Нора Робъртс
Сълзите на луната (12)

Глава 12

Колкото и странна да е обстановката, помисли си Брена, с нея беше Шон — мъж, когото познаваше и на когото бе държала цял живот. И колкото и нелепо да звучеше — продължаваше да го желае.

Изнервеността й беше така не на място, както музиката за арфа и запалените свещи.

Затова, когато той положи ръце върху раменете й и плавно ги спусна, за да улови нейните, тя вирна глава.

— Ако се разсмея — обяви тя, — не го приемай за нещо лично. Просто цялата тази история ми се струва страшно смешна.

— Добре.

Стоеше и я наблюдаваше, сякаш изчакваше. Тя не се стърпя — надигна се на пръсти и докосна с устни неговите. Не възнамеряваше да бърза, вече бе стигнала до заключението, че той и без това няма да й позволи. Но след първото докосване желанието я прониза като ток, искаше го изцяло. И то веднага. Ръцете й се стегнаха в неговите, докато хапеше долната му устна.

— Страшно силно те желая. Въобще не съм в състояние да се спра.

— Кой иска подобно нещо от теб? — Той не бързаше. Определено не. А бе така изкусително да се поддаде на нейното темпо. Фантастичното й дребно тяло вече вибрираше до неговото, устните й бяха трескави. Помисли си обаче колко по-хубаво би било да й позволи да го влуди още малко.

— Ела нагоре. — Пусна ръцете й, за да я хване за бедрата и да я повдигне, та краката й да се обвият около кръста му; веднъж вече го беше направила. — И пак ме целуни. Харесва ми.

Тя наистина се засмя и нервността, която я притесняваше, изчезна.

— Така ли? Доколкото си спомням, първия път, когато го направих… — приближи устни съвсем близо до неговите, после се отдръпна. Един път, два. — Изглеждаше сякаш съм те халосала с чук по главата.

— Защото не го очаквах. А и съвсем размъти мозъка ми тогава — стисна я съвсем интимно, но дружелюбно. — Втори път обаче няма да успееш.

— Готов ли си да се обзаложиш? — Очите й блестяха предизвикателно. Развеселена, зарови ръце в косата му.

— Ще загубиш.

Здравата се постара, трябваше да й се признае. Направо усещаше как всичко в него се преобръща, докато устните й нападаха неговите. Има моменти, когато съвсем не бе унизително да се предадеш. По езика й все още се усещаше вкусът на виното — топъл и богат на аромати. Премесен с нейния вкус, той се просмука в него и се получи прекрасна, опияняваща комбинация.

Звуци на арфа и запалени свещи, жена с гореща кръв… Остави страстта и романтиката да проникнат в него. Изкусително, възбуждащо. Удоволствието се превърна в наслада.

Усети пръстите му да се впиват в бедрата й, чу как дишането му се учестява като на човек, изкачващ на бегом хълм. Той я понесе към леглото, през тялото й премина радостна тръпка.

Сега вече щеше да го има. Точно както искаше — бързо, страстно и щеше да се приключи. И тогава този отвратителен натиск в гърдите й, в стомаха, в главата ще намери освобождение. Усети, че тържествува, когато я положи върху леглото, после я притисна с тежестта си към дюшека.

— Трябва да призная, че този път ти водиш — очите й блеснаха, когато той вдигна ръцете й над главата и ги затисна с длан. — Но сега е мой ред. Доколкото си спомням, първия път, когато те целунах, очите ти се замъглиха и не виждаше нищо. — Прокара устни нежно по брадичката й. — И ти потрепери.

Тя нарочно се изви нагоре, притисна се към него.

— Няма да успееш да го направиш втори път, обзалагам се.

Мъж, възбуден до такава степен, така готов, нямаше да се бави. Беше напълно убедена. И се подготви да го приеме. Потрепери, когато устните му се плъзнаха леко и изкусително по нейните. Ръцете й застинаха; в главата й нямаше нито една мисъл. Натискът, стигнал до критичната си точка, се превърна в зашеметяващо сладка болка.

Първите лъчи на изгряващата луна се прокраднаха в стаята и сребристата им светлина се открои на фона на златистите пламъчетата на свещите.

