Серия
Сага за Ирландия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 110 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Сълзите на луната

ИК „Бард“


Целуни ме, любов, нека ти липсвам, любов,

избърши сълзите си горчиви

Ирландска кръчмарска песен

Глава 1

Ирландия е страна на поети и легенди, на мечтатели и бунтовници. И винаги звучи музика. Мелодии, на които да танцуваш или да ридаеш, да водиш битки или да любиш. В древни времена арфисти пътували от място на място и свирели срещу храна, подслон и някоя дребна монета.

Независимо къде се появявали — в колиба, странноприемница или край открит огън — арфистите и разказвачите винаги били добре дошли. Носели таланта в себе си; уважавали ги дори феите, обитаващи дворците под зелените хълмове.

И продължават да са на почит.

Не много отдавна в това тихо селце край морето пристигна една разказвачка. Посрещнаха я добре. Тук тя намери сърцето и дома си.

Сред тях живееше и арфист — имаше си дом, където се чувстваше удовлетворен. Но му предстоеше да намери сърцето си.

В главата му постоянно звучеше музика: понякога нежна и мечтателна подобно шепот на влюбен, друг път — бурна и весела. Направо те приканваше като стар приятел да отидеш в кръчмата да изпиеш халба бира. Ту звучеше сладка, ту буйна, ту пълна с отчаяни вопли. Такава музика се въртеше в главата му и той я слушаше с удоволствие.

Шон Галахър беше доволен от живота. Е, някои биха казали, че е доволен, защото рядко се отърсва от мечтанията си, за да обърне внимание на събитията по света. Той не би възразил — напротив, щеше да се съгласи с тях.

Неговият свят включваше музиката, семейството, дома и приятелите. Защо да се интересува от друго?

От поколения семейството му живееше в селцето Ардмор, графство Уотърфорд в Ирландия. Откакто се помнеха именно тук държаха кръчма, предлагаха бира, уиски, прилична храна и уютно място за разговори.

Преди време родителите му се установиха в Бостън. Затова по-големият брат на Шон — Ейдан — оглави бизнеса. Положението напълно задоволяваше Шон Галахър: нито беше особено склонен да признае, че не го бива за тази работа, нито желаеше да върти бизнес. Беше напълно щастлив да работи в кухнята. Готвенето му действаше успокояващо.

Слушаше музиката, която звучеше в кръчмата или в главата му, и изпълняваше поръчките или обмисляше дневното меню.

Е, случваше се сестра му Дарси — много енергична и подчертано амбициозна, сякаш бе обсебила по-голямата част от тези качества на цялата фамилия — да нахълта, докато той приготвя яхния или сандвичи, и да захване кавга.

Ала поведението й само правеше нещата по-оживени.

Не възразяваше да помага при сервирането, особено ако в заведението свиреше оркестър или се вихреха танци. И след затварянето почистваше, без да мърмори — кръчмата на Галахър имаше славата на спретнато място.

Животът с неговото бавно темпо в Ардмор му харесваше; радваше се на морето и скалите; на стелещите се към далечните планини зелени хълмове. Неспокойният дух и стремеж към скитничество, така характерни за Галахърови, му бяха чужди; Шон стоеше здраво стъпил в песъчливата почва на Ардмор.

За разлика от брат си и сестра си нямаше никакво желание да пътешества. Ейдан вече бе видял света, а Дарси заплашваше, че ще го направи. Всичко, от което се нуждаеше, беше около него. Не виждаше смисъл да променя нещата.

Макар да подозираше, че го е сторил в известен смисъл.

Цял живот бе гледал през прозореца на спалнята си към морето. То неизменно се намираше там: пенливи вълни обливаха брега, лодки се люлееха по неговата повърхност, а водите просветваха ту спокойни, ту бурни. Наведеше ли се през прозореца сутрин, първо вдишваше аромата на морето.

Но когато миналата есен брат му се ожени за красивата американка Джуд Франсис Мърей, му се стори редно да направи някои промени.

Според традицията в семейство Галахър първият задомил се от едно поколение, получаваше фамилната къща. Затова когато Джуд и Ейдан се върнаха от медения си месец, прекаран във Венеция, се настаниха в къщата в края на селцето.

