Нора Робъртс
Сълзите на луната (9)

Глава 9

— Човекът на Магий — Финкъл — е тук — просъска Дарси, влизайки задъхано в кухнята.

Шон вдигна глава от сандвичите, които правеше.

— Така ли?

— Да. — По навик погледна лицето и косата си в малкото огледало, окачено до вратата. — Ейдан му наля халба светла бира и бъбри с него на бара. Финкъл е олицетворение на самата деловитост.

Познавайки способностите на сестра си, Шон я подкани с жест:

— Опиши ми го със стотина думи.

С присвити очи Дарси потупа устните си с пръст.

— Към средата на петдесетте, оплешивяващ. Чувствителен е на тази тема — постоянно прокарва гребен по оредялата си косица. Добре оформено коремче — знак, че обича да похапва. Женен е, но не му пречи да се заглежда по жените. Свикнал е да получава нареждания и да ги предава надолу по йерархията за изпълнение. Пестелив — Мери Кейт ми каза, че доста се е пазарил за цената на стаята, макар разноските да са за сметка на компанията. Подчертано градски тип, малко си пада денди. Мога да си оскубя веждите, като се оглеждам в лъскавите му обувки.

— Добре се справи. — Очите на Шон блеснаха закачливо. — Няма да ти е трудно да го очароваш, нали?

С една от най-самодоволните си усмивки Дарси огледа маникюра си.

— Все едно да ловя риба в развъдник.

— Нямам предвид да го вкарваш в изкушение, Дарси, а просто да му позамаеш главата.

— О, не говори така. Казах, че е женен, а аз не развалям бракове.

— Извинявай, но се подведох от погледа ти. Направо си страшилище за мъжката половина от човечеството.

Тя извади червило от джоба си и докато го нанасяше, наблюдаваше Шон в огледалото.

— Мъжката половина от човечеството обожава страшилища като мен.

— Не споря, виждал съм прекалено много от поразените. Ще ти помогна да сервираш сандвичите, та да дам възможност Финкъл да зърне и безобидния брат.

Дарси се залови да подрежда подноса.

— Нетърпелив е, бих казала, да огледа нещата, да види земята, да уговори сделката.

— Сега е в Ирландия — отбеляза Шон. — Представителите на семейство Галахър не обичат да ги пришпорват. — Приготви останалите поръчки и извади няколко купички с чипс, за да ги остави на тезгяха на бара. — Не мечтаех — обяви той зад гърба на Дарси малко по-високо от необходимото, докато влизаха в салона. — Бях се замислил.

Поемайки репликата, Дарси въздъхна и отбеляза:

— Няма да можеш да изпълняваш поръчките навреме, ако главата ти е в облаците. Опитай се понякога да стъпваш като нас по земята.

Нарочно понамръщен, Шон нареждаше купичките по бара.

— Шон, ела да се запознаеш с господин Финкъл от Ню Йорк.

Като се обърна към Ейдан, лицето му се проясни. Наведе се през тезгяха, за да се усмихне дружелюбно на мъжа с оредяваща коса и черни очи, в които се четеше леко раздразнение.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Финкъл. Имаме братовчеди и приятели в Ню Йорк. Бил забързан и делови град, през всяка минута от деня се случвало нещо. Ейдан, ти си ходил в Ню Йорк. Като такъв град ли го помниш?

Понеже се наложи да преглътне, за да не се засмее, Ейдан само кимна. Шон бе удебелил гласа си, та да прозвучи малко като на селски глупак.

— Нашият Ейдан обича да пътува. А и други от семейството. Но не и аз. Аз съм за тук, където са корените ми.

— Аха — изсумтя Финкъл, очевидно готов да не обръща повече внимание на Шон, бързаше да се върне към по-важните неща.

— На почивка ли сте в Ардмор, господин Финкъл? Много подходящо място за отдих. Имате късмет. Сега е тихо и спокойно — продължи Шон. — В края на май туристите ще започнат да пълнят плажовете — тук те са много хубави, — а после пристигат в кръчмата и едва смогвам да приготвя поръчките. Но човек може да си почине малко поне през зимата.

— Тук съм по работа. — Финкъл говореше отсечено, с леко натъртване на съгласните, характерно за кореняците нюйоркчани. — За компанията „Магий“.

При недоумяващия празен поглед на Шон, Ейдан поклати глава.

— Шон, нали ти казах за вероятността да сключим сделка с господин Магий. За залата, която иска да построи.