Обхвана гърдите й и проследи очертанията им с пръсти през работната й риза; чак тогава се насочи към копчетата. Отдолу носеше бяла тениска. Шон разтвори ризата и остана очарован от сексапилната гледка на малките й гърди под простичката памучна материя.

— Винаги съм харесвала ръцете ти — бе затворила очи, за да се наслади по-пълно на милувките му. — А сега ми харесват още повече. — Но когато той отново се наведе и докосна гърдите й с устни през памучната материя, очите й се отвориха широко. — О, милостиви Боже!

Щеше да се разсмее, ако бе успял да си поеме въздух. Ала гърдите му бяха стегнати, а главата му започваше да се върти. Как бе могъл да не забележи досега? Този вкус, тези форми? И колко още неща бе пропуснал?

Тя се мъчеше да свали пуловера му, докато той придърпваше дрехата й нагоре. Едва поемайки си дъх, се вторачиха един в друг. Тя кимна и той направи същото.

— Прекалено късно е — успя единствено да промърмори Шон, преди да издърпа тениската през главата й.

— И слава на Бога за това.

Вкопчиха се един в друг.

Сега ръцете му май се движеха малко по-бързо. И от време на време ставаха грубички. Устните му вече бяха по-горещи и по-нетърпеливи. Но не му пречеше да е изчерпателен. Желаеше всяко кътче от нея и щеше да запомни — завинаги — вкуса на плътта й: онова нежно място под гърдите, линията на ханша й, преливаща в бедрата, усещането, че гали коприна, когато плъзгаше пръсти по кожата й.

Стегнатите й мускули се оказаха невероятно възбуждащи. Още по-еротично му въздействаше превръщането на силата им в слабост — усещаше как тя потреперва, когато откриеше някое ново местенце, което й харесваше да докосва.

Сега звучаха флейти, сякаш феи свиреха на тях, а отдалеч долиташе свирня на гайди. Лунната светлина стана по-силна и във въздуха, изпълнен с аромат на восък и торф, витаеше перлен блясък.

Зарови лице в шията му, опита да си поеме въздух.

— Шон, за Бога, сега.

— Не още, не още, не още.

Повтаряше го като припев. Искаше нейните дребни силни ръце да не спират да обхождат тялото му. Искаше да открива все повече и повече от нея за себе си. Сега, когато бе разголил прекрасните й крака, не заслужаваха ли вниманието му? И какво прелестно място за съсредоточаване представляваше рамото й!

— Уж си дребничка, а има толкова много от теб.

Тя отчаяно впи зъби в плътта му.

— Ще умра след минута.

— Чакай, чакай.

Устните му отново докоснаха нейните, а ръката му се плъзна между бедрата й и я разпали докрай.

Тялото й — същински потоп, бърз и пълноводен — обгърна неговото. Той пое вика й на наслада, а кръвта му кипеше за още подобни усещания.

В следващия миг тя стана податлива, мека като восъка, които се събираше в основите на свещите, и той бе свободен да изследва устата и, шията, гърдите.

— Чакай да ти се насладя малко.

Пласт по пласт, напрежението започна отново да се трупа. Тя усети как за втори път достига до ръба. Как успява той да го понесе, зачуди се. Плътта му е потна като нейната, сърцето му бие не по-малко учестено, тялото му е напрегнато и съвсем готово.

Отново се издигна към него и отново обви кръста му с крака. Очите им се срещнаха.

— Сега — промълви той, прониквайки в нея безпрепятствено, сякаш го бяха правили хиляди пъти преди.

Тя едва си поемаше дъх. Дланите му покриха нейните и тя преплети пръсти с неговите. Започнаха бавно да се движат, без да откъсват очи един от друг.

Лесно и прекрасно, като в репетиран танц. Вдигаха се и се спускаха; наслада се посрещаше с наслада. После, сякаш музиката го изискваше, леко ускориха темпото. Сините му очи станаха по-тъмни от обхващащата го страст. Тя го прегърна по-силно, клепачите й затрепериха, от гърлото й отново се изтръгнаха стонове, а той вече изчакваше, изчакваше.

Най-после зарови лице в косата й и си позволи да се освободи.