Изправена пред избора между помещението над кръчмата и наследствената къщурка на Джуд по линия на рода Фицджералд, Дарси предпочете бащиния имот. Изтормози Шон и всички други, които въртеше на красивото си пръстче. Боядисани и преустроени, някогашните оскъдно обзаведени стаи на Ейдан сега добиха вид на истински палат.

Шон нямаше нищо против.

Предпочиташе къщурката на Хълма на феите с изглед към хълмовете и градините с благодатна тишина.

Нямаше нищо против и жената призрак, обитаваща къщурката.

Още не бе я видял, но знаеше, че е там. Лейди Гуен продължаваше да плаче, че е отхвърлила любовта на Принца на феите, и да чака магията да бъде развалена, за да бъдат освободени и двамата. Шон знаеше историята на девойката, живяла в същата тази къщурка, върху същия този хълм преди триста години.

Карик, Принца на феите, се бе влюбил в нея, но вместо да изрече подходящите думи и да й предложи сърцето си, той й показал колко прекрасен живот е в състояние да й осигури. Три пъти й носил сребърна торба, пълна със скъпоценни камъни — най-напред диаманти от слънцето, после — перли от сълзите на луната и най-накрая сапфири, изтръгнати от дълбините на морето.

Но понеже се съмнявала в чувствата му, а и се страхувала за собствената си съдба, Гуен му отказала. Според легендата камъните, изсипани в краката й, се превърнали в цветя, които се разпрострели до вратата на къщурката.

Повечето от цветята спят сега, помисли си Шон, защото зимата владее брега и скалите, където разправяха, че дамата често се разхождала под надвисналите небеса.

Задаваше се буря; не след дълго щеше да се развихри. В суровото утро вятърът блъскаше стъклата на прозорците и хладни повеи проникваха през процепите на къщурката. Огънят в кухненската печка бумтеше, чаят беше горещ и Шон нямаше нищо против вятъра. Дори му харесваше как предизвикателно свисти. Седеше до масата, хапваше бисквити и съчиняваше думи за мелодията, която написа.

Разполагаше с цял час преди да тръгне за кръчмата, но за да е сигурен, че ще поеме навреме, нагласи часовника над печката и в добавка — будилника в спалнята. Когато нямаше кой да го извади от замечтаното му състояние и да го сръчка, често напълно забравяше за времето.

И понеже Ейдан се дразнеше, а Дарси го тормозеше, се стараеше да не закъснява. И все пак понякога така потъваше в музиката си, че въобще не чуваше звъненето на часовниците и въпреки добрите си намерения им даваше поводи за сръдни.

Сега бе потънал в любовна песен; песен за новозараждаща се обич — обич, уверена, че ще срещне ответ. Обич, помисли си Шон, неуловима като вятъра, но забавна, докато трае. Пък и мелодията, прецени той, е подходяща за танц, при който краката се движат бързо-бързо, а през това време може да се флиртува.

Щом я дооправи, ще я изсвири в кръчмата; дано успее да склони Дарси да я изпее. Гласът й е съвсем подходящ за настроението на песента.

В кухнята се чувстваше удобно. Никак не му се искаше да нарушава уюта, за да отиде до всекидневната, където при преместването навря старото пиано. Затова се задоволи да тактува с крак, докато припяваше стиховете.

Не чу нито хлопването на предната врата, нито тежките стъпки по коридора, нито раздразнената, макар и тихо изречена ругатня.

Съвсем типично, помисли си Брена. Отнесъл се е отново в света на мечтите, докато животът около него продължава да тече. Зачуди се защо въобще си е дала труда да похлопа — той и без това рядко чуваше, а влизаха и излизаха от къщите си от деца.

Е, сега вече не са деца и е по-добре да потропа, за да не попадне на нещо, което не е редно да види.

Не е изключено да е с жена. Привлича ги както цветята привличат пчелите. Впрочем, не би казала, че е прекалено сладък. Макар че можеше да бъде такъв, когато пожелаеше.

А и, Господи, колко е привлекателен. Тази мисъл случайно мина през ума й и тя мигом се намрази заради нея. Но истината е, че е трудно да не се забележи.

