Пол Дохърти
Гибелен грях (7)

Глава шеста

Пресякоха улицата и слязоха по друг, потънал в почти пълен мрак сокак, който сякаш беше нарязан от тесни пресечки. Фронтоните на горните катове на къщите бяха издадени толкова много, че почти се допираха и спираха цялата слънчева светлина. Най-после стигнаха Смитфийлд. Обширните открити земи вече бяха претъпкани с хора, очакващи пазара на коне. Най-много бяха богатите, нетърпеливи да наддават на търга за кобилите варварийска порода^[1]. Млади кавалери в пищни одежди, сериозно подплатени на плещите, прилепнали в талията и с бухнали ръкави, в цели водопади кадифе, сатен и дамаска. Краката им бяха обути в прилепнали пъстроцветни чорапи, подчертаващи формата на прасците, а парчето плат, прикриващо отвора отпред на панталоните, подчертаваше издутината между краката им. Точно толкова ослепителни дами, облечени в пищни рокли с квадратни деколтета, затворени високо с копринени връзки, с натруфени воали, които се издуваха над челата и безмилостно оскубаните им вежди, бяха прихванали под ръка контетата. Сравнението между тях и „Сестрите на света Марта“, с техните тъмни одежди и небоядисани лица предизвика у Корбет усмивка.

Пробиха си път през тълпата, подминаха публична екзекуция на клада, върху която престъпниците бяха живи изгаряни, и влязоха през сводестия вход на болницата в „Сейнт Бартолъмю“. Прекосиха двора, отминаха конюшните, ковачниците и другите постройки по протежението на болницата, високия сводест коридор, който вървеше успоредно на църквата на приората^[2]. Стар войник, вече прислужник, който се припичаше на топлото следобедно слънце, предложи да им стане водач. Тръгнаха по коридорите, отминаха стаите, чисти и добре изметени, с отворени прозорци, с подновена тръстика на пода, поръсена с билки. Във всяка стая имаше по три или четири легла и Корбет видя болни мъже и жени, положили глави на твърди, покрити с лен възглавници. Всъщност това бяха бедните клетници от града, които монасите прибираха, за да се погрижат за тях, да ги лекуват или поне да им осигурят малко достойнство в смъртта. Старият войник спря и почука на една врата.

— Влез! — чу се глас отвътре. Корбет и Ранулф бяха въведени в оскъдно обзаведена стая.

Във въздуха се носеха ухания от купи и гърнета със стрити билки и разни отвари. Аптекарят, брат Томас, седеше гърбом към тях, приведен над поставената под прозореца маса.

— Кой е? — попита той.

Гласът му прозвуча сприхаво, понеже го отвличаха от корена, който разрязваше с малък, остър нож.

— Ако не ни искаш тук, ще си идем, братко!

Монахът се обърна, беше висок мъж с приветлива усмивка, макар и грозноват.

— Хю! Ранулф! — на грубото му лице грейна усмивка. Стана и улови ръката на писаря, когото познаваше от дните им в Оксфорд. Корбет стисна здраво ръката на монаха.

— Сър Хю вече, отче!

Брат Томас шеговито се поклони, поздрави Ранулф и попита за Мейв. После се обърна и се поприсмя на Ранулф, който се усмихна, но не отвърна на присмеха с присмех според обичая си, що се отнася до близки приятели или познати. Брат Томас издърпа столове и попита:

— Гладни ли сте?

— Да — отвърна Корбет.

Освен малкото блюдо с месо сутринта, не беше ял нищо друго, а и беше повърнал по-голямата част в гробището на Сейнт Лоурънс Джуъри. Брат Томас отиде до вратата, отвори я и се провикна в коридора. Само след минути влезе послушник с прясно изпечени хлебчета увити в ленени кърпи и две халби, препълнени с разреден с вода пенест ейл.

— Аз сам го варих — гордо обяви брат Томас.

Корбет опита студения, с остър вкус ейл и изрази одобрението си с усмивка, а Ранулф само измърмори.

