Маги Дейвис
Кристално сърце (23)

23

— Къде, по дяволите, е Уолтър? — изруга Нийл, застанал с разперени ръце, за да може Готселм да му сложи доспехите. — Обикновено е самата точност.

През означената с колчета ливада, на която щеше да се състои турнирът, сега препускаше старият кръстоносец Фициднът и проверяваше дали са изчистили мястото от камъни. Под сянката на едно дърво лагеруваха кралски рицари от Анжу. Денят обещаваше да е много горещ. Слънцето беше изгряло преди малко, но вече беше изсушило капките роса. Уелсците гледаха да са по-далеч от французите и от англичаните и бяха разположили лагера си по-встрани.

За облекчение на всички само шепа уелски рицари щеше да участва в турнира. Споменатият от Херефорд Давид ан Ландро беше един от тях, както и братовчед му Мийфод, който също беше прекарал известно време при двора на Луи. По всяка вероятност Кадоуладър искаше да избегне опасността от нова война, защото имаше слухове, че неговите хора имали намерение да убият всички, които ще се сражават в този турнир.

Самият Кадоуладър тъкмо се беше появил на черния си боен кон. Над току-що лъснатите доспехи носеше черна туника с емблема — сребърен дракон. Той се озърна наоколо, а неговите хора нададоха гръмко „ура!“

Мястото за турнира беше на една ливада край реката, що-годе равна и достатъчно голяма, за да могат да се сражават две групи от по двадесет души мъже. За кралицата и придворните й дами беше изграден отделен павилион. Елинор още не се беше появила, но някои от дамите вече бяха там и си приказваха. Нийл откри сред тях дебелата жена на Честър, но от Емелин нямаше и следа.

Спречкването, което почна, докато той се обличаше, завърши с това, че на нея й прилоша и трябваше да повърне.

Всъщност изобщо не я съжаляваше. Какви бяха тия глупости, че не искала той да участва в турнира. Не разбираше ли, че мъжът няма избор. Славата му на боец просто го задължава да участва.

Тя изобщо не се беше притеснила за неговия крак, както би трябвало да се очаква от една съпруга. Това го ядоса, защото раната още не беше напълно заздравяла и кракът му не бе толкова як, колкото би желал. Вместо това беше разиграла същински театър на тема парите за откуп и го бе навикала, понеже имало вероятност някой уелсец да го победи, а онова, което ще поиска да получи, би означавало за тях пълен финансов крах.

Причина за нейната истерия трябва да беше бебето, или по-скоро фактът, че сега тя вече не можеше да го напусне.

— Къде е младият Уолтър? — попита Херефорд, който тъкмо минаваше оттам.

Нийл си задаваше същия въпрос относно своя иначе толкова точен рицар. Беше пратил един ратай да иде до кулата, в която живееха рицарите, но момчето се беше върнало с учудващата новина, че днес още никой не е виждал Уолтър, а леглото му изглежда така, сякаш не е спал в него.

— Ще участвате ли още в първото сражение? — отговори той с въпрос.

В първия двубой участваха обикновено посветените наскоро в рицарско звание, които искаха да си спечелят първите шпори. По-възрастните поизчакваха на спокойствие и наблюдаваха държанието на новаците и на техните коне.

— Не, във второто, а вие?

— В първото.

Нийл искаше по-скоро да разбере до каква степен може да натоварва крака си. Твърде възможно беше да не е в състояние да издържи целия ден. Освен това следобеда условията ставаха по-трудни, защото човек трябваше да се сражава сред облаци прах. Но къде, по дяволите, се губи Уолтър?

Магнус дотича развълнуван при него, последван от малко задъхания Джосърън.

— Сър! — извика той още отдалеч, но после спря като омагьосан. Възхищението в очите на момчето достави голямо удоволствие на Нийл.

— О, сър! Може ли да ви помогна! Чух, че сър Уолтър е закъснял. Но нали аз бих могъл…

— Виж дали шпорите ми са сложени добре.

Магнус веднага коленичи и прегледа шпорите. Джосрън го гледаше ухилен.

След малко Нийл го отблъсна приятелски настрана. После падна на едно коляно, прекръсти се и измърмори една молитва. Тъкмо ставаше, когато конярят му доведе новия му жребец — Юпитер. Конят бе добър за езда, но още нямаше опит на бойното поле нито в турнир. Нийл се метна на седлото.

— Наистина е малко мързеливичък, милорд — каза конярят. — И доста добродушен, ако може да се каже така.

— Значи точно противоположното на мен — засмя се Нийл, хвана копието си под мишница и пришпори животното.

