Маги Дейвис
Кристално сърце (12)

12

— Но аз не искам да се махам от тук! — извика Магнус, докато тя го дърпаше подире си по тясната пътечка към реката. — Искам да остана тук, майко. Искам да стана рицар.

— Тихо! — измърмори ужасена Емелин. — Да не си си изгубил ума? Отвратителният тип, който ме принуди да се омъжа за него, иска да те превърне в убиец. Той е, освен това и крадец. Открадна ни всичко, което имахме.

Емелин знаеше, че трябва много да бърза. Всеки миг Джосрън или Уолтър можеха да открият, че Магнус го няма. Реши да обясни всичко на сина си по-късно и на спокойствие.

Беше късно и в крепостта вече всички си бяха легнали. Това улесни бягството им. Тук, долу, на брега на реката беше тъмно като в рог, а на всичкото отгоре почна и да ръми. Отвъд уелските планини мълнии осветяваха тъмното небе.

Щеше ли Найджъл Фулър да ги чака? Обзеха я съмнения. Беше толкова погълната да измъкне Магнус от крепостта, че изобщо не й мина през ума, че той може и да ги изостави в беда.

С облекчение видя пред себе си развалините на параклиса. Отново й струваше големи усилия да накара упорития си син да върви с нея.

— Хайде, поразмърдай се най-сетне — прошепна тя. — Трябва да побързаме.

— Но аз не искам. Искам да остана при Джосрън и при Уолтър.

От изоставените развалини се откъсна сянка.

— Господи, човек може да ви чуе отдалеч — прошепна Найджъл.

Той носеше, преметнато през ръката му, дълго кафяво наметало за Емелин.

— Защо доведохте и момчето?

Тя гледаше слисана хубавия младеж.

— Къде са конете? — попита после.

— Носят се разни слухове, че… Фицджулиън му бил баща, а не старият Нюмарч. Ако е вярно, загубени сме. Той ще ни убие.

Емелин се озърна, но не можа да открие никакви коне.

— Сигурното е, че ще ни преследва и ще се опита да ни убие. Страхувате ли се? Трябва да ни придружите само до Рексам. От там ще ни поеме гилдията.

— Госпожо Емелин, има още един проблем… дойдох само аз… останалите не пожелаха. Казаха, че сте вече омъжена… и ако търсите справедливост, трябва да се обърнете към краля…

— Какви ги говорите? Зная, че има кой да ни помогне.

— Само ако оставите момчето тук. Ирландецът може да се задоволи да задържи сина си и да се откаже да ви преследва. Що се отнася до мен… можете да ми повярвате, че съм готов да поема всеки риск, за да ви помогна. Но ми кажете, моля ви, че поне не съм ви безразличен.

— Майко, нека се върнем — замоли се Магнус и я задърпа за ръката.

— За бога, млъкнете и двамата…

Междувременно беше почнало да вали и тя беше вече мокра до кости.

Какво отчайващо положение. Никакви коне, само един влюбен младеж, който иска тя да остави сина си и да избяга с него.

— Подкупих половината крепост, а сега… как да избягаме без коне… пеша няма да смогнем! — каза тя отчаяно, но и ядосано.

Найджъл бързо я настигна.

— Нали знаете колко високо ви ценя. Защо сте толкова неразумна? И къде всъщност искате да отидете?

— Понеже няма брод, ще трябва да минем по моста — каза тя, без да се обръща. — Никой, разберете ме, сега вече никой не може да ме задържи. Не след всичко, което направих, за да изчезна от крепостта. Ще изтичам в града да намеря коне.

— Луда ли сте? Само се обърнете назад. В крепостта вече са забелязали, че ви няма. Спуснали са подвижния мост.

На другия бряг вече се приближаваше група конници, идващи откъм града. Емелин едва ли щеше да повярва на очите си, ако не беше видяла как доспехите им проблясват на лунната светлина.

— Майко, лорд Нийл се връща… — извика Магнус.

Тя сложи с бързо движение ръка на устата на момчето, задърпа го след себе си към моста, като използваше храстите за прикритие.

Рицарят, който яздеше начело на колоната, ги откри на светлината на мълниите. Веднага препусна в бърз галоп към тях. На другия бряг на реката той дръпна юздите на жребеца, за да го спре.

— Какво, по дяволите, правите вие тук? — изрева нейният съпруг.

