Карл Май
Блудния син (16)

Глава 16
Бягството

Краля на контрабандистите Волф Науман побягна с трескава бързина от хотел „Юнион“. Смяташе, че полицията не само го е издебнала в хотела, но е изпратила и хора наоколо. Вярно, не можеше да проумее как е бил издаден планът му, но сега най-важното бе да се отдалечи. Науман извади късмет. Портата, която водеше от задния двор навън, не беше заключена и той успя да стигне във все още беснеещата буря близо до Ноймаркт. Тук поспря за известно време да обмисли положението си. А то беше достатъчно лошо. Трябваше да зареже куфара с пътните паспорти и парите в хотелската стая, изпипаният план за задигането на бижутата беше пропаднал… сега какво? Едно знаеше със сигурност: трябваше да се разкара от столицата, на всяка цена да се разкара!

Имаше чувството, че вече чува преследвачите зад себе си. Потегли припряно. Тъкмо се канеше да завие край един ъгъл, и се сблъска с мъж, който идваше отстрани. Разпозна в него нощен пазач. Той се усъмни в непознатия, който толкова бързаше, и то по това време, и извика:

— Стой! Чакайте! — извика пазачът.

Когато това не помогна, извади една свирка и даде сигнал. От другия край на улицата прозвуча отговор. Науман схвана, че се намира между двама противници, но продължи, твърдо решен да събори в бягането си втория пазач. За негов късмет вдясно се откри една улица. Свърна в нея, но не беше стигнал много далеч, когато зад него прозвуча двоен сигнал. Двамата пазачи се бяха срещнали и сега знаеха в каква посока е поел. Отпред, далеч пред него, се зачу отговор. Отново стигна до странични улици — вдясно една и вляво една. Отдясно също прозвуча свирка, така че той зави наляво. Излезе на една централна улица и чу пред себе си отново дяволското свирене. Сякаш всички нощни пазачи на столицата се бяха впуснали по петите му.

Скоро преследвачите стигнаха толкова близо до него, че можеше да чуе ускорените им крачки.

— Задръжте го! Хванете го! — завикаха след него.

— Къде? Къде? — чу да крещят отпред.

В мъждивата светлина на един фенер беше свил в една пряка. Какво да прави? От дясната страна имаше някакъв градински зид, който не изглеждаше особено висок. Прехвърли се бързо през него. Светлина тук не падаше. Трябваше първо да се ориентира. Кръвта бясно пулсираше в артериите му. Беше съвсем останал без дъх. Науман се притисна към зида и се ослуша. Ето че от едната страна дотичаха двама мъже, а от другата — трети. Срещнаха се при зида.

— Стой! Накъде? — попита един.

— Напред, там се изсвири!

— Това бяхме ние.

— А, така ли! Тук е толкова тъмно, а дъждът заслепява очите.

— Никого ли не срещнахте?

— Не.

— Помислихме, че влезе тук.

— Кой е всъщност?

— Някакъв мошеник! Пазачът на този район го видял да върви по „Йоханщрасе“. Бил облечен в мушама за дъжд с качулка, подозрително бързал!

— Все ще го спипаме — изръмжа вторият пазач. — Но явно обесникът не е тук!

— Трябва да сме се заблудили — каза колегата му разочаровано, но ще държим района под око.

Разделиха се. Науман беше чул всяка дума. Тук, в тясната уличка, бурята не можеше да отвява думите. Не можеше да излезе, поне засега още не. Трябваше да изчака доста време. Различи, че се намира в някакъв двор. Може би имаше някакво местенце, където в краен случай да се подслони. Откри една барака и един избен вход, но вратите бяха заключени. Науман пристъпи към дворната врата на къщата. Стрехата стърчеше над нея. Ако се облегнеше на вратата, никой не можеше да го види и щеше да е на сравнително сухо. Посегна ей така към дръжката на бравата, натисна я и… за негова изненада вратата се отвори. Влезе веднага. Тук мястото беше по-сигурно. Засега нямаше защо да се страхува, че ще го открият. В такъв късен час едва ли някой от обитателите се намираше извън къщата, толкова повече в това ужасно време.

