Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder Wears a Cowl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Гибелен грях

Издателство „Еднорог“, 2007

Редактор: Мария Станкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978–954–365–018–7

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

След като се върнаха при кръчмата Корбет влезе вътре, а Ранулф остана отвън, за да се измие в големите бъчви с вода близо до коритата за конете. Присъедини се към господаря си, тъкмо когато съдържателят оставяше на масата два подноса с горещо агнешко печено на шиш, с подправки и в гъст сос от кромид, праз и други зеленчуци. Корбет си беше поръчал и малка кана вино, най-доброто, което кръчмата можеше да предложи и докато наливаше в чашите на двамата, похвали Ранулф за смелостта му, който пламна цял от притеснение.

— Разплетохме ли цялата история, господарю? — Ранулф направи опит да отклони посоката на разговора от неговите успехи.

— Не знам. С какво разполагаме, Ранулф? Монаси с непристойно поведение и ловък крадец, който е обрал кралската хазна. Можем да докажем тези факти, по-трудното е да намерим логическата връзка, нишката, свързваща разгулните гуляи в абатството, от една страна, с обира в подземието на кралската хазна; и от друга с убийствата на бедните проститутки в Лондон. Да не забравяме и убийството на лейди Съмървил и отец Бенедикт.

Корбет обра и последните залъци в купата си с костената си лъжица, след което я уви в кърпа и я прибра отново в кесията си.

— Единственото, което ни е известно, е, че има връзка, но един добър адвокат ще докаже, че в основата на предположенията ни има повече дупки, отколкото в рибарска мрежа. Още повече, че не знаем кой е крадецът.

— Трябва да е Падликот?

— О, да. Ние мислим така, ние знаем, че е той. Ти знаеш. Аз — също. Ние сме сигурни в това — натърти Корбет — и все пак нямаме доказателства. Кой е Падликот, къде е Падликот? Нямаме отговор на тези въпроси.

Взе чашата си с вино, задържа я и я разклати.

— Отгоре на всичко не знаем самоличността на убиеца.

Отпи голяма глътка, а прислужникът му го наблюдаваше с любопитство — Корбет беше известен със своето въздържание.

— Притеснен ли си, господарю?

— Да, Ранулф, притеснен съм, защото когато кралят ми поиска обяснение, ще му представя твърде много проблеми, а ще му предложа твърде малко решения.

— Ти разкри обира на хазната.

— Кралят няма да даде и пукната пара за това! Ще бъде много по-заинтересован да си върне откраднатото от хазната и да обеси копелето, извършило обира. Не, не — Корбет разхлаби туниката около врата си. — Убийствата не ми излизат от главата, имам два кошмара, Ранулф. Първо, свързани ли са убийствата с абатството? И второ, за колко убийци говорим — двама или дори трима? Убиецът на проститутките, убиецът на лейди Съмървил и загадъчният убиец на отец Бенедикт.

— Забравяш нещо, господарю. Амори дьо Краон, лукавото копеле трябва да има нещо общо с цялата тази гадост.

Погледът на Корбет се стрелна към Ранулф. Думите на прислужника му раздвижиха някакъв спомен и той си даде сметка, че е забравил напълно за своя противник — французина.

— Разбира се — въздъхна той. — Амори дьо Краон. Приключи ли, Ранулф? Добре! Да идем тогава на Кок Лейн.

Прислужникът му се ухили и той поклати глава.

— Не, не, озапти похотливостта си. Искам да останеш пред аптеката и да потърсиш едно малко просяче, облечено в дрехи от груб плат. Заведи го на Грейсчърч Стрийт и му кажи да не изпуска от око къщата на французина. Да дойде и да ми остави съобщение веднага, ако се случи нещо необичайно, да речем: ако пристигне неочакван посетител или започнат приготовления за отпътуване.

Ранулф забързано се отправи да изпълни заповедта. Корбет допи виното си, почувства се силно загрят от него и леко сънлив, напусна кръчмата и се отправи към главната порта на Тауър. Показа пълномощията си на дежурния пазач, прекоси пълния с вода ров, мина под редицата сводове и влезе във вътрешните части, които обкръжаваха централните четвъртити кули. На всяка от портите часовите му искаха парола, но подчинявайки се на писмената заповед на краля го пускаха да продължи. Най-после стигна до вътрешния двор, притихнал в жегата на ранното лято. Корбет успя да види, че строителните работи в Тауър бяха подновени, понеже кралят се страхуваше да не би французите да нахлуят в Есекс и дори по устието на Темза. Около огромни пещи бяха струпани тухли и пясък, накамарени бяха дебели дъбови трупи.

