Нора Робъртс
Сълзите на луната (2)

Глава 2

Въздухът беше студен, а вятърът — остър. Шон нямаше работа навън и се захвана да приготвя продуктите за яхния. Обичаше сутрешната тишина в кухнята на кръчмата. Наряза зеленчуците и запържи агнешкото до златисто, наслаждавайки се на спокойствието, преди заведението да отвори врати.

Ейдан ще пристигне ей сега и ще го отрупа с въпроси дали това е свършено, дали онова е направено. После Дарси ще започне да се движи горе напред-назад и ще долети музиката, която слуша според настроението си, преди да слезе долу по задното стълбище.

Но в момента заведението е единствено на негово разположение.

Той не желае да му поверят отговорността да го ръководи. Това подхожда на Ейдан. Шон изпитваше благодарност, че не е първородният син. Но имаше отношение към кръчмата. По традиция тя се предаваше от поколение на поколение още от времето на първия Шамъс Галахър, който ведно със съпругата си я бе изградил до залива Ардмор и отворил тежките й врати, за да предложи гостоприемство, подслон и хубаво уиски.

Схващаше работата си като ангажимент да осигури уют и удобство на всички, които посещават заведението. С годините името Галахър стана синоним именно на уют и удобство, а заведението се прочу с изпълняваните тук seisiun — непринудено свирене и пеене на традиционна музика — както и с посещенията на музиканти, наети от цялата страна.

Любовта на Шон към музиката бе в кръвта му. Представляваше неотделима част от него, както сините му очи или извивката на устните му.

Нищо не му харесваше повече от това, докато готви в кухнята, да чуе как някой в салона на заведението подхваща една или друга песен. Толкова му допадаше, че често зарязваше работата си и отиваше да се присъедини. Рано или късно всеки получаваше поръчката си, така че какво лошо имаше?

Беше рядкост — не нечувана, но наистина рядкост — да остави яденето да загори или да изстине. Много се гордееше с кухнята си и с всичко, което излизаше оттам.

Парата започна да се издига, яхнията да ухае, а сосът да се сгъстява. Добави ситно нарязан босилек и розмарин — лично ги отглеждаше, и то с голяма любов. Идеята сам да си отглежда подправките бе негова. Неотдавна му я подсказа Моли О’Тул — най-добрата готвачка в околността.

Риган обаче взе от буркан. Ала възнамеряваше да посее и от него. Уверил се, че всичко върви задоволително, започна да реже на ситно зеле за салатите — от тях приготвяше огромни количества.

Чу първите стъпки над главата си, а после и музиката. Днес сме на американска музика, разпозна мелодията той. Доволен от избора на Дарси, запя заедно с Ани Ленъкс, докато Ейдан не се появи на вратата.

Брат му — по-широкоплещест и по-едър — бе облякъл дебела рибарска жилетка, за да се предпази от студа. Косите и на двамата имаха един и същи цвят — на тъмен кестен като тезгяха на бара в заведението — с леки червеникави оттенъци на слънчева светлина. Въпреки по-изящните черти на Шон и по-спокойните му сини очи и у него личеше силното присъствие на Галахъровите гени. От пръв поглед се виждаше, че са братя.

Веждите на Ейдан се вдигнаха нагоре:

— На какво си се ухилил?

— На теб — отвърна Шон небрежно. — Имаш вид на доволен мъж.

— И защо да не съм?

— Наистина — защо не? — Шон му наля чаша току-що запарен чай. — И как е нашата Джуд тази сутрин?

— Все още й прилошава по малко, но тя като че ли няма нищо против. — Ейдан отпи и въздъхна. — Не ме е срам да призная, че ми се свива стомахът, колчем видя как пребледнява при ставане сутрин. След около час й минава, но даже на мен това време ми се струва безкрайно.

Шон се облегна на плота също с чаша чай в ръка.

— За нищо на света не искам да съм жена. Да й занеса ли яхния малко по-късно? Имам и пилешка супа, ако предпочита нещо по-леко.

— Яхнията, струва ми се, ще й стигне. Ще ти бъде много благодарна. Както и аз.

— Никакъв проблем. Освен яхнията ще правя пудинг с галета и масло. Мога да й занеса и от него.

Телефонът в кръчмата иззвъня и Ейдан обърна очи.

— Дано доставчикът не се обажда да съобщи за някаква нова неуредица. Ще ми се запасът ни от тъмна бира да е повече.

Това, помисли си Шон, докато Ейдан отиваше към телефона, е още една от многото причини да е доволен, че брат му се занимава с деловите въпроси, свързани с кръчмата.

