Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи-Блекторн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fire and Rain, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Близнакова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 142 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Lindsey (2008)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2011)
Издание:
Елизабет Лоуел. Огън и дъжд
„Коломбина“, 1995
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
Четиринадесета глава
Карла се раздвижи и протегна ръка към мускулестата топлина, с която беше свикнала през нощта. Когато вместо едрото тяло на Люк откри само хладен въздух и празнота, очите й се отвориха. След миг го видя. Облечен само с джинси, той стоеше на края на заслона, пиеше кафе и наблюдаваше пречистената от дъжда земя. Сякаш усетил, че се е събудила, той се обърна. Не можеше да види изражението на лицето му поради слънчевата светлина, която се изливаше зад него.
Без да каже нито дума, Люк дойде и седна на пети до спалния чувал на Карла. Едната половина от лицето му беше осветена, а другата — в мрак. Дълго я гледа със светлокафявите си загадъчни очи.
От канчето се издигаше ароматна пара.
— Добре ли си?
Тя кимна и извади ръка от топлината на спалния чувал, за да докосне гладката свежо избръсната буза. Той затвори очи.
— Сигурна ли си?
— Какво има, Люк?
— Когато се миех сутринта… — Гласът му затихна. — Текла ти е кръв снощи.
— Тогава не ме боля. Нито сега.
Люк тихо изруга и с внезапен прилив на сила се изправи.
— Била си девствена!
— Ти знаеше това, преди да… Преди ние… — заекна Карла. — Люк, аз ти казах. Ти знаеше!
— Да! Знаех. Но всъщност не знаех, докато не видях кръвта ти по тялото ми тази сутрин. Тогава всичко стана реално. Прекалено реално. — Той прокара пръсти през косата си. — Господи, каква бъркотия!
Думите му зашеметиха Карла. Зашеметена, тя не каза нищо. Без да я погледне, Люк се върна отново до навеса и замислено се вгледа в пустата земя.
— Е, момиче, получи това, което искаше — след миг каза той и рязко изхвърли остатъка от кафето си. — Надявам се, че си е струвало цената.
— Аз не… не разбирам.
— Да, предполагам, че не разбираш. Ето това е младостта. Правиш и не разбираш. Но аз разбирам. Трябваше да се откажа от теб. Знаех това така, както знам, че огънят е горещ, а дъждът — мокър.
Спомени завладяха Люк, отзвук от страстната нощ, която никога нямаше да забрави.
— Не намерих сили да го направя.
Карла усети как стомахът й се свива. Припомни си какво й бе казал Люк преди седмици. Стой далеч от мен, слънчице! Страхувам се, че няма да имам сили да кажа не. Тогава ще те имам и ще се намразя…
— Ставай, Карла. Стоплил съм ти вода. След като се измиеш, ще отидем в града и ще направим още по-голяма грешка от снощната. Но няма как.
— Какво ще правим в града? — внимателно попита тя.
— Не се ли досещаш, момиче? Днес е твоят щастлив ден. Омъжваш се.
Последва дълга тишина. Карла безпомощно се взираше в мъжа, когото обичаше.
— Защо? — попита тя.
Люк направи рязък, нетърпелив жест.
— Заради снощи и ти дяволски добре знаеш това. Дойде до каньона девствена. Нито един мъж, който заслужава да се нарича така, няма да вземе това от теб, без да ти даде нещо в замяна.
Карла бавно се изпълни с гняв. Беше мечтала да се омъжи за Люк, но не по задължение, а с любов.
Той не ме обичаше преди години. Не ме обичаше снощи. Не ме обича и сега.
Нищо не се е променило.
Не, променило се бе. Тя не беше същата. Нямаше да побегне от гнева му, нито щеше да се омъжи за човек, който не я обича.
— Остатъкът от живота ти изглежда страшно висока цена — с равен глас рече тя.
Люк я погледна остро, но видя само женското отражение на своята безизразност. Това го изненада. Беше свикнал да вижда как на лицето й се сменят различни настроения и чувства.
— Знаех какъв е залогът, когато взех картите в ръцете си — рязко заяви той и отмести поглед от изящните й женствени форми, които се издигаха над тъмнозеления спален чувал. — Побързай и се облечи! Ако не се измъкнем навреме, може да останем с дни. По високите места вече вали.
— Не те задържам.
— Малкият ти джип няма да измине и триста метра по пътя. Ще трябва да дойдеш с мен. Ще вземем джипа ти по-късно.
— Не.
— Какво?
— Не — хладно повтори Карла. — Не. Дума, която означава отказ. Отрицание. Обратното на да. — Изрече всяка сричка твърдо, непоколебимо. — Няма да дойда с теб в твоя джип. Няма да дойда в града с теб. Няма да се омъжа за теб. Дойдох в каньона Септембър на почивка. Ще си я осигуря. Ако не ти харесва, можеш да си вървиш.
Люк обърна глава. Никога не беше чувал Карла да говори с назидателен и заповеден тон. Но тя бъркаше, защото бе наивна. Той знаеше какво трябваше да се направи.
— Слушай, момиче…
— Слушах — прекъсна го Карла. — А сега ти ме чуй! Първо, не съм момиче. Второ, стана ясно, че искаш да се омъжиш за мен по задължение. И трето, сватба няма да има.
