Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder Wears a Cowl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Гибелен грях

Издателство „Еднорог“, 2007

Редактор: Мария Станкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978–954–365–018–7

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Пътуването им мина спокойно, сред плясъците от греблата, проскърцването на кожата и дрънченето на ризниците. Над реката все още се стелеше гъста мъгла и Корбет се почувства откъснат от напрегнатия живот в града. От време на време подминаваха по някоя лодка или кораб. Тишината се нарушаваше само от виковете на Лимър, който нареждаше да гребат към средата на сводовете на Лондонския мост, където беше по-широко за преминаване. Тук водата се пенеше около съоръженията, изградени с цел да предпазват речните съдове от масивните каменни колони на моста. Греблата потънаха във водата, баржите се стрелнаха под моста и навлязоха в по-спокойни води. Мъглата не се беше вдигнала, когато обърнаха към Уестминстър. Гребците трескаво загребаха към брега, когато венецианска галера с позлатен нос внезапно изникна от мъглата и почти връхлетя върху баржите. Други събития по време на пътуването нямаше. Гребците се придържаха близо до северния бряг, мъглата започна да се вдига и те съгледаха кулите на Уестминстър.

Дебаркираха пред главния вход, гръмко прозвучаха заповеди и в две колони стрелците тръгнаха в марш след Корбет и неговите спътници. Профучаха през градините и слисаха стария, още не съвсем буден прислужник, прекосиха пространството около двореца и влязоха в земите на абатството. Страничната врата на абатството беше отворена. Корбет остави военния ескорт отвън и влезе в безлюдния неф. Беше студено и тъмно.

— Донесете пейки! — нареди на Лимър и му посочи пътеката между редовете към южния трансепт. — Искам да поставите една пейка до стената и срещу нея стол. После искам да ми доведете Уилям ъф Сенч, който вероятно ще е пиян.

Корбет долови мириса на тамян.

— След това идете в трапезарията на абатството, арестувайте и доведете тук, без значение какво ще ви кажат, Адам Уорфийлд, пазител на светата утвар и брат Ричард. Искам да има пазач отвън, а всички изходи от абатството и двореца да са затворени. Никой да не излиза или влиза без мое позволение.

— С Уилям ъф Сенч ще се справим лесно — отвърна му офицерът, — но монасите могат да ни обвинят в светотатство; злоупотреба с църковното имущество и оскверняване на църковните им наредби.

Войникът горчиво се усмихна.

— Не искам някой свещеник да се разкрещи, че отново подлагат на изтезания мъченика Томас Бекет, нито пък хората ми да бъдат прокълнати, а и отлъчени от църквата.

— Няма да се случи — отвърна Корбет. — Това не е сблъсък между Църквата и краля, а между служители на закона и доказани престъпници.

— Те са монаси.

— И все пак са престъпници, а аз ще го докажа, мастър Лимър. Уверявам те, когато приключим с тази задача и кралят научи за твоето участие в нея, ще получиш похвала и ще бъдеш възнаграден. Колкото до светата майка Църквата, тя може единствено да бъде щастлива, че законът ще възтържествува.

Офицерът се засмя и се отдалечи забързано като крещеше заповеди на своите хора.

— Ами ние, господарю!

— Ранулф, двамата с Малтоут ще останете тук, близо до страничната врата. Ще се доближите само ако някой от разпитваните от мен използва насилие или заплаши да използва такова, макар да не вярвам, че ще го направят.

Корбет тръгна по пътеката между редовете към южния трансепт, където стрелците вече бяха наредили пейката и стола, домъкнат от страничния олтар на Дева Мария. Писарят седна и прошепна тихо една молитва дано се окаже прав. Пред войника беше говорил смело, но Корбет беше напрегнат и се чувстваше неловко. Ако предположенията и теорията му се окажеха погрешни, щеше да му се наложи дълго да дава обяснения на епископите и на краля.

Корбет чу викове и неясни клетви, които дойдоха отвън. Вратата се отвори с трясък и влезе водената от Лимър група стрелци, а с тях и три борещи се фигури, пазени строго с оръжие. Корбет се изправи. Адам Уорфийлд изглеждаше сякаш всеки миг ще се строполи мъртъв. Върху бледото му лице, скулите пламтяха от гнева, очите му блестяха диво, а в ъглите на устата му Корбет видя следи от пяна.

