Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder Wears a Cowl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Гибелен грях

Издателство „Еднорог“, 2007

Редактор: Мария Станкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978–954–365–018–7

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Корбет и Ранулф изчакаха Кейд да си събере вещите. Излязоха от кметството и се спуснаха по Кат Стрийт, местата около Олд Джуъри и тъмната, внушителна църква „Сейнт Лоурънс“. Пред малката порта на гробището се бяха насъбрали хора. Повечето от зяпащите бяха от градската паплач и се гавреха с окован мъж, продавал некачествена тетива. Негодната му стока беше струпана на камара и гореше под носа му. Главата на бедния нещастник стоеше заклещена между дървените дъски и той трябваше да диша лютивия дим, който възпаляваше очите му, а устата и носа разраняваше. От време на време крещеше обиди към мъчителите си, после се задушаваше в кашлица, а главата му се удряше о дъските.

Корбет и спътниците му си проправиха път през навалицата и влязоха в запуснатото гробище. Кейд се отправи към дома на свещеника, потропа на вратата и заговори с някого отвътре. След малко се появи ниска, пълна фигура с огромна връзка ключове в ръката си. При вида на закръглената снага, руменото лице и типично женската походка на свещеника, Корбет предупреди с очи Ранулф да се държи прилично, понеже си личеше, че отецът е отдаден повече на сладостите на земния живот, отколкото на спасението на душите. Яркозелената му наметка беше обточена с катеричи кожи, а на китките и пръстите му проблясваха евтини украшения. Искрящите му очички гневно проблеснаха към Корбет. Представянето беше пропуснато. Вместо това свещеникът отвори малката кожена торбичка, която носеше и от нея измъкна три напоени с оцет и билки гъби.

— Ще ви потрябват — каза троснато свещеникът и подаде по една на всеки. — Вървете след мен.

Заобиколиха църквата и стигнаха до продълговата колиба без прозорци. Свещеникът отключи катинара на вратата и ги подкани да влязат.

— Наслаждавайте се! — той внезапно спря. — Ще погреба тази окаяница след час. На поличката вдясно от вратата ще намерите свещ.

Корбет пръв влезе в тъмнината и веднага усети вонята на разложението. Беше доволен, че има гъбата и че стомахът му е здрав. След като използва прахан, за да запали свещта обаче, лицето на Ранулф стана зелено и Корбет му нареди да изчака отвън.

— Не обръщай внимание на плъховете — провикна се свещеникът. — Ковчегът е на дървена маса в средата.

Корбет държеше свещта високо, и въпреки неудобството, сянка на съчувствие премина през него при вида на самотния, дървен сандък. Проклинащият полугласно Кейд повдигна незакования капак и отвътре се показа тялото на жената, което представляваше отблъскваща гледка. Виждаше се, че е трябвало да я погребат още когато са я открили, пък и никой не си беше направил труда да подготви тялото. Бялото й като вар лице изпъкваше на треперливия пламък на свещта, кожата й вече подпухваше, тялото й се подуваше от гниенето. Корбет оглеждаше дългата кървава рана, която разсичаше гръкляна. Запушил нос и уста с една ръка, Кейд повдигна роклята на нещастницата. Корбет хвърли поглед на обезобразеното тяло, обърна се и повърна току-що изпитото вино. Олюлявайки се стигна до вратата, а след него на слънце с побеляло лице излезе и Кейд. Корбет хвърли и гъбата и свещта в краката на свещеника.

— Дано Бог се смили над нея! — едва продума между пристъпите на гадене. — Тя е нечия дъщеря, нечия сестра.

Изведнъж се сети за невръстната си дъщеря Елинор. Някога масата от накълцана плът, която преди малко беше видял, е била гукащо в люлката невръстно дете.

— Бог да й е на помощ! — повтори Корбет.