— Четвърто — намеси се Люк. — Може би вече си бременна. Помислила ли си за това, момиче? Или взимаш хапчета?
— Не е твоя работа — спокойно каза тя.
— Какво значи това?
— Не е твой проблем.
— За какво, по дяволите, говориш? Разбира се, че е мой проблем! Или не знаеше, че трябват двама, за да се направи бебе?
— И само един, за да се износи. Сещаш ли се за кого от нас става дума?
Люк гневно я изгледа. Тя остана спокойна. Младият мъж бавно проумяваше, че Карла наистина бе пораснала. Бе горда и неотстъпчива. Страстта, с която му се отдаде предната нощ, бе доказателство за силата на чувствата й. Момичето, което избяга от него преди три години, бе станало жена с хладни очи и пламенни страсти. Комбинацията беше вълнуваща.
Той почувства как расте възбудата му и се разгневи сам на себе си. Тялото му изневеряваше само при мисълта за Карла, а присъствието й го влудяваше.
— Какво мислиш да кажеш на Кеш, когато започнеш да наедряваш и да не закусваш? — студено попита той.
— Ако се случи това — а то в никакъв случай не е сигурно — ще кажа на Кеш, че някъде през май следващата година ще стане чичо.
Люк бързо си пое дъх. Мисълта, че Карла може да има дете, го изпълни със странно чувство.
— Тогава Кеш ще направи всичко възможно да ме убие — посочи Люк. — Това ли искаш? Отмъщение?
— Не се тревожи. Ще дам ясно да се разбере, че съм отказала на великодушното ти предложение за брак.
— Това няма да бъде достатъчно. Той ще иска да знае защо. Затова се опитай да изтъкнеш твоите така наречени причини пред мен. Защо не искаш да се омъжиш за мен?
— За разлика от теб Кеш е достатъчно умен сам да прецени, че не искам да прекарам остатъка от живота си като твой затворник.
Люк рязко си пое дъх.
— Странно е, че се изразяваш така. И аз не го желая, а то неминуемо ще се случи. Ще започнеш да гледаш на „Рокинг Ем“ като на затвор.
— Грешиш. Аз обичам ранчото.
— За няколко седмици. През лятото. А зимата, Карла? Какво ще кажеш за някой ден, в който ще се прибера, след като съм разбивал лед в поилките и заваря децата ми да плачат изплашени, защото майка им пищи заедно с вятъра? И тогава какво?
Миналото изпълваше с болка плътния глас на Люк. Гневът на Карла се стопи и сърцето й бе обзето от обич и състрадание. Копнееше да го избави от мрака, да го изцели, да му върне надеждите в бъдещето. Бе безсилна пред миналото, а и не знаеше как да го накара да повярва в тяхното бъдеще. В нея.
— Съжалявам, Люк. Толкова съжалявам. — Гласът на Карла заглъхна от усилието, което полагаше да не се разплаче. — Моля те да ми повярваш. Бих дала всичко, за да мога да променя миналото ти. С изключение на предната нощ. Не бих я заменила с нищо, Люк. Животът е пред мен. Искам да живея с мисълта, че веднъж, поне веднъж, съм докоснала слънцето.
Над каньона проехтя гръм, предшестван от мълния. Под навеса лъхна свежия аромат на дъжд. Дочу се тупкане на отделни капки, подобно на оркестър, който се разсвирва, после леко, ритмично започна да вали.
Люк чу този звук и разбра, че е твърде късно да се тръгва за града. Бе станало късно в мига, когато Карла заговори за любовната нощ.
Докоснах слънцето.
Значението, което тя придаваше на отдаването си, го обезоръжи. Чувстваше се като крадец, който й бе отнел нещо изключително, което не може да й върне никога. Не чу нито дума в укор или обвинение, макар че той би трябвало да поеме отговорността върху себе си. Той бе човекът с опит, а не тя. Той знаеше как неизбежно свършват целувките. Вината бе негова.
Не бе се спрял.
Люк нежно придърпа Карла от гънките на спалния чувал в обятията си. Не намираше думи, с които да опише чувствата си. Искаше да й каже, че признанието й го бе изпълнило с гордост и смирение, но уви! Мигът бе безвъзвратно отлетял.
— Радвам се, че съм ти доставил удоволствие — дрезгаво рече Люк. — Ако можех, бих се върнал назад, но и аз искам да ми остане преживяното от вчера. Това се случва толкова рядко, слънчице. Страшно рядко.
Карла го прегърна. Допирът до топлата й кожа го изпълни с желание и болка. Той я притисна, приглади с ръка косата й, съзнавайки с радост и тъга, че тя го беше докосвала така, както никоя друга жена, беше го издигнала до слънцето, беше споделила с него пламтящия център на самия живот.
А той не можеше да я притежава отново.
Не биваше да я притежава. Заради нея и заради себе си. Той не беше подходящ за нея. Какво би правила една съвременна жена в ранчо, където времето е спряло и държи жените в плен, сломява ги. Карла беше прекалено великодушна и красива, за да бъде унищожена по този начин. Заслужаваше повече, отколкото й бе дал. Заслужаваше да бъде обичана, закриляна, уважавана… Слънчевата светлина в един свят, който тънеше в непрогледен мрак.