Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (5)

Пета глава

Карла се обърна към Люк. Лицето й рязко бе променило израза си и от безгрижното веселие, с което бе отговорила на Тенеси, не бе останала и следа. Очите й излъчваха надежда. Той разбра, че нищо не се бе променило.

— Май още търсиш игла в купа сено, а? — меко попита.

Карла и Люк мълчаха. Гледаха се така, сякаш от последната им среща бяха изминали години, а не часове.

— Ръкавиците са там — с треперещ глас рече Люк и посочи към един шкаф до печката. Не отделяше очи от синьо-зеления й взор.

— Ръкавици ли? — повтори Карла, загледана в извивката на веждите му, чистата линия на устните и загорялата кожа на лицето му.

— Да, ръкавици.

— Аз пък твърдя, че ми мирише на сладкиш — отново се намеси Тен.

— Нямаш ли какво да правиш? — острото попита Люк и отмести поглед от Карла.

— Не. Но ако ми дадеш чаша кафе, ще имам.

Люк гневно изгледа приятеля си, който бе нещо като надзирател на работниците в ранчото. В отговор Тен му се усмихна. Бе доловил ревност в поведението на Люк. Нали само преди миг бе коментирал достойнствата на фигурата на Карла.

Ревността и гневът са лоши съветници, каза си Люк в желанието да се успокои.

— Кафе ли? — Сърцето й се сви. — Забравих да направя…

— Как можа да забравиш кафето? — Люк бе доволен, че има отдушник за гнева си. — И най-големият глупак би съобразил, че след убийствената работа в ранчото, кафето е животоспасяваща напитка! Кафеникът е първият съд, който се слага върху печката, остава там през целия ден и се измива последен. Освен това, наредих вечерята да е готова в шест. Кое време стана? Ако не можеш да се справяш със задълженията си, можеш да си вървиш.

Люк се обърна и излезе от кухнята, преди Карла да успее да отговори. Не й бе говорил така грубо и рязко, откакто я обвини, че не е пораснала достатъчно, за да умее да изрази любовта си към един мъж.

— Хей — обади се Тен, — не го взимай навътре! Тревожи се за черната кобила. Състоянието й се влошава, а ветеринарят не може да разбере какво й е.

Карла издаде неопределен звук и продължи да търси в шкафовете. Не откри нищо. Бе готова да избухне в плач и да зареже всичко.

— По-спокойно, момиченце. Хората няма да умрат от глад, ако почакат малко.

— Кажи това на Люк.

— Добре.

Карла сграбчи ръката му, когато той тръгна през кухнята към кабинета на Люк в другия край на къщата.

— Пошегувах се — бързо изрече тя.

— Аз пък не се шегувам.

Той погледна нещастното лице на Карла и поклати глава.

— Няма и два часа откакто си тук, а вече изглеждаш изтощена. Опитвала ли си да кажеш на Люк как се чувстваш?

— Първият ден винаги е труден.

— Не това имам предвид. Казвала ли си на Люк, че си влюбена в него?

Карла замръзна на мястото си. Понечи да проговори, но от устните й не се отрони и звук. Лицето й бе мораво.

Тен въздъхна.

— Успокой се, Карла. Тук няма човек, който да не знае това, с изключение на Люк. Не мислиш ли, че е време да му кажеш?

— Той знае.

Тен тихо изруга, свали шапката си и прокара пръсти през черната си коса.

— Не е моя работа да се бъркам, но не виждам много смисъл да тичаш след вятъра. Защо се измъчваш?

— Аз не… — Карла едва говореше. — Не съм тук за това. Дойдох да се излекувам от… от детското си увлечение. — Тя преглътна два пъти и се опита да продължи, като полагаше усилия да говори спокойно. — Мисля, че Люк знае защо съм дошла и затова прави всичко възможно да ми помогне.

След това изявление, Тен сякаш онемя. След малко каза:

— Ще ти помогна да сложим масата.

— Благодаря, Тен. Обещавам, че утре ще бъда по-спокойна.

Трябва да бъда, каза си. Не мога да прекарам лятото, затаила дъх, да чувствам как сърцето ми бие като на птичка в клетка, непрекъснато да се ослушвам за стъпките на Люк, за гласа и смеха му.

След няколко минути тя изтича в трапезарията с купчина вестници. Покри голямата маса със стари новини, реклами за храни на добитък и отглеждане на расови коне.

Двамата с Тен подредиха приборите. Работниците проявяваха нетърпение. Един от по-смелите надникна, но преди да отвори уста, Тен извика:

— Ще ви обадя, когато храната е сервирана.

Мъжът го изгледа с недоумение. Студените сиви очи на Тен го пронизаха.

— Оглуша ли?

— Не, господине. — Той бързо отстъпи назад. — Добре съм си.

— Сигурно умират от глад — виновно каза Карла.

— Не. Още помнят курабиите, които правеше. Когато Люк им каза, че ще готвиш няколко дни, лигите им потекоха.

— Кажи им да се успокоят. Ще бъда тук цялото лято, а не само няколко дни.

Тен вдигна рамене.

— Последната жена, която се задържа тук повече от две седмици беше грозна като смъртта и се напиваше до козирката. Накрая Люк я изгони, защото готвеше отвратително.