— Ще отговаряш за това, писарю! — извика монахът. — Ще гледам как те отлъчват от нашия орден! От църковните власти на Англия, от самия папа!

Започна да се съпротивлява и успя да се освободи от хилещите се стрелци, които го държаха от двете му страни и се обърна с лице към своите мъчители.

— Всички вие! — прогърмя гласът му. — Проклети да сте всички! Това е свято място и личното абатство на краля! А този човек — обърна се и размаха пръст към Корбет — е изчадие на сатаната!

Корбет погледна към брат Ричард и видяното му вдъхна кураж. Нисичкият, дебел монах изглеждаше угрижен, очите му непрекъснато шареха, розовото връхче на езика му току се стрелкаше навън и облизваше устни. До него Уилям ъф Сенч беше чак изтрезнял от страх. Накрая Адам млъкна, спря се, изправи рамене и отпусна ръцете си. Корбет огледа кафявата му качулка, одеждите, които носеше и бялото въженце с пискюли около кръста. Беше видял изблика му на бяс, пяната от устата му, сатанинския му гняв. Това ли беше убиецът, който нападаше бедните проститутки по тесните улички на Лондон, зачуди се той. Пазителят на светата утвар пое дъх за нова тирада. Корбет беше наясно, че ако позволи на монаха да говори, може и да загуби подкрепата на военния си ескорт, някои вече изглеждаха разтревожени от ужасните клетви, произнесени от свещеника. Корбет пристъпи към него и с опакото на ръката си зашлеви силно Адам през лицето. Монахът изскимтя и отстъпи, покрил с ръка удареното място.

— Осквернител! — изсъска.

— Има съдилища — спокойно рече Корбет, — където ще отговарям за стореното от мен, както има съдилища, Адам Уорфийлд, където ти ще отговаряш за ужасните неща извършвани тук. Аз, сър Хю Корбет, пазител на тайния печат, арестувам вас, Адам Уорфийлд, брат Ричард от Уестминстър и Уилям ъф Сенч, иконом на двореца за ужасните престъпления: оскверняване, светотатство, прикриване на предателство и сътрудничество с враговете на краля.

Адам Уорфийлд позагуби от безсрамното си високомерие. Брадичката му провисна, а погледът му стана по-предпазлив.

— Какво искаш да кажеш? — измънка той и стрелна гневно с очи брат Ричард, който тихо стенеше, докато Корбет с отвращение забеляза локвичката урина между краката на Уилям ъф Сенч.

— Точно така — продължи Корбет. — Обвиненията, които изброих са само началото. Тримата ще седнете на тази пейка. Тримата, заради верността си към краля, ще отговорите на моите въпроси. А когато приключа, ще ви дам и доказателството за обвиненията към вас.

— На никакви въпроси няма да отговарям! — изкряска Уорфийлд.

Корбет отново го удари.

— Ще отговаряте и тримата — повтори той, — или ще ви отведат в Тауър. Ако продължите да се държите нападателно, било с думи или с действия, или се опитате да избягате, мастър Лимър има заповед да ви убие! Сега седнете!

Тримата задържани бяха принудени да седнат на пейката.

— Сър Хю, ще се справиш ли?

— Да — Корбет сложи стола си срещу тримата мъже. — Сигурен съм, че ще се справя, мастър Лимър. Моля те, върни се на мястото си. Ще те повикам, ако е нужно. Арбалетите на твоите хора заредени ли са?

Лимър кимна.

— Добре! — Корбет се обърна към тримата задържани. — Да започваме.

Изчака стрелците да се отдалечат, така че да не могат да чуват и се приведе напред с повдигната ръка.

— Кълна се във всичко свято, че знам какво е ставало тук. Среднощните гуляи с ядене и пиене, разврата и проститутките от града — погледна към вече треперещия от страх Уилям ъф Сенч. — Ти, сър, ще отговаряш пред краля и единствената ти надежда е да се оставиш на кралската милост.

Адам Уорфийлд продължаваше да се държи нагло, но изведнъж брат Ричард скочи на крака.