Сети се, че е прибрал кутията с кибрита. Запали една клечка и освети. Отпред беше коридорът, вдясно няколко стъпала водеха до издигнатото партерно жилище, а вляво беше стълбището за първия етаж. Под тези стълби видя една врата, по която нямаше нито резе, нито катинар. Отвори я и освети с втора клечка. Малкото помещение беше наполовина пълно картони. Нямаше ли да е по-добре да поотдъхне тук? В коридора някой все пак можеше да дойде, но в този ъгъл — едва ли. А и върху мукавите беше по-топло, отколкото на студените камъни. И така, бутна резето на задната врата и се вмъкна в подстълбищното помещение. Разположи се възможно най-удобно. Реши да изчака тук един час и после отново да си опита късмета. Ако не го измъчваше грижата за по-нататъшното бягство, сегашното убежище щеше да му се стори много приятно.

Едва беше седнал, и горе се отвори някаква врата. Чу тихи стъпки да слизат по стълбището. Същевременно забеляза през доста широкия процеп на вратата, че въпросното лице си светеше. Беше мъж в пижама и домашни чехли. Той остави фенера на едно стъпало и отиде до външната врата, където застана ослушвайки се. След известно време започна да крачи неспокойно напред-назад в коридора. Ето че се разнесе невисоко чукане. Мъжът отиде да отвори, а малко по-късно подслушвачът чу тих диалог.

— Добър вечер, хер Золбриг — поздрави един снишен глас.

— Добър вечер, хер лейтенант, или по-скоро добро утро.

— Вярно, но работата е важна. Заключете бързо вратата. Някой любопитен все пак би могъл да ме забележи.

Ключът бе превъртян в ключалката, а после двамата приближиха до стълбището, така че Науман от своето скривалище можеше да разбира всяка тяхна дума.

Лейтенантът каза:

— Значи получихте моите бързи редове?

— Да, бях изненадан.

— Всичко е наред. — Лейтенантът въздъхна. — Впрочем сега никак не е препоръчително човек да „се разхожда“ навън, особено ако преследва намерения, които не е необходимо някой да знае. Чухте ли сигналите?

— Естествено. — Золбриг прояви неспокойствие. — Не е ли лекомислено човек да се появява в униформа по време, когато градът гъмжи от нощни пазачи?

— Точно униформата този път ми дава гаранцията, че няма да бъда обезпокоен. Онези там преследват някакъв субект и сега са особено бдителни. Но идването ми при вас беше неотложно. Аз похарчих целия си запас от пари. А много скоро ще имам добра възможност да пласирам значителна сума, затова идвам посред нощ при вас. Имате ли още двайсет хиляди гулдена?

— Да, разбира се, но само срещу в брой.

— Естествено. Тези петдесетгулденови банкноти са така майсторски изпипани, че никой не може да открие фалшификацията. Убедих се, че първоначалното ми безпокойство е било излишно.

— Виждате ли? — отвърна триумфално фалшификаторът. — Нали ви казах! За съжаление, нищо не съм чувал напоследък за моя „художник“, иначе щяхме да пуснем в употреба и банкноти от сто гулдена. Е, добре! Почакайте, моля. Ще ви оставя светлината.

Той заизкачва тихо стълбите, а лейтенантът се облегна на стената. От своето скривалище Науман беше разбрал всяка дума. Случаят го беше отвел в къщата на споменатия от Борвалд фалшификатор на пари и същевременно го бе направил свидетел на тъмните сделки на Золбриг.

Осени го една идея, която реши да осъществи. Междувременно чу приближаващите крачки на Золбриг. Фалшификаторът се връщаше.

— Ето пакета, двайсет хиляди гулдена!

— А ето моите десет хиляди — отговори Шарфенберг.

Подаде една пачка на Золбриг.

— Естествено, ще позволите да ги проверя?

