Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder Wears a Cowl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Гибелен грях

Издателство „Еднорог“, 2007

Редактор: Мария Станкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978–954–365–018–7

История

  1. — Добавяне

Глава втора

В мрака стоеше и чакаше неясен силует. На процеждащата се през тесния прозорец слаба светлина се виждаше само проблясването на месинговата игла, която силуетът забиваше в малка восъчна кукла. Най-чист пчелен восък, събиран от свещите, които стояха на олтарите в църквите, и от златните и сребърни свещници на най-имотните, беше използван при грижливата направа на високата едва шест инча кукла. Като вещ за изливане на омразата, в направата й имаше вложена много любов. Създателят й беше направил кръглото лице, дългите ръце и крака и стегнатите, вирнати гърди с уменията на резбар. Най-отгоре й беше прикрепено парче дърво, боядисано в оранжево, а привързаният през средата й червен креп стоеше като широка пола. Очите — две малки копчета — невиждащо, но втренчено отвръщаха на погледа на създателя си, който се подсмихваше и за пореден път забиваше иглата в мекото бяло тяло. Силуетът извади иглата, след което старателно преряза врата на восъчната кукла.

 

 

В таванската си стаичка над едно магазинче на Кок Лейн, Агнес Редхард умираше от страх. Не смееше да излезе навън. От дни не си беше купувала храна, а при липсата на клиенти купчинката й от монети се беше стопила. Беше гладна, жадна и толкова самотна, че би си легнала с някого даром, само срещу едната утеха да има кой да й говори или да слуша бърборенето й. Момичето трескаво се обличаше, понеже вярваше, че избавлението й е съвсем близо. Изтегли светлочервената си риза надолу по сладострастното си тяло, стегна кожените ремъци на дървените си налъми и със стоманен гребен, който беше виждал и по-добри времена, разреса разпуснатата си, червена коса. Огледа таванската стаичка.

— Боже! — промълви. — Искам да изляза от това място.

Стаичката се беше превърнала в затвор от оная нощ, когато прогонена от своя клиент, тя се промъкна по опушената уличка с надеждата приятелката й, Изабо, да й позволи да пренощува на пода. Агнес Редхард проклинаше пекаря, който вместо да я заведе у дома си, грубо се възползва от нея в тъмния ъгъл на улицата, плати й само половината от обещаното, а после я изгони с ругатни и заплахи, че ще извика стражата.

Агнес беше тръгнала по Олд Джуъри и спря тъкмо когато покрита с качулка фигура се измъкна крадешком от къщата, в която живееше Изабо. Това й се стори странно, но в тъмния вход на магазина зърна лицето и се засмя, а после забързано заизкачва стълбите твърдо решена да подразни Изабо. Чак по средата на пътя се подхлъзна на стичащата се от прерязаното гърло на приятелката й кръв. Несекващите й писъци събраха цялата улица. Въпреки всичко Агнес си държа езика зад зъбите. Беше видяла лицето, но не можеше да повярва, че някой, толкова благочестив ще извърши такова жестоко убийство. Затова Агнес купи паче перо и парче пергамент и изпрати спешно съобщение в Уестминстър. В отговора си нейният благодетел й казваше да иде до малката църквица близо до Грейфрайърс[1]. Агнес грабна дрипавата си наметка и изтича по стълбите. Навън хлапакът с мърляво лице, на когото беше платила пени, за да наблюдава вратата, се ухили и й махна.

— Няма никакви непознати, мистрес! — извика то.

Агнес се усмихна и момчето се зачуди какво ли не е наред, та проститутката не си е изрисувала лицето. Не можеше да разбере защо тя се крие в стаята си и му плаща пари, за да я предупреждава, ако идват разни непознати. Момчето я изгледа как се отдалечава, после се изкашля и изхрачи. Каквото и да се беше объркало, той се надяваше Агнес Редхард да не разбере, че не е предал съобщението й в Уестминстър. Вместо това беше хвърлил бележката в канала и скрил даденото му от нея пени в кош със сливи, покрити със захар.