Карла се разсмя. Тен само се подсмихна криво.

— Събрахме пари, за да си купи билет за автобуса и да си тръгне. — Той комично изви устни. — За Аляска.

— За Аляска?

— Да. Назначиха я да плаши мечките да не приближават до мрежите със сьомга.

Двамата се заляха в кикот. Не видяха едрата фигура, застанала на прага, с поглед в часовника. Бе седем без двадесет. Люк прецени, че храната е готова и се отказа отново да порицае готвачката, която не бе се справила навреме.

Карла сграбчи китката на Тен и погледна часовника му.

— Спагетите сигурно вече са готови! Може би са малко твърди, но…

— След цял ден, прекаран на пасбището, сме готови на всичко.

Карла направи гримаса.

— Не знам. Понякога спагетите залепват за зъбите…

Тен се разсмя и леко подръпна един лъскав кичур от косата й.

— Радвам се, че се върна. Грееш като слънце.

— Благодаря, Тен — свенливо го погледна тя. — И аз се радвам, че се върнах. Обичам това място.

— Мястото или собственика?

Въпросът бе зададен тихо и Карла се престори, че не е чула. Усмихна се на Тен и тръгна към печката. Чак тогава забеляза Люк. Напрегнатото му тяло излъчваше нетърпение и гняв.

— Чудех се кога ще си спомниш, че си наета да готвиш, а не да флиртуваш.

— Аз не флир…

— Правиш го — рязко я прекъсна Люк. — Внимавай, момиче. Както се усмихва, Тен е разбил безброй женски сърца. Не става за женитба, макар да е истински мъж. Само протегни ръце и той ще те грабне. И двамата знаем колко те бива да се хвърляш в чужди обятия.

Карла пребледня и се извърна. Взе ръкавиците и се приготви да вдигне казана с врящите спагети. В миг Люк прецени, че няма да успее и се втурна да й помогне. Тя се бореше с непосилната тежест и едва не я изтърва. Той грабна дръжките и премести съда настрани. Никой не помръдваше. И двамата бяха осъзнали със закъснение, че Карла се бе отървала от голяма беда.

За един миг Люк наведе глава и леко докосна косата й. Лъхна го аромат на цветя. Благоуханието беше замайващо, обещаващо ласки и топлина. Карла се разтрепери. Люк отстъпи назад и изруга:

— О, господи! Как мислеше да се справиш с двайсет литра вряща вода? Добре ли си?

Тя кимна. Люк се вцепени при мисълта, че би могла да пострада. Представи си как врялата вода погубва нежната й кожа и потръпна.

— Слънчице — нежно рече той, — сигурна ли си, че не се нарани?

От неочакваната му нежност Карла се разстрои. Премигна няколко пъти, за да прогони сълзите. И без това Люк я смяташе за дете.

— Добре съм — дрезгаво отвърна тя и си пое дълбоко дъх. Копнееше да се обърне и да го прегърне, да почувства ръцете му около тялото си, да го държи в обятията си и да я милва.

— Благодаря ти, че спаси вечерята.

— Вечерята ли?

— Спагетите.

Люк нежно я обърна, вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Мислиш ли, че ме интересува дали в тенджерата е останало нещо? Ти можеше да пострадаш!

Погали лицето й и пое ръцете й в своите. От допира желанието му отново неудържимо пламна. Той рязко се обърна и се отдалечи.

— Късметлия си. Дете! Следващия път помисли, преди да се заемеш с нещо по-голямо от теб. Може да не съм наоколо.

Карла се обърка. Само преди миг гласът на Люк бе нежен, изпълнен с желание, а сега — остър и заядлив.

— Не съм дете.

— Какво смяташ да правиш с казана?

— Излей водата в мивката.

Люк се оправи с тежкия неудобен съд с такава лекота, че Карла искрено му завидя.

— Сега разбирам защо пещерните жени са търпели пещерните мъже — промърмори тя, мислейки, че Люк не я чува.

Той обаче я чу и я изгледа объркано. Не знаеше дали да се смее, или да ругае. Страстта се разгаряше в тялото му. Не бе наясно дали идването на Карла бе идея, достойна за радост, или за съжаление.

Работниците вече бяха насядали около масата и мълчаливо чакаха.

— Сипвайте си — подкани ги тя. — След минута се връщам със соса.

Този, който си сипа последен, пое зеления боб от Карла и й връчи празната купа.

— Ако се върнеш бързо, може би ще успееш и ти да хапнеш — заяви й ухилено.

Всички вече се хранеха, но с удоволствие пригласяха на закачките. Карла се вгледа в Тен и остана изумена от темпото, с което ядеше.

Дори Кеш не яде толкова, помисли си, освен ако цял ден не е обикалял по скалите да събира образци.

Целодневната работа на открито несъмнено отнемаше толкова сили, колкото и геоложките изследвания на Кеш. След малко работниците определено щяха да попитат за още.

Сложи купата със зеления боб на масата и тръгна към печката.

— Ти няма ли да ядеш? — попита Люк, докато протягаше ръка към бързо изчезващия сос.

— Не съм гладна.

Зае се да отваря буркани с чили, за да донахрани по-лакомите.