— Разбира се. Истинските човек брои, но фалшивите — не.

Золбриг клекна на стълбите и започна да преглежда банкнотите на светлината на фенера. Офицерът беше прибрал фалшивите пари и стоеше в очакване. Най-сетне Золбриг каза:

— Точно. Но злато би било още по-добре.

— Прекалено трудно е. Бъдете доволен и на това. За това кратко време ви пласирах над петдесет хиляди гулдена.

Золбриг отвърна:

— Признавам. Но помислете също вие каква печалба имате от това…

— На колко възлиза тази печалба?

Ужасен страх накара двамата мъже да трепнат. Те се обърнаха стреснато и видяха пред тях да стои някакъв непознат човек, чиято външност беше отблъскваща. Въпреки засланящата лицето качулка дъждът напълно беше прогизнал и слепнал косата и брадата на беглеца. Науман изглеждаше като някакво подивяло животно. Шарфенберг пръв се окопити:

— Как се озовахте тук?

— През задната врата — отвърна Науман несмутимо.

Шарфенберг пребледня.

— Проклятие! Да не би да сте чули нашия разговор?

— Всяка дума! — отговори Науман най-спокойно.

Сега и Золбриг се съвзе от своя страх. Направи разгневена физиономия и заговори:

— Тук не сте изгубили нищо! Това е моята къща! Всъщност би трябвало да ви предам на полицията. Но аз ще проявя снизходителност, ако моментално напуснете дома ми.

Науман се изхили пренебрежително.

— А ако разкажа на полицията за сделката, която току-що бе сключена? — попита.

— Заблуждавате се — отговори Золбриг остро. — Ние уредихме една обикновена дисконтова сделка. Онова, което аз и лейтенант фон Шарфенберг бихме казали пред съда, при всички случаи ще има по-голяма тежест отколкото вашите халюцинации.

— Е, то не се знае. Аз ще си тръгна, разбира се, но ще ви помоля да ми предадете вашите истински гулдени.

— Да не сте полудели? — кипна Золбриг, забравяйки да сниши гласа си.

— Тъкмо обратното — ухили се другият. — Може би сте чували за мен. Името ми е Науман.

Той отметна качулката си, така че сега лицето му можеше истински да се види.

— Пъкъл и Сатана! — изруга лейтенантът. — Вие сте Краля на контрабандистите, който наскоро беше заловен! Какво правите тук на свобода?

— Това не ви интересува. След като сега ви се представих, сигурно повече няма да ме баламосвате с някаква обикновена дисконтова сделка!

Той изгледа двамата фалшификатори нагло, а когато никой от тях не отговори, утежни искането си:

— След това хер лейтенантът ще трябва също да ми предаде своите фалшиви гулдени.

Золбриг поклати ужасено глава.

— Няма да стане — възрази. — Ние продаваме само срещу пари в брой.

— Я не ставайте смешен! — изфуча Науман ядосано. — Аз имам добри приятели в столицата. Една дума от моя страна и полицията ще научи цялата истина за вашето фалшифициране на пари. Освен това човек, който е подслонявал прословутия акробат Борвалд само малко преди нахълтването му в хотел „Юнион“, не може да разчита на снизходителност.

Золбриг не можа дума да обели.

— Вие сте дявол! — пропелтечи накрая. — Кой е Борвалд?

— О, вие го познавате много добре — отвърна Науман невъзмутимо. — Впрочем аз също участвах в номера в хотел „Юнион“. Утре ще можете да прочетете във вестниците, че с мен шега не бива. Не предадете ли доброволно исканото, ще ви принудя.

Измъкна един револвер, който беше получил от своя съюзник „Рудолф“, и го насочи към гърдите на Золбриг. Онзи отскочи уплашено една крачка назад.

— За Бога, бъдете предпазлив! Колко лесно би могло оръжието да гръмне! Ще ви дадем гулдените, само не вдигайте шум, иначе жена ми ще се събуди. Но как изобщо се каните да изчезнете оттук? Полицията ви търси!