Тази прекрасна черна коса, винаги малко по-дълга, отколкото трябва, понеже постоянно забравя, че е дошло време да се подстриже. Очите му са сини, спокойни и замечтани, ако не се ядоса на нещо, защото тогава, припомни си тя, стават или пронизващи и святкат, или ледено студени. Има дълги тъмни мигли — за такива и четирите й сестри са готови да продадат душата си — и плътни твърди устни, предназначени, по нейна преценка, за продължителни целувки и нежни думи.

Не че знаеше за едното или другото от първа ръка, но бе чувала да се говори за това.

Носът му е съвсем мъничко крив — от удара, който лично тя му нанесе преди десетина години, докато играеха американски футбол.

Като цяло приличаше на оживял принц от приказките. На галантен рицар, тръгнал за подвизи. Или на малко пакостлив ангел. А освен това притежаваше високо, стройно тяло, великолепно оформени ръце с пръсти на музикант и глас като сгрято от огъня уиски. Наистина беше впечатляващ.

Не че се интересуваше от него особено. Просто ценеше красивите неща.

О, каква лъжкиня е, дори пред себе си.

Падаше си по него откакто навърши четиринадесет. А сега този копнеж се превръщаше в нещо по-горещо, нещо по-изнервящо за жена на двадесет и четири.

Той никога не я бе поглеждал както се гледа жена.

Но така е по-добре, каза си тя и ускори крачка. Няма време да стои и да се захласва по мъже като Шон Галахър. Някои хора ги чака работа.

С леко подигравателно изражение тя нарочно приближи сандъчето с инструментите си по-близо до земята и го пусна да падне с ужасен трясък. Той подскочи като заек и това я зарадва.

— Господи! — Извъртя се на стола и започна да масажира сърцето си, сякаш да го накара отново да забие. — Какво става?

— Нищо — подигравателното изражение не слизаше от лицето й. — Без да искам го изпуснах — взе отново сандъчето. — Стреснах ли те?

— За малко да умра.

— Ами! Потропах, но ти не си даде труда да отвориш вратата.

— Не съм чул — издиша дълбоко, отметна косата от челото си и навъсено я погледна. — Е, след като представител на семейство О’Тул е дошъл на крака, значи ли това, че нещо не работи?

— Умът ти е като ръждясала кофа — свали си якето и го метна върху гърба на стола. — Фурната ти не работи от седмица — напомни му тя и кимна към печката. — Частта, която поръчах, току-що пристигна. Искаш ли да я оправя, или не?

Той изръмжа — вероятно изразяваше съгласие.

— Бисквити значи — отбеляза тя на минаване край масата. — Що за закуска е това за зрял мъж?

— Бяха ми под ръка — усмихна й се по начин, който я накара да изпита желание да го сгуши в обятията си. — Не си струва труда сутрин да готвя само за себе си, но ако си гладна, ще направя нещо и за двамата.

— Благодаря, яла съм — отново остави сандъчето на пода, отвори го и затършува из него. — Мама винаги приготвя повече от достатъчно. Ако някоя сутрин се появиш, с радост ще те посрещне и ще те нагости с прилично ядене.

— Защо не ми дадеш светлинен сигнал, когато пак направи пържени сладки? Кажи все пак — искаш ли чай? Чайникът е още топъл.

— Нямам нищо против — подбра си инструментите, извади новата част и проследи движението му из кухнята. — Какво правеше? Пак ли съчиняваше музика?

— По-скоро добавях думи към една мелодия — отвърна той разсеяно. На фона на сивото небе видя самотна черна птица с лъскави пера. — Днес май е студено.

— Да. И е влажно. Зимата едва започна, а ми се ще вече да е свършила.

— Сгрей си малко костите — приклекна той до нея и й подаде чаша чай с доста захар, както знаеше, че го обича.

— Благодаря.

Тя я пое и топлината от чашата плъзна по ръцете й. Той остана на мястото си; отпиваше от чая и коленете им се докоснаха небрежно.

— Е, какво ще правиш с тази купчина?

— Какво те интересува, стига да проработи отново?

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Ако знам какво точно правиш, следващия път ще опитам да се справя сам.

Това я разсмя така силно и чистосърдечно, че се наложи да седне на пода.

— Ти? Ха, та ти, Шон, не можеш да оправиш и нокътя си, ако го счупиш.

— Ще се справя, разбира се.