Приклекна на един крак и с опакото на ръката избърса устата си. Ранулф донесе кана с вода от къщата на свещеника и без да му иска позволение, поля на Корбет да измие лицето и ръцете си. След това писарят се изправи, погледна гневно свещеника и отвърза кесията си.

Подхвърли две сребърни монети към свещеника.

— Дръж, отче! — избъбри Корбет. — Искам да има опело. За Бога, преди да я погребеш, поръсете ковчега в смес от оцет и розова вода и покрийте трупа с бял покров. Вероятно е водила мизерен живот. Смъртта й е била ужасна. Заслужава малко достойнство.

Свещеникът побутна с върха на високите си обувки сребърните монети.

— Няма да го направя — изписка той.

— Ще го направиш и още как! — изрева Корбет. — Ще намериш кой да го направи, ако ли не — а аз ще проверя какво си свършил — лично ще се погрижа да те махнат от тая служба. Чувам, че негово величество кралят се нуждае от военни свещеници в Шотландия.

Надвеси се над вече изплашения свещеник.

— Казвам се — изсъска той — сър Хю Корбет, пазителя на тайния печат, приятел и съветник на краля. Ще направиш каквото искам от теб, нали така?

Надутостта на отчето се спихна като спукан мехур. Той закима и вдигна сребърните монети. Без да го чака Корбет се запъти обратно към малката порта на гробището, където поспря при вързаните там коне, за да поеме дълбоко въздух.

— Който и да го е сторил — кимна с глава към църквата, — трябва да е и зъл, и покварен.

Кейд, на когото явно още му се повдигаше, само промърмори и поклати глава, а Ранулф изглеждаше като да е видял призрак. Тръгнаха по Поултри. Стомасите им още се бунтуваха. Вървяха покрай вонящите тезгяси и качетата на кожарите, които седяха с ножове в ръце, остъргваха мазнината от животинските кожи преди да хвърлят готовите парчета в качетата с вода.

Посъвзелият се Ранулф подсвиркваше обидно на чираците, които потопени до кръста газеха накиснатите кожи в огромни каци с вода. Някои от чираците на свой ред го ругаеха, но жлъчта на повечето се изливаше върху мъж, окован от стражарите за стълба на една от кожарските сергии. Увесената на шията му табела гласеше, че предишната нощ този скандалджия се е мотаел пиян между къщите на кожарите и е мяукал като котка. Обидно подмятал, че някои кожари вместо истински кожи пробутват котешки на пазара.

Най-после Корбет и спътниците му стигнаха Мърсъри, където застаналите зад сергиите търговци се надвикваха, че имат дантели, панделки, шапки, броеници, гребени от чемширово дърво, мелнички за черен пипер и конци за шев. На минаване през покритото тържище в Уест Чийпсайд, заради подкараните през Шембълс към кланиците в Нюгейт крави, те едва владееха конете си. Животните като да усещаха надвисналата над тях орис и дърпаха въжетата на вратовете си. Усетили паниката им, конете цвилеха от страх. По-нататък близо до Нюгейт касапите бяха затрупани с работа, калдъръмът беше почервенял от кръв, съсиреци и слузеста карантия. Прекосиха Нюгейт, летният повей разнесе отвратителните зловония от тъмницата и противната воня от помийната канавка, която минаваше покрай него.

— Зловонна сутрин — измърмори Кейд.

Посочи с пръст градския канал — гъмжило от умрели плъхове, кучешка и котешка мърша, човешки останки и гниещи сред застоялата вода отпадъци от тържищата. Кейд шеговито смушка Ранулф в ребрата.

— Не криввай от правия път — предупреди го той. — Шерифите имат намерение да накарат всички престъпници от градските затвори да чистят канала, да изгребат целия боклук и да го изхвърлят в морето.