— Ба! — ухили се пренебрежително Науман. — Хер лейтенантът ще има добрината да си смени облеклото с моето. Двамата имаме почти еднакви фигури и следователно ще можем лесно да си ги разменим.

Шарфенберг досега се бе държал спокойно, но това сега му дойде твърде много.

— Такова нещо няма да направя! — избухна той.

— Тъй ли? — попита иронично Науман. — Забравяте, че имам начини и средства да ви заставя.

Същевременно се заигра многозначително с револвера. Шарфенберг замълча. Знаеше, че не му остава друг избор.

— От границата ще ви изпратя вещите — осведоми Науман подигравателно. — Нуждая се от вашата униформа заедно с ботушите и шпорите.

Шарфенберг се поколеба.

— Хмм! Давате ли дума, че няма да ме издадете?

— Честната си дума на мъж! Постигнахме ли съгласие?

Двамата кимнаха мълчаливо. Науман и Шарфенберг припряно си размениха дрехите в тесния коридор. След това престъпникът пъхна плячкосаните пари във вътрешния джоб на куртката.

Малко по-късно един офицер отвори предпазливо входната врата, погледна навън и като не видя никой, излезе на улицата. Прекоси бавно пазарния площад, но не забеляза, че една фигура се отдели от сянката на една ниша и притича безшумно до близкия ъгъл, където стоеше на пост пазач.

— Виждате ли лейтенанта? — попита наблюдателят.

— Да!

— Последвайте го. Когато можете да доложите местонахождението му, върнете се тук.

Пазачът побърза след мъжа, който носеше униформата на Шарфенберг. Другият се повлече бавно към наблюдателното си място. Беше асесор Фон Ансбах. След половин час видя пазачът да идва и му махна да отиде при него.

— Човекът не влезе в някоя къща — осведоми го той. — Направи много странна разходка край Петрикирххоф и внезапно тръгна бързо напряко през ливадите към реката. По-нататък не можах да го проследя. Нямаше подходящо прикритие. Щеше да ме забележи.

— Благодаря!

Асесорът продължи да чака нерешително на старата позиция. Щастието го покровителстваше, защото не след дълго видя, че вратата на Золбриговата къща отново се отвори. Един мъж се огледа на всички страни и пропусна някакъв друг, който се беше покрил с мушама за дъжд с качулка. Ансбах видя фигурата да приближава и нареди на пазача:

— Задръжте този мъж! Външността му е точно като на онзи, когото търсим.

— Ами ако не е той? — попита пазачът угрижено.

— Тогава естествено ще го пуснете.

Съгласно това нареждане пазачът препречи пътя на увитата фигура, когато тя поиска да отмине.

— Стой! Откъде идвате, моля?

— Длъжен ли сте да ме питате? — скастри го мъжът раздразнено.

— Да! — заяви пазачът твърдо. — Търсим човек, който е облечен точно като вас.

— Това със сигурност не съм аз. Моето име е лейтенант Бруно фон Шарфенберг.

— Не ми е известно това име. Дайте си легитимацията!

Шарфенберг трепна.

— По дяволите! Няма да взема да се легитимирам на всеки нощен пазач. Ще си потърся правото.

— Това няма да ме постави в затруднено положение. Толкова рано вече сте на крак?

— Защото така искам. Още нещо?

В този момент асесорът приближи, но застана така, че Шарфенберг да не може да го види. Отведе пазача настрани и му прошепна:

— Оставете го да си върви! Това наистина е Фон Шарфенберг.

Пазачът се обърна отново към господина, който продължително и гръмко се оплака от безпокойството и тръгна после по пътя си. Накрая пазачът се обърна към асесора:

— Защо ме натоварихте с тая работа?

Ансбах не се смути. Отговори:

— За да открием някоя следа от беглеца. Мисля, че вече я имам, и ще се погрижа да получите възнаграждение!

С тези думи асесорът си тръгна. В Съдебната палата срещна прокурор Унтерберг, който се бе запътил към къщи.