Вече валеше като из ведро и оглушителни гръмотевици тътнеха в мрака. Магнус се опита да се отскубне, но тя успя да го хване за дрехата.

— Аз няма да се върна! — изкрещя Емелин колкото й глас държи.

Рицарите, придружаващи господаря на крепостта, също бяха стигнали до брега. Един от тях подгони клетия Найджъл, който се опитваше да избяга.

Емелин знаеше, че ще убият нещастния младеж.

— Пуснете го да си върви — замоли тя Фицджулиън. — Не е направил нищо лошо. Искаше само да помогне.

Един от рицарите се наведе хвана сина й за ръката и го вдигна на коня си.

Емелин не можеше да каже кой от рицарите. С доспехите и шлемовете с пуснати забрала те изглеждаха всички еднакво.

— Но чуйте ме… — извика тя.

Съпругът й крещеше заповедите си. Хванаха клетия Найджъл. Лицето му беше окървавено и мръсно, защото един от рицарите го влачеше след коня си с въже.

— Не бива да го наказвате!

Найджъл се опита да се вдигне на крака и да коленичи. Когато Емелин се опита да му се притече на помощ, огромният жребец на нейния съпруг й препречи пътя.

— Дръжте си предателската уста! — изкрещя й Нийл.

Той тъкмо искаше да я вдигне на коня си, но ръката му се вкамени насред движението. Тя видя как кехлибарените му очи се разшириха от учудване.

— Какво, по дяволите… — измърмори той.

После се плъзна от седлото. Рицарите я обкръжиха. Ръцете му в ръкавици я заопипваха, после изчезнаха под мокрите й от дъжда поли.

— Готселм!

Готселм скочи от коня и я хвана здраво.

— Да не сте посмял да ме докоснете — извика Емелин и се опита да се освободи.

— Да я вземат дяволите дано! Просто не можах да я вдигна. Тежка е като чувал с брашно — изруга Нийл и запретна високо полите й.

После откри кесиите със злато, които тя беше навързала за бедрата си. Другите рицари се наведоха любопитно напред, за да не изпуснат нещо от представлението.

— Нищо чудно. Пълни са със злато. — Той се надигна с мъка и я погледна. — Да сте скрила някъде още, мадам? Между циците например? Или в лакомия си скут?

Той дръпна наметалото от раменете й, посегна към роклята и златните копчета изхвърчаха. Емелин усети дъждовните капки върху внезапно разголените си гърди.

От гърлото й се изтръгна яростен вик. Тя се опита да го удари в лицето, но той хвана китката й във въздуха. С другата си ръка той дръпна колана на роклята и един замах я смъкна долу.

Сега Емелин беше вече почти гола.

— Милорд… — каза Готселм и пристъпи напред.

— Проклет боклук… — изкрещя извън себе си Нийл. — Къде е любовникът й? Заловихте ли го?

— Той не ми е любовник — извика Емелин. Нийл подаде на Готселм няколко от кесиите.

— Останалите ще ми подадеш, когато яхна коня — заповяда той на рицаря.

Готселм вдигна наметалото на Емелин и го наметна на раменете й. Тя се остави разплакана мъжът й да я качи на седлото си. Студените му корави доспехи притиснаха гърба й. Тя затвори отчаяна очи. Вече не я интересуваше какво ще се случи с нея. Смъртта щеше да е истинско освобождение. Но какво ще стане без нея с нейния син? И какво бяха сторили тези брутални животни с Найджъл? Беше ли още жив?

— Какво ще правите с мен? — попита тя мъжа си.

— Затваряйте си устата — навика я той. — Пред нас е лагерът на Бекет, любимецът на краля.

Емелин беше забравила напълно за канцлера. Нийл държеше, разбира се, да мине покрай лагера, без да събуди Бекет. Видя палатките под шибащия дъжд, когато минаха покрай тях.

На последния завой ги спря страж на лагера. Когато Готселм му отговори, той вдигна копието си за поздрав.

— Милорд, бог да ви благослови. Надявам се, че ловът ви е бил успешен.

— Да, донякъде — каза Нийл и кимна към пленените уелсци. — Хванахме няколко от пиленцата на Кадуоладър и май ще позабравят да пеят.

Конете изтрополиха по подвижния мост. Вече бяха отворили портата и Уолтър очакваше завръщащите се.

— Милорд, кълна ви се… представа нямах, че тя… — Юмрукът на Нийл го улучи в главата. Господарят на крепостта влезе мълчаливо в двора.