Междувременно Агнес се промъкваше през улиците, като профучаваше покрай слепите просяци, които хленчеха за милостиня, както и покрай сакатия с дървени протези, който се дереше, че е видял дявола в Смитфийлд, но никой не му обръщаше внимание. Под издадените първи катове на къщите, сергиите бяха отворени и облечените в кожа чираци предлагаха на висок глас току-що опечено овнешко, говеждо с подправки и пухкав хляб. Агнес подуши апетитните миризми, носещи се от сергиите и стомахът й се сви от глад. В един момент се почувства така замаяна, че трябваше да спре и да постои облегната на някаква врата, докато наблюдаваше как в другия ъгъл на уличката една старица засуква полите си и кляка да пикае. Старицата улови погледа на Агнес и кудкудякащият й смях оголи възпалени венци с жълти, изгнили зъби. Агнес притеснено отмести погледа си, стисна юмруци и отмина.

Продължи по градския ров, пълен с отпадъци и боклуци, труповете на мъртвите котки и кучета гниеха под силното лятно слънце. Зави надясно, надолу по Олдърсгейт Стрийт към Сейнт Мартин’с Лейн, после по уличките, които щяха да я отведат към Грейфрайърс. Помощник-шерифът на селото беше струпал върху маса на висока купчина вещите, задигнати от крадец, който вече беше на път за ешафода в Тайбърн. Различни хора се обявяваха за собственици на едни и същи предмети, последва ожесточена кавга, заради която всички пътища се оказаха затворени. Покрай Агнес минаваше уличен търговец с малка ръчна количка, пълна с хляб, буци сирене и приготвена змиорка. Агнес протегна ръка; трябваше да яде, трябваше да сложи нещо в устата си. Изведнъж дребен хлапак метна умряла, подута жаба в количката. Продавачът я хвана и я хвърли обратно, ругаейки високо и Агнес не пропусна късмета си. Грабна малко парче корав ръжен хляб, бучка сирене и видяла пролука в тълпата, се провря през нея и се спусна по тясна, воняща уличка. Зави наляво и видя пред себе си малка църква. Прииска й се да изкрещи от радост с уста, пълна с хляб и сирене. Беше на мястото и в безопасност. Изкачи се по рушащите се стъпала и се вмъкна в сумрачно преддверие. Съобщението, пъхнато под вратата на таванската й стаичка, не беше многословно: да иде до църквата преди молитвата Angelus[2] и да изчака благодетеля си.

Сви се при основите на една колона и натъпка остатъка от хляба и сиренето в устата си, като дъвчеше последното парче бавно, наслаждавайки се на всеки миг. Чувстваше се по-силна, но и толкова уморена. Клепачите й вече натежаваха, когато чу шепота.

— Агнес! Агнес!

Момичето се изправи, вперило очи в мрака.

— Къде си? — попита.

Никой не отговори. Уплашена Агнес се облегна на колоната. Помисли си, че ако остане там, нищо няма да й се случи.

— Моля те! — каза тя. — Какво става?

Пристъпваше покрай колоната с лице обърнато настрани и открита шия: беше толкова уязвима. Застаналият от другата страна на колоната убиец с едно движение на острия като бръснач нож преряза гърлото й и отне живота на Агнес. С отворени очи, в които се четеше ужас, тя се свлече на твърдия, покрит с каменни плочи под, а убиецът смачка восъчната кукла на топка и повдигна нагоре широкия си ръкав. Постоя няколко секунди над тялото на момичето.

— Сбогом, Агнес — прошепна той. — Може и да си ме видяла, но не разбра, че и аз те забелязах.

 

 

На сутринта след заминаването на Малтоут, Корбет и Ранулф напуснаха Уинчестър. Сам кралят слезе до външната стена на замъка да се сбогува, постоя и си поприказва с Корбет по незначителни въпроси. Сграбчил юздите на коня, кралят се приближи и отправи настойчив поглед нагоре.

— Ще се погрижиш, Хю. Ще сложиш край на убийствата.

— Ще направя всичко възможно, твое величество.

— Що се отнася до Падликот… — измърмори кралят.

— Той е мошеник и един ден ще увисне на бесилката.