— Всичко е истина — призна той. Монахът погледна към пазителя на светата утвар. — За Бога, Адам, не виждаш ли, че той знае? Мастър Уилям, писарят говори истината. Няма да лъжа. Ще призная, че наруших монашеския си обет. Ще призная, че злоупотребих с кралска собственост.

Обърна се и се усмихна отчаяно на Корбет.

— Е какво, мастър писарю? Ще понеса наказанието си, ще остана на хляб и вода три години, ще изпълнявам най-долните задължения в абатството. Може да застана и на позорния стълб. Но какво чак толкова ужасно има в това?

Корбет погледна към ниския дебел монах, после отново се обърна към Адам, който вече седеше с наведена глава.

— Умен си, брат Ричард — отвърна му Корбет. — Мислиш, че става дума само за престъпен обет. Приемам признанието ти, но както ми се струва твоите събратя знаят, че говоря за нещо повече от монаси, които пиянстват и развратничат с проститутки в среднощни гуляи.

Брат Ричард огледа събратята си.

— За какво говори той? — запелтечи монахът. Сграбчи пазителя на светата утвар и го задърпа. — В името на Бога, Адам, какво друго има?

Пазителят на светата утвар не го погледна.

— Седни, брат Ричард! — нареди Корбет. — Е, Уорфийлд, искам името на онзи, който отговаряше за гуляите, Господарят, който ги е организирал? С какво име го наричахте?

— Не знам — измърмори монахът, без да вдигне очи.

— Наричахме го Ричард — пропищя Уилям, още малко и очите му щяха да изхвръкнат от страх. — Това е името, което сам ни каза.

— Млъкни — излая пазителят на светата утвар, лицето му се изкриви от страх и бяс.

— Няма! — кресна Уилям.

— Как изглеждаше?

— Не знам — икономът потри лицето си с ръце и пропищя. — Наистина не знам. Винаги идваше вечер и не излизаше от мрака. Мислеше, че така е по-добре. Винаги се обличаше като монах в расо и с качулка, която покриваше изцяло главата му, а на гуляите носеше маска на сатир.

— Носеше ли брада?

— Носеше. Мисля, че косата му беше черна.

Корбет стана и се изправи пред тримата мъже.

— Според мен брат Адам Уорфийлд май знае истинската му самоличност. Да, мастър Уилям, наричали сте организатора на вашите гуляи Ричард. Цялото му име е Ричард Падликот, добре известен престъпник. Питали ли сте се защо напълно непознат за вас мъж толкова е държал да ви организира гуляи и непристойни забавления?

— Дойде една вечер в двореца — запелтечи икономът. — Казах му, че съм отегчен. И той ми предложи малко забавление.

Плъзна поглед към пазителя на светата утвар.

— Един ден Адам Уорфийлд научи — сви рамене Уилям. — Останалото ти е известно. Присъединиха се някои монаси.

Погледът му към Корбет беше жалостив.

— Не сме сторили нищо лошо. Не сме наранили никого.

— Докато някой не реши на празненствата да се сложи край и да се затворят устите на канените проститутки.

Ужасени и икономът, и брат Ричард простенаха.

— Нали не искате да кажете — гласът на брат Ричард се извиси до крясък, — не искате да кажете, че имаме общо с ужасните убийства на онези момичета в града?

— Тъкмо това казвам и не само това, а вероятно имате общо и със смъртта на отец Бенедикт, който е разкрил среднощните ви пиршества, и на лейди Съмървил, която сама е имала своите подозрения.

Адам Уорфийлд скочи на крака и Корбет се отдръпна. Лицето на монаха вече беше бледо и напрегнато, леко блестеше от пот. Очите му светеха от изгарящия го бяс.

— Никога! — рече грубо. — Не съм… не сме свързани с убийството.

Корбет седна на стола си и поклати глава.

— Имам свидетел — каза той. — Убиецът е видян на няколко пъти. Всичко води до мъж, облечен в дрехите на бенедиктински монах, както сте облечени и вие сега — Корбет поиздърпа кинжала си от ножницата. — Предлагам ти да седнеш, пазителю на светата утвар.

Монахът се присви между своите събратя, очите му не изпускаха Корбет.

— Нямаш доказателства — промърмори.

— Сега не, но може би скоро.