Всичките тези сметки и планиране, помисли си Шон, докато пресмяташе колко килограма риба ще му е нужна за деня. А и да се оправя с хората, да разтървава спорещи, да изпълнява исканията им. Работата на Ейдан съвсем не се свеждаше само до стоене зад бара, до наливане на бира и слушане на разказите на стария господин Рейли.

А имаше и неща като ведомости, режийни, отчисления и данъци. Само при мисълта за това го заболяваше глава.

Разбърка яхнията в огромната тенджера и отиде в подножието на стълбището да извика на Дарси да размърда мързеливия си задник. Направи го по-скоро по навик, а не защото беше ядосан. Ругатнята, с която тя му отвърна, бе също незлоблива.

Напълно доволен от началото на деня, Шон излезе в салона, за да помогне на Ейдан да свали столовете от масите, та да са готови за първите посетители.

Завари обаче брат си зад бара да гледа навъсено в пространството.

— Пак проблем с доставчика ли?

— Не. Нищо подобно — Ейдан обърна смръщеното си лице към Шон. — Обади се някакъв мъж от Ню Йорк. Казвал се Магий.

— От Ню Йорк ли? Та там още няма пет сутринта.

— Знам. Но звучеше буден и трезвен — Ейдан се почеса по главата, после я поклати и вдигна чашата чай. — Възнамерява да отвори зала в Ардмор.

— Зала ли? — Шон свали първия стол и се облегна на него. — За кинопрожекции?

— Не. За музика. Изпълнение на музика на живо и може би за театрални постановки. Звънял ми, защото чул, че заведението на Галахър било нещо като център на музикалния живот тук. Искаше мнението ми по въпроса.

Замислен, Шон свали още един стол.

— И какво му каза?

— Ами като начало — нищо, защото бях изненадан. Поисках ден-два да си помисля. Ще звънне отново в края на седмицата.

— Защо на някой от Ню Йорк би хрумнало да построи музикална зала тук? Защо да не избере Дъблин или Клар, или Галуей?

— Точно в това е въпросът — отвърна Ейдан. — Не даде много информация, но явно се интересува от този район по-специално. Затова му обясних за всеки случай, че Ардмор е просто малко рибарско селище. Да, идват туристи заради плажовете, а някои — за да се покатерят да видят останките от параклиса на свети Деклан, да направят снимки и да се поразходят, но тук не гъмжи от народ. — Ейдан сви рамене и излезе иззад бара, за да помогне на Шон. — А той само се изсмя и заяви, че това му е добре известно и затова си представял залата да е относително малка.

— Мога да ти кажа какво мисля аз — Ейдан кимна и Шон продължи: — Според мен идеята е страхотна. Дали ще проработи е друг въпрос, но е чудесно хрумване.

— А аз трябва да претегля плюсовете и минусите — промърмори Ейдан. — Вероятно мъжът ще премисли и ще се насочи към по-оживено място.

— А ако не го стори, ще го убедя да построи залата зад кръчмата — автоматично Шон взе пепелниците и започна да ги поставя по масите. — Парчето земя там е наше и ако залата му е свързана с кръчмата, ние ще спечелим най-много от начинанието.

Ейдан свали и последния стол и бавно се усмихна.

— Никак няма да е зле. Изненадваш ме, Шон, с това, че мислиш за бизнес.

— Е, от време на време в главата ми все пак се завърта някоя идея.

 

Но щом вратите на заведението се отвориха и клиентите започнаха да пристигат, той не помисли повече за това. Остана му време за бързо и забавно спречкване с Дарси, след което изпита и удовлетворението тя да изхвърчи от кухнята със заканата никога повече да не му проговори.

Съмняваше се, че ще извади подобен късмет.

Сипваше яхния, пържеше риба и картофи, печеше сандвичи с шунка и кашкавал. Постоянното жужене от разговорите в салона му бе достатъчна компания. През първия час от обедната смяна Дарси спази обещанието си — гневно влизаше за поръчките и ги съобщаваше суховато, загледана в стената.

Това толкова много го развесели, че когато тя пристигна с купчина мръсни чинии, той я сграбчи и я целуна звучно по устата.

— Проговори ми, мила. Късаш сърцето ми.

Тя го отблъсна, плесна го през ръцете, но после се предаде и се разсмя.

— О, какви само ще ти ги наговоря, празноглавецо. Пусни ме.

— Само ако обещаеш да не ме замериш с нещо.