Ухили се и й показа как би го отхапал. Тя отново се разсмя.

— Ти не се интересувай какво ще правя с вътрешността на това чудо, а аз няма да се интересувам от следващата торта, която ще опечеш в него. Всеки да се придържа към онова, за което най-много го бива.

— Не е като никога да не съм хващал отвертка — увери я той и измъкна една от сандъчето й.

— И аз съм хващала дървена лъжица. Но знам кое приляга по-добре в ръката ми.

Пое инструмента от него, извърна се, навря глава във фурната и се залови за работа.

Има изящни ръце, мерна се в ума на Шон. Човек би ги определил и като нежни, стига да не знае какво е в състояние да върши с тях. Виждал я бе да замахва с чук, да използва бормашина, да реже дърва, да извива водопроводни тръби. Доста често тези нейни красиви ръце бяха одраскани, натъртени или охлузени по кокалчетата.

Определено е дребничка за работата, която е избрала, или по-точно — която бе избрала нея, помисли си той, докато се надигаше. Знаеше как стана. Бащата на Брена го биваше да оправя всичко и най-голямата му дъщеря наследи уменията му. Точно както казваха, че Шон се е метнал на майка си, която често забравяла да изпере или да приготви вечеря, увлечена да свири.

Понечи да отстъпи, но тя се размърда, а задничето й се вирна, докато разхлабваше някакъв винт. Веждите му отново се стрелнаха нагоре от — както прецени той — импулсивния мъжки интерес към привлекателна част от женското тяло.

Тялото й, в края на краищата, е стройно, макар и дребно. При желание би го вдигнал с една ръка. И ако се опита да го направи, представи си Шон, Брена О’Тул ще го просне на земята.

Идеята го развесели.

Все пак предпочита да гледа лицето й. Толкова е интересно. Под извитите вежди, съвсем малко по-тъмни от яркочервените й коси, живите й проницателни очи имат цвят на зелено стъкло. Устните й бързо се разтягат в усмивка, свиват се подигравателно или се цупят. Рядко слага червило или някакъв друг грим, макар да е доста близка с Дарси, която не излиза от къщи, ако не се е лъснала до блясък.

Острото й като на самодива носле често се свъсва от неодобрение или презрение. Обикновено напъхваше косите си в кепе, неизменно украсено с малката брошка фея, която й подари преди години по някакъв повод. Но когато сваляше кепето, буйните й гъсти коси се разпиляваха или по-точно обливаха с ярки червени кичури раменете.

Отиваше й да ги носи по този начин.

Понеже искаше да види лицето й отново, преди да поеме към кръчмата. Шон се облегна небрежно на плота и подхвана:

— Напоследък чувам, че излизаш с Джак Бренан.

При бързото измъкване главата й се блъсна с трясък в горната стена на фурната. Шон трепна и умно прецени, че е по-добре да не се разсмее.

— Нищо подобно!

Точно според очакванията му тя подаде глава от фурната. По носа й имаше сажди, а докато разтъркваше удареното място, неволно свали кепето.

— Кой го разправя?

— Ами… — Шон си придаде невинен израз, сви рамене и допи чая. — Чух го някъде… Нали знаеш как се научават такива неща.

— Главата ти е постоянно отнесена и никога нищо не чуваш. С никого не излизам. Нямам време за подобни глупости.

Ядосана, тя отново навря глава във фурната.

— Е, нищо чудно да греша. Не е трудно, след като напоследък селцето е пълно с романтика: годежи, сватби, предстояща поява на бебета.

— Такъв е нормалният ред.

Той се усмихна и отново приклекна до нея. По най-приятелски начин отпусна ръка върху заобления ханш и не обърна внимание, че тя сякаш застина.

— Ейдан и Джуд вече подбират имена, а тя е още едва във втория месец. Прекрасна двойка са, нали?

— Да — устата й бе пресъхнала от породилото се желание, прерастващо в копнеж. — Обичам да ги виждам щастливи. Джуд твърди, че къщурката е вълшебна. Тук се влюби в Ейдан, тук започна новия си живот, написа книгата си и намери всички неща, за които я е било дори страх да помисли.

— Тук наистина е прекрасно. Има нещо в това място — промърмори той почти на себе си. — Усещаш го в странни моменти: преди да заспиш или когато се будиш. Прилича на някакво… очакване.