— Ами… Така и не го приех сериозно. — Шон се почеса по главата. — Киносалон в Ардмор ли?

— Не киносалон — обади се Финкъл с видимо нетърпение. — Зала за развлечения на живо.

— Според мен идеята е чудесна — обяви Дарси. Застанала до бара, тя се усмихваше одобрително на Финкъл. — Направо страхотна. Непременно да дойдете довечера в кръчмата, господин Финкъл, за да видите с какви местни таланти разполагаме. Можем да ги предложим и за залата.

— Ами какво стана с онзи от Лондон? — Шон погледна озадачено първо Дарси, после Ейдан. — Мъжът от ресторантьорския бизнес.

— Ще говорим за това по-късно. — Ейдан леко побутна Шон. — Сега не е важно.

Раменете на Финкъл се изопнаха, а веждите се свъсиха.

— И с друг инвеститор ли преговаряте, господин Галахър?

— Не е сериозно. Въобще не. Елате да ви покажа земята, за която става въпрос. Искате да я видите, нали? Да знаете за какво всъщност ще говорим. Шон, поеми бара, момчето ми. — Ейдан бързо вдигна подвижната част и се измъкна. — Ще се поразходим с господин Финкъл наоколо.

— Непременно да дойдете пак — подвикна Дарси и с радост забеляза как Финкъл леко се изчерви, хвърляйки й поглед през рамо. — С огромно удоволствие ще ви попея.

Изчака да се отдалечат на безопасно разстояние.

— Мъжът от Лондон — повтори тя и се изхили. — Добре го измисли.

— Хрумна ми. И се обзалагам на лира към едно пени, че щом докопа телефон, ще звънне на Магий в Ню Йорк, за да му съобщи за преговорите ни и с друг кандидат.

— Това, Шон, може да ни се върне тъпкано — да накара Магий се насочи другаде.

— Или да заздрави позицията ни. — Пресегна се и шеговито я дръпна за косата. Изненада се какво удоволствие му достави надиграването. — Животът е хазарт, нали?

Видя как Брена и баща й влизат за обяд.

— И това е половината удоволствие от живота. Добър ден, господин О’Тул — поздрави той Майк. — Мери Брена. Какво да ви предложа?

— Жаден съм, Шон — обяви Майк и намигна на Дарси.

— Ще ти помогна. — Понеже знаеше предпочитанията на клиентите си, Шон отиде да налее халба „Гинес“.

— А за теб, Брена?

— Повече ме интересува супата — кимна тя към дъската с дневното меню. — Но не бързам.

— Никак — потвърди Майк и седна. — Тази сутрин приключихме работата в къщата на брат ти. До довечера Брена ще почисти. Пак се захващаме с обновлението на стаите в хотела. Ще ми липсва отскачането до тук, както и гозбите ти, Шон. Не че в хотела не предлагат хубава храна, но далеч не е като твоята.

— Днес ще искаш ли супа и сандвич, господин О’Тул? — Дарси отиде зад бара да налее чай — предполагаше, че Брена ще поиска. — След като човек работи така усилено като теб, има нужда да се подкрепи.

— Добре, Дарси, скъпа. Един ден ще бъдеш идеална съпруга за някой щастливец — ще знаеш как да се грижиш за него.

С бърз и лукав поглед Дарси подаде чая на Брена.

— Аз търся някой, който да се грижи за мен, и то — щедро. Като заговорихме за това; Даниел обади ли ти се, Брена?

— Даниел ли? — Зърна вдигнатите вежди на Шон и се постара да не се засмее. — О, да.

— Чудесно. Матю позна, че ще го направи. Става въпрос, за един привлекателен и заможен млад мъж, господин О’Тул. Хвърлил е око на дъщеря ти.

— И защо да не я хареса? Доста е хубава.

— Стига, татко.

— Ами така си е. Какво лошо има да го кажа? — Потупа я по рамото, но така както един баща би се отнесъл по-скоро към сина си. — Щастлив съм с дъщеря като Брена: хем е хубава, хем е работна. Е, малко е избухлива, но това само прави нещата по-интересни. На един мъж не му трябва скучна жена, нали Шон?

Шон продължи да пълни халбата.

— Зависи от мъжа.

