— Хмм! — изръмжа обержандармът. — Не е апетитна хапка! Откъде ли го е взел?

Лекарят го взе от ръката му и го огледа.

— Едва днес е отрязан от някой самун!

Въглищарската жена сбута мъжа си и прошепна:

— За Бога! Дано не се усетят!

— Почакай! — отговори Хендшел.

Погледът на жандарма неволно падна на масата, на която все още лежеше хлябът, но от него беше вече рязано.

— И онова там е такъв овесен хляб — констатира той. — Я го покажете!

Приближи крайщника към самуна и отсъди:

— Да, съвсем същият. Днес да сте продали хляб или подарили някой комат, хер Хендшел?

— Не. И нито пък някакъв непознат се е мяркал насам — отвърна старият спокойно.

— Така си и помислих, но човек трябва за всичко да пита. А и престъпникът не може да е дошъл от тази посока. Лейтенант Фон Вилмерс е срещнал в гората някакъв пътник, американец. На него всъщност дължим този улов. Науман случайно му наскочил в гората. И този чужденец насочил лейтенанта на следата. Краля на контрабандистите се изкачвал по скалата, значи е дошъл от срещуположната посока.

— Слава Богу! — отдъхна въглищарката.

— Надявам се всичко да мине добре! — отговори също така тихо мъжът й. После попита бързо коларя: — При теб как стоят нещата, братовчеде?

— Ох, голям страх беше! — прошепна другият. — Обержандармът попита кой съм и откъде идвам. За щастие, всичко протече гладко! Никой нищо не е казал!

— Ето на, виждаш, че имах право! — прояви доволство братовчед му. — За теб не съществува никаква опасност. Можеш преспокойно да се върнеш при домашните си. Най-добре ще бъде да го сториш още днес.

Коларят го погледна усъмнено.

— И да ви зарежа сега сами с това бреме?

— Ти и бездруго не можеш да ни помогнеш, а вкъщи ще бъдеш много по-полезен, отколкото тук при нас.

Сега обержандармът се надигна от стола, приближи и каза общително:

— Съжалявам, дето се наложи да ви обезпокоим, но сигурно съзнавате, че не можем да пренесем по-далеч пострадалия.

Старият въглищар побърза да увери:

— Той може да остане тук, докогато сметнете за добре.

— Добре! — отбеляза полицаят. — Още днес тук ще дойде криминален служител, който ще ви инструктира как точно да се държите. От предпазливост ще оставя пред къщата военен пост. Адио!

Той се сбогува и си тръгна.

Бележки

[1] Конрад Крец — роден на 27.04.1929 г. в Ландау-Пфалц, емигрира след революцията 1848/49 г. в Америка, където живее и твори до смъртта си на 09.03.1897 г. в Милуоки — б.нем.изд.

[2] Gold-digging (англ.) — златотърсачество — Б.пр.

[3] Zounds! (англ.) — Дявол да го вземе! — Б.пр.

[4] Има се предвид производство на дървени въглища — Б.пр.