— Ейдан ще удържи счупеното от заплатата ми, а аз пестя за нова рокля — обяви тя и отметна копринените си черни коси.

— Е, тогава съм в безопасност.

Пусна я и се извърна да обърне парчето бяла риба в тигана.

— Имаме двама германски туристи, които желаят да опитат яхнията ти, с черен хляб и зелева салата. Отседнали са в пансиона — продължи тя, докато Шон вадеше тежките порцеланови купи. — Утре заминават за Кери, после — към Клар, така казват. На тяхно място бих прекарала януарската си ваканция в слънчева Испания или на тропически остров, където не ти е нужно нищо друго, освен бикини и плажно масло.

Крачеше напред-назад из кухнята, докато говореше: жена с потресаващо лице, чиста, кремава кожа и блестящи сини очи. Плътните й устни бяха непростимо изкусителни, независимо дали се цупеха, или се усмихваха. Днес ги бе изчервила в яркочервено, та да й е весело през хладния и мрачен ден.

Имаше фигура, която не оставяше никакво съмнение, че е жена. Страстта й към дрехите и модата й диктуваше да се облича в дръзки цветове и меки тъкани.

Притежаваше копнежа на Галахърови към пътешествия и решителността един ден да го направи, и то в стил, за който мечтаеше — разточително.

Но понеже нямаше да поеме на път точно днес, взе поръчката и тръгна да я отнася. Тогава влезе Брена.

— Какво си правила този път? — настойчиво попита Дарси. — Цялото ти лице е черно.

— Сажди. — Брена подсмръкна и прокара опакото на ръката си през носа. — Татко и аз чистихме комин; беше много мръсно. Все пак успях да махна повечето сажди от себе си.

— Ако си въобразяваш, че е така, не се поглеждай в огледало.

Дарси се усмихна широко на приятелката си и излезе.

— А тя би прекарала цял ден пред огледалото, стига да й се удаде възможност — изкоментира Шон. — Искаш ли да обядваш?

— Татко и аз ще хапнем от яхнията. Ухае чудесно.

Пристъпи с намерението да си сипе сама, но Шон застана между нея и скъпоценната си печка.

— Предпочитам да го направя аз.

— Добре. Искам и чаша чай. А и да поговоря с теб по-късно.

Погледна я през рамо.

— Защо не сега? Нали сме само двамата?

— Ще ми се да е, когато не си толкова зает. Ще намина, след като обедната тълпа оредее, ако нямаш нищо против.

— Е, знаеш къде да ме намериш, нали?

Постави яхнията и чая на поднос.

— О, да.

Пое таблата от него и я отнесе в задното сепаре, където я чакаше баща й.

— Ето, татко, гореща яхния, направо от тенджерата.

— И ухае божествено.

Дребничкият Майк О’Тул имаше гъсти коси с цвят на пясък и живи очи, които променяха цвета си като морето — от сини до зелени.

Смееше се сърдечно и гръмогласно, ръцете му бяха като на хирург, а и си падаше по романтичните разкази.

Той беше любимият човек в живота на Брена.

— Е, добре е да сме на топло отново, нали, Мери Брена?

— Да.

Тя загреба от яхнията и духна предпазливо, за да не се опари, макар ароматът да я подтикваше към риска да изгори небцето си.

— И като ни е така добре, а и сме на път да си напълним стомасите, защо не ми кажеш какво те тревожи?

Всичко забелязва, помисли си тя. Това понякога й носеше утеха, но друг път доста я дразнеше.

— Не е кой знае каква тревога. Нали помниш как ни разказа за онази случка, когато си бил млад и починала баба ти?

— Да. Бях тук, в кръчмата на Галахър. Тогава зад бара, разбира се, стоеше бащата на Ейдан. Още не бе заминал с жена си за Америка. Пък и ти беше само мечта в сърцето ми и усмивка в очите на майка ти. Бях отзад, където е младият Шон сега — в кухнята. Оправях мивката. Течеше по малко, но постоянно и Галахър най-после ме извика.

Направи пауза, за да опита яхнията, после избърса уста със салфетка — жена му бе много строга по отношение на маниерите при хранене.

— Както бях на пода, погледнах настрани и видях баба, облечена в рокля на цветя и с бяла престилка. Усмихна ми се, но когато се опитах да я заговоря, тя поклати глава. После вдигна ръка като за сбогом и изчезна. Така разбрах, че в този момент е починала и съм видял нейния дух, дошъл да ми каже сбогом, защото й бях любимец.