— Е, поне не за умния. Иначе само след година ще се отегчи до смърт. Не че бързам да видя моята Брена омъжена. Пиленцата ми и без това прекалено бързо напускат гнездото напоследък. Морийн вече се омъжи, а Пати ще бъде булка след няколко месеца. — Въздъхна. — Не знам какво ще правя, когато й дойде времето и на моята Брена.

— Няма да останеш без мен, независимо дали ми е дошло времето или не. Нали сме партньори? Отивам да си сипя супа — сега сте в намален състав.

Използва извинението, за да се измъкне. Не искаше да е център на внимание и да се обсъждат подобни смущаващи теми. Мина зад бара и се шмугна в кухнята, но не даде вид колко бърза. Хлопна вратата зад гърба си, забели очи и въздъхна дълбоко.

Баща й ставаше страшно сантиментален напоследък и ако през по-голямата част от времето това й се струваше трогателно, в момента случаят не беше такъв. Извади купички и се постара да не трепне, когато чу вратата отново да се отваря. Нямаше нужда да се обръща, знаеше, че е Шон.

— Мога да се справя. Заети сте.

— И Дарси работи зад бара не по-зле от мен… Или който и да е друг. Освен това баща ти иска сандвич, а ти си по-добра с чука и пироните, отколкото в кухнята.

Защото искаше, а и знаеше, че ще я смути, пристъпи зад нея, обхвана бедрата й и се наведе да я целуне по тила.

Топлината се разля из цялото й тяло.

— Какво правиш? Нямаш ли работа?

— Ти ми създаваш достатъчно.

Извърна я към себе си и плъзна ръце по тялото й.

— Имам време само колкото да хапна набързо. Трябва да се върна да довърша някои неща.

— Съвсем скоро ще те нахраня. — Пъхна ръце под мишниците й и я постави да седне на плота. — Но първо ме нахрани ти. Гладен съм за теб.

Тя понечи да възрази, макар и не много чистосърдечно, ала в следващия миг устните му бяха върху нейните.

— Някой може да влезе — успя да промърмори тя, но пръстите й вече бяха заровени в косите му.

— И какво от това? Сега се съсредоточи върху друго.

Обгърна лицето й и сведе глава.

Беше обещал да я подлуди — трябваше да признае, че държи на думата си. От дни я държеше на ръба на сексуалната възбуда. Това я дразнеше и същевременно й действаше прекрасно. Никога не предприемаше нещо повече от целувка — дълга и бавна, дълбока или бърза, настойчива и гореща. Галеше я с ръце и пръсти. Спокойният му поглед учестяваше пулса й, без да е проронил и думичка.

Глад за нея, каза той. Сигурно отговаряше на истината, защото я опитваше, вкусваше и поглъщаше на бавни, малки хапки. В един момент тя започна да трепери и издаде пълен със задоволство стон.

— Шон… — От този мъж главата й се замайваше, а стомахът й се присвиваше. — Няма да издържа още дълго така.

— Аз ще издържа. — Постоянно я сънуваше. — Мога да карам така години.

— Именно от това се опасявам.

Той се засмя и се отдръпна — остана доволен от желанието, блеснало в очите й.

— Какво каза на този Даниел?

— Кой Даниел?

Главата й мигом се избистри от лукавото му подхилване. Ругаейки, Брена го бутна и скочи от плота.

— Дяволите да те вземат, Шон. Значи за това е било всичко: да ме размекнеш, да замъглиш съзнанието ми, та да се чувстваше по-силен.

— Беше само допълнително предимство. — Извади продукти за сандвича. — Но святата истина, Брена, е, че ме интересува дали отново ще излезеш с този тип от Дъблин.

— Би трябвало да го направя, за да ти го върна. — Напъха ръце в джобовете си. — Дарси би постъпила така.

— Но ти не си Дарси, нали, мила?

— Не, пък и нямам таланта и енергията да бруля мъжете като круши. Казах на онзи от Дъблин, че излизам с друг.

Шон и хвърли кос поглед и срещна нейния.

— Благодаря ти за това.

— Но много бих искала да знам кога най-сетне ще спя с някого.

Той сложи щедро горчица, защото знаеше, че Майк О’Тул я харесва, и вдигна вежди.

— Познавам те от толкова години, а никога не съм подозирал колко си запалена по секса.

— Не бих била, ако го правех редовно.

— А откъде знаеш, след като никога не си правила секс с мен?

Идеше й да започне да си скубе косите, но вместо това само се изсмя.

— Господи, Шон, в състояние си да накараш една жена да се пропие.