Унесен в мисли за трупа, който току-що беше огледал, Корбет спря на Флийт бридж да си купи черпак прясна вода от търговците на вода, които я продаваха от бокали и водни бъчви. Другите двама го последваха и прочистиха гърлата си преди да продължат към Холбърн. Отминаха църквата „Свети Дънстан“ в Уест, хранилището за документи на Върховния съд, продължиха през Темпъл Бар[1], после по широката Стренд[2], която водеше към Уестминстър. Широката улица беше обградена от наскоро измазаните и боядисаните домове на известни благородници; по нея вървяха съдии, адвокати и писари, облечени в блестящите си роби и с бели шапчици[3] на път за и от съдилищата.

Пред лечебницата на църквата „Света Богородица от Ронсевал“, близо до село Чаринг, Корбет се полюбува на прекрасния резбован кръст, който неговият височайш господар беше издигнал в памет на своята многообичана съпруга Елинор[4]. По-нататък по пътя завиха и съгледаха пред себе си кулите, фронтоните и богатата каменна украса на Уестминстърското абатство и дворец. През малка странична порта в северната стена влязоха в земите на краля, абатството се извисяваше от дясната им страна, а наблизо беше църквата „Сейнт Маргарет“ — вклинена между градините на абатството и тези на двореца — красива, въпреки ръждясалата бесилка насреща им, която хвърляше сянка и върху великолепието на абатството, и на двореца. Зидарите — които бяха прекъснали работа, щом надниците им от хазната бяха секнали — я бяха сковали надве-натри.

Кейд посочи на север, към другата страна на абатството.

— Ей там — каза той, — сред малка овощна градина ще откриете развалините от къщата на отец Бенедикт, а — махна с ръка — зад църквата на абатството е катедралният съвет, където се събират „Сестрите на света Марта“. Да идем ли първо там?

Корбет поклати глава.

— Не. Първо ще посетим двореца и ще се видим с иконома, възможно е той да ни каже нещо повече.

Кейд се намръщи.

— Управителят е Уилям Сенч. Обикновено е пиян и не е в състояние да ти каже ден ли е или нощ. Знаеш как е, сър Хю, щом котката я няма, мишките танцуват.

Въведоха конете си в двора на двореца. От няколко години кралят не беше идвал в двореца си и личаха следите на запустението: из двора растяха бурени, капаците на прозорците бяха затворени, вратите залостени, конюшните празни, а цветята в лехите прораснали. Някакво куче изтича и залая насреща им настръхнало, накрая Ранулф прогони мелеза. Близо до хазната, която гледаше към прорасналите градини покрай реката, откриха намръщен слуга и го изпратиха да потърси Уилям Сенч. Същият изникна на най-горното от стъпалата, които водеха към църквата „Сейнт Стивън“ и Корбет изруга полугласно. Видът на Уилям Сенч отговаряше точно на същността му — роден и завършен пияница. Имаше изпъкнали и изцъклени като на риба очи, ъгълчетата на устата му висяха като да цивреше, а носът му аленееше. Беше много грозен мъж с рядка коса и изпъкнало чело. Вече беше надигнал чашката, но щом разбра кой е Корбет, се опита да си придаде смел вид — отговорите му бяха кратки и груби, но продължаваше да гледа встрани, сякаш му се щеше да се скатае някъде.

— Не, не — каза с раздразнение. — Нищо не знам за „Сестрите на света Марта“. Срещат се в абатството, но с тамошните работи — мрачно добави — се разпорежда абат Уенлок, той е много болен.

— Тогава кой дава нарежданията?

— Ами, има само петдесет монаси и повечето са стари. Приорът Роджър почина, та пазителят на светата утвар Адам Уорфийлд дава разпорежданията.

Мъжът пристъпваше от крак на крак, като за собствено успокоение. Притеснението му нарасна, когато от едната му страна застана Кейд, а от другата Ранулф.

— Ела, ела, мастър Уилям — благо му се подигра Корбет. — Ти си важен служител, а не някаква придворна муха. Има и други въпроси, които бихме желали да обсъдим с теб.

— Какви?