 

Беше й нужна поне минута. Или може би час. Най-много — ден-два. След това вероятно отново ще е в състояние да помръдне. За момента обаче й се струваше най-добре да остане, където е: изтегната в леглото на Шон, а тялото му да я притиска към дюшека.

Цялата беше златна. Така поне си представяше. Ако разполагаше с необходимата енергия, щеше да отвори очи, за да се полюбува на сиянието в тъмнината.

— Не ти ли е студено? — попита той с приглушен, сънен глас.

— Съмнявам се дали щеше да ми е студено, дори ако лежах гола върху лед в открита лодка и плавах към Гренландия.

— Добре. — Той се помръдна, намести се. — Тогава да останем още малко така.

— Само не заспивай отгоре ми.

Зарови нос в шията й.

— Харесва ми миризмата на косата ти.

— На дървесина ли?

— Има го и това. Приятно е, но има и оттенък на лимон.

— Вероятно от шампоана, който откраднах от Пати.

Тялото й започваше да се пробужда и да се наслаждава на единението им, харесваше й как са сплели крака. Усети тежестта му върху себе си.

— По-тежък си, отколкото изглеждаш.

— Извинявай — подложи ръка под главата й и се извъртя. — Така по-добре ли е?

— И преди не беше лошо. — Но сега откри, че наистина й е по-лесно да опре ръка в гърдите му и да го погледне в лицето. Толкова беше привлекателно проклетото лице, че не й пукаше — поне за момента — за самодоволно извитите му устни. — Трябва да призная, Шон, по-добър си в тази работа, отколкото предполагах.

Той отвори очи. Сините му ириси отново бяха замечтани.

— Е, упражнявал съм се през годините, признавам.

— Не се оплаквам от това, но все пак има проблем.

— Нима? — Хвана кичур от косата й и започна да го увива около пръста си. — И какъв е по-точно?

— Ами първоначалната ми идея беше да правим секс.

— Да, спомням си — спомена нещо подобно. — Пусна къдрицата да се развие, да падне върху рамото й, а после избра нова. — И за да съм откровен, ще ти кажа, че идеята ти се оказа чудесна.

— Това беше първата част. Споменах още, че искам да го направя, за да избия от главата си копнежа си по теб.

— И това си спомням. — Леко прокара нокти по гърба й. — Постарах се да те задоволя.

— Така е и никога няма да го отрека. Но именно тук възниква проблемът.

Наблюдавайки го, плъзна пръст по рамото му и после нагоре по врата. Видя как миглите му потрепериха, как очите му се превърнаха в цепки, през които просветваха сините му ириси.

— Какъв точно е проблемът, О’Тул?

— Ами, разбираш ли? Не се получи съвсем. Този копнеж още е у мен. Затова просто се налага отново да правим секс.

— Щом трябва — трябва. — Стана и я повлече със себе си. — Хайде първо да вземем душ и да хапнем, пък после ще видим какво може да се направи.

Засмя се и обхвана с ръце лицето му.

— Все още сме приятели, нали?

— Все още сме приятели.

Притегли я по-близо. Възнамеряваше целувката да е въздушна и лека. Ала направо се потопи в нея.

Умът на Брена се замъгли, когато той се извърна, за да я положи отново върху леглото. Ръцете й трескаво го обгръщаха, докато устните й промълвиха:

— Ами душът и яденето?

— По-късно.

 

Беше по-късно — доста по-късно, — когато и двамата се нахвърлиха върху храната като изгладнели вълци. Беше лесно да се върнат към навиците на двама души, стотици пъти хранили се заедно и преди.

— Знаеш ли, че цялата челяд на Бетси Клуни е болна от варицела?

— Забелязала ли си как Джак Бренан гледа Тереза Фицджералд, след като тя и Колин Рилей скъсаха?

Между отделните хапки му разказа за последните изблици на плач на сестра си Пати, докато се колебаела дали в булчинския й букет да има розови или жълти рози. И вдигнаха чаши, за да полеят приключването на сделката с Магий.

— Как мислиш, ще изпрати ли човек да огледа терена и да проектира залата? — попита Брена и стана да отвори на Бъб, който драскаше по вратата.

— Лично аз не съм твърде съгласен с такъв план.

Загледа се как котаракът се приближи до Брена и се отърка в краката й.