— Не е толкова лесно — кралят потупа коня по врата. — Ако се ползва с приятелството на мастър Ногаре, скоро Падликот здраво ще се намеси в делата ни, но — кралят се подсмихна — ще видим какво има да става.

Пусна юздите и отстъпи.

— Предай поздравите ми на лейди Мейв и на малката Елинор. Дръж ме в течение. Ще остана малко в Уинчестър и после ще тръгна на север към Херефорд.

Корбет кимна, потупа коня си и тръгна по тесния, настлан с плочи път, който извеждаше от замъка и продължаваше надолу към града, а Ранулф го следваше с товарното си конче. След час, когато камбаните на Уинчестър звъняха за утринната молитва, преминаха през градските порти и подхванаха лъкатушещите селски пътеки към Стария римски път. Небето беше безоблачно и слънцето се издигаше по него. Корбет забави хода на коня си до раван, наслаждаваше се на топлия и сладък мирис на поле. Селяните бяха наизлезли и работеха по нивите си; по тучните ливади из които растеше иглика, зимзелен и други полски цветя, пасяха говеда и овце. Росата още не беше се вдигнала от живия плет и Корбет слушаше песента на дивите гълъби, кукувиците и дроздовете, скрити високо в тъмната, кадифена зеленина на дърветата. Лисица, захапала едър заек, притича пред тях, стресна Ранулф и отнесе ругатните му.

Спряха за кратко да похапнат бял хляб и разредено с вода вино, които Ранулф беше изпросил от готварницата на замъка. Слугата на Корбет беше раздразнителен, понеже мразеше селото. Ако зависеше от него, нямаше да спира устремен слепешката, чак докато не влезе през Крипългейт[3] и не се окаже изгубен сред блъсканицата, шаренията и смрадта на лондонските улици. Корбет пък беше щастлив. Можеше да изброи сполетелите го дарове: беше се освободил от краля, връщаше се в Лондон и, ако Малтоут си беше свършил добре работата, гневът на Мейв щеше да е позатихнал. При все това виждаше, че Ранулф е нещастен и докато яздеха по пътя, обясни на слугата си причините за тяхното завръщане. Ранулф се отърси от неприязънта си към откритото поле, докато слушаше с широко отворени очи Корбет, а после леко подсвирна през зъби.

— Мътните го взели! — прошепна той. — Някой прерязва гърлата на уличниците в Лондон. Убит е свещеник. А онова френско копеле си вре носа насам-натам.

Ранулф мълчаливо поклати глава.

— Не забравяй Падликот.

Ранулф-ат-Нюгейт се намръщи.

— Как може някой да забрави Падликот? — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш, Ранулф?

— Ами — слугата сви рамене — преди да започна служба при теб, господарю…

— Говориш за времето, когато беше скитник и крадец?

— Не съм бил крадец!

— Да, Ранулф, не беше крадец, да го кажем така: по времето, когато трудно правеше разлика между своята и чуждата собственост.

Ранулф отправи гневен поглед към господаря си. Рядко засягаха въпроса за миналото му. Ако не беше намесата на Корбет, Ранулф щеше да увисне на бесилката, а мъртвото му тяло до бъде хвърлено във варниците близо до Чартърхауз.

Корбет му смигна.

— Прощавай, Ранулф, докъде беше стигнал?

— Ами из бардаците и кръчмите на Съдърк — сборища на крадци около Уайтфрайърс[4] Падликот беше легенда. Можел да влезе в която и да е къща, да отключи всеки катинар на сандък. Твърдяха, че даже можел да обръсне човек, докато спи.

— Някой знае ли как изглежда?

Ранулф се загледа в бавно кръжащия над полето ястреб.

— Не. Едни казват, че е нисък и дебел, други го описват като висок и слаб. Един разправя, че е червенокос, а друг — че косата му е черна. Говори свободно латински и може да те убеди, че черното е бяло, че ти си мошеник, а аз — почтен човек. Но не може той да е отговорен за убийствата на проститутките.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо подобно се случи в Лондон, когато бях момче. Имаше някакъв мъж — майка ми знаеше името му, но аз съм го забравил — мразел жените, ходел по проститутки, но единственият начин, за да получи наслада, бил да ги пребива. Добре, но нещата се влошили. Накрая успявал да получи удовлетворение единствено, ако ги удуши.

— Луд човек — отбеляза Корбет.

— Напълно луд. Обикалял улиците на Съдърк облечен в червена роба. Доста уличници убил, преди да започнат да го преследват и да го заловят.

— Какво се случило с него?

— Майка ми гледала как го варят жив под бесилките близо до дома на епископа на Или. Разказвала ми е, че пищял часове наред. Такъв човек е и нашият убиец, не е Падликот.

Корбет потръпна и зарея поглед. Дьо Краон беше едната част от въпроса, ами този безумец? Помисли си за Мейв и лошото му предчувствие се засили. Щом започне гонитбата, ще бъдат ли тя и малката Елинор в безопасност? И защо, чудеше се Корбет, лудият убиваше вече и уважавани дами? Имаше ли вероятност да е убил и стария свещеник?

Продължиха без да си говорят, по обед спряха в кръчма, а късно през деня, като използваха кралските си разрешителни, получиха чисти легла и солидна храна в малък манастир извън Андовър, досами гъстата гора.

Късно на следващата сутрин влязоха в Лондон по Ред крос през Крипългейт и се спуснаха по градските улици. Ранулф на мига се отпусна и впери светнали очи в готвачите, предлагащи пред гостилничките хляб, ейл, вино и говежди ребра. На ъгъла на Кат Стрийт група певци — момчета от местната кръчма, изпяха игрива песен. След всеки стих странник с обжарено лице говореше за църквата във Витлеем и стълба, на който се опряла Дева Мария.

— Същият — викаше разказвачът, — си остава влажен от времето, когато тя се е опряла на него и колкото и да го сушат, по него продължава да избива влага.

На ъгъла на Уест Чийп Корбет се спря да послуша разгорещен проповедник.

— Проклет да е този град! — дереше се мъжът с блеснали като горящи въглени очи. — Проклети да са уличниците, които умряха! Сами си навлякоха присъдата!

С очи, светнали от лудостта, проповедникът гневно се вгледа в Корбет и Ранулф.

— Сатаната сам се грижи за делата си! — изкрещя той. — Отначало храни избраниците си с мръвки, извадени от устата му, като да са му най-скъпите, после се обръща срещу тях, подгонва ги и ги разкъсва като свирепо куче, поглъща ги в нечистата си, черна паст както много други сочни мръвки.

Корбет огледа изпосталялото лице на мъжа. Луд като този тук ли беше, чудеше се той, убиецът на проститутките, същите като онези, чиито червени перуки съзираше пред себе си в тълпата.

— Да го задържим ли, господарю? — пошегува се Ранулф.

Писарят се загледа в безумеца. Човекът беше сух и жилав като котка и докато крещеше, очите му се стрелкаха като на същински дявол. Плътта по страните и челюстта му беше колкото по страните на отшелник, който живее на хляб и вода от рововете. Изведнъж проповедникът прекъсна обвинителната си тирада, скочи и затанцува странен, налудничав танц.

Корбет погледна към Ранулф и поклати глава.

— Съмнявам се, че този приятел знае къде върви — разсъди той, — какво ли остава да надвие някоя яка мома, да върти умело остър нож или да реже с него.

Продължиха надолу по уличката, слязоха от конете и ги поведоха за юздите им през група дрипави деца, които се въртяха около премазан от каруца мелез. Моравите вътрешности на кучето се бяха изсипали от провисналия му корем. На завоя стражарите бяха заловили човек, незаконно точил вода от Големия водопровод. Караха го да носи на главата си течащо ведро с вода, което те ликуващо пълнеха отново.

Корбет се ухили на Ранулф.

— Хубаво е да се върнеш в Лондон — рече кисело той.

Ранулф решително поклати глава, загледан в пъстрото множество: качулки, плащове и туники във всевъзможни цветове. Тъмноморавото и жълтеникавокафявото на градските управници, златистата коприна на високопоставените благородни дами, вълнените наметки на търговците, отметнати назад, за да разкрият тежки кесии и широки, украсени със скъпоценни камъни пояси. Покрай тях на коне минаха неколцина тамплиери с плащове с големи кръстове на раменете, флаговете и знамената им плющяха от вятъра. Корбет и Ранулф продължиха през Чийпсайд, ускориха ход през насъбралите се млади благородници, които се възхищаваха на глутница стройни, с очертаващи се ребра хрътки за продажба.

Най-накрая излязоха на Бред Стрийт. Оставиха конете си в кръчмата „Червената фуста“. Внимателно прекрачиха стръмната помийна канавка, за да пресекат улицата и се насочиха към градската къща на Корбет. На натоварения с дисагите Ранулф му се щеше неговият господар да продължи, но Корбет се спря и се полюбува на наскоро боядисаната външна порта, направи му впечатление как майсторът е подредил тежки стоманени гвоздеи в гъсти редици, за да я подсили. На останалото Корбет се засмя, Мейв беше наела бояджии, за да пребоядисат трикатната къща и се оказваше, че вместо мазилката да е варосана, а гредите да са в черно — каквато си беше опърничава — Мейв беше наредила мазилката да е черна, а гредите да са бели. Над портата имаше ярко изображение на фамилния герб на Люелин с изправения уелски червен дракон до него.

Спуснаха се по улицата от страната на къщата и влязоха през задната врата. Поздравиха ги двама стари слуги — уелсецът Грифин и жена му Ана. Жената беше служила при Мейв в Уелс и когато Мейв се премести в Лондон след брака си с Корбет, Ана вярно последва своята господарка в „земята на чужденците“, както сама я наричаше. И Грифин, и жена му гледаха на Англия с очите на чужденци, сякаш е земята на Божи гроб, а лондончани за тях бяха демони, превъплътени в хора. Харесваха обаче Корбет и затова двамата възторжено го поздравиха, бързо бърборейки на уелски. Корбет само се засмя, разцелува ги и двамата по страните и им направи знак да не известяват Мейв за неговото пристигане. Обърна се да каже нещо на Ранулф, но слугата му беше пуснал дисагите на пода и изчезнал светкавично. Ранулф имаше голям страх от Мейв и изпитваше благоговение пред не само красивата, но и умна жена, която получава каквото иска, пък има остър като бръснач език. Грифин подозрително погледна Корбет и посочи дисагите.

— Да, да — рече писарят, — ще съм ти благодарен, ако ги преместиш. Ранулф ще се върне. Вероятно е отишъл да види малкия си син.

Старецът поклати глава и свъси вежди, сякаш не разбираше, но Корбет подозираше обратното. Сигурен беше, че Грифин е разбрал всяка негова дума, но настоятелно държеше на уелската си природа и тихо се наслаждаваше на бъркотията, която създаваше. Внезапно Ана, старата дойка на Мейв, го сграбчи за ръка със сериозно лице и занарежда думи, от които Корбет разбра само повтарящата се „Люелин“. Писарят поклати глава с обич, стисна ръцете и на двамата и тихо се запромъква към стаята на горния етаж.

Горе застина, загледан през открехнатата врата. В другия край на стаята седеше Мейв, облечена в червеникавокафява рокля, затворена до врата, със син пояс на кръста и бял воал, прикрепен с накити към русите й коси. Столът й беше близо до огъня. Като видя, че жена му ядно бодеше във везмото си — сигурен знак, че лейди Мейв не е в най-добро разположение на духа, Корбет простена тихо. Тя не понасяше шиенето, мразеше да бродира, но й харесваше да изкарва яда си на най-близкото парче плат, което хване. Въпреки настроението си, тя полугласно си тананикаше, някаква странна приспивна песен от Уелс и в същото време поклащаше с върха на крака си малката люлка до себе си.

Напълно наясно за бурята, която щеше да се разрази, Корбет стоеше и се любуваше на спокойната домашна сцена. Огледа стаята възхитен от начина, по който Мейв беше превърнала помещението на горния етаж във великолепна, дори разкошна стая. Направената от дърводелците дървена облицовка стигаше до средата на високите стени, които нагоре бяха боядисани в бяло. Гоблени в ярки цветове или грижливо изрисувани щитове с фамилни гербове на рода на Корбет и този на Мейв покриваха една част от стените. Не тръстика — червени вълнени килими покриваха пода на помещението; прозорците бяха от стъкло, а част от стъклото беше в блестящи, пъстри цветове. При подновяването на камината каменоделците й бяха изваяли сложна рамка, стояща върху две колони с издълбани върху им дракони, скорпиони и крилати змейове. Корбет се наведе към вратата и усети топло ухание — вероятно от кесийките с треви, които Мейв беше хвърлила в слабия огън. Изведнъж жена му вдигна глава, като да беше усетила, че я наблюдават.

— Какво значи това, жено? — викна Корбет и с ръка отвори вратата. — Прибирам се вкъщи и намирам жена си седнала в пепелищата.

Мейв извика, изпусна бродерията и без преструвки изтича през стаята, а белият й воал се вееше след нея като знаме.

— Хю! Хю! — обви ръце около врата на Корбет и се притисна силно към него, обхвана лицето му с длани и страстно го целуна по устните.

— Трябваше да накараш да съобщят, че си пристигнал — каза високо и отстъпи назад. — Онзи, който наскоро е бил провъзгласен за рицар трябва да спазва определено поведение.

— Значи си чула новостите.

— Разбира се, Малтоут ми разказа.

Корбет преглътна с мъка.

— А другите новини?

Мейв се подсмихна. Корбет я хвана за ръце и я притисна обратно към себе си. Изненада се, че не изглежда ядосана; лицето й с гладка и безупречна кожа не изглеждаше изопнато, нито пък по челото или устните й имаше бразди — знаците със сигурност говореха, че жена му се е успокоила. Устните, които току-що беше вкусил, бяха меки и топли, а очите й гледаха дръзко.

— Не си ли ядосана. Мейв?

— Защо да съм? Съпругът ми току-що се прибра.

— Заради новините.

— Сър Хю — отговорът на Мейв беше престорена изненада. — Дали са ти благородническа титла.

— Мадам — ядно рече Корбет, — няма да идем в Уелс. Няма да видиш чичо си.

Мейв плъзна ръцете си около кръста му.

— Така, така — присмя се тя. — Няма да идем в Уелс — лицето й стана сериозно, — но ще видя чичо си.

— Какво говориш?

— Той ще дойде тук. Вече изпратих Малтоут с поканата.

Лицето на Корбет се вкамени, а цялото му същество искаше да закрещи. Не беше помислил за това: лорд Морган-ап-Люелин тържествено нахлува в дома му като див вятър от планините на Уелс. О, Боже, помисли си Корбет, той ще пристигне, ще пие и ще яде, като за последен път в живота си. Слугите му ще се напиват из лондонските кръчми, стражите ще ги задържат и ще ги хвърлят в тъмницата, когато се опитат да си потрошат вратовете. Очакваха го гуляи и песни по цели нощи, лорд Морган обичаше да пее бурно преди да избухне в сълзи по отминалата слава на Уелс. А на сутринта лорд Морган щеше да става свеж като росна трева и готов да се кара за политиката на Едуард в Уелс. Щеше да предизвиква Ранулф на игра на зарове, а къщата да прогърми от ругатните им, докато двамата с всички сили се стремят да се преметнат един друг. Корбет тежко се отпусна на някакъв стол.

— Лорд Морган ли ще дойде тук? — рече безпомощно.

Мейв се сви до него и сграбчи пръстите му.

— Само не възразявай, Хю. Може и да е див, но остарява.

— Чичо ти — гласът на Корбет беше дрезгав — никога няма да остарее.

— Хю, той ме обича и въпреки нрава си, дълбоко ти се възхищава.

О, всемилостиви небеса, помисли си Корбет. Тъкмо щеше да се противопостави, когато съзря сълзите готови да се отронят от очите на жена му — един от любимите й похвати: приемаш сега, казваше тя, или ще обикалям из къщата като осъдена на клада мъченица.