— Ами най-вече смъртта на отец Бенедикт.

— Нищо не знам — изломоти управителят.

Корбет леко го подръпна за предницата на покрития с лекета елек.

— Това е — каза той — последната лъжа, която ще изречеш пред мен. Вечерта на дванайсети май, вторник, ти си видял, че къщата на отец Бенедикт гори.

— Да, да — светнаха очите на Сенч.

— И как стана това? От двора на двореца къщата не се вижда.

— Не можах да заспя. Излязох на разходка. Видях пламъците и пушека и ударих камбаната за тревога.

— И после?

— Има малък кладенец между дърветата. Донесохме ведра, но пламъците бяха силни.

Устните му провиснаха, от което още повече заприлича на уловен шаран.

— Щом потушихме огъня, претърсихме стаите. Отец Бенедикт лежеше точно зад вратата.

— И държеше ключ в ръка, така ли?

— Точно така.

— Друго нещастно обстоятелство?

— Нямаше.

— А знаеш ли как е почнал огънят?

— Отец Бенедикт беше стар, може да е изпуснал свещ, светилник или пък причината да е искра от огъня.

— И ти не забеляза нищо подозрително?

— Абсолютно нищо. Повече от това не мога да ти кажа. Адам Уорфийлд може да ти е по-полезен.

След тези думи управителят се обърна и хукна като заек, който изведнъж е съзрял лисица.

Корбет погледна Кейд, вдигна вежди и се върна през страничната врата в земите на абатството, а заместник-шерифът се смееше гръмогласно на Ранулф, който имитираше говора и кривенето на управителя.

Огромното здание на църквата на абатството, с каменни озъбени грозни фигури по капчуците и видения от ада, се издигаше пред тях. Корбет ги загледа, впечатлен от вещината с която скулпторът ги беше изобразил. Под тържествуващия на Страшния съд Христос отвратителни демони водеха прокълнатите, за да бъдат сварени в грамадния казан с врящо олио, в който дяволите ръгаха нещастните изгубени души с копия и мечове, както правят готвачите, когато варят парчета месо. Корбет дочу шум и погледна наляво към огромното и пусто, старо гробище. Тревата и конопът бяха високи към метър и половина, но Корбет видя стар градинар, който се мъчеше да очисти гробовете.

— Сър — извика Корбет, — тежка задача имаш.

Мъжът се поизвърна и погледна Корбет с воднисти очи. Беше мръсен и дори по бузите имаше кал.

— Така е — отвърна градинарят с твърдия говор на селяните, като потропа по запуснат надгробен камък. — Клиентите ми обаче не възразяват.

Корбет с усмивка се загледа в извисяващите се над гробището огромни сгради.

— Това ли е катедралният съвет?

Кейд кимна.

— И подземието е отдолу, така ли?

— Да.

Корбет внимателно оглеждаше дебелите основи и здравата гранитна стена.

— Разкажи ми отново за начина, по който може да се влезе в тайното подземие.

— Зад катедралния съвет — каза Кейд — е манастирът, но в подземието се влиза само през врата в югоизточния край на църквата на абатството. Вече казах, че вратата е запечатана. Тя води към коридор с нисък свод и стръмна поредица от стъпала. Стъпалата са потрошени. За да се слезе в тайното подземие, при златото, трябва да се използват други стълби. — Кейд присви очи. — Вече ти го разказах, защо ме питаш отново?

— Мислех си за тайното съобщение на отец Бенедикт. Чудех се, дали предупреждението му не се е отнасяло за хазната. Дали не е видял нещо?

Кейд поклати глава.

— Съмнявам се. Вратата към хазната е запечатана, залостена и заключена, и дори някой да успее да проникне вътре, ще се нуждае от специални приспособления, за да се добере до средата на подземието. Пък и се съмнявам, че благочестивите братя ще позволят някому да се измъкне от тайното им подземие с торби със злато.