Монахът се загледа втренчено и внезапно лицето му се изкриви от злорада усмивка.

— Не можеш, писарю — повтори той. — Можеш да докажеш само, че сме нарушили обетите си. Греша ли? Съгрешихме, признавам. Но ти заяви в присъствието на свидетели, че сме обвинени в предателство. Не разбирам много от законите, мастър Корбет, но ако развратът вече е предателство, тогава всеки мъж в тоя град трябва да бъде арестуван!

Корбет се изправи отново.

— Ще докажа тези обвинения. Мастър Лимър, Ранулф, Малтоут! Елате с нас! Към вратата на хазната!

Писарят се усмихна мрачно на Уорфийлд. С удоволствие видя как цялото високомерие и престореност върху лицето на монаха се стопиха. Стана уязвим като немощен старец.

— Какво ще правите? — прошепна той.

Корбет щракна с пръсти и се отдалечи, следван от тримата задържани, които се мъкнеха, а също и от техния ескорт. Влязоха в южния трансепт и спряха пред голямата, допълнително укрепена врата. Корбет сграбчи кинжала си и като пренебрегна разтревожените възгласи на своите спътници, съсече до един печатите.

— За какво му е? — измърмори Ранулф. — Нямаме ключове.

— Разбира се — тихо проклинайки, че във вълнението си е забравил за тях. — Мастър Лимър, трябват ми четирима от вашите хора. Нека донесат една от тежките пейки. Искам вратата да се разбие!

Офицерът понечи да възрази, но Корбет изпляска с ръце.

— В името на краля! — извика той. — Искам да измъкнете вратата от пантите й!

Лимър се отдалечи забързано.

— А други е добре да донесат и стълба — провикна се Корбет. — Най-дългата, която открият.

Корбет застана до вратата, водеща към хазната, и зачака войниците да се върнат. Зад него Ранулф и Малтоут мърмореха мрачни предупреждения, а Уилям ъф Сенч ломотеше страхливо. Брат Ричард се излегна до стената с прекръстени ръце, а пазителят на светата утвар стоеше като обезумял, лишен от всякаква емоция.

Войниците се върнаха. Шестима носеха тежка църковна пейка, следвани от двама, които носеха дълга, тънка стълба. Корбет се отдръпна, Лимър изблъска тримата задържани, наслаждаващите се на своята задача стрелци удариха с импровизираната стенобойна машина голямата врата. Люлееха напред-назад тежката пейка, а екотът от ударите кънтеше из празното абатство като камбанен звън. В началото вратата не поддаваше на ударите, след което Лимър им нареди да се съсредоточат върху другия край, където пантите влизаха в стената. Войниците нанесоха нов удар и Корбет долови как дървото пука и се троши. Една от пантите се разхлаби и войниците, задъхани и изпотени, спряха за почивка преди да подхванат отново работата си. Най-после вратата започна да се изскубва. След още един удар, последван от оглушителен трясък, вратата изскърца и се изтръгна от пантите си. Стрелците я повдигнаха на една страна, извадиха тежките болтове и ключалката и Корбет пристъпи в нисък, тъмен ходник с каменен свод. Донесоха свещ и след като нареди да бъдат запалени факлите по стената, Корбет грабна една.

— Лимър, остави двама, не, трима стрелци да пазят задържаните, останалите нека ме последват, но да внимават къде вървят! Ходникът е стръмен и свършва при стълбище, чиито стъпала са били потрошени. Внимавайте! — обърна се Корбет. — О, да не забравя, къде е Кейд?

Корбет си даде сметка колко дълго помощник-шерифът се е държал настрани от случващото се.

— Отвън е — полугласно рече Ранулф.

— Тогава го доведи.

Изчакаха Ранулф да се върне с Кейд, който удивен застана пред разбитата врата на хазната.

— Мили Боже, мастър писарю! — прошепна той. — Надявам се, че знаеш какво правиш!

— Мили Боже! — изимитира го Корбет. — Май съм единственият, който знае какво прави!