Тауър беше цяло селище с редици от конюшни, гълъбарници, открити кухни, хамбари и кокошарници, всичките струпани покрай вътрешната стена. В единия край, досами измазаните дървени къщи на офицерите от Тауър, имаше малка овощна градина. Корбет подмина огромните каменохвъргачки и стенобойни машини, които бяха в готовност, и беше прекосил наполовина поляната пред Бялата кула, когато го спря офицер с грубо лице. Мъжът все още сричаше дадената на Корбет заповед, когато Лимър внезапно се появи и бързо се намеси.

— Сър Хю — каза той, — разпитът започна. — Поклати глава. — Досега обаче не сме научили кой знае колко.

С жест поведе Корбет надолу по стръмни стъпала, които свършваха до една от стените на Бялата кула и влязоха в една от отбранителните кули. Корбет потръпна: мястото беше с нисък свод, студено, влажно и въпреки че влизаше дневна светлина, бяха запалени факли, които пращяха и поразпръскваха мрака. Усети мириса на влажната земя под нозете си, който се смесваше с миризмата на пушек, горящи дърва, пот и страх. В стаята нямаше други мебели освен грамадни железни мангали, скупчени в единия ъгъл. По стените имаше окачени вериги и белезници, но погледът на писаря бе привлечен от малка ниша и ужасната група там. Корбет се приближи и видя палачите: голи до кръста мъже с парчета плат завързани на челата им, за да не позволяват на потта да се стича в очите им. Бяха приведени над мангалите в поза, която издаваше ревностно старание, а телата им блестяха като намазани с олио. Поставяха и изваждаха от мангалите железни пръти с дръжки, обвити в парцали, за да предпазват ръцете си. Един от палачите повдигна пръта, подухна на нажежения връх и се насочи към тъмната ниша. Мъжът каза нещо полугласно и Корбет чу писък. Той се приближи и видя Адам Уорфийлд, брат Ричард и иконома Уилям само по бричове, вдигнатите им ръце бяха приковани с белезници към стената. Палачът отново зашептя, изсумтя и допря желязото до плътта, която се загърчи ужасно, веригите задрънчаха по стената. Донесоха още нажежено желязо, последваха още прошепнати думи от писаря, който седеше на столче и записваше дословно всичко казано. Проклятие, писък, вик — така продължаваше разпитът. Корбет се извърна.

— Сложете край на това, Лимър! — просъска той. — Веднага сложете край! И кажете на писаря да се присъедини към нас отвън.

Корбет излезе на чист въздух.

— Иисусе! — произнесе хрипливо. — Избави ме от тези ужаси!

С пресъхнало гърло седна на един от дървените трупи, щеше му се да не беше пил вино. Наложи си да се успокои като поседи на зелената трева под чистото синьо небе и да забрави ужасите, на които стана свидетел. Лимър и писарят дойдоха при него. Писарят беше плешив, топчест и червендалест мъж, който май обичаше истински работата си и гледаше на жестокостите, които трябва да наблюдава лично като на отвратителна житейска необходимост.

— Признаха ли затворниците? — попита Корбет.

Лимър повдигна рамене.

— И да, и не — беше плахият отговор на писаря.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да направим равносметка, сър Хю. Брат Ричард може да бъде обвинен само в пиене на вино и в престъпване на някои монашески обети. Беше сплашен, но не и изтезаван. Настоятелно препоръчвам да бъде освободен.

Корбет втренчи поглед в наситено сините очи на писаря и кимна.

— Съгласен съм. Задръжте го обаче до вечерта, после го предайте на епископа на Лондон. Има ли друго?

— Икономът, Уилям ъф Сенч, е виновен за големи престъпления срещу краля.

— Нищо друго?

— Търпение, сър Хю. Призна също, че познава добре известния престъпник Ричард Падликот. Също така мастър Уилям има известни познания за крадците, тъй като неговият брат е пазач на тъмницата в Нюгейт. Уилям се сближил с Падликот и заедно са планирали да се обогатят за сметка на всички ни.

Пазачът облиза устни.

