Метаданни
Данни
- Серия
- Макензи-Блекторн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fire and Rain, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Близнакова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 142 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Lindsey (2008)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2011)
Издание:
Елизабет Лоуел. Огън и дъжд
„Коломбина“, 1995
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
Десета глава
Кухненската врата се затвори. Карла и Люк останаха сами в напрегнатата тишина. Той нави ръкавите си. Изми прахта от лицето си, сапуниса ръце до лактите и ги почисти с четка за нокти. Колкото и да бе уморен, най-напред се измиваше и едва тогава сядаше да се храни.
— Не съм ли ги измил добре?
Карла вдигна глава.
— Какво?
— Взираш се в ръцете ми.
— Аз… — Гласът й секна. Тя притвори очи, унесена в спомена за топлината от докосването на ръцете му. — Ще видя дали вечерята ти още е топла.
— Искаш да кажеш, че вълците са ми оставили няколко залъка?
— Стоях до задушеното с пушка.
Той се усмихна.
— Ти яде ли?
— Малко.
Люк се поколеба и след миг й предложи:
— Хапни с мен, а после задно ще измием чиниите.
— Дадено. — Синьо-зелените й очи светнаха. На лицето му грейна усмивка. — Не е нужно да вършиш и моята работа. Изглежда си преуморен и няма да можеш да заспиш. Седни, ще ти донеса вечерята. Сигурно умираш от глад.
Люк би предпочел Карла. Вечерята можеше да върви по дяволите. Би я обладал в трапезарията, седнала в скута му с отметната назад глава, с твърди и блестящи от устните му зърна, с тяло, което го поема и му носи облекчение.
— Винаги ми оставяш от най-хубавото. — Люк полагаше усилия да не гледа прекалено жадно устните й. Погледът му я накара да притаи дъх. Нежен трепет изпълни гърдите й.
Тя решително се отправи към кухнята. Трябваше да си легне. Не, можеше и да се занимава с нещо, да гледа телевизия или да чете. Сама. Можеше да приготви още нещо за работниците… Трябваше да измисли нещо. Не можеше да стои и да гледа как Люк се храни, обзета от болка, изпълнена със завист към храната, която докосва устните му.
— Иди да седнеш — дрезгаво рече Карла. — Аз ще ти донеса вечерята.
Тя му сервира и седна до него. Напрежението сякаш трептеше в тишината. Карла започна да го разпитва за изминалия ден.
— Откри ли пак следи от пума?
Той кимна и се усмихна.
— Изглежда има поне едно малко, може би две.
— Няма да я преследваш. — Карла внимателно следеше израза на лицето му.
Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос, но Люк й отговори:
— Тази котка се приближава прекалено до сградите. Може би ще съжалявам, но няма да я докосна, освен ако не започне да напада телета вместо сърни. — Той вдигна рамене. — Струва ми се нелогично, но се радвам, че пумите се върнаха в ниското, както е било по времето, когато Кейс Макензи е яздил тук.
— Като дивия черен жребец? — попита Карла.
— Е — Люк потри врат, — не може да се докаже, че старият кон живее само във въображението на Тен. А аз наистина видях пуми.
Люк отпи кафе и се облегна на стола. Наслаждаваше се на спокойния миг.
— Мисля, че пумата е най-красивата котка, която Бог е сътворил. Тя е бърза, тиха, движи се плавно като вода, очите й напомнят на хората, че не са единствените живи същества на земята, за които си струва да се полагат грижи. Имало е диви животни много преди да се появят градове. И ако не ги избием, ще ходят по земята и след като се разруши построеното от нас.
Карла нежно се засмя.
— Мислиш ли, че анасазите са седели в каменните си жилища и са слушали рева на пумите?
— Няма да се изненадам, ако е било така, особено в по-високите каньони. Но съм сигурен, че навсякъде са чували койоти. — Люк вдигна поглед от кафето и срещна изпълнените с копнеж очи на Карла. — Снощи имаше пълнолуние. Чу ли ги?
— Да. Стоях до прозореца и дълго време се вслушвах.
— И аз.
Карла потръпна. Представи си Люк до прозореца на спалнята, обвит в лунна светлина. Очите му проблясват в тъмата, а наоколо се носи воят на койотите. В такъв миг би желала да е до него, да усеща топлината му. Пак потрепери.