Слязоха по ходника, на светлината от факлите сенките им танцуваха по стените, стъпките им глухо отекваха в някакъв призрачен барабанен ритъм. Корбет изведнъж спря и протегна факлата напред. Ходникът свършваше рязко и приведен той предпазливо се запромъква, размахал факлата над тъмното подземие отдолу. Стълбището беше там или поне първите четири стъпала — после потъваше в мрака. Донесоха стълбата, спуснаха я и щом я закрепиха, Корбет веднага заслиза предпазливо. С една ръка се държеше за стълбата, а с другата държеше факлата далече от лицето и косата си. Погледна нагоре, където останалите стояха в остров от светлина.

— Оставете там двама стрелци! — извика той. — И слизайте. Вземете колкото можете факли!

Стигна дъното и изчака ругаещите и недоволстващи стрелци да се присъединят към него. Запалиха още факли и щом очите им привикнаха със светлината, се огледаха наоколо. Подземието беше огромно и празно, само с един централен стълб. Корбет предположи, че това е долната част от голямата колона, която се извисяваше и даваше опора на високите сводове на катедралния съвет отгоре. Пое дълбоко въздух. Щеше ли да се окаже прав? Тогава го съзря, безценния блясък на злато и сребро от полуотворените сандъци, ракли и ковчежета.

— Не трябва ли да са заключени? — измърмори Кейд, видял ги в същия миг, в който ги видя и Корбет.

Изтича към тях.

— Да! Да! — възкликна. — Ключалките са строшени! — наведе факлата си. — Погледни, сър Хю, има покапал восък от свещ.

Приближи се предпазливо към петно от восък.

— Съвсем от скоро е — извика той.

Другите се пръснаха и заразглеждаха различните ковчежета и сандъци. Някои от тях бяха със строшени ключалки, други бяха разбити с железен прът или лост, а съдържанието им беше отмъкнато. Но нито един не беше празен.

— Подземието е било обрано! — обяви Корбет. — Взети са някои съдове. Те обаче са тежки, обемисти, неудобни и е много трудно да бъдат продадени! Погледни!

Измъкна от един сандък сребърна чинийка, чийто ръб беше инкрустиран с червени рубини. Приближи я до светлината на факлата.

— Върху нея е гравиран знака на златаря и отличителните знаци на кралската хазна. Само глупак би се опитал да я продаде. А нашият крадец далеч не е глупав.

Върна се обратно и се вгледа в колоната, забеляза, че дяловете на колоната са били изсечени от каменоделец така, че да съставляват поредица от изкусно направени вдлъбнатини. Корбет пъхна ръка в една от тях и измъкна празна, съдрана торба.

— В името на Вси светии! — промълви. — Всички елате тук!

Вдигна съдраните остатъци от торбата.

— Нашият крадец не е идвал за съдинки, а за новоизсечени монети от злато и сребро. Предполагам, че преди време в тия вдлъбнатини са били скрити торби с монети, които вече са изчезнали. Торбите са били набелязаната от крадеца плячка.

— Как обаче е влязъл? — попита Кейд.

Корбет отиде до сивата, плесенясала стена на подземието, изградена от гранитни блокове.

— Така — полугласно рече Корбет, но думите му отекнаха под тъмния свод, — знаем, че не е могъл да се вмъкне отгоре и със сигурност не е минал през вратата.

Потупа с крак по здраво отъпкания под.

— Невъзможно е да е минал отдолу, тогава е прокопал тунел през стената.

— Трябвали са му месеци — отвърна Лимър.

— Бил ли си в обсада?

Войникът кимна.

— Стените са с дебелина тринайсет стъпки. В много замъци са толкова дебели. Как един командир би пробил такава стена?

— Стенобойната машина ще е безполезна. Вероятно ще опита да прокопае дупка, тунел, който започва от другия край на стената, минава под основите и отново излиза нагоре.

— И ако това не помогне?

— Ще се съсредоточи върху самата стена. Ще отнеме обаче много време.

— Според мен, нашият крадец разполага с толкова време, колкото му е необходимо — тихо каза Корбет. — Огледайте стената с факлите. Щом пламъкът се раздвижи от силно течение, тогава сме намерили мястото.

Само след няколко минути Ранулф развълнувано се провикна иззад няколко преобърнати сандъка и привлече вниманието им. Корбет и останалите разглеждаха мястото, а Ранулф заблъска камъка.

— Хлабав е! — каза той. — Вижте!