— Преди да ме попиташ, сър Хю, според признанията на Уилям, не разполагаме с точно описание на злодея Ричард Падликот, с изключение на приказки за черни коса и брада, и как непрекъснато е бил с качулка.

Мъжът повдигна рамене.

— Както и да е. Ако щете вярвайте, според признанията, икономът и мошеникът обикаляли из двора на абатството. Видели как слугите, които прислужвали на монасите по време на хранене, внасят и изнасят сребърни съдове от манастирската трапезария и алчността им се събудила — писарят се изсмя тихо. — Споходени били от щастливата идея, че среброто може да стане тяхно. Една нощ подпрели стълба на стената на трапезарията и си осигурили богата плячка от съдини, които отнесли и продали.

— И никой не открил липсата им?

— Ами — писарят се усмихна мрачно — няма нищо необичайно. Болен стар абат, липсва приор.

Хвърли поглед към Корбет.

— Да, сър Хю, и на мен ми мина през ума същата мисъл. Наистина се чудя, дали на добрия приор не са помогнали да премине в страната на сенките. Както и да е, стигаме до Адам Уорфийлд. Забелязал е изчезването на среброто. Научил също и за гуляите, давани от Уилям в двореца, помолил да го включат в тези нечестиви събития или щял да иде право при краля. Мастър Уилям и Падликот се съгласили. Уорфийлд получил една трета от парите, които спечелили от продажбата на среброто и златото от абатството. Тогава ги завладяла блестящата идея да оберат кралската хазна — писарят намести снопа пергаменти в ръката си — Обмислили добре плана си. Преди шестнайсет месеца Адам Уорфийлд обявил, че гробището не е в границите на абатството. Засели в изобилие семе от коноп, който расте бързо и Падликот се заел с прокопаването на тунела. Преди десетина дни успял да се промъкне в хазната, не търсел сребърни и златни съдове, добрият ни пазител на светата утвар ги продал.

Писарят се усмихна.

— Подозирам, мастър Корбет, че в града ни има златари, които са съвсем наясно, че среброто и златото, което са придобили, е крадена собственост.

Млъкна и Корбет подсвирна невярващо през зъби.

— А кога Падликот е копаел в тунела?

— По думите на Уорфийлд, нощем, но тъй като гробището е било безлюдно, понякога и през деня.

Корбет закри ръка с уста.

— Мили Боже! — възкликна той.

— Сър Хю — попита Лимър, — какво има?

Корбет само поклати глава. Не му се щеше да си признае, че вероятно е видял Падликот, защото си спомни работещия гърбом към тях стар градинар, с лице закрито от качулката, при първото си посещение в абатството. Какъв ти градинар, помисли си горчиво Корбет, ами мастър Падликот в едно от хитроумните си предрешавания.

— Какво още? — остро запита той. — Имат ли какво да ни кажат за Падликот?

— Не, мошеникът е бил господар на мрака. Винаги той се е свързвал с тях и никога не им е казвал къде е отседнал. Бил е там или много късно, или много рано и е изчезвал без думица към когото и да било. Понякога е идвал редовно, друг път е отсъствал със седмици.

— Ами откраднатото злато и сребро?

— Получавали са дела си, но естествено лъвският пай е бил на Падликот.

— А убийствата?

— А! — писарят поклати глава. — Отричат да са участвали в убийство, било то на лейди Съмървил, отец Бенедикт или проститутките от града.

Писарят измъкна паче перо иззад ухото си и потупа пергамента.

— При все това — додаде обнадеждено той, — Уорфийлд е убиец. Вече е толкова Божи човек, сър Хю, колкото и плъховете в кралските подземия. Присъствал съм на много разпити.

Корбет се вгледа в неумолимите очи и напълно му повярва.

— Присъствал съм на много разпити — писарят продължи упорито, — Уорфийлд е убиец. Извършил е убийство. Убеден съм, че има пръст в смъртта на приора. Знаете как става, нали, сър Хю? Който веднъж е убил, ще убие и втори път.

Писарят нави пергамента.

— Нищо повече — заключи той упорито — не мога да ти кажа.

Усмивката му беше мрачна.

— Разбира се, все още не сме приключили с брат Адам.

Корбет му благодари и дребничкият човек се заклатушка обратно към своите задължения.

— Какво още можем да направим? — попита Лимър.