— И така — седна насреща им Томас. — С какво мога да ви помогна? Друго убийство? Някоя рядка отрова?

— Не, Томас, искам да ми помогнеш да надзърна в душата на един убиец. Чул си за убитите проститутки и смъртта на лейди Съмървил, нали?

— Да, чух.

— Научих, че лейди Съмървил е наминала оттук в нощта, в която е била убита.

— Така направи, да.

Корбет се приведе напред.

— Е, братко, що за човек ще преследва проститутки, ще прерязва гърлата им и ще обезобразява слабините им?

Брат Томас се намръщи.

— Хю, знам, че напръстникът засяга сърцето, но как…? — поклати глава. — Знам, че в малки дози арсеникът води до намаляване на стомашните оплаквания, но приет в големи дози ще раздере стомаха. Как и защо, не съм в състояние да ти кажа. Стане ли дума за съзнанието, за мозъка, за душата, аз съм невежа.

Въздъхна, обърна се и взе пожълтял череп от масата си. Задържа го в дланта си.

— Гледай, Хю, някога този череп е съдържал мозък. В дланта си държа вместилище, на което някога е било по силите да се смее, да плаче, да разказва истории, да пее, вероятно да прониква в божествени тайнства или да проектира сградата на величествена катедрала.

Брат Томас постави пожълтелия череп до себе си на пода.

— Когато учех в Салерно, се срещнах с арабски лекари, които твърдяха, че човешкото съзнание, съдържимото на черепа, който току-що ти показвах, работата на мозъка, е също такова тайнство, каквато е същината на Бог.

Монахът нагласи робата си, тъй като темата го беше разгорещила.

— Да говорим открито, Хю, тези лекари имаха няколко теории. Първо, че всички физически страдания идват от мозъка. Дори застъпваха идеята, че чудодейно получилите изцеление, всъщност сами са се изцелили. Твърдяха също, че така както изяденото и изпитото оказва въздействие върху тялото, преживяното оказва влияние върху мозъка. Някои хора се раждат с раздвоено небце или с уродливи крайници. Защо други да не са родени с извратено съзнание и с желание да убиват?

— Вярваш ли в това, братко?

— Не, не напълно!

— Тогава как ще обясним поведението на нашия убиец?

Брат Томас се втренчи в ръцете си.

— Да се върнем към казаното от арабските лекари. Те твърдяха, че мозъкът, съзнанието, се променя от собствените си преживявания. Ако върху човека като дете, да речем, е имало насилие, той ще израсте като насилник. Някои свещеници ще възразят срещу това твърдение. Те ще настояват, че цялото зло е дело на сатаната.

— Ами ти, братко?

— Вярвам и в едното, и в другото. Ако човек пие твърде много вино — брат Томас се намръщи по посока на Ранулф, — стомахът му се подува, лицето му става червено, а съзнанието му размътено. За да продължим в тази посока, ако съзнанието е преизпълнено с омраза и озлобление, какви ще са тогава последствията?

— Съжалявам, братко, не знам!

— Убиецът на тези момичета може да е някой, който е потискал всяко плътско желание и сега иска да наложи силата си. Държи се така, сякаш и животът, и смъртта са му подвластни.

— Следователно прерязването на гърлата им е част от плътското изживяване?

— Възможно е.

— Защо тогава ги обезобразява?

— А! — брат Томас повдигна вежди. — Това може и да противоречи на теорията ми. Възможно е убиецът да е загубил мъжката си сила или, напротив, може тя да се проявява само при такова ужасно деяние — брат Томас прокара пръсти през рядката си коса. — Не знам всички подробности, но подозирам, че последната теория е по-точна. Твоят убиец, Хю, мрази жените, проститутките най-вече. Обвинява ги в нещо, държи ги отговорни и се чувства овластен да изпълнява присъдите им.

— Следователно убиецът е луд?

— Да, вероятно е полудял от разяждащата го омраза, растяща в него.

