Елизабет Лоуел
Огън и дъжд (4)

Четвърта глава

Люк внесе и последния куфар в стаята, отредена за Карла. Тя любопитно надникна зад гърба му.

— О! — възкликна тя. — Откъде намери мебелите, Люк? Прекрасни са!

Тя пристъпи напред и плъзна ръка по хладната повърхност на тоалетната масичка. След това приближи огромното легло и с възхищение огледа изящната му изработка.

— Люк, та това е произведение на изкуството! Откъде, за бога, намери…

— Остави багажа засега — каза Люк и я избута навън. Не би желал да обсъжда мебелите, които бе изработил сам преди три години, търсейки забрава. Бе работил като луд, за да укроти копнежа си по момичето, което никога нямаше да му принадлежи. — Сега ще ти покажа кухнята. Побързай, после трябва да прескоча до обора. Има някакъв проблем с една от кобилите.

Карла понечи да каже, че познава кухнята, но замълча. Беше поискала да се държат с нея като с всеки друг работник и Люк изпълняваше желанието й. Тя го последва надолу. Той пристъпваше леко, с пружиниращи стъпки. Носеше синя работна риза и избелели джинси с кожен колан. Имаше фигура на атлет. По ботушите му се забелязваха следи от стремена и шпори.

На долния етаж бе разположена кухнята. Подът бе застлан с груби плочи. Като се вгледа внимателно, Карла забеляза, че за да добие вярна представа за цвета им, й е нужна кофа вода и парцал. Няколко кофи, поправи се наум.

— Как искаш да организираш свободното си време?

— Какво?

Люк бавно вдигна поглед към лицето й.

— Свободното ти време. Искаш ли да работиш по шест дни и да имаш един почивен ден, или предпочиташ да работиш без почивка, за да събереш няколко дни и да си вземеш малка ваканция?

— Ще ги събирам — бързо отвърна Карла.

— Отначало всички жени казват така, но след няколко седмици бързат да отидат до Уест Форк.

— Кеш ще дойде в началото на август. Ще чакам.

— Ако имаш нужда от нещо, извикай ме — усмихна се малко объркано той. — Ще бъда в обора.

Карла го изпрати с поглед и въздъхна. Бе едновременно разочарована и облекчена от факта, че я остави сама. Отново се огледа. Цареше безпорядък и тя се замисли с какво да започне. Умееше да организира времето си.

— Чистенето ще почака — промърмори и погледна часовника. — След два часа ще дойдат дванадесет гладни работници. Тринадесет с Люк, не, четиринадесет. Люк важи за двама. Трябва да включа и себе си. Вечеря за петнадесет души.

Петнадесет, повтаряше си тя. Нищо чудно, че всички тенджери и тигани са толкова големи.

Мисълта, че трябва да готви за толкова хора, я постресна. Никога не бе се грижила изцяло за прехраната. Понякога готвеше за себе си и за брат си, в добрите стари времена и за Люк.

Запретна ръкави. Отвори вратата на хладилника и проучи с какво разполага. Изследва внимателно и съдържанието на шкафовете. Реши да приготви спагети със сос.

Откри един казан и по-малка тенджера. Извади кутии с доматен сос. На дъното на едно чекмедже откри единствената здрава отварачка за консерви. Отварянето на кутиите приличаше на битка. Накрая изсипа нужното количество в тенджерата и я постави върху печката. След това дойде редът на лука. По лицето й се застичаха сълзи, ала направи героично усилие. Извади месото и го остави да се размразява.

Беше изминал почти един час, докато месото се размрази. В това време тя не успя да намери чесън или някакви подправки. Чудеше се какво да прави.

— По дяволите! Откога ли тук не е влизал готвач? — раздразнено мърмореше Карла. — Никакви подправки, никакви… — Внезапно часовникът привлече погледа й. — Охо! По-добре да помисля за десерта.

Не след дълго дочу гласовете на завръщащите се работници. Миеха се и се приготвяха за вечеря. Прибраха последните машини и животни.

Вечерта бавно падаше. Конете бяха получили храната си и от време на време процвилваха. Уморени, мъжете влизаха един след друг.

Внезапно Карла се сети, че не беше намерила чиниите и приборите за хранене. Започна наново да отваря шкафовете и в залисията си не чу, че вратата на кухнята се отвори.

— Ухае прекрасно — обади се мъжки глас. — Какво готвиш?

— Спагети — каза Карла, без да се обръща.

— На мен повече ми прилича на черешов сладкиш.

— О, десертът!

Тя профуча покрай мъжа и надникна във фурната. Тъкмо навреме! Грабна една кърпа и понечи да обвие с нея тавата, но не успя.

— Ръкавици — промърмори тя и се огледа.

— Оттук прилича на пай.

Карла извърна глава. До вратата стоеше Тенеси Блекторн, висок слаб мъж, който от пръв поглед личеше колко е мързелив. Гледаше младата жена и загадъчно се усмихваше.

— Тен! Ти ли си? — зарадва се. — Не съм те виждала цяла вечност, откакто замина за Кортес.

— Вечност е силно казано — ухили се той и одобрително я огледа от глава до пети. — Май вече не си малкото момиче? Пораснала си, станала си красива жена, дългокрака, със замечтан поглед.

Тя се засмя.

— Обичам гладни мъже. Безсрамно ласкаят готвача с надежда да получат по-бързо вечеря. Но нямаш късмет. Най-важната тенджера не завира.

— Нямаш късмет и точка — прозвуча хладно гласът на Люк.