— Вече казах да предадете брат Ричард в ръцете на църквата. Разпитвайте Уорфийлд. Искам и известие от шерифите и водачите на гилдиите. Нека, в името на краля, щателно се претърси целия град. Да търсят за сребърни и златни съдове, които носят кралските отличителни знаци и да докладват за появата на наскоро сечени монети. Нека шерифите ми донесат събраните сведения в къщата ми на Бред Стрийт. Ясно ли е?

Корбет изчака войникът да повтори дословно нарежданията, сбогува се с него и напусна Тауър.

Когато стигна до Бред Стрийт, Ранулф беше приключил със своята поръчка. Мейв не беше вкъщи, а заедно с дъщеричката им и дойката Ана бяха отишли до една от сергиите в Корнхил. Затова потиснатият и уморен Корбет се качи на горния етаж в спалнята си. Изрита ботушите си и легна на копринената покривка в червено и бяло. Ту потъваше в съня, ту се пробуждаше, а съзнанието му беше измъчвано от страшни кошмари, изпълнени с изтезания, вървящи трупове на млади момичета с прерязани от ухо до ухо шии, изпълнения с ненавист поглед на Адам Уорфийлд и гръмовния гняв на неговия царствен господар. Корбет се пробуди и впери поглед в украсата на стената, изобразяваща танца на Саломе пред Ирод. Защо ли Мейв я е окачила там? Раздвижи се рязко, обърна се и се замисли за смъртта на последната проститутка, Хоуиза. Защо ли е била убита по това време? Корбет очакваше следващото убийство да бъде извършено някъде в средата на юни. Замисли се за лейди Мери Невил и нейната сладка усмивка, същата като на първата му съпруга. Корбет потъна в по-спокоен сън, от който го събуди Мейв, надвесена над него и разтърсваща го за рамото.

— Хю, Хю, вечерята е готова!

Корбет се прозя и отпусна краката си на пода.

— Хайде, писарю! — настоя Мейв с шеговита строгост. — Излежаваш се, а работата чака. Още повече, че масата е сложена и яденето е готово.

Настойчивостта на Мейв най-накрая извади Корбет от мрачната му потиснатост. Освен това съпругата му беше решила, той да участва в определени семейни задължения. От управителите на имението им в Лейтън, Есекс, бяха дошли писма. Искаше да обсъди приготовленията за престоя на лорд Морган. Ще се освободи ли Хю от задълженията си? И Корбет, по настояване на съпругата си, прекара следващите няколко дни в къщата си. Забавляваше се с пеленачето Елинор. Седеше в градината си със своя иконом Грифин и преглеждаха сметките на домакинството, и за пореден път направи опит да предупреди неудържимия Ранулф относно любовната му среща с лейди Мери Невил. Ранулф обаче беше напълно преобразен и Корбет виждаше промяната: червенокосият му прислужник сега беше наконтен, косата му старателно пригладена, елека, чорапите и ботушите му бяха най-хубавите, които можеха да се намерят в Чийпсайд. Корбет тайно се усмихваше на щедростта, с която Ранулф втриваше в кожата си ароматни масла. Мейв се забавляваше всеки миг, а когато Ранулф нае трупа музиканти, за да направи серенада на лейди Мери, тя се смя до премала.

Омаята на домашния уют бе нарушена от Малтоут, който се завърна от Уинчестър. Беше нервен и пребледнял, когато Корбет и Ранулф го срещнаха в личния кабинет на писаря във Върховния съд.

— Предаде ли на краля моите сведения?

— Да, господарю.

— Какво направи той?

— Измъкна камата си и ако там не беше лорд дьо Варен, щеше да я хвърли по мен.

— После какво стана?

— Повечето мебели в стаята бяха изпотрошени. Кралят грабна боздугана от стената и започна да чупи всичко пред погледа си. Господарю, мислех, че не е на себе си. Проклинаше и крещеше. Каза, че ще обеси всеки проклет монах в абатството.

— Ами мен?

— Теб ще заточи на остров Лънди, ще те лиши от всички почести и ще те остави на хляб и вода.

Корбет изпъшка и седна на стола. Гневът на краля беше страховит и вероятно Едуард мислеше всяка дума, която изричаше, поне докато не се успокоеше.

— Сега какво?

— Напуснах Уинчестър същата вечер. Кралят беше в двора на двореца и крещеше заповеди на носачите, конярите, войниците и прислужниците от двореца. Трябваше да се подреждат сандъци, да се товарят коне, да се разпратят съобщения. Утре сутринта ще бъде в Шийн и настоява за присъствието ти там.