Юпитер препусна бързо.

На плаца срещна Херефорд, яхнал тъмнокафявия си жребец.

— Е, драги, не се засягай, но аз ще си извоювам Уичърли и петстотин крони отгоре. Между другото… как ти е кракът?

Юпитер протегна шия напред и се опита да ухапе графа по крака. Той препусна с ругатни, а Нийл се засмя подире му. Фициднът беше застанал под кралското знаме.

— Ще участвате ли в първата част? — попита той Нийл.

Нийл кимна и видя, че му махат откъм другата страна на поляната. Знаеше, че Фициднът го следва с поглед. Той нареди с няколко маневри коня си в редицата на другите участници, чиито коне ровеха нетърпеливо пръстта. За щастие откъм тази страна слънцето нямаше да му блести в очите. Някои от рицарите на отсрещната страна си бяха изрисували щитовете. Той разпозна белия кон на граф Честър, глигана на граф Херефорд, сребърния дракон на уелския принц.

— Внимавайте, насред поляната има дупка, която не се вижда, защото е покрита с трева — каза рицар от неговата група.

Секунди по-късно прозвуча сигналът. Нийл дръпна юздите, пришпори Юпитер. С отворена муцуна и протегнат врат жребецът му препусна през ливадата.

Всеки турнир започваше с бой с копия, при който всеки се опитваше да свали съперника от седлото с ловък удар в средата на щита му. Когато копията се счупеха, сражението продължаваше с мечове, а окончателният изход се решаваше в ръкопашен бой. Шест или седем от неговите рицари препускаха, също като него, в първата редица. Противниците бяха и те приблизително толкова на брой. Нийл наведе копието, вдигна щита на необходимата височина и препусна срещу Херефорд. Над поляната се понесоха викове, чуваше се как се трошат копия, конете цвилеха.

Копието на Херефорд се заби с такава сила в щита на Нийл, че за малко не го събори от седлото. Двамата се разминаха в галоп, обърнаха конете и отново се понесоха един към друг.

Рицар на черен кон се втурна изведнъж между тях и развъртя меч. Нийл едва успя да отблъсне с щита удара му. Веднага замахна гневно с меча и отсече голяма част от щита на противника. Двамата мъже се нахвърлиха като диви един срещу друг. Херефорд погледа няколко секунди двубоя им, а после препусна надалеч.

Междувременно на поляната беше станало същински ад. Някои рицари се сражаваха все още на седлата, други вече пеш. Застаналите покрай поляната оръженосци улавяха останалите без ездачи коне.

Юпитер се оказа по-темпераментен, отколкото се беше проявил отначало. С парцали пяна на ноздрите и наведена глава той се приближи към черния кон. Нийл вече беше разбрал кой е неговият ездач. Веднага му стана ясно, че Кадуоладър изобщо не се интересува от турнира, единствената му цел беше да го убие.

Нийл накара жребеца си да се приближи към противника откъм другата страна, размаха меча и улучи уелския принц в гърба. Кадуоладър падна на земята, но веднага скочи на крака. Видя пред себе си огромните подкови на Юпитер и заотстъпва все по-назад и по-назад.

Залитна, но успя да се изправи и наведе меча си надолу — знак, че се предава. Нийл спря коня и сложи за миг меча си върху рамото на облечения в черно рицар.

Двама противници препуснаха покрай тях. Във въздуха летяха снопчета трева. Уелският принц отстъпи встрани и свали шлема. Мократа му от пот коса беше прилепнала към главата, очите му блестяха, изпълнени с омраза.

— Какво ще искате? — извика принцът.

— Вашия кон, оръжието ви и доспехите — отвърна му Нийл. Пари за откуп нямаше да му иска. Не и след кървавата баня в Грин Сирог. Принцът кимна.

Нийл докосна с ръка шлема си. В същия миг се чу сигнала, слагащ край на двубоя. Рицарите се отдалечаваха, препускайки или куцукайки, от поляната. Един кон лежеше убит, измъкнаха друг със счупен крак. Юпитер ровеше нетърпеливо с копита, надявайки се боят да продължи още.

Докато препускаше покрай павилиона, Нийл забеляза, че кралицата още я нямаше. За всеобщо учудване и кралят не се беше записал за участие.

Джосрън и конярите дотичаха при него.

— Е, как ви се стори Юпитер, сър? — попита Джосрън.

Нийл скочи от седлото и хвърли на Готселм юздите. Сложи с много обич ръка върху червената коса на треперещия от вълнение Магнус.