— Непрекъснато ли се държи като луд?

— О, не, тъкмо напротив. Всъщност такива убийци притежават невероятна хитрост и използват всякакви похвати и всяка възможност, за да прикрият злодеянията си.

— Тогава може да е всеки?

Брат Томас се приближи и се приведе към него.

— Хю, може да си ти, може да съм аз, Ранулф, кралят, архиепископът на Кентърбъри — брат Томас съзря объркването в очите на Корбет. — О, да, може да е свещеник, дори някой, който води несъмнено благочестив живот. Чувал ли си за убиецът от Монпелие?

— Не съм.

— Преди около десет години във Франция, в град Монпелие, вилнееше подобен убиец. Уби към трийсетина жени преди да го заловят и знаеш ли какъв се оказа? Духовник. Блестящ лектор по право в университета. Не искам да те плаша, Хю, но убиецът може да е последният човек, за когото би си помислил.

— Брат Томас — наведе се Ранулф, забравил цялата си мудност, погълнат от ужасяващите думи на свещеника, — брат Томас — повтори той, — вероятно мога да разбера защо такъв човек убива проститутките, но защо е убил лейди Съмървил?

Брат Томас поклати глава.

— Ранулф, на това не мога да отговоря. Може да е била единствената жена изпречила се на пътя му в този момент.

— Но защо не е обезобразил и нея?

— Може да си е навлякла гнева на убиеца, заради помощта, която е давала на жертвите на неговата омраза или…

— Или какво, братко?

— Може да е научила истинската му самоличност и е трябвало да замълчи завинаги.

Корбет остави бокала си.

— Странно е, че го казваш, братко, защото лейди Съмървил непрекъснато си е повтаряла думите: расото не прави монаха.

— А! Доста разпространени думи и много подходящи за задачата ти, Хю. Никой не е този или тази, за какъвто може да се представя.

Брат Томас се изправи и пристегна въжето около кръста си.

— Не мога да съм ти от полза за смъртта на лейди Съмървил, но почакай — брат Томас отиде до вратата, повика послушника и шепнешком му даде нареждания. — Изпратих да повикат някого, който може да ти е от помощ. Кажи сега, Хю, как намираш ейла?

В средата на обсъждането на начина на варенето на ейл, на вратата се потропа и влезе млад монах с русолява коса и детинско лице.

— А, брат Дейвид — брат Томас ги представи според обичая.

Монахът се усмихна на Корбет и от усмивката му с раздалечени зъби, луничавото му лице стана още по-момчешко.

— Сър Хю, какво мога да направя за теб?

— Братко, на единайсети май, понеделник, тук са дошли две жени, от ордена „Сестрите на света Марта“. Лейди Съмървил и лейди Мери Невил.

— Дойдоха на посещение при две болни пациентки, жени, които бяхме прибрали.

— И какво се случи?

— Останаха около час, приказваха си, а после лейди Съмървил каза, че трябва да си върви. Лейди Мери се опита да я спре, предложи да я придружи през Смитфийлд, но по-възрастната, лейди Съмървил, отказа, нямало опасност. Тръгна си и това е всичко.

— Кога си тръгна лейди Мери Невил?

— Скоро след това.

— Накъде тръгна?

Младият монах се усмихна.

— Това, сър Хю, не мога да ти кажа.

Корбет му благодари, но на половината път към вратата брат Дейвид внезапно се обърна.

— Чух за убийството на лейди Съмървил — рече той. — Тялото й било намерено близо до бесилката в Смитфийлд, така ли е?

— Да, точно така.

Монахът кимна към прозореца.

— Става тъмно, търгът на коне вече е приключил. Ако искате, а може да е от полза, познавам там един просяк, полупобъркан човек, загубил краката си в кралските войни. Нощем спи под бесилката; там се чувства в безопасност — младият монах сви рамене. — Може да е видял нещо. Една нощ, докато минаваше през вратите на приората, го чух да крещи, че дяволът се е развилнял из Смитфийлд. Попитах го, какво иска да каже, но той живее в свой си свят. Непрекъснато твърди, че има видения.