Корбет улови как Ранулф злорадо се ухили.

— Ще дойдеш с мен, Ранулф! — озъби му се той и измърмори. — Мили Боже! Утре е кралят, а вдругиден — лорд Морган! Повярвай ми, Ранулф, права е светата ни майка Църквата, когато казва, че само глупаците бързат към женитбата.

— Какво ще правим, господарю?

Радостта на Ранулф от ужаса, обзел първите хора в кралството, се стопи. Освен това той винаги беше нащрек що се отнася до краля и ако видеше, че службата на неговия господар „Кисела физиономия“ бе изложена на опасност, той щеше да направи всичко по силите си, за да го предпази. Корбет се загледа през прозореца. Слънцето залязваше и той едва долавяше звъна на градските камбани за вечерня.

— Ще излезем — рече той. — Ще се държим като трима гуляйджии, ще пием ейл и херес[1] и ще се приберем вкъщи с песен. В древен Рим са казвали, че щом ти предстои да умреш, трябва да се насладиш на живота.

Ранулф хвърли поглед към Малтоут и се намръщи. Двамата възнамеряваха да посетят лейди Мери във Фарингдън, но Корбет беше настоятелен, така че грабнаха плащовете и коланите си, измъкнаха се от къщи и поеха нагоре по безлюдната в този час Чийпсайд. Корбет крачеше бързо, сякаш физическото усилие ще разсее лошото предчувствие в душата му за неизбежната среща с краля. Влязоха в кръчмата „Трите рози“ в Корнхил и, докато Ранулф и Малтоут си говореха за какво ли не, Корбет пи, през цялото време мисълта му ровичкаше проблемите, с които се беше сблъскал. Колкото повече пиеше, толкова повече се отчайваше, осъзнавайки, че е доказал само два факта. Първо, че монасите от Уестминстър са нарушили обетите си и, второ, кралската хазна е била плячкосана от най-големия крадец в кралството.

Три часа по-късно, Корбет още по-потиснат, подкрепян и побутван от Ранулф и Малтоут, излезе със залитане от кръчмата и пое по дългия път към дома през потъналите в мрак безлюдни улици. Ранулф вярваше, че господарят „Кисела физиономия“ не беше пиян, ами леко замаян, понеже последния час беше държал реч за неуспеха на браковете между съпрузи от различни прослойки, за възможността лейди Мери да се забавлява с него, като подклажда чувствата му. Корбет вече се беше умълчал, защото си беше спомнил за дьо Краон и се мъчеше да си припомни какво го беше озадачило, когато посети французина. Стигнаха края на Уолбрук и завиха по Бъдж Роу. Пресякоха пенливия поток и щяха да завият надолу по тясна уличка, която вървеше покрай църквата „Сейнт Стивън“. Малтоут вървеше напред и пееше някаква глупава песен, когато изведнъж ги нападнаха мъже с покрити лица. Бяха очаквали Корбет и Ранулф да вървят до младия приносител на съобщения, но понеже нещата стояха иначе, върху Малтоут падна първия удар на изненадващото нападение и шепите негасена вар. Малтоут закрещя в агония от изгарящия плам, предизвикал нетърпима болка в очите му и припадна в мръсотията. Остатъкът от варта засегна косата на Корбет и едната страна на лицето му, както и това на Ранулф, но очите и на двамата останаха невредими. После четиримата прикрили лицата си мъже, всеки с щит и меч, се изплъзнаха от мрака към писаря и неговите спътници. Подминаха свлеклия се на колене Малтоут, който крещеше, че не може да вижда. Изненадани и замаяни, Корбет и Ранулф отстъпиха. После, обезумял от гняв, Ранулф извади меча и камата си и се втурна към нападателите. Те бяха отрепки и побойници, привикнали на странния ритъм на уличните схватки, а не на безумната смелост на Ранулф. Той премаза водача им като го вдигна и го просна на земята. Друг получи удар от камата му в рамото си, притисна ръка към кървящата рана и с олюляване се оттегли нагоре по улицата, докато Ранулф се нахвърли върху третия. Корбет вече беше изтрезнял от виното и също се включи в боя, когато четвъртия нападател се съвзе. Действието на стълкновението се местеше. Корбет и Ранулф предпазливо се приближаваха, биейки се гръб в гръб. Мечовете и камите им проблясваха, докато цялата улица не се огласи от дрънчене на метал, стържене на ботуши и задъханото дишане на биещите се мъже. Ранулф за пореден път бясно се хвърли напред в боя, със съзнанието, че все още покрилият очите си с ръце Малтоут отчаяно се нуждае от помощта му. Нападателите бяха получили своето и като същински сенки се стопиха в тъмнината. Ранулф прибра меча си в ножницата, докато Корбет продължаваше да размахва меча си срещу ранените им, но все още силни противници. Крещейки проклятия към тях, писарят изведнъж осъзна безполезността на своя плам и се върна при Ранулф, който беше клекнал в мръсотията и люлееше Малтоут в ръцете си, докато се мъчеше да махне ръцете му далеч от очите.

