Иван Събчев
Цочо

В ателието на фотографа бай Петър Арнаудов — популярна личност в миналото, висеше табло със снимки с надпис „Казанлъшки знаменитости“.

Това бяха онеправдани от природата чудаци, които целият град познаваше, обичаше ги и им помагаше. В тях всеки откриваше много правда и човещина. Те създаваха една добра и топла атмосфера, създаваха колорита на града. Живееха от добротата на казанлъчани, от тяхното състрадание към по-слабите и онеправданите.

Между тези „знаменитости“ беше и той — Цочо, за когото едва ли би се сетил някой, че е той, ако към името му се прикачаха и фамилните му имена — Иванов Петров.

Цочо беше, така да се каже, храненик и човек за обща работа на известната навремето си кака Дешка, в пивницата на която интелектуалците в града си даваха среща. Но едновременно с това той имаше и някои други обекти, които ползваха услугите му.

Един от тях беше аптеката на Цани Козлев.

Веднъж последният спазарил Цочо да му почисти клозетната яма. Плащането било уговорено на бройка кофа. Всяка кофа Цочо отбелязвал с чертичка от тебешир на лопатата си. Накрая, какво е станало, чертичките ли са се изтрили, но Цочо твърдял, че кофите били 14, а Козлев — 12 и толкова му платил. Цочо, разсърден, изхвръкнал от аптеката и дълго време, де кого срещне по площада, викал:

— Пък Цани Козлев ми изяде цели две кофи лайна!

В тази негова рубрика „Обществена гласност“ попаднах и аз.

Ежегодно, навръх Великден, Цочо рано-рано сутринта цъфваше у нас. Майка ми му даваше козунак и яйца. Нея година Цочо пожела да опита боряците си. Чукахме се и аз навих, но Цочо не ми се разсърди. Още същия ден обаче ми казаха, че Цочо вървял по площада и викал:

— Пък на Събчоолу момчето ми счупи и двете яйца!

Не се разсърди Цочо и на баща ми, когато го прати с циганин да брусят орех на нивата ни до Лъджанския път.

Въртели се те там двамата, зверили се, но освен стари изкорубени върби, орех не открили. Разбрали, че е шега. Но седнали под върбовата сянка, сложили до тях гювеча с месо, който баща ми им дал, и докато не облизали дъното му и не изяли близо два килограмовия бял хляб, не станали.

После, като го закачили за това му произшествие, Цочо само леко се подсмихвал и викал:

— Де да има още такива луди като бай Стоян, да ми направят гювеч и каваците в „Чаралъка“ ще „обруся“!

Цочо проявяваше интерес към всичко. Все ще го видиш — де двама, той трети. Но като го запиташ какво е видял и какво знае, обикновено отговаряше: „Нищо!“

Запитали го веднъж:

— Цочо, какво работят в Арсенала?

— Знам ли!… Виждам сутрин влизат в него калабалък мъже и жени, пък вечер от портала му изкарват камион, пълен с деца! (В завода имаше детска градина).

Цочо беше услужлив и добър. Обичаше да върши работа, но в нея си беше малко неудачник. Уж все за хубаво прави нещо, пък то…

Негов покровител купил кебапчета, увил ги в хартия и му ги дал да ги отнесе в дома му. Цочо обаче, като минавал край читалището се отбил да пийне вода от чешмата в двора му. И как е държал кебапчетата, как се е навел, та всичките ги изсипал в коритото й. Затюхкал се и взел да ги събира. До него се спрял минувач и го запитал риба ли лови?

— Баба ти риба! — троснал му се Цочо. — Не видиш ли? Ловя кебапчета!

Не знам как, но Цочо един ден се беше озовал в психиатричната болница в Карлуково. Но… не минали и две седмици се завърна.

После се разбра, че лекарите не намерили в него никакви признаци, за да имат основание да го задържат в такава болница.

На втората седмица след пристигането му там, го подложили на проверка. Нарисували на стената една стълба и накарали Цочо да се качва по нея.

— Да не съм луд, бе докторе, по рисувана стълба да се качвам — рекъл Цочо.

После му дали кофа и го накарали с нея да пълни едно буре без дъно.

— Докторе — троснал се Цочо сърдито на лекаря — ти, ако си луд, на̀ го пълни! — и му тикнал кофата в ръцете.

Още на другия ден го изписали.

По тоя повод, като се завърнал, го запитали, дали му е харесало в болницата, на което Цочо отговорил категорично:

— При луди доктори още веднъж не отивам!

Цочо ходеше и лете, и зиме с дълго палто, обикновено гологлав, с ниско остригана рядка коса. Движеше се малко приведен напред и току все се озърташе.

По едно време гледам го изтупан с костюм, риза, даже и с връзка.

По-късно разбрах, че председателят на „Химкооп“ го прибрал на работа в кооперацията.

Не след дълго обаче Цочо си замина от този Божи свят тихо и кротко, както беше се и появил на него.