Карл Май
Блудния син (11)

Глава 11
Изкушението

Беше по обяд същия ден. Старият Дорн се намираше в избата при своите „стоки“ и подбираше негодните предмети, които възнамеряваше да продаде на други вехтошари. По едно време се позвъни, а малко по-късно фрау Аврора слезе и доложи:

— Някой лейтенант Фон Шарфенберг тук, кой желае с теб говори. Вкъщи си за него?

— Хм! — изкашля се старият. — Тез’ господа военни, дет’ са толкоз горди, че на улица не поглеждат човек кой не крез или дворянин. Тез’ господа трябва човек смирява, кога идват вземат пари на заем. Кажи му, че аз няма време. Той няма си тръгне, а ти го пратиш едвам след дълги молби.

Аврора тръгна, а Зигмунд се промъкна на пръсти горе до своята хубава стаичка.

След изтичането на може би четвърт час лейтенантът влезе в цивилно облекло. Поздрави. Зигмунд Дорн се престори, че изобщо не го е чул. Беше взел нов лист хартия и не вдигна поглед, давайки вид, че е зает с много наложителна писмена работа.

Офицерът се прокашля — нищо не помогна. Изкашля се повторно — много гръмко и негодуващо. И когато и сега старият не го удостои и с една дума, каза с горд тон:

— Хер Дорн, може ли да говори днес човек с вас, или не?

Сега вехтошарят вдигна глава, хвърли раздразнен поглед на питащия и отговори:

— Виждате, че аз зает. Трябва довърша моя работа. Чакайте няколко минути!

— Добре! Но мислите ли, че трябва да стърча тук до вратата, докато свършите?

— Там има стол. Седнете!

— Столът не е свободен! — отговори лейтенантът вбесено.

Дорн остана несмутим.

— Сваляйте кое ви пречи на под. Не мога ви прислужвам в момент.

Вътрешно кипейки, лейтенантът свали вещите от стола и седна.

Старият го остави много дълго да чака. Най-после сложи настрани перото и отдъхна като от голямо напрежение:

— Тъй, сега готов! А, чакайте!

Отвори един пулт и измъкна на бял свят някаква хартия.

— Знам защо дошъл сте! Искате погасява дълг на честна дума!

Лейтенантът стана от стола и каза донейде смутено:

— Действително това е целта на моето посещение, но бих желал да ви попитам дали плащането трябва да стане в брой.

— Естествено! Вие нали получили сума в наброени пари!

— Но аз мога да ви дам само ценни книжа, добри естествено. Чилийци — каза бързо лейтенантът.

Вехтошарят поклати глава.

— Чилийци? В име небе на моя родина, не! Аз не от мъже, кои спекулират на борса. Продайте книжа и ми донесете пари в брой, кои за тях получите.

Офицерът беше много смутен и се почеса по тила.

— Според мен е все едно кой ще ги продаде, вие или аз.

— Тъй! Както искате! Нека видя курс.

Взе борсовия вестник от днешния ден, отгърна на съответната страница и каза:

— Не лошо! Значи добре, аз няма постъпи като лихвар и ще вземем книжа по сто.

На лейтенанта му олекна на сърцето. Пристъпи към масата, извади чилийците и започна да ги отброява. Зигмунд Дорн следеше движенията му с погледа на котка, която си играе с мишката своята страшна игра.

— Така! — каза Шарфенберг. — Пребройте ги, моля!

Старият Дорн преброи книжата, кимна доволно и отбеляза:

— Точно. Ако хер лейтенант нуждае се някога от малък аванс, с удоволствие готов му дава такъв.

— Какво сега, ако още на момента се нуждая от определена сума? — попита предпазливо Шарфенберг.

Старият кимна.

— С голямо удоволствие! От колко нуждаете се?

— Няколко хиляди гулдена в брой.

— Хм! В тоз’ случай аз все едно само ваш сараф! Трябва ви дам мои пари в брой, а вие ми платите с тез’ книжа?

Шарфенберг побърза да увери стария:

— Готов съм да ви дам вашия процент.

Дорн го погледна много скептично.

— Нека видим!

Взе акциите, плъзна сякаш случайно поглед по тях, направи движение на уплаха и извика, оставяйки бързо книжата:

— Дяволска кръв, какво трябвало видя!

Лейтенантът стана неспокоен.

— Ее, от какво пък се стреснахте толкова? — попита.

— Чилийци наистина котират на сто и дванайсет, ама само онез’, кои останали от последна емисия. Поглеждайте, ваши паднали на петнайсет. Утре нямат стойност… хич. Не мога ги взема за плащане.