— Горкият проклетник е сляп! — изкрещя Ранулф. — Ти си виновен, проклети писарю! Ти и твоето сълзливо настроение. Трябваше да идем до Фарингдън!

— Млъкни! — грубо му отвърна Корбет.

Корбет коленичи до Малтоут и дръпна ръцете на младежа далеч от лицето му. На слабата светлина на уличката успя да види, че кожата около очите му изглежда сякаш е била посипана с пясък, а в същото време очите му бяха зачервени и от тях течеше бистра течност. Корбет се втурна обратно нагоре по Уолбрук, затропа по вратите, докато един от стопаните, по-смел от останалите, отвори. Довлякоха Малтоут до осветеното преддверие и пораженията на очите му ставаха все по-видими с всяка кана вода, която Корбет изливаше върху тях, за да ги очисти от варта. Стражата, четирима войници и член на градския съвет, разтревожени от шума, дойдоха на Уолбрук. Корбет им каза да се разкарат и да не досаждат, освен ако не искат да помогнат. Градският съветник успя да набави два коня. Помогнаха на Малтоут да се качи и Корбет препусна нагоре по Бъдж Роу към Уест Чийп, после по Шембълс към Нюгейт, толкова бързо, колкото позволяваше състоянието на ранения. Ранулф ги следваше. Малтоут пъшкаше и стенеше, а Ранулф крещеше към него да не пипа очите си.

Не спряха, чак докато не стигнаха в „Сейнт Бартолъмю“. Потънали в пот и мръсотия, затропаха по вратата и закрещяха името на брат Томас. Пуснаха ги да влязат, а послушници помогнаха на Малтоут да слезе от седлото. Излезлият от църквата брат Томас дойде тичешком и отведе младия вестоносец. Корбет и Ранулф останаха да чакат в дългия и празен коридор. Зад здравата и залостена врата чуваха как крясъците на Малтоут се примесваха със спокойния глас на брат Томас и кротките успокоения на послушниците, които забързано носеха купи с вода и подноси с билки и мехлеми. Корбет се умори от назиданията на Ранулф и легна на пейката, за да подремне, докато прислужникът му кръстосваше напред-назад. Той изпрати по един послушник съобщение на Бред Стрийт и зачака брат Томас да се погрижи за очите на Малтоут. Вече беше съмнало, когато лекарят излезе.

— Не, не можете да го видите — заяви уморено. — Изпи чаша вино с приспивателно и ще спи до пладне.

— А очите му? — извика Ранулф, сграбчвайки свещеника за ръкава. — Загубил ли е зрението си?

Лекарят внимателно се освободи.

— Не знам — промълви той. — Водата, която сте излели върху лицето му е предотвратила по-нататъшните увреждания. Почистих кожата му и варта от очите му, засега това е всичко, което мога да направя.

Ранулф се обърна и заблъска с юмруци стената на коридора.

— Корбет — продължи брат Томас, — трябва да тръгвам. Ще те държа в течение.

Корбет сърдечно стисна ръката му, улови все още проклинащия Ранулф за лакътя и го изблъска навън от болницата.

На излизане срещнаха послушника, който се връщаше от Бред Стрийт.

— Съобщих на лейди Мейв — заяви той. — Тя се разтревожи. Иска да се връщате веднага.

Корбет му благодари и продължи пътя си. Бяха извървели половината от улицата, водеща към Нюгейт, когато Корбет чу послушника зад себе си.

— О, сър Хю! Сър Хю!

— Какво има, братко?