— Прав си. — Помисли дали да не хапне още, но се опасяваше да не й стане тежко от преяждане. С известно съжаление бутна чинията настрана. — Не може да седи в просторния си офис в Ню Йорк и да проектира най-доброто за Ардмор.

— А откъде знаеш, че офисът му е просторен?

— Богатите обичат простора. — Засмя се и се облегна на стола. — Питай Дарси дали няма да се стреми към простор, когато открие богаташа, когото търси. Но във всеки случай Магий трябва да види какво представляваме и с какво разполагаме, преди да реши как точно ще строи.

— Напълно съм съгласен. — Стана да разчисти масата. — Твоят проект ми хареса. Защо не го нарисуваш по-точно. Ще накараме и Ейдан да го погледне. Ако му допадне както на мен, няма причина да не го даде на Магий да го види.

За миг тя застина, после попита:

— Готов си да го направиш?

Хвърли й поглед през рамо, докато пускаше горещата вода и сипваше прах в мивката.

— Защо не?

— Това ще означава много за мен. Дори Магий да се изсмее и да хвърли чертежа ми, пак ще бъде важно за мен. Не съм архитект или инженер… — Изправи се. — Но винаги ми се е искало да проектирам сграда или нещо друго от основите догоре.

— Представяш си го мислено — уточни той. — Празно поле или терен и какво би построила… До последните детайли, нали?

— Точно така. Откъде знаеш?

— Същото е, като да съчиниш песен.

Замисли се и свъси вежди зад гърба му. Никога не й бе минавало през ума, че имат нещо общо в тази област.

— Май си прав. Ще го начертая колкото е възможно по-добре. Дали Магий ще го погледне или не — няма значение. Благодарна съм ти, че въобще си помислил за това.

Помогна му да разчистят и поиска да си тръгне.

Вече я изпращаше — стигнаха почти до входната врата, — но той промени намеренията й. Реши проблема просто: вдигна я на ръце и отново я отнесе в спалнята.

В резултат на това тя се промъкна в дома си в един и половина след полунощ. Едва имаше сили да го стори. Кой да си помисли, че този мъж е в състояние напълно да я омаломощи?

Изгаси лампата, която майка й бе оставила заради нея. Дори в тъмнината знаеше кои дъски биха изскърцали, ако стъпи върху тях. Стигна горе до стаята си безшумно.

Но понеже не беше майка, въобще не си даде сметка, че Моли я е чула, независимо от всички предпазни мерки.

Най-накрая се мушна в леглото, въздъхна дълбоко, затвори очи и моментално заспа.

Сънува сребрист дворец под зелен хълм. Наоколо растяха цветя и величествени дървета се открояваха на златистата светлина. Река се виеше между тях, а малки диаманти проблясваха тук-там по повърхността й и стряскаха окото.

Над реката минаваше мост от бял мрамор. Докато го пресичаше, долавяше шума от собствените си стъпки, бълбукането на водата отдолу и бързите прескачания на сърцето си, плод на вълнение, а не на страх.

Дърветата, забеляза тя, бяха натежали от златни ябълки и сребристи круши. За миг се изкуши да откъсне няколко, да отхапе и да се наслади на прекрасния им вкус. Ала дори насън знаеше, че посещаваш ли дворец на феите, не бива да хапваш нищо, имаш право само да пиеш вода, иначе сто години ще останеш пленник там.

Затова само се любуваше как проблясват скъпоценните плодове.

Пътеката, водеща от белия мост към огромните сребърни порти на двореца, бе червена, сякаш осеяна с рубини.

Докато наближаваше портата, тя се отвори сама и оттам долетя музика на гайди и флейти.

Пристъпи вътре и я обгърнаха звуците и парфюмираният въздух, факли с човешки бой опасваха стените, а запалените им върхове се стрелваха нагоре като стрели.

Помещението бе широко и пълно с цветя. Имаше столове, дивани и възглавнички все в цветовете на скъпоценни камъни. Ала не видя никого.

Подмамена от музиката, се изкачи по стълбите, прокарвайки ръка по парапета, гладък като коприна и лъскав като сапфир.

Все така не се чуваше друго, освен музиката, а единственото движение бе нейното.