— Иди оттатък и нека Дарси ти налее една халба за моя сметка — предложи той. В следващия миг чу гласове при задната врата и застана нащрек. — Не, почакай. Действай тук.

— Какво да правя?

— Разбъркай супата и… просто действай.

Задната врата се отвори и Ейдан отстъпи, за да даде път на Финкъл да влезе.

— Кухнята е територия на Шон, както виждате. През годините добавяхме едно-друго за осъвременяване. О, здравей, Брена. Това е наша приятелка и от време на време помощничка, Брена О’Тул. Брена, това е господин Финкъл от Ню Йорк.

— Приятно ми е да се запознаем.

Без да има представа какво става, Брена се усмихна любезно и разбърка супата.

— Господин Финкъл е тук, за да обсъдим строителството на ресторант към кръчмата — подхвана Шон.

— Зала — поправи го Ейдан с такъв рязък тон, че Брена едва не изпусна черпака от изненада. — Зала, Шон. Пак се обърка.

— А, да — зала. Нали знаеш, не ме бива да задържа и за пет минути делови въпрос в главата си.

— Но правиш прекрасна супа. — Брена го дари с насърчаващ поглед; така би погледнала и бавноразвиващо се дванадесетгодишно дете. Надяваше се, че това се иска от нея. — Ще я опитате ли, господин Финкъл, или вече сте яли?

— Не, не съм. — От приятните ухания в кухнята устата му се напълни със слюнка. — Много е ароматна.

— А на вкус е още по-добра, гарантирам ви. Каква зала сте замислили?

— Малка изискана сцена за концерти и представления на живо. Моят работодател предпочита нещо традиционно.

— Хората обичат да хапнат и да изпият чаша-две преди или след театър, нали? — попита Шон и украси сандвича с магданоз и репичка.

— По правило — да.

Финкъл огледа помещението, лъскавите тенджери и тигани, чистите плотове, спретнатото работно пространство. Печката беше огромна и изглеждаше по-стара от Зевс, но имаше вид на добре работеща.

Може да се окаже благодатна идея, помисли си той, и ще го отбележи в доклада си.

— Е, няма по-добро място от кръчмата на Галахър, където да се отбият — увери го Брена. Тук, в кухнята, ли искате да седнете, сър, или на маса в салона?

— В салона, ако обичате — отвърна той на Брена.

Така по-добре щеше да наблюдава как върви работата.

— Ей сега ще ви настаня — предложи охотно Ейдан и направи жест към вратата. — Просто кажете на нашата Дарси какво бихте искали за обяд. За сметка на заведението е, разбира се.

Ейдан хвърли победоносен поглед през рамо, докато отвеждаше Финкъл навън.

— За каква зала става дума? И защо се държиш сякаш сутринта си загубил половината си мозъчни клетки?

— Всичко ще ти обясня. Иди занеси обяда на баща си, а после се върни да си изядеш супата тук. Ще ти разкажа цялата история.

 

Когато той свърши, Брена се облегна назад и започна да хапе долната си уста — знак, че обмисля нещо важно.

— Познавам този Магий.

— Така ли?

— Е, не лично, но знам за него. Всъщност за тях. Баща и син са, но сега повечето неща върти синът.

— Семеен бизнес, значи — отбеляза Шон. — Е, това е нещо, което уважавам.

— И то добре разработен. Той строи невероятно красиви неща, този Магий. Предимно зали, театри и разни такива. В Америка е голяма работа. А и в Англия, струва ми се. Брайън Кагни, племенник на мамина братовчедка, постъпи на работа в негова строителна фирма в Ню Йорк. Писа ми преди една-две години; твърди, че ако отида там, начаса ще получа работа, защото Магий не се колебае да наема талантливи хора.

— Смяташ да заминеш за Ню Йорк?

Подобна възможност направо го шокира. Наложи си да не спира заниманията си в момента, за да запази тона си спокоен и небрежен.

— Не — отвърна Брена разсеяно; вече мислеше за друго. — Работя с татко, и то тук. Но Брайън все ме навива. Според него Магий се отнасял добре с наетите от него хора — плащал им високи надници и самият той хващал чук, когато е в настроение. Но не търпял глупаци; оплескаш ли нещо — заминаваш. Ще пиша на Брайън да го питам какво знае по въпроса или какво може да разбере.

В следващия миг очите й блеснаха и се впиха в Шон.

