Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (16)

Шестнадесета глава

— Няма ли най-сетне да сложиш край на тази глупост и да му се обадиш? — попита Кеш от коридора в апартамента на Карла. В гласа му, както и в погледа, който и хвърли, имаше раздразнение и загриженост.

Карла вдигна поглед от загадъчното керамично парче в дланта си към тоалетката, където безмълвно стоеше телефонът, който не беше звънял от десет седмици. Бавно се взря в тъмносините очи на Кеш, когато той влезе в спалнята й. Нямаше я обичайната непринудена усмивка, челюстите му изглеждаха стиснати с искрена войнственост. Непокорната, изсветляла от слънцето кестенява коса беше сресана настрани, което подчертаваше естествената й чупливост.

— На кого да се обадя? — попита тя.

— На Дядо Коледа — отвърна Кеш.

— Малко е рано за Коледа.

— Наближава Денят на благодарността, а ти си вкъщи от края на август.

Тънките пръсти на Карла се свиха около керамичното парче. Не каза нищо. Можеше да брои толкова добре, колкото брат й. Дори по-добре. Знаеше точно деня, в който беше забременяла — последния ден в „Рокинг Ем“, когато рискува всичко при последното хвърляне на заровете.

И загуби.

— Е? — попита Кеш.

— Какво?

— Кога ще се обадиш на Люк?

Карла много внимателно постави отломъка на дъното, затвори капака и сложи кутията на тоалетката.

— Няма да се обадя.

— Какво?

— Няма да се обадя на Люк. От седем години преследвам клетия човек. Не мислиш ли, че е време да го оставя на спокойствие?

Кеш смутено прецени изражението на сестра си. Карла бе пораснала от началото на лятото. Въпреки че не беше казала нищо конкретно, тъгата, която се четеше в усмивките й, подсказваше, че лятото не беше минало според очакванията му. Не знаеше защо.

— Люк те харесва от години, но ти бе прекалено млада — както обикновено без заобикалки каза той. — Когато порасна достатъчно, той вече беше свикнал да те отблъсква. И което е по-лошо, има глупавата идея, че „Рокинг Ем“ унищожава жените, а той обича ранчото така, както повечето мъже обичат жена. Затова му дадох печеливши карти и те изпратих да готвиш през лятото в „Рокинг Ем“, където той би могъл сам да се убеди, че ти няма да се свиеш и да плачеш, само защото не можеш да си правиш ноктите на две седмици.

Изненада измести тъгата от лицето на Карла.

— Ти ли ме нареди така с онази игра на карти?

— Мислех, че лятото ще даде и на двама ви шанс да се опознаете като възрастни хора, без да бъда около вас да ви напомням за годините, когато ти беше малко момиче с плитки, хлътнало по един мъж, който беше достатъчно голям и свестен, за да държи ръцете си в джобовете!

— Подейства — спокойно рече Карла. — Не беше около нас да ни напомняш.

— Дяволски е подействало. Отново сме там, където бяхме преди години — виждаме се с Люк в Уест Форк да играем карти и да пием бира и той ми задава заобиколни въпроси как си, дали излизаш с някого и дали харесвам мъжете, които водиш вкъщи.

Карла затвори очи, за да не види Кеш, че думите му я изпълниха с голяма надежда. Тази надежда беше толкова безразсъдна, колкото седемгодишният й копнеж по мъж, който не я обичаше.

— Люк пита само от учтивост — тихо рече Карла, за да скрие болката си. — Ако наистина искаше да знае какво става с мен, щеше да вдигне телефона и сам да ме попита.

— Това му казах и аз, когато ме пита последния път.

Тя тъжно се усмихна.

— А телефонът не е звънял, нали?

— Затова го накарай да звънне. Обади му се ти.

— Не.

Думата беше изречена тихо, непоколебимо.

— Тогава ще му се обадя аз.

— Моля те, Кеш. Недей.

— Кажи ми една основателна причина, поради която не трябва да го правя.

— Аз не искам да се обадиш.

— Това е чувство, а не причина. Кажи ми една причина, Карла. Омръзна ми да гледам как хората, които обичам, са ни живи, ни умрели. Очаквах да има сватба в края на лятото, а не проклето погребение.

Един поглед към лицето на Кеш подсказа на Карла, че нямаше да спечели този спор. Непринудената усмивка и топлият смях на брат й скриваха една желязна вътрешна същност, която беше толкова дълбока и твърда, колкото тази на Люк Макензи.

— Ще приемеш ли да станеш вуйчо? — тихо попита тя.

— Какво?

— Бременна съм.