— Не исках да те натъжавам — промълви Брена.

Майк въздъхна.

— Беше чудесна жена. Живя хубав и дълъг живот. А за нас, живите, остава да чувстваме липсата на онези, които вече ги няма.

Брена помнеше и продължението на разказа: баща й оставил работата си и тичешком отишъл до малката къща на овдовялата си от две години баба. Намерил я в кухнята, седнала до масата, с рокля на цветя и бяла престилка. Била починала спокойно и тихо.

— Понякога — подхвана Брена предпазливо, — онези, които си отиват, усещат липсата на живите. Днес сутринта в къщурката на Хълма на феите видях лейди Гуен.

Майк кимна и се приближи към Брена да я чува по-добре.

— Горката девойка — обяви той, когато дъщеря му свърши. — Колко време вече чака нещата да се уредят за нея.

— Да, някои от нас чакат доста. — Брена хвърли поглед през рамо, когато Шон излезе с поднос, отрупан с чинии. — Искам да поговоря с Шон за това, когато работата в кръчмата понамалее. Дарси каза, че в помещенията й горе един от отдушниците не работи както трябва. Ще погледна, след като се нахраним, а после ще поговоря с Шон. Освен ако нямаш друга работа за мен днес.

— Днес, утре… — Майк сви рамене. — Това, което не свършим по едно време, ще го свършим по друго. Ще отскоча до хотела на скалите да видя дали са решили коя е следващата стая за ремонт. — Намигна на дъщеря си. — Там имаме добра работа за цялата зима. И сме на топло и сухо.

— И ще можеш да се промъкваш долу в канцеларията и да наглеждаш Мери Кейт, която седи зад компютъра по цял ден.

Майк се ухили гузно.

— Е, не бих го нарекъл точно наглеждане. Но наистина съм благодарен, че предпочете да си намери работа по-близо до вкъщи, след като завърши университета. Предполагам обаче, че скоро ще открие нещо по-добро в Дъблин или Уотърфорд. Пиленцата ми се разбягват едно по едно.

— Аз все още съм наоколо. А и Алис Мей ще е с вас още години.

— Да, но ми липсва времето, когато петте ми момиченца постоянно се мотаеха из краката ми. Ето — Морийн вече е омъжена, а Пати ще бъде булка през пролетта. Не знам какво ще правя, мила моя, когато и ти се влюбиш в някой мъж и ме напуснеш.

— Няма лесно да се отървеш от мен, татко. — Кръстоса обутите си в боти крака и доизяде яхнията. — Мъжете не загубват ума и дума, нито сърцата си по жени като мен.

— Подходящият ще го стори.

Нужно й бе да положи огромно усилие, за да не отмести поглед към кухнята.

— Е, няма да стоя и да го чакам. Освен това, нали с теб сме партньори? — Вдигна очи и се засмя. — Независимо дали се появи мъж или не, ние винаги ще сме О’Тул и О’Тул.

 

А това, помисли си Брена, докато миеше остатъка от саждите в банята на Дарси, напълно я задоволява. Има подходяща работа и свободата да прави каквото иска, с каквато не разполагаше никоя жена, обвързана с мъж.

Налице бе и стаята й в къщата на родителите й, докато я иска. Както и другарството на роднини и приятели. Ще остави суетенето около поддържането на дом и грижа за съпруг на сестрите си Морийн и Пати. Точно както ще предостави канцеларщината и седенето в офис на Мери Кейт.

Трябват й единствено сандъчето с инструменти и пикапа.

А мечтите, свързани с Шон Галахър, й носеха само раздразнение и нервност. Но все някога чувството ще отмине. Поне така предполагаше.

Понеже добре познаваше Дарси, Брена се погрижи да изчисти всякакви следи от мръсотия. Остави малката бяла мивка искряща и използва от собствените си парцали, за да подсуши ръцете и лицето си, вместо да остави отпечатъци по пешкирите на Дарси. Те, според Брена, бяха напълно излишни, защото никой никога не би дръзнал да ги използва, дори да има нужда.

Животът би бил по-лесен, ако хората си купуват черни пешкири. Тогава никой няма да се тюхка, че пухкавите бели кърпи са се захабили.

Прекара няколко спокойни минути, подменяйки счупения отдушник във всекидневната с нов, който носеше със себе си. Точно завинтваше капака, когато Дарси се появи.