— Свой строителен екип ли ще докара за залата, или ще наеме местни хора?

— Нямам представа.

— Е, редно е да наеме местни хора. Така трябва да е. Щом искаш да строиш в Ирландия, ще наемеш ирландци. Щом ще строиш в Ардмор, ще наемеш хора от селото и от Олд Париш. За татко и мен ще бъде добре.

— Къде отиваш? — попита Шон, когато тя рязко стана.

— Да говоря с господин Финкъл.

— Почакай. За Бога, Брена. Не оставяш и муха да кацне на носа ти. Сега не е моментът.

— Защо да не е?

— Остави Ейдан първо да сключи сделката. — Хвана я за ръката. — Още е в деликатен стадий. След като уговорим нашите искания, можеш да се включиш с въпроса кой да извърши строителството.

Неприятно й бе да чака; неприятно й бе, че в думите на Шон имаше логика.

— Тогава искам да знам в кой миг ще подпишете сделката.

— Обещавам ти го.

— Дай да ти покажа как трябва да изглежда. — Измъкна молив от джоба и щеше да започне да чертае направо на стената, ако той не бе сграбчил ръката й и не бе натикал бележник под носа й. — Това е северната ви стена. Отваряте я с голям портал. — Чертаеше бързо линии и ъгли. — А тук правите нещо като топла връзка между кръчмата и залата. Трябва да е възможно най-сходно с кръчмата: същото дърво, същата подова настилка, за да се получи хармония. По-добре ще бъде, ако топлата връзка се разширява в края и прелива направо във фоайето, да се превърне в част от кръчмата. Както и обратното — ще се създаде впечатлението, че залата е част от кръчмата. — Кимна доволна и вдигна поглед. В следващия миг очите й се присвиха. — На какво се хилиш?

— Много е поучително човек да те наблюдава как работиш.

— Ако нещата станат както искам, месеци наред ще ме гледаш как работя, а татко ще се отбива всеки ден при теб за обяд и халба бира. Трябва да вървя.

— По-късно можеш ли да вземеш свободен час?

Хвана я за ръката, преди да успее да тръгне.

— Сигурно. Няма да ми отнеме повече от час да те разсъблека и да приключа с теб.

— Имах нещо друго предвид, а що се отнася до това — нямам нито график, нито крайни срокове. — Поднесе ръката й към устните си и ги прокара по кокалчетата й.

— Ела да се поразходим по плажа.

Типично в негов стил, помисли си тя. Един час, прекаран на зимния плаж, само с морето и вятъра наоколо.

— Мини да ме вземеш от къщата на Джуд. Щом ти ще намериш свободно време, значи и аз ще успея.

— Тогава ме целуни за довиждане.

Тя се надигна на пръсти, наведе се напред и точно докосна устните му, когато вратата се отвори.

— Финкъл е готов да хапне малко супа и… — Дарси застина на място зяпнала: най-добрата й приятелка целуваше брат й. — За Бога — какво става?

— Точно онова, което ставаше, преди да го прекъснеш. Не си приключила — Шон се опита да привлече Брена отново към себе си, защото бе отскочила поне на половин метър.

— Напротив. А сега ме чака работа.

Като се изплъзна от прегръдката му, тя изхвърча през задната врата.

— Супа ли каза?

Шон небрежно се извърна към печката.

— Шон, ти целуваше Брена.

— Така е, но едва бях усетил вкуса й, а ти нахлу и я подплаши.

— Защо целуваше Брена?

Погледна я безизразно през рамо.

— Мама не ти ли е обяснила някои неща? Все пак, ако имаш нужда от опреснителен курс по въпроса, ще направя каквото е по силите ми, за да те образовам.

— Не ми се прави на хитър. — Прекалено смаяна, дори не подхвана едно от обичайните им сдърпвания, които така ги забавляваха. — Тя ми е като сестра и няма да позволя да се отнасяш с нея по този начин.

Той щедро сипа супа.

— Защо не си поговориш с нея, преди да се нахвърляш върху мен?

— Точно така ще направя. — Грабна чинията. — Знам как постъпваш с жените, Шон Галахър.

Той наклони глава.

— Нима?

— Да.

Изрече го с мрачен, зловещ тон, отметна коси и излезе.

 

Веднага щом поднесе супата на Финкъл и се посуети достатъчно около него, за да плъзне руменина по бузите му, Дарси уведоми Ейдан, че си взима петнадесет минути почивка. Излезе, преди той да успее да й възрази.