Лицето на Кеш стана непроницаемо.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Люк знае ли?

— Не.

Кеш изсумтя.

— Не исках да стане така. Ако знаеше, страшно бързо щях да си имам зет, нали?

— Не.

Последва дълга тишина, докато Кеш чакаше Карла да обясни. Тя мълчеше.

— Кажи ми — рязко каза той, — кажи ми, защото ще отида в „Рокинг Ем“ и ще го пребия? А аз имах доверие на Люк.

— Люк не беше виновен.

— Това са глупости, Карла? Той е достатъчно голям и дяволски добре знае как се правят бебета! Всеки мъж, който прелъсти девица, трябва да има благоприличието…

— Той не ме прелъсти — рече Карла и прекъсна гневните думи на брат си. — Аз го прелъстих.

— Какво?

— Аз прелъстих Люк Макензи! — извика тя, загубила едновременно и гордостта, и самообладанието си. — Хванах го неподготвен, съблякох дрехите си и му направих предложение, на което не можеше да откаже! — Пое дълбоко дъх и продължи по-спокойно: — Така че ако чувстваш, че трябва да набиеш някой за това, че е измамил доверието ти, набий мен.

Кеш отвори уста. Не се чуха никакви думи. Прочисти гърлото си и внимателно попита:

— Какво стана после?

— Люк се почувства задължен да се ожени за мен. Аз му отказах.

— Защо?

— Ще ти кажа защо, мили братко. По-скоро ще отида да ловя пъстърва в ада, отколкото да се омъжа за човек, който не ме обича.

— Не ставай смешна. Люк те обича. По дяволите, обича те от години.

Очите на Карла изведнъж се изпълниха със сълзи. Опита се да проговори, но успя само да поклати глава.

— Похот — накрая каза тя, гърлото й беше толкова свито, че едва успя да изрече думата. — Не е същото, Кеш. Въобще не е същото.

— Не ти вярвам — решително отвърна той. Протегна към телефона. Двете й ръце сграбчиха китката му в състезание по сила, което не можеше да спечели.

— Тогава повярвай на следното — с треперещ глас рече тя. — Ако кажеш на Люк, че съм бременна, ще се кача в колата и няма да спра, докато не се уверя, че никой от вас няма да ме намери!

— Но, скъпа, ти си бременна. Бъди разумна.

— Бременна съм. Нямам нужда от благотворителност. Не се нуждая от брак по съжаление.

Кеш трепна. Но беше прекалено късно, Карла си припомни за краткия, нещастен брак на брат й с бременно от друг момиче.

— Съжалявам. Не исках да оскърбя Линда. Тя направи това, което вярваше, че трябва да направи. — Карла обви ръце около Кеш и го прегърна. — А когато ти ме взе след смъртта на мама и татко, провали и малкото шансове, които имахте. Това ме научи, че чувството за чест и благоприличие не замества любовта в брака. Ако Люк ме обичаше, щеше да се обади досега. Не се обади. Сега зависи от мен как да събера парчетата от моя живот. Това, не е проблем на Люк, Кеш. Това е мой проблем.

Кеш целуна Карла по челото, прегърна я и тихо каза:

— Скъпа, аз съм толкова сигурен, че Люк те обича, колкото съм сигурен, че аз те обичам.

— Недей! — прошепна тя с вълнение. — Ще ме накараш да се разплача. Толкова ми липсва! За мен би било смърт да знам, че той… че той не… не…

Тръпките, които разтърсиха тялото на Карла, веднага се предадоха на брат й. Притисна я по-силно.

— Поплачи си, скъпа — прошепна той, като затвори очи и зарови лице в косата й. — Поплачи за двама ни. И за Люк. Не знае какво е изгубил.

Кеш дълго държа сестра си, бавно гали косата й, остави я да се наплаче за всичките години на мечти, които не бяха се сбъднали. Когато тя се успокои, той я целуна по страната и я пусна.

— Не съм сигурен какво ще направя — каза Кеш, като извади носна кърпа от джоба си и избърса сълзите на Карла. — Но знам какво няма да направя. Няма да вдигна телефона днес и да кажа на Люк, че си бременна. Веднъж се намесих между вас и сега всеки плаща.

Сложи носната кърпа в ръката на Карла и затвори пръстите й.

— Но, скъпа, когато започне да ти личи, някой със сигурност ще спомене за това пред Люк. Тогава ще трябва да се плати дяволски скъпа цена. — Кеш се поколеба, после тихо добави: — Ако не му кажеш до Коледа, ще трябва да му кажа аз, вместо теб.