— Когато си тръгвах от дома ти, бях спрян от едно хлапе, което подскачаше нагоре-надолу като дяволче от ада. Каза ми, че има съобщение за теб.

— Какво е съобщението?

— Каза, че французинът е приготвил багажа си за заминаване.

— Това ли е всичко?

— Да, сър Хю.

Послушникът забърза обратно. След съвсем скорошния гняв, който все още проблясваше в очите му, Ранулф беше враждебно настроен и затворен в себе си. Вдигна един камък и го метна колкото можеше по-далече надолу по улицата.

— Защо се случи всичко, господарю?

Корбет само стоеше, без да помръдва, загледан в послушника.

— Зададох ти въпрос, господарю?

— Знам, Ранулф, но задръж лошото си настроение за себе си. Вероятно нападателите са ни причаквали цяла вечер. И да бяхте тръгнали към Фарингдън, те пак щяха да ви чакат там. Доколкото мога да преценя и вкъщи да си бяхме останали, може би щяха да нападнат и къщата.

— Кой е изпратил кучите синове?

Корбет се усмихна леко.

— Малтоут е в добри ръце. Лейди Мейв знае къде сме. Хайде да закусим. — Той посочи малка кръчма „Масата на Флетчър“, която отваряше рано, за да обслужва месарите и касапите, които работеха в Шембълс. — Малко храна и разреден с вода ейл?

— Малтоут е на легло ни жив, ни умрял! — злобно отвърна Ранулф.

— Известно ми е — отговори му Корбет. — Трябва обаче да помислим. Дьо Краон се готви да заминава. Подозирам, че той е изпратил нападателите.

Ранулф сви рамене и позволи на Корбет да го преведе от улицата в тихото голямо помещение на кръчмата. Сънливи прислужници и бледи момчета — готвачи им донесоха пресни пайове и кани с ейл. Корбет нареди на Ранулф да спре да мърмори, да седне, да се храни и да пие, а сам се опитваше да си припомни всяка подробност от срещата си с дьо Краон. Поне Ранулф стана по-поносим.

— Господарю, какво те кара да мислиш, че дьо Краон стои зад нападението?

— Ранулф, ти беше в къщата на французина на Грейсчърч Стрийт. Направи ли ти впечатление нещо необичайно?

— Беше доста мръсно и порутено. Помислих си, че е странен избор за дом на пратеника на френския крал. Имам предвид, господарю, че улиците около нея бяха затрупани с купища отпадъци, въпреки че колите за боклука стояха празни.

Корбет едва не се задави с парчето пай, което ядеше.

— Разбира се — промълви.

Картините нахлуваха в съзнанието му: срещата с дьо Краон и дьо Ньовер, старият градинар в гробището на Уестминстърското абатство, тиха улица, празните, изоставени коли за боклук, Падликот в Париж и после в Лондон.

— Слушай, Ранулф! Бързо! Имаш да свършиш две задачи. Наеми кон и иди до кметството. Кейд ще е там. Кажи му, че началникът на пристанището на Темза трябва да спре всякакво корабоплаване. Нека всички войници от града да се съберат на ъгъла на Теймз Стрийт. Трябва да са там до един час.

Сграбчи халбата от ръката на Ранулф.

— Върви, човече! Вероятно няма да можем да сторим нищо за очите на Малтоут, но може да заловим мъжете, наели нападателите!

След тръгването на Ранулф, Корбет седеше и проклинаше собствената си глупост. Беше установил, че хазната е обрана, че стената е умело прокопана в последните няколко дни. Падликот трябва да е работил над този тунел с усърдието на земеделец, който разчиства нива, без да бърза и редовно през последните месеци. Повечето от сребърните и златни съдове са останали недокоснати, бяха твърде обемисти и се набиваха на очи, за да бъдат изнесени и продадени незабавно. Вероятно крадците са решили да си поделят плячката, Уорфийлд да вземе сервизите, а Падликот парите. Корбет прехапа устни и бавно се изправи на крака. Но, чудеше се, не бяха ли обемисти и набиващи се на очи и торбите с монети! Падликот можеше да ги прибере, но нали ако започнеше да ги харчи, със сигурност щеше да остави следи? Къде появата на такова количество нови монети не би привлякла вниманието…? Разбира се! Корбет простена, грабна плаща си и бързо излезе от кръчмата.

Бележки

[1] Вид слабо вино. — Бел.прев.