В бързината нито си свали престилката, нито си взе яке; сега, докато тичаше към семейната им къща, парите от бакшишите весело подрънкваха в джобчето.

Нахлу вътре останала без дъх и със зачервени бузи. Хукна по стълбите нагоре и спря едва пред детската стая, където Брена нанасяше лак върху изцикления под.

— Искам да знам какво става.

— Ами сега нанасям първия слой, като основа. За ден-два ще изсъхне добре, тогава ще го мина втори път и — готово.

— По дяволите, Брена. Имам предвид между теб и Шон. Не е редно да го оставяш да те целува по този начин. Хората ще останат с погрешно впечатление.

Брена продължи да нанася лака. Нямаше смелост да погледне приятелката си.

— Всъщност биха придобили правилното впечатление. Трябваше да ти кажа, Дарси, но просто не знаех как.

Дарси се облегна на рамката с пребледняло лице.

— Какво да ми кажеш?

— Е, всъщност не е много. И не защото не се опитах. — Време е да изплюе камъчето, помисли си Брена и се обърна. — Искам да спя с него. Това е всичко.

— Искаш да… — Гърлото й пресъхна окончателно и Дарси млъкна, за да го разтърка с ръка. — Искаш… да спиш с Шон? Но защо?

— Поради обичайните причини.

Дарси понечи да каже нещо и вдигна ръка, за да направи знак на Брена да не се обажда, докато избистри главата си.

— Добре. Нека да помисля. Вярно, напоследък си в нещо като сексуална суша, така че разбирам… Не, не разбирам. Говорим за Шон. Шон, който е трън в очите ни от деца.

— Да, малко е странно, признавам. Но въпросът, Дарси, е… Е, добре! От край време изпитвам… копнеж по него. Затова реших, че е време да действам. Иначе ще ми останат само мераците и тогава какво?

— Трябва да седна. — Свлече се на пода. — Време да действаш ли?

— Да. Предложих му. И идеята го изненада също като теб сега. Поне първоначално. Не се държа особено ласкаво. Но вече ми изглежда заинтригуван. Открих обаче, че е поредното нещо, за което няма начин Шон да бъде накаран да бърза. И това почти ме убива.

Старателно пое лак с четката и го разстла на тънък слой по дюшемето.

— Съжалявам, че си разстроена. Надявах се да го направим без, така да се каже, да се разбере.

— Нямаш ли чувства към него?

— Имам, разбира се. — Брена вдигна глава. — Разбира се, Дарси. Ние сме като едно семейство. Просто… Сега е по-различно.

— По-различно е, права си. — Опитвайки се да се съвземе, Дарси въздъхна. — Готвех се да те защитавам от него… Като го знам как се отнася с жените, как ги кара да загубват ума и дума по него, а през половината време той почти не ги забелязва. Но сега те чух, Брена, и трябва да обърна монетата.

Искрено изненадана, Брена постави четката внимателно върху ръба на кутията.

— Намираш за необходимо да го защитаваш от мен ли? Дарси, не съм точно от типа фатални жени. — Разпери ръце; отлично съзнаваше как изглежда в грубите си работни дрехи и стари боти. — Шон е в безопасност с такава като мен.

— Тогава не разбираш нито него, нито сърцето му. Той е романтичен и мечтателен; гради въздушни кули. Много е чувствителен. По-скоро ще си отреже ръката, но няма да нарани никого. Или ще отреже и двете, защото е накарал някого, на когото държи, да страда, макар и за миг. А той държи на теб. А да държат на теб е само крачка от това да те обичат. Какво ще направиш, ако се влюби в теб?

— Няма да се случи. — Остана поразена от подобна идея. — Няма.

— Не го наранявай. — Дарси се изправи. — Моля те, не го наранявай!

— Аз… — И понеже Дарси вече бе тръгнала, се наложи да я догони. — Скъпа, не бива да се притесняваш. — Брена се вкопчи в парапета, когато Дарси, по средата на стълбището, се обърна. — И двамата знаем с какво сме се захванали, уверявам те. Вече си дадохме дума да останем приятели.

— Погрижете се да е дума, която няма да нарушите. И двамата означавате много за мен. — Насили се да се усмихне, защото приятелката й сякаш имаше нужда от това. — Да спиш с Шон! — подметна тя с обичайната си язвителност. — Накъде върви светът!