Младият монах затвори вратата след себе си, а Корбет впери поглед първо в брат Томас, а после в Ранулф.

— Ужасяващо — измърмори той. — Убиецът може и да е всеки, но някак усещам, че ключът към всичко се крие в смъртта на лейди Съмървил.

Сбогуваха се с брат Томас. Корбет се поспря в болницата, за да види стариците, които лейди Невил и лейди Съмървил бяха посетили в нощта на единайсети май. Стариците обаче се оказаха слабоумни, мислите им бяха блуждаещи, а приказките им несвързани и Корбет ги остави. В двора на болницата той нагласи наметката си и погледна към Ранулф, който все още изглеждаше потиснат, погълнат от собствените си мисли.

— Ранулф — настоя меко Корбет, — какво има?

— Нищо, господарю.

Корбет го улови за ръката и го придърпа по-близо.

— Стига, човече, тих си като мушица!

Ранулф се освободи, отдръпна се и се загледа нагоре в сгъстяващия се мрак; синевата на небето беше обагрена от отслабващите лъчи на залязващото слънце, а лекият бриз носеше към тях все по-слабите звуци от града.

— Има нещо — рече едва чуто. — Но не искам да го обсъждам.

— Има и друго, нали?

Ранулф въздъхна.

— Сигурно остарявам, господарю. Излизам да пия и гуляя в кръчмите. Имам вземане-даване с момичета като убитите. Виждам игривите им погледи. Досаждам им и им плащам със злато — Ранулф изду бузи. — А сега виждам друга страна от живота им и…

— И какво?

— Наистина ме плаши казаното от брат Томас. Всеки може да е убиецът. Ако с теб не бяхме заедно в Уинчестър, като всеки друг човек в града, щяхме да сме сред заподозрените, включително и нашият приятел Александър Кейд.

Лицето на Корбет застина.

— Какво имаш предвид, Ранулф?

— Ами Кейд е добър служител на закона. Никога не взема рушвети. Почтен е и безмилостен. Защо тогава беше толкова мълчалив в абатството? А и забелязах, че в Сейнт Лоурънс Джуъри той набързо излезе от моргата, държа се настрана. Може и да греша, господарю, но все пак съм съгласен с теб, той крие нещо.

— Предполагам, че всички крием нещо — отвърна Корбет. — Чу брат Томас. Имаме си работа с човек, който води двойствен живот: през деня е праведник, а нощем пълзи из улиците като безмилостен убиец. Е, Ранулф, притисни нос и стегни стомаха си. Време е да посетим бесилката.

Излязоха от приората и пресякоха вече безлюдната земя на пазара в Смитфийлд. Само неколцина бяха още там: търговец на коне, отчаяно мъчещ се да продаде две стари кранти, които, както беше видно, едва стояха прави от изтощение; дребен търговец с почти пълната си с ябълки ръчна количка; две момчета, които ритаха надут свински мехур, и един пияница, който се подпираше на един от брястовете и пееше мръсна песен. Мракът вече се сгъстяваше. Отминаха мястото, на което изгаряха престъпниците, и изкачиха полегатия хълм, където се издигаше разклонената на три бесилка. Нощният бриз разнесе сладникавия мирис на разложение. Корбет и Ранулф веднага повдигнаха краищата на плащовете си, за да покрият лицата си, понеже и на оскъдната светлина можеха да видят, че на бесилката все още има увиснали по въжетата тела. Корбет каза на Ранулф да остане и отиде да разгледа. Не поглеждаше към клюмналите глави, опитваше се да не гледа подутите стомаси, увисналите голи нозе, които сякаш продължаваха да се опитват да стигнат земята. Огледа около бесилката: нищо. После обаче дочу потрепването на дървени летви, така че спря и зачака. Странно наглед създание бавно се придвижваше по отъпканата пътека към бесилката. Във все по-плътния мрак изглеждаше като някое джудже, увито в парцали. Щом видя Ранулф, то спря, ръката му се протегна и захленчи за милостиня. После съзря Корбет, който се беше устремил към него по пътеката. Мъжът прибра ръката си и се обърна пъргаво като заек, въпреки дървените летви, привързани към отрязаните му крака.