Посочи изпоцапаната мазилка на стената на височина около стъпка.

— О, Господи! — промълви Корбет. — Досещам се какво е направил.

Почука по стената.

— Какво има от другата страна?

— Старото гробище?

— Да идем там.

Изкачиха се обратно по стълбата. Корбет нареди на стрелците да стоят на пост при нея, докато пред вратата тримата задържани, с набързо завързани ръце и крака, стояха безмълвни и отчаяни. Корбет и останалите излязоха почти тичешком от абатството и отидоха в старото гробище. Наложи им се да газят през високия до кръста коноп и други храсталаци, за да стигнат до стените на подземието. На това място натрапникът беше оставил по-отчетливи следи: счупена лопата, ръждив търнокоп, парчета от старо зебло, Ранулф намери дори блестяща сребърна монета сред бурените. Корбет се опита да си представи вътрешността на подземието, посочи паднал, очукан надгробен камък и каза:

— Повдигнете го!

Лесно преобърнаха на една страна камъка и пред тях се откри дупка, широка достатъчно, за да се вмъкне в нея човек. Корбет се огледа и се засмя притеснено, за да прикрие нервността си. Не понасяше такива затворени места и знаеше какъв ужас ще го обхване, ако се окажеше заклещен или не можеше да се обърне. Сви рамене неловко.

— Страх ме е от такива места — промълви.

Ранулф не чака втора покана, ами коленичи и пропълзя в дупката, Корбет го чу как се придвижва надолу в тунела като лисица, която се връща в дупката си. След няколко напрегнати минути Ранулф се върна, целият в пръст и усмихнат до уши.

— Тунелът се разширява, щом наближите основата на стената.

— А самата стена?

— Само дупка. Явно нашият крадец просто е прокопал път през нея, копаел е в камъка на светлината на малък огън, после изкопаното е изнасял навън в зеблото и е разхвърлял натрошения камък и пръстта между гробовете.

— Били са необходими месеци! — Лимър повтори невярващ.

— Може да се осъществи — отвърна Корбет. — Виждал съм миньори в кралската армия, които са извършвали подобен подвиг срещу стените на замъци. Помни, не става дума за обикновена скала, а за направени от човешка ръка каменни блокове. Веднъж разбити, остава само да се изгребат навън.

— А последния камък? — попита Кейд. — Онзи, който Ранулф раздвижи в подземието?

— Там свършва тунела — отвърна Ранулф. — Ако обаче се вържеш и промушиш крака си, камъкът просто се плъзга навън и встрани. Нашият крадец дори е направил кука, за да го придърпа обратно. Щом веднъж е изблъскан, се открива естествен отвор към подземието и кралската хазна.

Корбет огледа запуснатото гробище.

— Имаме си работа с човек, който вероятно е работел нощем. Започнал е оттук, прокопал е меката глина, докато не е стигнал до основата на стената. После е копаел през зидарията, вероятно си е помагал с огън и е изнасял натрупаното при работата си в торби. Справил се е и с последния камък, измъкнал го е, поставил е халка в него и е направил кука, за да го издърпва и намества обратно. Крадецът си прибира няколко от кралските съдини, но истинската му цел са онези торби с монети — писарят се огледа наоколо. — А те вече са изчезнали.

Корбет потърка лицето си с ръка. Щеше му се тези предположения да се окажат верни. Оставаха още два проблема. Първо, крадецът? Без съмнение е Падликот, но къде беше този човек? И по-важният въпрос — къде беше откраднатото? Корбет стисна устни с пръсти. Второ, въпреки че прикритият живот на монасите излезе наяве, все още му липсваха доказателства, които да ги свържат с убийствата. Разполагаше само с драсканиците на една старица и разказите на едно просещо момче и проститутка от улицата. Корбет въздъхна и вдигна поглед към синьото небе.

— Разбира се — промърмори той. — Има и още нещо, кой ще съобщи на краля…? Тук направихме каквото можахме — каза високо Корбет. — Мастър Кейд, вземете стрелците и сложете охрана на хазната, поставете камъка обратно, намерете зидари и дърводелци от града и направете каквото ви е по силите. Мастър Лимър, искам от теб да забравиш закона! Заведи тримата, които задържахме, в Тауър, за да бъдат разпитвани, но без косъм да падне от главите им, докато не разкажат всичко.