— Тоя кон трябва да е откачил. Наистина, ако щете вярвайте, но се опита да ухапе Херефорд.

— Ние ви видяхме как подредихте уелсеца. Юпитер си свърши добре работата, така мисля. Не чухте ли възторжените ни викове?

Найър нищо не беше чул. Човек, който се сражава на бойното поле, нищо не чува.

— Нещо ново за сър Уолтър?

Фициднът вече подготвяше следващото сражение. Дамите в павилиона си приказваха като възбудени кокошки. Вестоносец с цветовете на краля препускаше към пътя.

Нийл свали шлема. Под доспехите дрехите му бяха мокри. Кракът почна да го боли и той се отказа от мисълта след обед отново да участва. Имаше лошо предчувствие. Второто сражение щеше след малко да почне. Но къде беше кралят? Херефорд и Честър бяха важни лордове и си позволиха да не се отзоват на сигнала.

Бекет си проправи път през множеството и отиде при тях. По израза на лицето му личеше, че нещо се е случило.

Готселм разхождаше коня, за да му се дръпне потта. Нийлс му махна, Джосрън взе и момчето, двамата седнаха на ливадата и Джосрън се зае да му сочи рицарите, които вече се подреждаха за следващия двубой и сега поздравяваха с вдигане на копията.

Бекет го хвана за ръката и го отведе встрани. Какво ли се беше случило? Уелсците бяха на турнира, значи не ставаше дума за тях. Но какво тогава?

— Трябва да поговоря с вас, Морлекс. Да повървим малко, та никой да не ни чуе. Възникна проблем. Последните две нощи кралят спи с едно момиче от града. А вашият рус рицар, мисля, че се казва Уолтър, я е отвлякъл.

 

Малко преди дванайсет по обед кралят най-сетне се появи. Той взе участие в четвъртия двубой за този ден. Сред противниците му беше и принц Кадоуладър. Уелсецът свали от коня му най-напред граф Честър и го принуди да плати доста голям откуп.

През останалата част от деня Честър беше направо непоносим, ядосан от загубата на скъпия си меч и новия си кон.

Крал Хенри бе в отлична форма. Той победи Давид ан Ландро и Гиъбърт. Кралицата я нямаше да поздрави своя съпруг за сполуката.

Откакто кралят беше в Морлекс, всяка нощ му довеждаха ново момиче от града. Елинор беше бясна от това държане. Ако можеше да се вярва на слуховете, тя се канеше да се върне в Лондон. Освен това се беше случило и още нещо невероятно. Момичето, което последно бе преспало при Хенри, беше отвлечено.

Следобеда дьо Лейси и Лондонският епископ, Бекет и Нийл се срещнаха в голямата зала на замъка. Всъщност трябваше да присъства и архиепископ Тиоболд, но той още се бавеше при кралицата.

— Тя иска да го напусне — съобщи Гиъбърт Фолиът и избърса със салфетка потта от челото си. — Кралицата се чувства унизена от общоизвестните изневери на съпруга си. Отвлеченото момиче е било само последната капка върху нажежения камък. Всички можеха да чуят кавгата на господарската двойка тази заран.

— Елинор не отстъпваше на краля и псуваше като коняр, замери го с чаша за вино — каза дьо Лейси.

— Е, кралицата е бременна и като всички жени в нейното състояние е свръхчувствителна — намеси се епископът. — Кралят трябваше наистина да бъде по-внимателен.

— И дори нещо повече — вметна Бекет. — Но ми се струва, че този път не можем да храним подобни надежди. Много съм загрижен за договора за мир с уелсците. Дано Кадоуладър не направи грешката да сметне Плантадженет за глупак. Морлекс, кралят възложил ли ви е да пратите да търсят Уолтър и момичето?

Разговорът на Нийл с Хенри тази заран беше много кратък.

— Не, милорд. И много се съмнявам дали някой знае къде можем да ги търсим.

За Нийл положението, в което се озова, беше всичко друго, но не и забавно. В края на краищата отвлеклият момичето беше негов приближен рицар. Все пак радваше се, че Хенри не го помоли да прати Готселм да преследва двамата бегълци.

Но пък, от друга страна, ако Уолтър му паднеше един ден в ръчичките, яка му душа. Все пак официално предпочиташе да не го забъркват в тази история. Кралят се беше отнесъл много некоректно към него, като не му беше казал нищо за предстоящия мирен договор с уелсците, но що се отнася до Уолтър, изглежда, не беше кой знае колко разгневен. Поне засега.

Но как ли щеше да реагира, ако съпругата му наистина го напусне и с това му отнеме не само половината Франция, но и наследника, с когото беше вече може би бременна?