Поставила новата част на мястото й, Брена се измъкна. Ръката му мързеливо се плъзна по гърба й, после се оттегли.

— Виждал ли си я? Имам предвид лейди Гуен.

— Не. Понякога долавям странно раздвижване на въздуха. Имам чувството, че всеки момент ще изплува образ, но не става така — отдръпна се, усмихна се нехайно и се изправи. — Вероятно не е за мен.

— Ако ме питаш, ти си идеален кандидат за призрак с разбито сърце — отбеляза Брена и се извърна от смаяния му поглед. — Би трябвало да проработи сега — добави тя и завъртя копчето. — Дай да видим дали ще загрее.

— Провери го вместо мен, мила — часовникът над печката иззвъня и стресна и двамата. — Трябва да вървя — обяви Шон и пресегна да го изключи.

— Това ли е предупредителната ти система?

— Една от тях — вдигна пръст и сякаш по даден знак се чу веселото иззвъняване на камбанката от часовника до леглото му. — Това е вторият рунд, но ще престане да звъни след минута, понеже е автомат. И, слава Богу, иначе постоянно трябва да тичам до спалнята, за да го спирам.

— Май си доста изобретателен при необходимост.

— От време на време имам проблясъци. Котаракът е навън — продължи той, взимайки якето от закачалката. — Не се смилявай над него, ако дойде да драска по вратата. Бъб знаеше какво го чака, когато настоя да дойде и да живее при мен.

— Сещаш ли се поне да го нахраниш?

— Не съм чак такъв слабоумник — без да се засегне ни най-малко, омота шал около врата си. — Разполага с достатъчно храна, а ако няма, ще отиде да проси пред вашата кухненска врата. Би го направил и без това, само и само да ме изложи. — Намери си шапката и я нахлузи. — Е, ще се видим в кръчмата, нали?

— Вероятно.

Не си позволи да въздъхне, преди да чуе захлопването на входната врата след него.

Да копнее за Шон Галахър е глупост, каза си. Защото той не изпитва подобни чувства към нея. Приемаше я като сестра или още по-лошо, даде си сметка изведнъж, като по-малък брат.

Но за това вината си е само нейна, призна Брена, плъзгайки поглед по торбестите си работни панталони и изподрасканите боти. Шон си пада по по-женствения тип, а тя няма нищо общо с него. Е, може да се погрижи малко за себе си, предположи. В лицето на Дарси, собствените си сестри и Джуд, разбира се, ще разполага с безброй консултантки как да се разкраси.

Но понеже всякакво подобно суетене й е чуждо, защо да го прави? Ако се лъсне, гримира, натъкми и облече, за да впечатли един мъж, тогава той няма да е привлечен от онова, което е истинската й същност.

Освен това, ако си сложи червило и елегантна рокля, Шон най-вероятно ще припадне от смях, а после ще изтърси някаква глупост и тя ще бъде принудена да го фрасне.

А в това няма никакъв смисъл.

Ще остави женските занимания на Дарси, която е шампион да се прави на дама. И на сестрите си, помисли си Брена, на които подобни неща доставят удоволствие. А тя ще се занимава с инструментите си.

Захвана се отново с фурната, пробва различните градуси и за всеки случай провери бойлера. Като се убеди, че работи, го изключи и прибра инструментите.

Възнамеряваше незабавно да си тръгне. В края на краищата защо да се задържа? Но къщурката бе така уютна. Тук винаги се бе чувствала у дома. Когато Старата Мод живееше в къщурката на Хълма на феите от толкова години, колкото Брена не можеше да преброи тогава, момиченцето често се бе отбивало на гости.

После Мод почина и се появи Джуд. Сприятелиха се и отново лесно се върна към навика да се отбива на път за вкъщи или на път за селото.

Сега, когато Шон се бе настанил тук, гледаше да сдържа желанието да се отбива по-често. Ала трудно й се удаваше. Допадаше й тишината на мястото, както и всички красиви предмети, събрани от Мод и поставени наоколо. Джуд не ги размести, а и Шон изглеждаше склонен да постъпи по същия начин. Малката всекидневна бе весела с красивите стъклени дрънкулки, с чаровните статуетки на феи и вълшебници, с книгите и стария избелял килим.