— Спри! — извика Корбет.

Ранулф улови мъжа за раменете. Просякът заскимтя, на изкривеното му лице се изписа жалостива молба.

— Имайте милост, пуснете ме! — извика той. — Аз съм един беден просяк.

Корбет се приближи и приклекна пред него. Взря се в почти лудия поглед на светлите очи, забеляза небръснатите му страни и челюст, провисналите от двете страни на устата му стръкове салвия.

— Всяка нощ идваш тук, нали?

Мъжът продължаваше опитите да се освободи от ръката на Ранулф.

— Не искаме да ти причиним зло — добави Корбет успокоително. — Напротив.

Протегна ръката си и двете сребърни монети и няколкото пенита привлякоха погледа на просяка. Мъжът си отдъхна и се ухили.

— Мислите ми доброто — каза той. — Идвате да помогнете на стария Рагуорт.

Седна с клатушкане на дървените си дъсчици и Корбет се почувства неловко, изглеждаше сякаш говори с някой, който е полузакопан в тъмната земя.

— Не ми мислите злото — повтори той и Корбет видя мръсната ръка на мъжа да се протяга към монетите.

— Твои са — прошепна Корбет, — ако ни кажеш какво си видял.

— Имам видения — отвърна просякът, вече по-спокоен, намествайки се, понеже Ранулф беше отпуснал хватката. — Виждам как дяволът се разхожда. Затова се крия при мъртвите. Те ме защитават. Понякога им говоря. Казвам им какво знам, какво виждам, а понякога те ми говорят. Казват колко съжаляват — мъжът се ухили лукаво. — Никога не съм самотен. Даже през зимата.

Посочи към светлините на „Сейнт Бартолъмю“.

— Покаже ли се слънцето, показвам се и аз. Спя в мазето, но там виденията не ме спохождат.

— И какво видя? — настоя Корбет. — В нощта, в която умря старата дама?

Мъжът стисна очи.

— Забравил съм сега.

Монетите смениха притежателя си.

— Вече си спомням! — Корбет насмалко не оглуша, така силно се провикна просякът.

— Тихо! — изшътка Корбет и вдигна пръст към устните си. — Само трябва да ми кажеш и останалите пари също ще са твои.

Рагуорт изви глава и кимна към бесилката.

— Седя си тук и си говоря с приятели.

Корбет внезапно си даде сметка, че той говори за увисналите на бесилката хора.

— Когато изведнъж чува стъпки и в тъмнината вижда фигура да идва насам. Жената е.

— А след това?

— Чува други стъпки.

— Какви бяха стъпките?

— О, тромави. Дяволът е тромав, нали знаеш?

Изнервен, Корбет погледна към Ранулф. Просякът си беше почти луд и писарят се почуди колко от казаното беше истина и колко измислица на трескавото му въображение.

— После какво се случи? — измърмори Корбет.

— Знае аз, че е дявол — повтори мъжът. — Иска аз да предупреди жената, но тя спира. Поглежда назад в мрака и извиква: „Кой е?“. Дяволът се примъква по-близо и жената казва: „О, това си ти!“.

— Повтори го пак.

— Старата жена рече „О, това си ти!“.

— Какво се случи после?

— Дяволът се примъкна близо. Чух как й прерязва гърлото и дяволът си беше отишъл.

— Как изглеждаше дяволът?

— О, носеше плащ и грамадни черни сандали на копитата си.

— Сандали? — удиви се Корбет и погледна Ранулф. — Някой от нашите приятели — монаси!

— Не! — извика просякът. — Беше самият сатана, защото грамадните му криле като на прилеп изплющяха във въздуха и той изчезна в нощта.