Площадката на върха на стълбището преминаваше в дълъг коридор, широк колкото два човешки ръста. Пое по него. Отляво видя врата от топаз, а отдясно — от изумруд. Право напред трета светеше като бяла перла.

Именно оттам идваше музиката.

Отвори бялата врата и пристъпи вътре.

По стените се виеха и преплитаха цветя. Маси с размери на езера стенеха под тежестта на препълнени с ястия блюда. Ароматите бяха замайващи.

Мозайката на пода — симфония от скъпоценни камъни — изобразяваше прекрасна картина.

И тук имаше столове, дивани и възглавнички, но всички бяха празни. Всички, с изключение на трона, поставен в дъното на помещението. Там, в цялото си великолепие, седеше мъж със сребърен старинен жакет.

— Не се поколеба — отбеляза той. — Това е проява на храброст. Нито веднъж не помисли да се върнеш обратно, а продължи право напред към неизвестното. — Усмихна й се, махна с ръка и й предложи златната ябълка, която се появи на дланта му. — Можеш да я опиташ.

— Мога, но не разполагам с един век, та да ти го посветя.

Той се засмя и щракна с пръсти. Ябълката изчезна.

— Нямаше да ти позволя, защото си ми нужна повече горе на земята, отколкото тук.

Тя любопитно се завъртя в кръг.

— Сам ли си?

— Не, не съм сам. Дори феите обичат да спят. Светлината трябваше да те води. Сега тук е нощ, както е и в твоя свят. Исках да поговоря с теб и предпочетох да го сторя насаме.

— Е… — Тя разпери ръце. — Ето ме.

— Имам въпрос към теб, Мери Брена О’Тул.

— Ще се опитам да ти отговоря, Карик, Принце на феите.

Устните му отново се извиха в лека усмивка — на одобрение, — но когато се наведе към нея, очите му бяха напрегнати и сериозни.

— Би ли приела перла от любим?

Странен въпрос наистина, мина й през ума. Но в края на краищата това е сън, а тя сънуваше какво ли не.

— Да, стига да ми го даде по собствена воля.

Въздъхвайки, той удари леко с ръка облегалката на трона. Пръстенът на ръката му разпрати сребристи и сини пламъци.

— Защо вие смъртните винаги отговаряте с условия?

— А защо феите никога не се задоволяват с един искрен отговор?

В очите му се мярнаха весели пламъчета.

— Смела си, трябва да призная. Имаш късмет, че проявявам слабост към смъртните.

— Знам. — Приближи се към него. — Видях дамата ти. Тя копнее за теб. Не знам дали това натъжава, или радва сърцето ти, но е истина.

Той подпря брадичка с ръка и се замисли.

— Познавам сърцето й сега, когато е прекалено късно да предприема каквото и да било, освен да чакам. Трябва ли да има болка и любовта, преди да сме изпитали удовлетворение?

— Нямам отговор на този въпрос.

— Ти си част от него — промълви той и изправи глава. — Ти си част от отговора. Кажи ми, какво изпитва сърцето ти към Шон Галахър? — Тя отвори уста и той вдигна предупредително ръка. Предусети, че е готова да избухне. — Преди да заговориш, имай предвид едно — тук е моят свят и за мен е най-лесно да те накарам да кажеш истината. Само истината. И за двамата е по-добре да отговориш по собствена воля.

— Не знам какво се таи в сърцето ми. Приеми това за истина, защото не разполагам с друг отговор.

— Тогава е време да погледнеш, да разбереш какви са чувствата ти, не смяташ ли? — Отново въздъхна, не си даде труда да прикрие възмущението си. — Но няма да го сториш, преди да си готова. Заспивай тогава.

Махна с ръка и остана сам с мислите си в пълната със скъпоценни камъни стая. А Брена продължи да спи, вече без да сънува, в леглото си.

 

Не спа повече от четири часа, но през целия ден се чувстваше изпълнена с енергия. Когато си лягаше късно и ставаше рано, обикновено беше сприхава и намръщена. Днес обаче бе така весела, че баща й отбеляза чудесното й настроение на няколко пъти.

Не бе в състояние да сподели с него какво се върти из главата й: хубавият, здрав секс я караше да си тананика, докато работи. Колкото и да бяха близки, колкото и да го обичаше, съмняваше се дали баща й ще иска да знае как е прекарала нощта.