— Гръм и мълния! — изплъзна се от лейтенанта. — Аз ги взех за сто, че и за повече!

Зигмунд Дорн се ухили цинично.

— Кои хора ви продали тоз’ боклук?

— Някой си хер Шонлайн… — Лейтенантът запъна смутено.

— Шонлайн? — вметна Дорн. — Познава го, той добър, много добър. Притежавал голямо състояние.

Шарфенберг започна отново да добива кураж.

— Една част от книжата имам от „Фрайман & Ко“.

— Също добър, изключително добър даже — каза вехтошарят, кимайки с глава.

— Само че хер Шонлайн бил заминал някъде и хер Фрайман също. Срещнах само неговия счетоводител, който не беше в състояние да ми помогне.

Старият повдигна рамене.

— Почакайте тогаз, докато господа се върнат.

— Ама аз се нуждая от пари сега!

— Вие правите майтап! — забеляза Зигмунд Дорн. — Та Шарфенберг известни кат’ богати хора.

— Така е. Но вие вече знаете, че сега нямам капитал на разположение, само чилийските книжа. Как стоят при това положение нещата с моята декларация?

Старият сви рамене.

— Можете я освободите, ама само срещу пари в брой. Дългът трябва веднага се плаща!

Лейтенантът не знаеше какво да прави. Всъщност той не притежаваше и чилийските книжа, защото беше изгубил всичко в казиното. Но днес чилийците му бяха доставени със следните редове:

„Хер лейтенант,

вчера Вие приписахте на приложените книжа стойност, каквато те в никакъв случай не притежават. Въпреки че според официалния параграф на Законника срещу комарджийски дългове иск не може да се заведе, законът на честта повелява те да бъдат платени. Вие заложихте книжата в пачка по десет за по хиляда гулдена. Аз ги откупих от спечелилите ги играчи на такава стойност и Ви ги изпращам обратно с убеждението, че в рамките на двайсет и четири часа ще ми доставите пълната сума в брой. Знаете, че обезсилих условията на американския дуел. Сега постъпете, както Ви повелява честта!

Оберлейтенант Фон Хагенау.“

От това писмо го беше хванало страх до небето. Той познаваше Хагенау. Знаеше колко щедър може да бъде, но и колко строго, от друга страна, държеше на честта. Беше убеден, че състрадание при него няма да намери, ако не съумее да набави парите в посочения срок. В този случай щеше да бъде отбягван от всички офицери като безчестен. Първоначалното поведение на стария го беше изпълнило с надежда, но толкова по-горчиво и по-голямо бе последвалото сега разочарование. Изпитваше истински страх от това, което щеше да настъпи. Попита обезкуражено:

— Не казахте ли, че тези книжа са паднали на петнайсет?

Вехтошарят само кимна.

— Ако ми дадете срок още един ден, ще ви ги оставя по десет парчето.

— Какво ме грее такваз търговия! Утре може те са напълно безстойностни! — отбеляза Дорн.

Шарфенберг започна да го уговаря настойчиво:

— Но все пак съществува и възможността да се качат! Да не би да искате да си развалите отношенията с един длъжник, на чието разположение един ден ще стоят големи капитали? Помислете върху това.

Старият Дорн много добре знаеше какво иска. Той даде вид, сякаш последните думи на офицера са му направили впечатление. Премина замислено няколко пъти през помещението, после спря пред Шарфенберг, сложи ръка на рамото му и заговори:

— Вие може сте не съвсем неправ. Аз ще съглася значи на ваше предложение, доколкото ми това възможно. Ако искате ми остави тез’ книжа за петстотин гулдена, Зигмунд Дорн ще отпусне на вас от свой страна цял ден време. И ще дам още отгоре един добър съвет. Вие нуждаете от пари. Аз не мога ви набавя, защото самият нуждая належащо от мои пари. Но ще назова ви един мъж, от кого ще получавате всичко, кое нуждаете.

— Кой е този мъж? — попита Шарфенберг, поемайки си дъх.

— Това е търговец на платове с име Золбриг. Живее „Ноймаркт“ номер дванайсет в първи етаж. Вие му дадете едно препоръчително писмо от мен, защото той добър приятел на стар Зигмунд Дорн.

Шарфенберг нямаше избор, трябваше да се съгласи.

Вехтошарят написа няколко реда, запечати ги в плик, адресира го и му го даде. Когато си тръгна, Шарфенберг не знаеше дали да се чувства облекчен, или, напротив, още по-потиснат.