Корбет въздъхна и му даде остатъка от монетите.

— Твърде е хубаво, за да е истина — рече полугласно. — Хайде, Ранулф, нямаме повече работа тук.

Корбет и Ранулф се прибраха през потъналия в мрак град на Бред Стрийт. Завариха цялото домакинство силно развълнувано. Малтоут се беше върнал и двамата с Ранулф увиснаха на вратовете си, сякаш са открили отдавна загубения си брат. Корбет изви очи към небето, целуна Мейв и малката Елинор, която го гледаше с кръглите си опулени очи, после се качи в спалнята си. Мейв го последва с чаша вино и седна до него на леглото.

— Навън е тъмно! — рече Корбет изтощено. Погледна към зарешетения прозорец и добави: — Тъмно като в ада. Има нещо зло, злокобно, безчовечно. Природата му не е човешка, не е като тази на дьо Краон, който иска власт, или на Едуард, който иска да е новият Юстиниян на запада!

Корбет обхвана с ръка жена си през кръста.

— Не трябва да излизаш сама, особено след като се смрачи, не и докато не приключа задачата си.

Остави чашата и прегърна жена си, целуна я нежно по шията, а когато вдигна очи, мракът продължаваше да напира към прозореца.

 

 

На следващата сутрин Корбет стана рано, втурна се към склада за провизии, каза на Грифин, който се препъваше към кухнята, че не иска да го безпокоят и отиде в своето работно помещение в задната част на къщата. Взе парченце пергамент, изглади го с пемза и започна да подрежда в списък всичко, което знаеше.

Първо: убити са шестнайсет проститутки. Всеки месец е умирала по една, обикновено на или около тринайсето число от месеца. Всички са убити по един и същи начин: гърлата им са прерязани, а телата им обезобразени. Повечето са убити в собствените си стаи, но последната е убита в църква. Корбет захапа крайчеца на перото си. Какво друго му беше известно? По думите на Кейд всички жертви са били млади, по-скоро куртизанки, отколкото обикновени уличници. Тогава защо убиецът е избрал именно тези жертви, а не стариците и мърлявите уличници, които спяха из смрадливите улички? Корбет отметна глава. Щом повечето са убити в своите стаи, трябва да са отворили вратата и да са пуснали убиеца до тях, тогава не трябва ли той да е някой, на когото са имали доверие? Кой ли може да е? Някой богаташ? Редовен клиент на всяка от тях? Градски управник? Или свещеник? Корбет потри челото си. Нали Кейд беше докладвал, че никой нищо не е видял. Кой беше убиецът? Кой можеше да се промъква като смъртоносна сянка, злостно да напада, да прерязва гърла и да изчезва като някакъв сатанински блуждаещ огън? И защо на тринайсети? Да не би да е някаква сатанинска дата? Имаше ли датата някакво значение? Защо веднъж месечно? Какъв беше мотивът? Корбет си припомни думите на брат Томас и потръпна. Потопи перото си в мастилото и продължи да пише.

Второ: смъртта на лейди Съмървил. Убита е на открито. Ако можеше да се вярва на лудия просяк, а Корбет нямаше вяра на брътвежите му, лейди Съмървил трябва да е познавала убиеца си, защото го е разпознала в тъмнината. Криеше ли този факт ключ към разкриването на убиеца? Корбет отново се върна към общия за всичките убийства факт. Кого може да е познавала лейди Съмървил? Заради кого би се спряла в тъмното? Свещеник? Монах? Градски управник? Някой от нейния ранг? Някой, на когото е имала доверие?

Трето: какво е имала предвид лейди Съмървил с думите „расото не прави монаха“? Дали не се е отнасяло за двойствения живот на убиеца? За убиеца ли е говорела? Или пък е имала предвид личния живот на някой свещеник или монах? Корбет прехапа устни и поклати глава. Лейди Съмървил може да е говорела за някой друг скандал, може би за нещо, което е видяла в Уестминстър? Убиецът й беше ли същият, окървавил ръцете си със смъртта на проститутките? Или някой, който е искал да изглежда така?