— Ако се стигне наистина дотам кралицата да тръгне със свитата си за Лондон… боже милостиви, нали ще го разбере цял свят — каза дьо Лейси.

— Боя се, че новината вече се коментира — притесняваше се епископът. — Най-късно до утре заран вече ще е обиколила всички… Нали знаете, господа, колко бързо се разпространяват слуховете. Не бива в никакъв случай да се отнасяме несериозно към всичко това. Става дума в края на краищата не само за мирния договор с уелсците — става дума за цяла Англия, защото ако кралят се раздели с Елинор, тогава…

— Хенри е забранил на жена си да напуска Морлекс — каза Бекет. — Двамата още са заедно. Морлекс, кажете как се чувстваше кралят този следобед след турнира?

— Чудесно, милорд. Той победи уелсеца Ландро и рицаря на кралицата Гиъбърт. С което спечели и значителна сума пари. Хенри изглеждаше в най-добро настроение.

Когато Нийл придружи господата до вратата, Бекет го дръпна настрана, но още преди да успее да каже нещо, Нийл заговори пръв.

— По-добре ще е двамата бегълци да не бъдат заловени, кралят ми даде ясно да го разбера. Той не би желал заради едно момиче, останало една-две нощи в неговото легло, да се стига до обвинение в предателство.

В двора се виждаха само неколцина слуги и стражите.

— Хенри ви обича, Морлекс. Цени вашата преданост… тъй че сега няма от какво да се боите. Но ако става дума за Херефорд…

Двамата се дръпнаха от една каруца натоварена с чували със зърно.

Нийл погледна учудено събеседника си, който се усмихна.

— Не, в момента нямаме никаква нужда тук нито от вашия рицар, нито от момичето. Нали става всъщност дума за нещо съвсем различно… не исках да го казвам пред другите… кралят замисля отмъщение… има вече и нещо на ум, за да се оправи с кралицата. Чисто и просто като обърне острието на копието към нея…

Двамата мъже спряха насред двора пред ковачницата.

— Кралят ще забрани на съпругата си да се върне в Лондон, докато тя не изясни нещо, което вече е предизвиквало скандали. Елинор страда от изневерите на своя съпруг. Той от своя страна я обвинява в същото с нейните трубадури, които са му трън в очите. Най-вече Жерве Русел. Може би сте го видял, при моето първо посещение…

— Русия певец? Но този път го няма, би ми направило впечатление.

— Така е, Русел си отиде. Между нас казано, аз не съм сред любимците на кралицата. Ако щете дори само заради това, че съм приятел на нейния съпруг. Ревнува го от мен, защото аз прекарвам с Хенри толкова много време. Но нали трябва да й е ясно, че църквата ще се противопостави на евентуален развод. Бракът им не може и да бъде анулиран. Освен всичко друго тя е родила на крал Хенрих двама сина, а трето дете, както се говори, било вече на път.

— Милорд, аз…

— Кралят е подарил на Елинор разни бижута и сега настоява тя да му докаже, че са у нея. Тя на свой ред е признала на епископ Тиоболд, че, изглежда, е подарила на свои любимци някои от тях. Но Хенри иска да види тези бижута. Едно от тях, един пръстен, се е появил междувременно отново. Но друго едно… просто не може да се намери.

— Господи, ако Хенри успее да докаже на съпругата си, че е дала подаръците на някой трубадур като залог за любов, положението на Елинор става наистина опасно.

— Става ли дума за бижу, на което да може евентуално да се направи дубликат?

Канцлерът поклати глава.

— Кралят много го е харесвал, когато го е подарил на Елинор, а тя твърди сега, че от самото начало не й е харесвало кой знае колко, та затова го е подарила на Жерве Русел. А той е сега някъде в Испания или може би в Италия. Изглежда никой не може да каже къде по-точно.

— Хенри защо не си отреагира, като я напердаши яко? Това би опростило много нещата, не мислите ли?

— За нещастие Хенри не е мъж, който си разчиства по този начин семейните недоразумения — каза с кисела усмивка Бекет. — Без да говорим за това, че… не може на една английска кралица и херцогиня на Аквитания да й се насини чисто и просто дупето!

Слънцето печеше безмилостно над двамата мъже в полупустия двор. Канцлерът въздъхна.

— Положих такива усилия, за да допринеса за мира с уелсците. Просто не мога да допусна сега всичко това да се провали… заради налудничавите настроения на една жена и неутолимото сластолюбие на краля. Боя се, че всички, които обичат Англия, ще трябва да молят бога да спаси този брак!