Разбира се, сега, когато Шон натика в миниатюрната стая пианото, купено втора ръка, човек почти нямаше къде да се завърти. Но според Брена това само допринасяше за чара. А и Старата Мод бе обичала музиката.

Би била доволна, помисли, докато прокарваше пръст по олющеното черно дърво, някой отново да свири в къщурката й.

Хвърли поглед към нотните листа, които Шон постоянно държеше разхвърляни по пианото. Все пишеше нови мелодии или преправяше стари. Веждите й се сключиха, докато разглеждаше нотите и знаците. Не бе особено музикална. Е, можеше да изпее бунтовническа песен, без да предизвика воя на кучетата, но свиренето представляваше съвсем различно нещо.

Ала понеже бе сама, реши да задоволи любопитството си. Остави отново сандъчето с инструментите, избра един нотен лист, седна, прехапа устна и бавно — една по една — започна да свири изписаните ноти.

Беше прекрасно, разбира се. Всичко, написано от него, беше прекрасно и дори жалкото й свирене не успяваше да унищожи напълно красотата на мелодията.

Към тази бе прибавил думи, както често правеше. Брена прочисти гърло, свъси още по-силно вежди, за да се съсредоточи, и се опита да намери подходящия тон.

— „Когато нощем съм сама и месечината рони сълзи, знам колко по-хубав ще е светът, ако до мен си ти. Без теб сърцето ми е празно. Ти, само ти, си в мен, когато месечината скърби.“

Спря и леко въздъхна — нямаше кой да я чуе. Трогна я, както я трогваха всичките му песни, но този път малко по-дълбоко. И по-истински.

Лунни сълзи, помисли си тя. Перли за лейди Гуен. Предложена любов, на която не можело да се отвърне.

Толкова е тъжна, Шон. Какво вътре в теб те кара да пишеш такава прекрасна музика?

Колкото и добре да го познаваше, не знаеше отговора на този въпрос. А искаше — винаги бе искала — да намери ключа към него. Но той не бе нито двигател, нито машина, която да разглоби, та да види как функционира. Мъжете представляват по-сложна и смущаваща загадка.

Може би, предположи тя, това е неговата тайна и талант. Всичко е толкова вътрешно присъщо и непроницаемо. А нейните умения са… Погледна дребните си сръчни ръце. Нейните са съвсем обикновени.

Е, поне умее да използва добре ръцете си и да си изкарва прехраната. А какво прави Шон Галахър с големия си талант? Само седи и мечтае. Ако има и най-малка амбиция или истински се гордее с работата си, ще продава мелодиите си, вместо да ги пише и да ги трупа в кашони.

Този мъж заслужава да го сритат по задника, задето унищожава нещо, което Господ му е дал.

Но за това, реши тя, ще се ядосва някой друг ден. Сега я чака работа.

Понечи да стане и да вземе сандъчето, но с крайчето на окото си долови някакво движение. Скочи на крака, засрамена от мисълта, че Шон се е върнал — постоянно забравяше нещо — и я е чул да свири музиката му.

Не Шон обаче стоеше на прага.

Жената със светлоруси коси, разпилени по раменете, бе облечена в обикновена сива рокля, дълга до пода. Очите й бяха меко зелени, а усмивката — толкова тъжна, че разбиваше сърцето при пръв поглед.

Разпозна я. Изненада и трепетно вълнение обзеха Брена. Отвори уста, но каквото и да възнамеряваше да каже, излезе като изсвистяване, а сърцето й заби учестено.

Леко смутена, че коленете й треперят, опита отново.

— Лейди Гуен — успя да промълви тя.

Прецени като възхитителен дори този незначителен успех — така де, пред нея стоеше призрак на триста години.

Докато я наблюдаваше, една-единствена сълза — същинско проблясващо сребро — потече по бузата на дамата.

— Сърцето му е в неговата музика — гласът й бе нежен като цвят на роза, но въпреки това Брена потрепери. — Заслушай се.

— Какво…

Ала преди да успее да зададе въпроса си, откри, че е сама, а из въздуха се носеше слаб аромат на рози.

— Така значи. Така… — изпита потребност да седне и отново се настани на стола пред пианото. — Така значи — повтори тя и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, докато сърцето й спря да бие лудо в гърдите й.

