Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Иван Събчев. Чешит-парад от стария град Казанлък

Редакция на вестник „Искра“, Казанлък, 1994

Редактор: Йордан Йорданов

Художник: Теню Пиндарев

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: moosehead)

Събчоолу-касапина. Така беше известен в града баща ми Стоян Събчев. Кореняк казанлъчанин, той имаше голяма клиентела, между която и почти всички евреи в града и много турци. На евреите единствен той продаваше „кашер“ месо. Месо от добитък, който преди да се заколи първо леко се приколва в кланицата от техния равин (свещеник). Заради клиентите си мохамедани в магазина си не продаваше свинско месо.

Месарниците, няколко дървени бараки, разположени от кръстовището на площада към военният клуб някъде до пресечката за халите, бяха построени над вадата, която се изтичаше от Царската чешма надолу по улицата. Месото: цели агнета, овце, говежди бутове и предници — висеше на ченгели. Цял ден около месарниците клечаха безброй кучета. От време навреме някое току заквичи и хукне надолу по улицата, а зад него дрънка празна газена тенекия, завързана на опашката му от касапите за майтап.

Майтапчия беше и баща ми. Душичката му трепереше да си направи шега. И то така я курдисваше, че иди и не му вярвай!

Веднъж, по орехи, прати Цочо с един циганин да обрусят орех на нивата ни до Лъджанския път. Въртели се те там двамата, зверили се, но освен стари изкорубени върби, орех не открили. Разбрали, че е шега, но седнали под върбовата сянка, сложили до тях гювеча с месо, който баща ми им дал, и докато не облизали дъното му не станали. И след това ни лук яли, ни лук мирисали!

Да, но една година такава една шега му излезе доста соленичка.

Обещал на двама каруцари да им даде цяла овца да оберат царевицата на наша нива в Търниченските ливади. Обяснил им и точно къде се намира, като подчертал, че местоположението й е отляво на пътчето, което минава край нея.

Стигнали те там, поели по пътчето, както го описал, но нали забравили — отляво на него ли била царевицата, или отдясно. Заспорили. Но накрая постигнали консенсус, защото отляво се простирали само ливади. Обрали царевицата отдясно и вечерта ухилени довтасаха с две пълни каруци с царевица у нас. А ние нея година въобще не бяхме сяли такава.

А бе то овцата баща ми я прежали и не му се досвидя! Ама догдето оправи царевицата със собственика й, бая зор видя. С една дума — за да не се иде до съд, заплати толкова, че кочаните царевица му станаха златни.

Добитък лично той не колеше. Имаше си колачи. Обичаше животните много. Ставаше и нощно време, за да храни коня и кравите ни.

Веднъж пътувахме с бричката ни — аз, брат ми и той. На един завой по пътя брат ми го помоли да спре. Скочи на земята, прекоси канавката и спря пред едно малко повалено дръвче. Изправи го, затъпка корените му и го заоглежда.

— Разбирам — замърмори баща ми — да е ко-о-он, крава, та даже и магаре и овца, да му се радва, а то — едно келяво дърво.

През целия си живот той не е палил цигара, не е слагал нито капка алкохол в устата си и кракът му в кръчма не е стъпвал. Че даже и в сладкарница не влизаше. А обичаше много сладките работи, но се задоволяваше със сладките, които майка ми правеше.

Но веднъж не можал да откаже на търговец на добитък, с който направили добър пазарлък, влезли в една сладкарница и оня дал поръчката си.

Навремето практика бе сладкарят да поднесе на масата цяла табличка с най-различни пасти. Консумираш по избор и само консумацията плащаш.

Да, ама баща ми, нали за пръв път влиза в сладкарница и не му знае реда! Че като се напънал!… За да не става зян!… Пари се е давало!… Ял… ял… ял… и всичките пасти излапал пред погледа на смаяния търговец.

И докато сам не консумираше алкохол, обичаше много да черпи. Всяка година варяхме ракия от сливи и пълнехме едно черничево буренце. Ракията, престояла в него, ставаше жълта като кехлибар.

Вкъщи почти всеки ден идваха гости, но все майка ми ги посрещаше и изпращаше.

Но за беля, един ден у нас нямало никого и се наложило баща ми сам да обслужи гостенина си, бай Дончо от с. Баяслии (Дунавци).

Извадил от долапа шишето с ракия и почнал да го черпи. А бай Дончо, нали му се усладило, бързо я докапчил. Бързо докапчил и малкото кехлибарена течност-скоросмъртница от второто шише и си заминал по живо, по здраво.

На другия ден майка ми не намери в долапа маята за сирене, за да подсири издоеното сутринта мляко, и тогава разбрахме, че баща ми е черпил гостенина си и с нея (понеже маята е с цвета на ракията).

— Бре, майка му стара! — стресна се той — Отрових човека!…

И впрегнал-недовпрегнал коня в бричката, запраши към Баяслии (Дунавци).

По целия път карал коня в галоп, а когато наближил селото, заслушал се, дали селската камбана не бие на умряло. И чак, когато се метнал на дувара и видял, че бай Дончо шари из двора си, камък паднал от сърцето му.

Разбрал, защо е кукнал толкова рано в тях, бай Дончо се засмял и рекъл:

— А бе то, Стоене, комай нищо ми няма. Само дето цяла нощ не съм мигнал и час по час бягах към клозета на двора да не напълня гащите. Бая ме назорваше!

Баща ми продава месо доста години и в новопостроените сегашни хали (цялата търговска площ тогава, както на северната и южната стени, така и в средата, беше заета от малки месарски магазинчета, направени от желязна конструкция) и почина на 67 годишна възраст.

Изглежда, че тези, на които е отказвал да сръбне и се черпи, или са му завиждали, или са го кълнели, че е трезвеник, защото умря от болест, присъща на алкохолиците.

Край
Читателите на „Баща ми — Събчоолу“ са прочели и: