Маги Дейвис
Кристално сърце (16)

16

Емелин беше сигурна, че куриерът ще се опита да се свърже с нея, но за нейно учудване заговори я дългокракият трубадур.

На ливадата под крепостта цареше невероятен хаос, предизвикан от отпътуването на канцлера. Той самият вече се беше сбогувал с домакините си и Фицджулиън препусна веднага след това към полята, където сенокосът бе в разгара си.

Двама мъже от свитата на канцлера тъкмо бяха впрегнали две мулета в една каруца и твърдяха, че са тяхна собственост, което не отговаряше на истината. За щастие Торъл откри на време опита за кражба и въпреки силните протести на лондончани заповяда на неколцина рицари да им попречат да тръгнат.

Емелин позна веднага каруцата, защото беше участвала в шествието на Възнесение и за тази цел беше изрисувана отстрани с облаци и ангелчета.

— Тя е наша — каза на Торъл, който веднага заповяда на мъжете да разпрегнат.

При пътувания на краля става още по-зле — засмя се Жерве Русел, който се беше приближил незабелязано. — Наистина знае се отнапред къде ще живее, а неговите министри, барани и духовници също се държат що-годе прилично там, където са подслонени, но що се отнася до другата част от свитата… вече съм виждал рицарите да се сражават с меч за място за преспиване.

Емелин не каза нищо, защото нямаше нито време, нито желание да подхваща разговор с трубадура. Трябваше веднага да отиде в кухнята, там готвачите си скубеха косите, защото килерите им бяха съвсем празни.

— Милейди… — Не можа да каже повече, защото един слуга на канцлера го дръпна за ръкава.

— Милорд ви търси навсякъде. Иска да пеете за него.

Ръсел се откачи ядосано от човека.

— Моля за разговор с вас — обърна се той отново към Емелин, много изнервена, защото цялата сутрин беше чакала куриерът да се появи и да я пита къде е златото.

— Чух, че сте много изкусна златарка — продължи трубадурът. Все пак Емелин спря. Нима този мъж си позволява да й се подиграва? Можеше да си представи, че лондонските клюкари й се присмиват, защото сегашната господарка на крепостта Морлекс е била омъжена преди за някакъв златар.

— За бога, не ме разбирайте погрешно… аз дълбоко ви уважавам и ако не се надявах, че ще ми помогнете, никога не бих се решил да ви досаждам…

Какво искаше той от нея? Беше с цяла глава по-висок, имаше честно лице с надвиснали дебели черни вежди.

Той я отведе до оръжейницата, където беше много сенчесто.

— Много ви моля… не ми отказвайте. Искам да ви покажа нещо.

Той бръкна с бързо движение в джоба на зелената си кадифена дреха, извади златна верижка с медальон и я сложи в ръката й.

— Вие не подозирате какво означава това украшение за мен. За нещастие се счупи, а не можах да го поправя. Не знаех към кого да се обърна и тогава си помислих за вас…

Емелин огледа медальона във формата на сърце, което проблясваше като бяло-синкаво късче лед. Такива кристали имаше в Бохемия и при испанския двор, както и в Южна Франция, където много ги харесваха. Сърцето се беше отделило от обсипания с рубини златен обков. Украшението беше несъмнено много скъпо и тя можеше да си представи, че повечето придворни дами биха дали мило и драго, за да го притежават.

— Носите го на тази верижка на врата си? — попита тя.

Русел кимна притеснено.

Тя намери мястото, на което кристалното сърце се беше отделило от обкова. С опитна ръка го притисна и го върна на мястото му.

— Камъкът отново ще падне, закрепен е много хлабаво за обкова. Носете украшението много внимателно докато не намерите златар, който да отстрани дефекта.

Русел пое бижуто и я погледна недоумяващо.

— Това ли е всичко?

— Да, но както ви казах, закрепих го само временно. Искате ли още нещо от мен?

Русел я погледна с благодарност.

— Невероятно, наистина невероятно… Не можете да си представите как ругая вече дни наред тая моя несръчност, защото просто не успявах… как да ви обясня, медальонът ми е подарен…

— Препоръчвам ви да го занесете на Бъртрам, в Рексам, той ще фиксира камъка трайно.

— О, милейди, ще съм ви вечно благодарен… — изпелтечи Русел, коленичи пред нея и привлече пръстите й към устните си. — Кълна се, че отсега нататък ще внимавам по-добре… а до края на живота си няма да забравя колко ми помогнахте…

Емелин взе да губи търпение. Изглежда държеше много на дамата, която му е подарила медальона.

— Ако мога да направя нещо за вас, лейди Емелин… готов съм на всичко.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Но сега ви моля да ме извините… — каза тя и избърза към Готселм, който продължаваше да се кара с нахалните крадци, които не искаха да върнат каруцата.

— Тези последните ли са? — попита Емелин.

Готселм кимна.

Емелин гледаше тенджерите, тавите и спалното бельо, с които лондонските пътуващи търговци бяха натоварили каруцата.

— Позволете им в името божие да вземат две завивки, но да оставят няколко от големите тенджери. Срещу тях могат да вземат каруцата — каза тя за голямо учудване на застаналите наоколо.

Повече от щастливи, търговците почнаха да показват на Торъл стоката си. От голямата порта Емелин виждаше пътя към града, по който бавно се предвижваше кортежът на канцлера. Можеше само да се надява, че и предрешеният като трубадур куриер е там. Все още виждаше пред себе си очите му, чийто поглед я пронизваше до мозъка на костите.

 

Като се изключи кратка градушка, времето беше горещо и сухо. Това бяха най-хубавите дни в годината, защото бе жътва. В края на юли идваха тъкачите от Лондон и от Фландрия да купуват овча вълна. Цените, които даваха, бяха толкова добри, че овчарите почти не изтрезняваха. Качеството на житото тази година бе наистина чудесно, защото пролетта беше влажна, но топла. Хората работеха в нивята от зазоряване до късно през нощта.

Емелин мислеше непрекъснато за Магнус. Миналото лято беше му подарила първото му пони, а сега си спомняше колко щастлив и възбуден беше, когато препусна през летните поля. Какви чудесни времена бяха! Момчето ужасно й липсваше. А не знаеше дори къде е. Дали баща му го беше пратил на север, близо до Йорк? Или на юг? Може би в Чепстоу? Беше сигурна, че поне един от рицарите знае къде са отвели Магнус. Но беше безсмислено да задава въпроси, те щяха да останат без отговор.

Странно, но Уолтър сякаш я разбираше и се опитваше да я успокои.

— Момчето наистина е добре, милейди. Господарят му мисли доброто, трябва да го разберете. Може да му позволи дори един ден да ви пише. Защо не помолите съпруга си за това?

Емелин се усмихна горчиво. Какъв смисъл да отправи молба, която със сигурност щеше да бъде отхвърлена?

Тя потъваше от ден на ден все повече в меланхолия, но понякога оставаше с впечатлението, че тъжното й настроение я прави още по-желана за Фицджулиън. Той я използваше всяка нощ, преди всичко, за да задоволи страстта си, но и за да забременее тя най-сетне. Когато Емелин не отвръщаше на нежностите му, той й обръщаше ядосано гръб и заспиваше. Тя лежеше будна с часове, заслушана в шума на млатилките и веселия смях на празнуващите, които пиеха и танцуваха до късно през нощта, въпреки че на другата заран отново ги чакаше тежък труд.

По традиция на първи август се печаха хлябове от новото брашно и се благославяха, защото това носеше късмет. Този ден беше познат сред някои селяни като Самуна, стара саксонска дума. Самун означаваше кръгъл хляб.

Обичайно беше през тези осветени от месечината летни нощи пътуващите търговци да изпълват пътищата с каруците си. През последните две години, откакто Хенри младши се беше възкачил на английския трон, проповедници от Париж и от Италия прекосяваха страната, а също и комедианти и музиканти, италиански търговци, които продаваха дрехи, сарацини, които предлагаха килими, и търговци на кожи от далечния север.

Въпреки всичко горите още бяха пълни с хора извън закона, мъже, които не се бояха да нападат дори пътници, придружени от въоръжени рицари. Двеста конни рицари на граф Херефорд бяха успели да изловят много от тях и да ги обесят в Лемстър. Но не бяха малко и кръстоносците, които се връщаха от Светите земи и се явяваха в крепостта да предлагат услугите си на господаря на Морлекс.

Уолтър и Нийл седяха почти всеки ден в голямата зала, приемаха тези рицари и правеха подбор. При един се оказваше, че е прокажен и се е опитал да го скрие. Друг беше рицар от ордена на тамплиерите и също нямаше никакви шансове да бъде нает от Нийл.

— Към тях съм винаги недоверчив — обясни той на Уолтър. — Все нещо им куца. Дори когато се молят ден и нощ, не го правят, защото се разкайват. А престанат ли да се молят, стана още по-лошо. Тогава можеш да си сигурен, че дяволът ги е яхнал.

Емелин беше в кухнята, когато Джайън, един от гасконците, дойде да я извика в залата.

Господарят седеше до Уолтър протегнал крака и разкопчал ризата заради ужасната жега, тъй че тя можеше да види потните му голи гърди с червени косми. На масата пред него беше отворена тетрадка, изписана със сметки, но погледът му издаваше, че не е разбрал какво означават.

— Викал сте ме? — попита Емелин, застана зад него и погледна отворената страница. По-старите сметки бяха нанесени от Бърнард Нюмарч, по-новите бяха нейни.

Пред масата стояха трима кръстоносци и я зяпаха недоверчиво.

Нийл почука нетърпеливо с пръст по страницата.

Тук би трябвало да са отбелязани и закрити сметки — изръмжа той. — Не мога да се отърва от впечатлението, че изобщо никой не си плаща дълговете.

— Защо искате да платите на тези рицари още сега? Та те още не са започнали да ви служат — каза Емелин.

— Хайде, вижте сама — каза ядосано Нийл. — Нито един не си е платил заема. Проклета сган, човек трябва първо да ги опердаши, та да си ги върнат!

Той говореше за задълженията, останали неизплатени вече повече от година.

Емелин седна на пейката до него. Кръстоносците се спогледаха. Бяха измършавели, а дрехите им целите в кръпки. Само доспехите и оръжието им бяха чисти и лъснати до блясък.

Емелин посегна към малкото желязно сандъче пред Уолтър и го притегли към себе си.

— А за какво трябва да послужат парите, които искате да дадете в аванс на тези мъже? За да си купят оръжие? — попита Емелин, взе перото в ръка и го потопи в мастилото, за да нанесе нова сметка.

— Познахте. И да си купят добри коне. С дъртите кранти, които яздят сега, няма да стигнат далеч.

Емелин отвори сандъчето и надникна в него.

— Вадил сте пари, без да го отбележите в тетрадката — каза тя укоризнено. — Това няма нищо общо с начина, по който хората си плащат дълговете.

Уолтър беше сякаш готов веднага да възрази.

— Не, остави я… това е нейна грижа. Притежава невероятен талант за тези работи, има тетрадка със сметки там, където на жените им е оная работа. Пък и аз трябва да зная какво става.

Кръстоносците избухнаха в силен смях и млъкнаха чак когато Нийл ги изгледа.

— Уолтър ще им плати. След това можете да вземете тетрадката и да ми посочите хората, които ще се наложи да принудим най-сетне да си платят.

Забележката подсказа на Емелин, че отново е останал без пари.

 

През последната седмица на юли по заповед на краля нови петдесет рицари бяха пристигнали в крепостта. Повечето бяха англичани от източните графства. Уолтър ги обучаваше в двора заедно с кръстоносците и гасконците. Още преди първите студове трябваше да отмъстят на принц Кадоуладър.

— Трябва най-сетне да го сложим на място — повтаряше Уолтър, докато обсъждаха с часове разни стратегии. — Трябва да го ударим там, където най-много ще го заболи. Бог ми е свидетел, че си го заслужи. Нашия уелски приятел се фука където седне, където стане, че е успял да ни открадне овцете и да подпали портата на крепостта. Трябва да му го върнем. Всъщност не виждам в това някакъв проблем. По-силни сме от преди, имаме и повече хора. Можем да вземем и няколко души селяни, защото жътвата почти привърши. Мисълта да нападнем Глин Сирог е според мен превъзходна…

Приготовленията бяха вече в разгара си. Оръжейникът работеше дори нощем на светлината на факли. Страховитият шум достигаше чак в стаята горе на кулата, където Емелин лежеше будна с часове, въпреки че бе капнала от умора. Когато огромните ръце на съпруга й почваха да я галят между бедрата, тя ги отблъскваше ядосано.

— Какво ви става? Нещо не е наред? — питаше тогава Нийл и я гледаше изпитателно.

Тя очакваше вечер след вечер той да заговори с нея за Магнус. Искаше от неговите уста да чуе, че детето е добре. Но той не обелваше нито дума, не казваше дали Уолтър е говорил с него за писмото, както й се беше заклел да направи.

Не се случи нищо такова. Той не спомена нито веднъж за Магнус.