Помнеше съня си, така живо си го спомняше, така точно, че се питаше дали не запълва някакви бели петна, без всъщност да го желае. Но не възнамеряваше да разсъждава дълго по този въпрос.

— Е, май стига за днес. Какво ще кажеш, Брена, скъпа?

Майк се изправи, изпъна гръб и хвърли поглед към дъщеря си, приклекнала да боядисва пода. Стисна устни, забелязвайки как механично боядисва с бавни движения на четката едни и същи десет сантиметра.

— Брена?

— Хъм…

— Не намираш ли, че вече си нанесла предостатъчно боя върху това място?

— Какво? О… — Отново потопи четката и се постара да се насочи към небоядисан участък. — Сигурно съм се разсеяла за миг.

— Време е да приключваме за днес.

— Вече?

Той поклати глава и започна да събира четки, мечета и кутии.

— Какво е сложила сутринта майка ти в овесената ти каша, та да те зареди така с енергия? И защо не е дала и на мен?

— Просто денят мина бързо, това е всичко. — Изправи се и се огледа наоколо. С известна изненада откри колко много работа са свършили. Изкарала е деня на автопилот, предположи тя. — Почти сме приключили.

— Утре започваме друга стая. Заслужаваме големи порции от печеното, което майка ти обеща за вечеря.

— Уморен си, татко. Аз ще почистя тук. — Така поне щеше да намали част от вината, която изпитваше. — А и знаеш ли? Смятам да се отбия в кръчмата да видя Дарси. Кажи на мама, че там ще хапна сандвич.

Изглеждаше огорчен, когато тя взе четките от ръката му.

— Изоставяш ме, а? А със сигурност знаеш, че майка ти и Пати ще обсъждат приготовленията за предстоящата сватба и няма да спрат да говорят единствено за това.

Брена му се ухили. Съвсем беше забравила, а това е основателна причина да не се прибере направо вкъщи.

— Защо не дойдеш с мен в кръчмата?

— Знаеш колко бих искал. Но после майка ти ще настоява да й поднесат главата ми върху най-хубавата й чиния. Поне ми обещай едно: когато ти дойде редът, не ме питай дали предпочитам дантелата, или коприната, а после не избухвай в сълзи, ако не уцеля какво си намислила.

— Най-тържествено ти го обещавам.

Целуна го по бузата, за да го увери в искреността си.

— Очаквам да не ме подведеш, момиче. — Облече якето си. — А ако нещата станат прекалено нетърпими у дома, може и да ме видиш в кръчмата на Галахър накрая.

— Ще те черпя една бира.

Той си тръгна, а Брена посвети повече от необходимото време и усилия да почисти. Така се чувстваше по-малко виновна, макар че наистина щеше да види Дарси. Ако види и Шон, какво да прави? Той все пак работи там, нали?

Въпреки цялото сериозно обмислено начинание Брена си даде труда да потърси Дарси още щом стъпи в кръчмата. Понеже приятелката й се намираше в другия край на бара, където позволяваше на стария господин Рейли да флиртува с нея, тя се настани на стола до него и се наведе да целуне пергаментовата му буза.

— Пак те сварвам да се заглеждаш по друга жена, след като многократно си ме уверявал, че за теб съществувам само аз.

— О, скъпа, един мъж гледа натам, накъдето е обърната главата му, но те чаках да дойдеш и да поседиш на коленете ми.

— Ние, жените О’Тул сме ревниви, господин Рейли. Сега възнамерявам да привикам Дарси настрана и да й дам да се разбере, задето се опитва да те отнеме от мен.

Той се засмя, а тя се надигна и се отправи към свободна маса, като направи знак на Дарси да я последва.

— Умирам за халба бира и нещо топло. Какво е приготвил Шон за вечеря?

Дарси присви сините си очи, вдигна тъмните си вежди и постави свитата с в юмрук ръка на хълбока.

— Е, значи все пак спа е него, така ли?

— Какви ги приказваш?

Макар Дарси да говореше тихо, Брена, панически смутена, завъртя глава да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да ги чуе.