Притеснен от събитията, в които беше въвлечен, войникът плю и поклати глава.

— Сър Хю, двама от тях са свещеници!

— Пукната пара не давам, ако ще да са и епископи! — изрева Корбет. — Отведете ги и направете каквото трябва. Говорим за предателство, човече. Кралската хазна е обрана. Ще протестираш, ако кралят не може да ти плати изработеното, нали?

— Откъде да сме сигурни, че са замесени? — прекъсна го Кейд.

— О, ще разбереш — отвърна му Корбет. — Мастър Уилям може и да не е, брат Ричард и той, но Адам Уорфийлд със сигурност е замесен. Предлагам ти и да претърсиш стаята на последния. Убеден съм, че ще се натъкнеш на повече от чифт скъпи ботуши за езда.

Корбет плесна с ръце.

— Хайде сега, чака ни още много работа.

Лимър и Кейд се отдалечиха забързани. Корбет тупна Малтоут по рамото и младият преносител на съобщения, който наблюдаваше с отворена уста дупката в земята, скочи и примигна.

— Да, господарю?

— Вземи два коня, Малтоут. Най-бързите, които имаме. Трябва да идеш до Уинчестър и да предадеш на краля точно какво видя тук. Ще помолиш негово величество да се върне възможно най-скоро в Лондон. Разбра ли? Имаш ли пари?

Младежът кимна.

— Тогава тръгвай!

Малтоут хукна и Корбет сграбчи ръката на Ранулф.

— Грижи се за себе си възможно най-добре, Ранулф — рече му тихо. — Когато кралят се върне, градът ще забръмчи като преобърнат кошер!

Изчакаха Лимър да сложи стражи около тайния тунел, после се отправиха обратно през земите на абатството.

— Какво ще правим, господарю?

Корбет наблюдаваше стрелците на Лимър, които бързаха напред-назад и с облекчение забеляза новите отряди въоръжени мъже, които пристигнаха от Тауър. Неколцина от послушниците в абатството, от управителите и прислужниците от кухнята се чудеха на задаваните им въпроси, в същото време стрелци с извадени мечове отблъскваха струпали се любопитни зрители.

— Господарю, попитах какво ще правим?

Корбет погледна своя рошав прислужник.

— Имаме нужда да се измием и искам да утоля глада и жаждата си. Затова да се върнем обратно в „Златния турчин“ и да си отдадем заслуженото.

Стисна ръката на прислужника си.

— Впрочем да не забравя, благодаря ти, че влезе в тунела вместо мен. Може и да ми се удадеше да вляза, но се съмнявам, че щях да се измъкна от него.

Ранулф тъкмо щеше да му отговори пиперливо, когато изневиделица пред тях изникна лейди Мери Невил, с пусната черна коса под синия воал и останала без дъх от бързане към тях.

— Сър Хю, мастър Ранулф, какво се е случило?

Младата вдовица спря пред тях, леко поруменяла и с блеснали от вълнение очи.

— Какво се е случило? — повтори тя. — Навсякъде из абатството има войници. Казват, че има арестувани монаси! Хванахте ли убиеца, сър Хю?

Корбет улови малката, бяла ръка на младата жена в своята, вдигна я и нежно я допря до устните си.

— Повече от това, лейди Мери. Засега обаче, нека оставим слуховете да свършат своето.

Поклони се и си тръгна, а Ранулф завистливо крачеше бързо след него.

— О, мастър Ранулф!

Корбет нарочно продължи, когато Ранулф спря и се обърна към лейди Невил.

— Да, лейди Невил?

Младата вдовица го погледна хитро. Повдигна ръката си, Ранулф я хвана и поднесе към устните си с елегантност, на която би завидял всеки придворен. Младата жена се разсмя, издърпа ръката си, обърна се и бързо се отдалечи. Чак тогава Ранулф осъзна, че тя е притиснала към ръката му дребен, златен амулет, на който пишеше „Amor vincit omnia“ — „Любовта побеждава всичко“. Загубил дар слово от изумление, Ранулф остана загледан след нея, докато накрая виковете на господаря му не го изтръгнаха от златния му блян.