Ръката на Люк стисна вилицата толкова силно, че ставите на пръстите му побеляха. Едва се сдържаше да не протегне ръка и да не придърпа Карла. Искаше да я целуна, да милва гърдите й. Щеше да свали джинсите си и за първи път да погали меката й топлина, да почувства как тялото й се разтопява диво и сладостно под пръстите му.
— Толкова е красива — прошепна той. — Невъзможно е да бъде опитомена.
Карла премигна и се върна в настоящия миг от света на мечтите си.
— Какво?
За миг Люк не отвърна. Когато заговори, устните му изрекоха само половината от истината, защото другата половина бе прекалено болезнена.
— Нощта — дрезгаво рече той. — Красива е. Винаги таи омая в сърцето си. Като планините и лунната светлина остава неизменна.
Като мъжът и жената. Ти и аз.
Думите отекнаха толкова ясно в съзнанието на Карла, че тя се изплаши да не ги е изрекла на глас. Но изражението на Люк не се промени. Продължи да я наблюдава с очите на пума — светлокафяви и съсредоточени. Сякаш в него се бе вселил планински лъв, който крачи гордо в тайнствените сенки на каньоните. Люк беше свързан с непостижимата, неописуема, неразрушима реалност на самата земя.
— Като каньоните, окъпани в слънчева светлина — бавно продължи той. — Като древните пътища, които се извиват по стръмни скали, като дивата царевица, напоявана от гръмотевични бури… Земята го изисква. Затова повечето хора живеят в градове и търсят евтини вълнения. По-лесно е. Не се изисква никаква сила. Те никога няма да разберат какво означава да се взираш в каньон и да се чувстваш дълбоко свързан с миналото, да бъдеш изпълнен със слънчевата светлина на десет хиляди дни, с живот, който продължава в бъдещето като самата земя.
Люк замълча, но Карла знаеше, че той мисли за майка си, за лелите и баба си, жени, които земята беше превърнала в прах и отвяла с безжалостните ветрове. Искаше да го докосне, да го прегърне, да му каже, че земята живее в душата й, както в неговата.
— Люк…
— Задушеното е хубаво — едновременно с нея рече той. — Предполагам, че има засукано име.
Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае смяната на темата. После погледна към празната чиния.
— Говеждо по селски — призна тя.
— Говеждо по селски, а? Задушено с всякакво друго име е пак говеждо със сос.
Люк бе изключително интелигентен мъж. Имаше научна степен по изящни изкуства, получена от университета в Колорадо. Имаше също така библиотека с художествена литература и исторически книги, с които се развличаше по-често, отколкото с телевизионните програми. Въпреки това западният му акцент и лекотата, с която използваше местния жаргон, бяха подвели не един бъдещ купувач на говеда да мисли, че Люк е интелигентен и изтънчен колкото пържола на тиган.
— Говеждо по селски… — Люк усмихнато поклати глава. — Това ли искаше да приготвиш, но нямаше всички продукти?
— Проявих творчество и направих замяна.
— Така ли? Какво използва?
— Хвойнови зърна и уиски.
Люк премигна.
— Наистина?
— Толкова сигурно, колкото, че Бог е създал ябълките. В интерес на истината вече не трябва да го наричам говеждо по селски. Повече му отива задушено а ла „Рокинг Ем“. Е, по-вкусно е от варен опосум.
Усмивката му се разшири и той се разсмя. Същото направи и Карла.
— Слънчице!
Люк не усети, че е изрекъл на глас тази дума, докато не видя как зениците на Карла се разшириха и тя го погледна въпросително.
Кого се опитваш да избудалкаш, приятелю, подигравателно се запита Люк. Ти искаш Карла да ти даде нещо повече от компания и хубава храна. Искаш всичко, което тя може да даде на един мъж.
Да. Затова ще стоя далеч от нея. Не бих могъл да преживея да виждам как светлината в очите й помръква от единственото нещо, което обичам — тази жестока земя.
Тя обича ранчото. Неведнъж го е казвала.
Ама за няколко седмици през лятото.
Тя е прекарвала тук много повече от няколко седмици. Нито веднъж не се е оплакала, че няма какво да прави или няма с кого да разговаря. По дяволите, дори не възнамерява да отиде, в града през свободните дни. Ще отиде на палатка с Кеш.
Почакай до зимата. Почакай, докато времето се развали.
Все още чуваше виковете на майка си. Не можеше да я подлага на мъчение. Обичаше я.