Когато прецени, че краката няма да я подведат, сметна за уместно да разкаже случката на някой мъдър, разумен и чувствителен човек. Никой друг не отговаряше на описанието по-добре от майка й.

По време на краткия път до вкъщи се поуспокои. Къщата на семейство О’Тул се намираше по-навътре от шосето; представляваше сграда с маса пристройки, за част от които лично тя бе помагала да бъдат изградени. Щом в главата на баща й се породеше идея за още една стая, тя с удоволствие се захващаше да му помага, да реже греди и да размахва чука. Сред най-щастливите й спомени бяха случките от времето, когато се труди рамо до рамо с Майкъл О’Тул и слуша как си свири с уста, докато работи.

Паркира зад старата кола на майка си — наистина е наложително да пребоядисат старата ламарина, помисли си Брена разсеяно, както правеше винаги. От комините се виеше дим.

Вътре бе топло и уютно. Миришеше на прясно тесто. Завари майка си в кухнята, където тъкмо вадеше току-що изпечените хлябове.

— Мамо.

— О, сладка Мери, стресна ме.

Моли се засмя, сложи тенджера на печката и се извърна. По хубавото й лице — все още младолико и без бръчки — грееше усмивка. За по-удобно бе вдигнала червените си коси — ето откъде дъщеря й бе наследила своите.

— Извинявай, но пак си пуснала музиката прекалено високо.

— За компания. — Моли пресегна и намали звука на радиото. Под масата жълтата кучка Бети се размърда и тихо изръмжа. — Защо си се върнала толкова рано? Нямаш ли работа?

— Имам. Тепърва трябва да отида в селото да помогна на татко, но се отбих в къщурката на Хълма на феите да оправя фурната на Шон.

— Аха…

Моли започна да подрежда самуните хляб по полицата.

— Той тръгна, преди да свърша, та поостанах там за малко сама — Моли издаде същия разсеян звук. — И точно тръгвах… Тогава се появи лейди Гуен.

— Аха… Какво?

Моли извърна глава и я погледна през рамо.

— Видях я. Посвирих малко на пианото, а когато вдигнах глава, тя стоеше на прага.

— Е, няма начин такова нещо да не те стресне.

Брена въздъхна. Разумна — точно такава е Моли О’Тул, Бог да я благослови.

— Само дето не си глътнах езика. Прекрасна е, точно както твърдеше Старата Мод. И тъжна. Сърцето да ти се скъса, като я гледаш такава тъжна.

— Лично аз винаги съм се надявала да я видя — като практична жена Моли наля две чаши чай и ги постави на масата. — Но никога не ми се е случвало.

— Ейдан разправяше, че я е виждал години наред. А после и Джуд, след като се настани да живее в къщурката. — Сега вече успокоена, Брена седна до масата. — Но когато говорихме с Шон за нея, той каза, че не я е виждал… Долавял присъствието й, но никога не я е виждал. И ето — тя изведнъж се яви пред мен. Защо мислиш, че стана така?

— Нямам представа, скъпа. Какво почувства?

— Освен силната изненада, симпатия, предполагам. А после се озадачих, защото не разбрах смисъла на онова, което ми каза.

— Заговорила те е? — Очите на Моли се разшириха. — Никога не съм чувала да е проговаряла на някого. Дори на Старата Мод не е, иначе щеше да ми го каже. Какво ти каза?

— Че сърцето му е в неговата музика и ми каза да се вслушвам. А когато си събрах акъла достатъчно, за да я попитам какво означава това, тя беше изчезнала.

— Понеже сега Шон живее там и ти си свирила на неговото пиано, намирам посланието за доста ясно.

— Но аз слушам музиката му през цялото време. Няма начин да си край него и пет минути и това да не ти се случи.

Моли понечи да заговори, но се отказа и само покри ръката на дъщеря си със своята. На милата й Мери Брена, помисли си тя, й е толкова трудно да разпознае нещо, което не е в състояние да разглоби и да сглоби.

— Бих казала, че когато ти дойде времето да го разбереш, ще го направиш.

— Тя те кара да изпитваш желание да й помогнеш — промърмори Брена.

— Ти си добро момиче, Мери Брена. Вероятно ще й помогнеш.