Четвърто: отец Бенедикт. Какво го е тревожило? Защо е изпратил на Кейд онова тайнствено съобщение? Не беше ли странно, че Кейд така и не е съумял да го намери и да разбере какво е стояло зад тревогите на свещеника? Беше ли убиецът на отец Бенедикт свързан със смъртта на проститутките?

Пето: Ричард Падликот. Беше ли този ловък мошеник въвлечен в някоя от изкусните машинации на дьо Краон? Има ли това нещо общо с убийствата, които Корбет разследваше? Корбет се облегна на стола си, в мислите му кръжаха най-различни предположения.

— Колко ли загадки има тук? — промърмори той на себе си. — Една, две или три? Имат ли нещо общо или не?

— Хю!

Корбет се извърна. Мейв стоеше на прага със сънливи очи. Изглеждаше като призрак в увитото около нея бяло вълнено одеяло. Дойде на пръсти при него и го целуна нежно по главата.

— Сам ли си говориш? — попита го тихо.

— Непрекъснато го правя — той погледна жена си. — Дали Ранулф не е станал и не е наблизо?

— Спи като заклан. Чух го как хърка от основата на стълбите. Снощи с Малтоут излизаха. Не казвай нищо, Хю, но си мисля, че нашият Ранулф е влюбен.

Корбет се засмя, макар стомахът му да се сви.

— Хю, знаеш ли коя е?

— Не — излъга той. — Познаваш Ранулф, Мейв. Любовният му живот е също толкова заплетен и сложен, колкото и някоя от твоите бродерии.

Мейв се завъртя на пети.

— О, впрочем — каза му през рамо тя — Малтоут ми донесе новини. Скъпият ми чичо, лорд Морган, до седмица ще е при нас.

Корбет изчака да затвори вратата след себе си.

— Боже Господи — въздъхна той, — Ранулф е влюбен в лейди Мери Невил и ще направи някоя поразия, а чичо Морган само ще утежни положението.

— Казах ти да не си говориш сам. Лейди Мери Невил била значи!

Корбет се обърна.

— Ти, хитрушо такава! — извика той. — Мислех, че вече си си отишла!

— Лейди Мери Невил — очите на Мейв станаха кръгли. — Чувала съм за нея. Ранулф се прицелва високо. Знае ли човек — тя се промъкна през вратата преди Корбет да успее да я замери, — следващия път ще ухажва някоя уелска принцеса!

Корбет се засмя и се върна към бележките си. Припомни си разговора с Кейд и ядосано се почеса по главата. Търсеше общата схема, но ако такава имаше, защо той не успяваше да я открие? Взе перото си.

Първо: Каква е ролята на дьо Краон?

Второ: Къде е Падликот? Защо се появява в Париж, после в Лондон? Какво прави? Има ли връзка между него и дьо Краон? Има ли някой от тях двамата — или и двамата — общо с убийствата?

Трето: Какво крие Кейд?

Четвърто: Какво крие Уорфийлд?

Пето: Какво е имала предвид лейди Съмървил с тайнствените си забележки за монасите и злото в Уестминстър? Станал ли е отец Бенедикт неин довереник? Жертви на един и същ убиец ли са?

Шесто: Техният убиец и убиецът на проститутките един и същ човек ли е? Ако е така, имал е трудна седмица, започнала на единайсети май. Убийствата на лейди Съмървил, отец Бенедикт и проститутката Изабо са извършени в последователни вечери.

Седмо: Последната жертва, Агнес, чието тяло беше огледал. Била е убита преди два дни, по времето, когато Корбет е бил на път обратно към града. Убийството й е извършено на двайсети, не на тринайсети. Защо?

Корбет потръпна. Прав ли беше Кейд? Наистина ли имаше обща схема? Един, двама или трима убийци преследваха?