Арнд още се намираше в хотел „Юнион“. Ансбах взе един файтон и нареди да го закарат дотам, за да информира Арнд за своето откритие.

Тайният полицай слушаше напрегнато, докато Ансбах доложи следното:

— В търсене на втория взломаджия аз изпратих пазачи и полицаи по всички улици с надеждата да открия някаква следа от тоя тип. Пред „Ноймаркт“ има една малка уличка, която води до „Тифенщрасе“. Ъгловата къща принадлежи според пазачите на някакъв си търговец на платове Золбриг. Коридорът на тази къща беше осветен. Броени мигове преди това бяхме преследвали наблизо един подозрителен тип, когото сметнахме за търсения. За съжаление той успя да ни се изплъзне. Вярно, при такива случаи човек става двойно по-мнителен. Когато при преследването забелязах светлината в ъгловата къща, се промъкнах до вратата и през ключовата дупка видях един мъж да върви напред-назад в коридора, сякаш очакваше някого. Скрих се за всеки случай от другата страна на уличката и зачаках идните събития.

— И кой дойде? Науман? — попита детективът полу на шега.

— Той не, но един друг интересен мъж. Един млад офицер, чието лице обаче не можах да различа. Той се отправи към къщата на Золбриг, но бавно и предпазливо, сякаш кроеше нещо лошо. Влезе и затвори вратата. Ключът се намираше в ключалката, но с езичето нагоре, така че отново можех да наблюдавам пред дупката какво става вътре. Офицерът и мъжът — предполагам Золбриг — разговаряха. После Золбриг се качи горе и не след дълго се върна с банкноти, които даде на другия. Но странната загадка продължи. Внезапно при тях изникна трети — с мушама за дъжд и качулка.

Арнд го погледна изненадано.

— Охо! Видяхте ли лицето му?

— Не, неговото също не! Но реших да внимавам. Инструктирах най-близкия пазач. После се върнах при къщата. Малко след това Золбриг отвори пътната врата, озърна се предпазливо и пусна офицера. Поне така си помислих по униформата. Но походката му ми се стори някак си по-различна. Помолих пазача да проследи мъжа, за да разбера къде отива. По-късно узнах, че излязъл от града и долу при Петрикирххоф поел бързо през ливадите към реката. На пазача не било възможно да го проследи по-нататък. Междувременно аз чаках мъжа с дъждобрана.

— Но той не дойде? — попита Арнд напрегнато.

— Дойде, с мушамата и качулката, облечен точно както третия от „гилдията“. Дадох знак на пазача да го задържи. Човекът се представи като лейтенант Бруно фон Шарфенберг!

Арнд подскочи.

— Невероятно! Да не ме поднасяте нещо?

— И през ум не може да ми мине — натърти асесорът. — Помислете си! Пазачите преследват някакъв подозрителен тип. Да приемем, че е бил Науман. Да приемем по-нататък, че се е срещнал при Золбриг с Шарфенберг. Преднамерено или случайно, това ще се установи. Във всеки случай Науман е накарал офицера да си размени униформата с неговите дрехи. Това е много лесно, тъй като двамата имат приблизително еднакви фигури. Ето как Краля на контрабандистите успя да избяга.

Арнд помълча на първо време, после заяви:

— Хер асесор, вие сте открили нещо много важно. Може би ще трябва малко по-отблизо да вървим по дирите на Шарфенберг. Къде може да се е насочил? Хмм! Ще трябва да позаангажираме малко комисар Андерс. Аз ще намина още веднъж към жилището му. Той непременно трябва да се заеме с младия хер Фон Шарфенберг. Банкноти е разменил със Золбриг? Странно! Но това сега е работа на Андерс. Хер асесор, бих желал лично да проследя дирята на Науман. Ще ми помогнете ли?

Асесорът естествено обеща подкрепата си при лова на Краля на контрабандистите. И тъй като Арнд искаше преди това да говори с комисар Андерс, уговориха се да се срещнат след два часа в жилището на асесора.