Корбет се съгласи с неохота и те се запътиха към главните сгради на абатството. Послушник със сълзливи очи, който си влачеше краката, се погрижи за конете им, после ги поведе надолу по покритите с плочи ходници към стаята на Адам Уорфийлд. Още щом го видя Корбет усети неприязън към пазителя на светата утвар. Той беше висок, костелив, твърде дребнав, с дълъг крив нос и присвити, с увиснали краища устни. На Корбет му мина през ума, че под рошавите вежди, очите му гледаха лукаво и притеснено. Уорфийлд изтънчено замаха към тях за приветствие с дългите си костеливи пръсти, предложи им ейл и хляб, които Корбет отказа, въпреки негодуването на Ранулф. Обзети от неудобство тримата седнаха на една пейка, като ученици в класна стая, а пазителят на светата утвар, прикрил ръце в широките ръкави на кафявото си расо, се беше нагласил на висок стол насреща им. Изглежда доста свеж, помисли си Корбет, твърде е спокоен, не прилича на човек, натоварен с управлението на голямо абатство. Разговорът им тръгна несвързано. Корбет попита за здравето на стария абат, който в действителност беше прикован на легло и поднесе съболезнованията си за скорошната кончина на приора Роджър. Адам Уорфийлд не показа никакво вълнение.

— Изпратихме известие до Рим — гласът му беше дрезгав. — Но досега не сме получили разрешение да изберем нов приор — усмихна се с пренебрежение. — Но правя каквото мога.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Корбет.

С усилие се опита да понесе лицемерната усмивка върху лицето на монаха, затова се огледа из неприветливата, оскъдно обзаведена стая. Усещаше, че Уорфийлд е двуличен, забеляза кристалчетата фина захар по тъмното монашеско расо, очертанията на петно върху масата, оставено от чаша за вино. Писарят беше убеден, че този монах също като свещеникът от Сейнт Лоурънс Джуъри угаждаше на стомаха си.

— Ами смъртта на отец Бенедикт? — попита рязко той.

Адам Уорфийлд застина.

— Вече разказах на мастър Кейд — простена монахът. — Бяхме събудени в нашето спално помещение от мастър Уилям — иконома. Направихме каквото можахме, но от къщата останаха само зидовете.

— Не ти ли се струва странно — продължи Корбет, — че в деня на своята смърт, отец Бенедикт е изпратил до Кейд съобщение, че става нещо ужасно, нещо твърде светотатствено? Питам те сега Адам Уорфийлд, какво толкова се случва в абатството на краля, че така е разтревожило този възрастен и благочестив свещеник?

Пазителят на светата утвар дълбоко въздъхна. Корбет долови миризма на вино.

— Нашият господар, кралят — продължи Корбет, — беше дълбоко привързан към отец Бенедикт и каквото и да го е притеснявало, сега то интересува мен. Повярвай ми, ще удовлетворя своето любопитство.

Свещеникът беше загубил своето хладнокръвие, пръстите му потрепваха върху кафявата му роба.

— Отец Бенедикт беше възрастен човек — запелтечи той. — Въобразяваше си разни неща.

Протегна мършавата си шия и внезапно Корбет забеляза избледняващ морав белег от дясната страна на врата на монаха. Как така, зачуди се Корбет, ръкоположен свещеник и монах от Уестминстър има следа от любовна игра на врата си? Погледна отново и се увери, че следата не беше от порязване или одраскване при бръснене. Корбет се изправи и се загледа през ромбоидния прозорец.

— Какво знаеш за „Сестрите на света Марта“, брат Адам?

— Това са дами, благочестиви и отдадени на вярата, които се срещат в нашия катедрален съвет всеки следобед. Молят се, занимават се с благодеяния, най-вече посветени на уличниците и проститутките в града.

— Одобряваш ли това, което вършат?

— Разбира се, че го одобрявам.

Корбет се поизвърна.