— Да не си въобразяваш, че няма да разбера дали една жена, която познавам откакто се помня, не е била в леглото с мъж предишната вечер, само като я погледна? С Шон не съм така сигурна, защото почти през цялото време има замечтан израз в очите. Но ти си съвършено друга работа.

— Е, и какво, ако съм го направила? — просъска Брена, докато се настаняваше. — Казах ти, че възнамерявам да го сторя. И, не — парира тя, доловила блясъка в очите на Дарси, — не възнамерявам да ти разказвам подробности.

— Ха! Да не би да ме интересуват! — Но разбира се, че я интересуваха. Седна и се наведе напред. — Само едно нещо.

— Не, нито едно.

— Едно. Винаги, през целия си живот, сме си споделяли по едно нещо, независимо за кого или за какво става въпрос.

— По дяволите. — Беше вярно и ако сега нарушат тази традиция, все едно нарушаваха нещо, което дълбоко ги свързваше. — Четири пъти снощи.

— Четири? — С широко отворени очи Дарси се загледа към кухнята, сякаш погледът й имаше силата да проникне вътре и да прикове брат й за стената. — Тогава трябва да му дам по-висока оценка. И нищо чудно, че изглеждаш така успокоена.

— Чувствам се страхотно. Наистина ли си личи?

— Човек трябва да се вгледа. Хайде! Имам клиенти. — Дарси неохотно се надигна. — Ще ти донеса халба бира. Тази вечер хапни от печеното пиле. Хората го харесват.

— Тогава ще го опитам. Но мисля, че ще проверя дали не мога да го изям отзад, в кухнята.

— Добре. Тогава сама си налей бирата, докато минаваш отзад. Искаш ли да останеш при мен тази вечер? Ще успея да изтръгна още нещо от теб, обзалагам се.

— Знам колко коварно същество си и как не оставяш човека на мира. Но трябва да се прибера рано. Снощи не спах кой знае колко.

— Фукла — обяви Дарси със смях и тръгна да вземе поредната поръчка.

— Как си, Брена? — попита Ейдан, когато тя мина зад бара.

— Защо? Как изглеждам?

Той я стрелна с очи: какво ли означаваше този рязък отговор?

— Ами изглеждаш ми чудесно.

— И се чувствам чудесно. — Ругаейки се наум, тя си наля халба бира. — Само съм малко уморена. Ще ми се да изпия това и да хапна нещо в кухнята, преди да се отправя към вкъщи, ако не възразяваш.

— Добре дошла си, както винаги.

— Ще имаш ли нужда от допълнителна помощ тази седмица, Ейдан?

— С удоволствие ще те наема за петък и събота вечер, ако разполагаш със свободно време.

— Свободна съм. Ще дойда. — Небрежно, както се надяваше, тя мина край него и отвори вратата на кухнята. — Имаш ли топло ядене за една гладна жена?

Той се извърна от мивката, където горещата вода течеше с пълна сила. Очите му засияха, когато я видя.

— Мисля, че разполагам с нещо, което би ти харесало. Чудех се дали ще наминеш тази вечер.

— Исках да видя Дарси. — Засмя се и постави бирата си на масата. — А май нямам нищо против да видя и теб.

Затвори чешмата и избърса ръце във втъкнатата на кръста му кърпа.

— Е, и как ти е главата?

— Добре, благодаря. Макар все още не всичко да е наред.

— Би ли искала да ти помогна да я оправим?

— Нямам нищо против.

Той пристъпи към стола, на който беше седнала, наведе се и прилепвайки устни към ухото й, разбърка всичките й мисли.

— Ела при мен тази вечер.

Тя неволно потрепери. Имаше нещо безкрайно възбуждащо в тона и в предложението му. Дори нямаше нужда да гледа лицето му.

— Не мога. Знаеш, че не мога. Трудно е да го обясня на близките си.

— Не знам кога отново ще получа свободна вечер.

Зрението й се замъгли — той бе плъзнал език зад ухото й.

— А какво ще кажеш за сутрините?

— Истината е, че в обозримото бъдеще всичките ми сутрини са свободни.

— Ще намина при първа възможност.

Той се изправи, вдигна кепето й и погали косата й. Дощя й се да се протегне като котка. И да замърка доволно.

— Вратата е винаги отворена.