— Колко ще остане?

— Два месеца.

С други думи — шест, мина през ума на Корбет. Въздъхна.

— Нека лорд Морган да дойде.

Мейв го целуна отново.

— Всички ще сме заедно — прошепна тя с блеснали от радост очи.

Да, унило си помисли Корбет, всички ще сме заедно.

Мейв плесна с ръце.

— Може да го настаним в стаята в задната част на къщата, а слугите му да отседнат в хан или да останат в залата долу.

Корбет стана, улови кичурче от косите на жена си и се ухили.

— Ще съм зает — заяви той и внезапно сграбчи жена си за раменете. — Кралят каза, че си имала посетители, Мейв. Французинът дьо Краон и спътникът му, дьо Ньовер.

Мейв се намръщи.

— Дьо Краон беше очарователен. Да, Хю, знам, че е лисица, но ми донесе шал от чиста коприна, излязла от лионските тъкачници и сребърна лъжица за Елинор.

— Изхвърли ги — ядно каза Корбет.

— Хю, той беше любезен.

— А какъв беше спътникът му?

— Дьо Ньовер ли? — Мейв учудено сви вежди. — Хубав, по-тих от дьо Краон, дипломатичен и приветлив. Хареса ми.

Корбет хвърли ядосан поглед на жена си, после осъзна колко смешен трябва да изглежда.

— Прости ми — промърмори, — но дьо Краон винаги ме изважда от равновесие.

Мейв го хвана за ръка.

— Забрави го тогава, както аз го забравих. Ела да видиш дъщеря си.

Корбет я последва и се взря надолу в невръстната си дъщеричка. Само на три месеца и Елинор вече приличаше на Мейв: красива, нежна кожа и чисти, правилни черти. Той докосна мъничките й пръстчета.

— Толкова са малки! — прошепна.

Бебешката ръчичка беше топла и нежна като сатенена възглавничка. Стисна я леко и завитата с одеялце от разноцветни парчета Елинор се размърда и се усмихна в съня си.

— Всичко наред ли е с нея?

— Разбира се.

Корбет внимателно постави ръка на бебешкото челце, а Мейв нежно го наблюдаваше. Съпругът й, който обикновено беше толкова спокоен, дори студен, изпитваше ужасен страх от това, какво може да сполети детето. Мейв отклони поглед. Колкото и да й се искаше да не е така, умът на съпруга й все още беше измъчван от призраци. Най-ужасният страх — изненадващо за такъв самотник като него — беше да не изгуби най-близките си и да остане сам. Улови ръката му.

— Да вървим — прошепна тя. — Стаята ни е готова. До леглото има вино, хляб и плодове. — Мейв се засмя. — Леглото е постлано с червена коприна — шепнеше тя. — В средата й са избродирани влюбени гълъби — лицето й стана сериозно. — Може би искаш да си починеш? Или да пиеш нещо сладко? Трябва да си уморен от това дълго пътуване.

Корбет се засмя в отговор.

— Извикай Ана — промърмори Корбет, придърпвайки Мейв близо до себе си. — Нека остане с Елинор, а аз ще ти покажа, мадам, колко съм уморен!

Бележки

[1] Францискански манастир в Лондон. Действието в книгата се развива преди събитията, довели до отделянето на Англиканската църква като независима от Римокатолическата, затова и в поредицата истории за Хю Корбет присъстват редица католически обреди и ордени. — Бел.прев.

[2] Католическа молитва, изпълнявана три пъти на ден в съпровод от камбанен звън. Първата молитва е в 6 ч. сутринта, втората на обяд, а третата в 6 ч. вечерта. — Бел.прев.

[3] Крипългейт е порта в защитната стена на средновековен Лондон, дала име и на района извън града, но в близост до нея. — Бел.прев.

[4] Област извън границите на средновековен Лондон, получила името си от съществувалия там манастир на кармелитите, наричани „белите братя“ (white friars), заради белите роби, носени от тях и за разграничаване от „сивите братя“(grey friars) — францисканците. — Бел.прев.