— Потресе ли те смъртта на лейди Съмървил?

— Естествено.

— Научих, че е работила в перачницата. Какво точно е правила?

Корбет се взря през рамо в свещеника и отбеляза как е пребледняло лицето му. Дали по челото му нямаше капчици пот, зачуди се Корбет.

— Лейди Съмървил переше и най-вече се грижеше за покривките: тези за престола в олтара, тези за олтара, за други църковни одежди, както и за монашеските раса.

— Знаеш ли какво е искала да каже лейди Съмървил с думите „Cucullus non facit monachum“?

— Расото не прави монаха? — свещеникът леко се усмихна. — Неприятелите ни често използват тези думи, с които искат да кажат, че не е достатъчно да носиш свещенически одежди, за да бъдеш монах.

— Така ли е? — обади се Ранулф. — А ти съгласен ли си, братко?

Уорфийлд му хвърли презрителен поглед, а Корбет потропа с пръсти по перваза на прозореца.

— Значи не знаеш какво е имала предвид?

— Не, нямам почти никакви отношения със „Сестрите на света Марта“. Имам си достатъчно работа. Понякога ги срещам в катедралния съвет, но това е всичко.

— Така, така, така! — Корбет се върна при пейката. — Изглежда в Уестминстър никой нищо не знае. Прав ли съм, братко? И така иска ми се да видя три неща: първо, къщата на отец Бенедикт; второ — вратата към тайното подземие и накрая — „Сестрите на света Марта“. Казвате, че се срещат всеки следобед, така ли?

Пазителят на светата утвар кимна.

— Тогава, скъпи ми братко, да вървим. Да започваме.

Излязоха от сградата на абатството и Уорфийлд ги поведе през прорасналите градини към малка овощна градина.

— Какво става тук? — прошепна високо Ранулф. — Това е абатството на краля, домът на краля и въпреки това, за нищо не се полагат грижи.

— Грешката си е на краля — измърмори Корбет. — Твърде е зает с дела в Шотландия, та да притисне папа Бенедикт за правото да проведе избори. Отведе прислугата от Уестминстър, а в хазната му няма пари, за да се плаща на зидари или градинари. Не мисля, че знае колко зле е положението. Ще бъде просветлен, щом приключим работата си.

— А останалите нехаят — додаде Кейд. — Състоятелните ни съграждани гледат на Уестминстър като на село, а епископите на Кентърбъри и на Лондон са предоволни от неговия упадък.

Овошките оредяха и пред тях се откри заградено пространство с потрошена ограда, сред което се издигаха черните руини от къщата на отец Бенедикт. Корбет бавно обиколи около сградата. Не беше построена от преплетени пръти и кал, ами от камъни, обработени от каменоделци, иначе щеше да се е превърнала в тлееща купчина. Корбет разгледа каменната рамка на прозореца, поставен високо на стената, на около два ярда над зеленчуковата градина.

— Това ли е единственият прозорец? — попита той.

— Да.

— А покривът със слама ли беше покрит или с плочник?

— О, беше покрит с червени плочи.

Корбет отиде до входната врата, която все още подозрително висеше на железните си панти. Беше дъбова, около два инча дебела и подсилена с железни шини.

— Има само една врата, така ли?

— Да! Да!

Корбет я бутна настрана и влязоха в опушената, разрушена къща, смръщили носове от вонята на изгоряло дърво и застоял пушек. Вътрешността на къщата беше напълно обгоряла, варосаните някога стени — оголени и почернели. Каменното огнище в насрещния край се беше превърнало в трошащи се отломки.

— Скромно място — измърмори Корбет. — Леглото на отец Бенедикт трябва да е било в отсрещния край, нали? Близо до огнището. Така ли е?

Уорфийлд кимна.

— Вероятно тук се е хранел, спял и работил?

— Да, мастър Корбет, има само едно помещение.

— Ами пода бил ли е покрит?

— Вероятно с тръстика.

Корбет отиде до близкия ъгъл и разрови пепелта на пода. Издърпа няколко стъбълца и ги разтри между пръстите си; да, бяха тръстикови, а и вероятно са били много сухи и е било лесно да пламнат.

Корбет застана в центъра на помещението и загледа стената до прозореца, където огънят беше вилнял и превърнал дървената рамка на прозореца в тъмна мека пепел. По стената имаше дълбоки черни следи от опустошителните пламъци. Корбет отиде до огнището и останките от дървеното легло. Постоя за кратко, без да обръща внимание на нетърпеливото мърморене на своите спътници и поразрови пепелта с крак.

— Донеси ми пръчка, Ранулф!

Слугата му забърза към овощната градина и донесе дълго парче от тисово дърво, което беше окастрил с камата си. Корбет започна да рови в пепелта. Продължи да дълбае в отъпканата пръст, съсредоточен върху линия, която идваше направо от прозореца, после се върна при другите, които стояха близо до вратата.

— Отец Бенедикт е убит — заяви той.

Монахът простена.

— Точно така, братко Адам. Ще ми разкажете ли пак какво се случи, когато се опитвахте да потушите пламъците?

— Не можехме да се доберем до вратата, горещината беше много силна. Хвърляхме кофи с вода по стените и през прозореца. Друго не можехме да направим.

— Ами после?

— Пламъците отслабнаха и ние разбихме вратата.

— Все още ли беше заключена?

— Беше, но пантите й бяха хлабави.

— И открихте обгорялото тяло на отец Бенедикт, така ли?

— Беше вътре, а мъртвата котка лежеше до него — пазачът на светата утвар поклати глава. — Не разбирам как е бил убит. Вратата беше заключена, ключът беше само един. Отец Бенедикт едва ли е отключил и поканил някой, който да запали пожара, после да си тръгне и да заключи след себе.

Монахът се усмихваше победоносно, като да беше направил някакво блестящо умозаключение.

— Убиецът не е влизал — отвърна Корбет. — Ако пожарът е започнал от огнището, там щяха да са най-силните пламъци. Но погледнете стената под прозореца и стената отсреща. И двете са силно обгорели, а също и линията на пода между тях. Пожарът е започнал в средата на стаята. Ето как се е случило: някой е метнал гърне, или мях с мазнина — много чиста мазнина, защото изгаря напълно и е трудно да се открият следи. Хвърлил го е през прозореца в средата на стаята. Гърнето или мехът се е пръснал, онзи е хвърлил и прахан или свещ и сухите, напоени с мазнината тръстики бързо са се превърнали в бушуващ ад.

— Разбира се! — възкликна Кейд. — Затова котката не е могла да изскочи през прозореца, бил й е твърде високо, а подът под прозореца е бил напоен и е горял.

— А другата стена? — Ранулф се опитваше да обясни видяното. — Обгоряла е силно, заради вятъра откъм прозореца, носел е пламъците нататък.

— Празни приказки! — възкликна монахът.

— Не, не — отвърна Корбет. — Разгледах пода в средата на стаята под тръстиките. Има само отъпкана земя, макар и в пръстта там да има мазни петна, на места е по-слабо обгоряла.

— Но — възрази монахът — отец Бенедикт е стигнал до вратата.

— Да — отвърна Корбет. — Звукът от подхвърленото олио и пращенето на пламъците са го събудили. Той взима наметалото си и ключа, който стои до леглото, хваща котката и се втурва към вратата.

— Ами пламъците на пода?

— Трябва да са били силни, но вероятно все още не са се разгорели съвсем. Отец Бенедикт трябва да е бил отчаян и смело да се е хвърлил през тях, преди да се разгорят напълно и да са подхванали гредите на покрива.

— Откъде знаеш, че ключът не е бил в ключалката? — попита Кейд.

— Иначе отец Бенедикт щеше да остане жив, а убиецът да изработи друг план — Корбет погледна към колана на меча на помощник-шерифа. — Вашата кама, мастър Кейд, е италианска направа, тънка и остра. Мога ли да я взема?

Кейд сви рамене и му я подаде.

— Така — рече Корбет. — Бихте ли излезли всички навън? Ранулф, дръж ръката си под дупката на ключалката.

Спътниците на Корбет, доста замаяни, напуснаха изгорялата постройка. Корбет придърпа плътно вратата, задържа я ловко с една ръка преди да плъзне италианската кама на Кейд в ключалката. В началото камата не помръдваше, затова Корбет внимателно започна да я натиска, докато не чу изненаданото възклицание на Ранулф. Писарят отвори вратата и върна камата.

— Е, Ранулф, какво държиш?

Слугата му показа тънко парченце обгоряло дърво, дълго и заоблено, сякаш издялано от майстор дърводелец.

— Разбирате ли — заключи Корбет, — станало е така, че убиецът е знаел къде отец Бенедикт държи ключа си. В нощта, в която е убил свещеника, той е поставил това парченце дърво в ключалката, тихо е заобиколил до прозореца, хвърлил е вътре гърнето и запален парцал и после се е измъкнал. Отец Бенедикт се е добрал до вратата, огънят го е обгръщал от всички страни, поставил е ключа в ключалката, но тя е била запълнена. Измъкнал е ключа, вероятно е опитал още веднъж, но е било твърде късно — Корбет впери поглед в монаха. — Убиецът не може да е бил преди това тук, защото отец Бенедикт не би могъл да заключи вратата след него, а и самият убиец надали би го сторил. Не, пазителю на светата утвар, отец Бенедикт е убит хладнокръвно. И аз смятам да открия от кого и защо!

Дочуха се стъпки и Корбет се обърна. Нисък, дебел монах, по чертите на чието посивяло лице се четяха тревога и съмнение, бързаше през дърветата към къщата на свещеника.

— Братко Уорфийлд! Братко Уорфийлд! — ломотеше неразбираемо той. — Какво става тук?

Спря се, главата му се въртеше като на врабче, имаше устни с провиснали краища и черни очички, които стрелкаха присъстващите.

— Кои са тези хора? Трябва ли ти помощ?

— Не, братко Ричард! — отговори Уорфийлд.

Дебелият монах мушна палци в украсеното с пискюли въже около кръста си.

— Ами! — възкликна, като оглеждаше помещението. — Според мен ти трябва!

— Махай се, нещастнико! — отвърна му Ранулф. — Това е сър Хю Корбет, пазителят на тайния печат, специалният пратеник на краля!

— Съжалявам, съжалявам — запелтечи дебелият монах, очите му умоляващо гледаха към Уорфийлд.

— Не се притеснявай, братко Ричард — пазителят на светата утвар силно го тупна по рамото. — Всичко тук е наред!

Уорфийлд се усмихна към Корбет.

— Брат Ричард е мой помощник и много ревностно изпълнява задълженията си.

— Чудесно — Корбет щракна с пръсти. — Тогава вие двамата можете да ми покажете входа към тайното подземие.

Преди да се обърне Корбет улови бързите, предупредителни погледи, които си размениха Уорфийлд и неговият дебел помощник.

Бележки

[1] Най-известната изкуствена граница, построена през Средновековието, с цел да регулира търговията между търговския център — Лондон и политическия център — Уестминстър. Намирала се е в близост до църквата на тамплиерите, откъдето е получила и името си. — Бел.прев.

[2] Продължението на Флийт стрийт. — Бел.прев.

[3] Бяла шапка, носена в някои страни от адвокатите. — Бел.прев.

[4] Чаринг е последното от дванайсетте места, на които е почивал ковчегът с тялото на кралица Елинор, преди тя бъде погребана в Уестминстър. Кръстът е наричан „Кръст на Елинор“. — Бел.прев.