— Надявах се най-после да стигнеш до него. Страшно ме влудяваше. — Дарси пусна парите от бакшиши в буркана, който наричаше касичка за „сбъдване на мечтите“. — А, Ейдан ме помоли да ти предам, че той и Джуд искат да пипнеш това-онова в стаята, предвидена за бебето. Отивам да видя Джуд сега. Защо не дойдеш и ти, хем ще видиш какво имат предвид?

— Трябва да свърша още нещо, но й кажи, че ще намина след малко.

— По дяволите, Брена! Оставила си стъпки по целия ми под!

Брена трепна и се захвана по-чевръсто да завинтва винтовете.

— Е, съжалявам, Дарси, но пък излъсках мивката.

— Сега ще излъскаш и пода. Нямам никакво намерение да чистя след теб. Защо не се изми в тоалетната на кръчмата? Тази седмица е ред на Шон да чисти там.

— Не се сетих. Стига си ме тормозила. Ще оправя, преди да си тръгна, а ти ми се отплащаш по страхотен начин за работата, която ти свърших тук.

— За отдушника благодаря. — Дарси излезе от дрешника, метнала кожено яке през рамо. Беше си го купила сама като коледен подарък. — Ще се видим при Джуд значи.

— Предполагам — промърмори Брена, ядосана от перспективата да мие пода в банята.

Не спря да мърмори, докато бършеше, а после изруга свирепо, защото забеляза, че е оставила засъхнала кал по пода на всекидневната. Реши да не рискува да си навлече гнева на Дарси, измъкна прахосмукачката и изчисти.

Когато слезе долу, кръчмата бе почти празна, а Шон приключваше с миенето на чиниите.

— Дарси да не те е наела и да й чистиш къщата?

— Бях поизцапала с кал. — Чувствайки се напълно у дома, тя си наля чаша чай. — Не възнамерявах да се бавя толкова, нито да те задържам, ако си наумил да свършиш нещо друго преди вечерната ти смяна.

— Нямам нищо конкретно предвид. Но с удоволствие бих изпил халба бира. Ти на чай ли ще останеш?

— Засега — да.

— Аз ще си налея една бира. Остана от пудинга, ако искаш.

Не беше гладна, но не устоя на изкушението и си сипа няколко лъжици пудинг в купичка. Седеше удобно, когато той се върна с бирата.

— Тим Рейли каза, че утре времето ще омекне.

— Винаги познава.

— Но скоро пак щяло да завали сняг — добави Шон и седна срещу нея. — Е, какво се върти в главата ти?

— Ами, ще ти кажа. — Премисли десетина начина как да започне; спря се на онзи, който й се стори най-добър. — След като ти тръгна сутринта, се отбих във всекидневната да проверя комина на камината.

Това, разбира се, бе лъжа и тя бе готова да си признае този грях пред свещеник, но за нищо на света нямаше да допусне Шон да узнае, че е свирила музиката му. Гордостта й си заслужаваше покаянието.

— Добре тегли.

— Аха… — Тя се съгласи и небрежно сви рамене. — Но такива неща трябва да се проверяват от време на време. Както и да е — когато се извърнах, тя стоеше там — на прага на всекидневната.

— Кой стоеше там?

— Лейди Гуен.

— Ти си я видяла?!

Шон остави халбата и се чу как стъкло се удари в дърво.

— Така ясно, както те виждам сега. Стоеше там, усмихваше ми се някак тъжно и…

Не искаше да му каже, какви думи си размениха, но се чувстваше задължена да го направи. Едно е да изречеш малка лъжа, но съвсем друго — да мамиш.

— И какво?

Явното му нетърпение накара Брена да се наежи.

— Ей сега ще стигна дотам. После тя ме заговори.

— Заговорила те е?

Той се оттласна от масата и закрачи напред-назад из кухнята с очебийно нехарактерна раздразнителност. Брена се почувства неловко.

— Какво ти става, Шон?

— Нали аз живея там? А тя явява ли се пред мен? Говори ли ми? Не! Изчаква ти да се появиш да оправиш фурната, да се будалкаш с комина и тя цъфва.

— Е, съжалявам, че призракът ти е предпочел мен, но не съм я викала, нали?

Брена загреба от пудинга и лапна лъжицата.

— Добре, добре. Не ми се сопвай. — Свъси вежди и се облегна на стола. — Какво ти каза?

Брена го погледна безизразно и преглътна пудинга. Шон я гледаше нетърпеливо, тя вдигна чашата и бавно отпи чай, преди да попита:

— Извинявай, на мен ли говориш? Или просто си решил да се заяждаш?

— Извинявай. — Усмихна й се лъчезарно, така винаги постигаше успех. — Би ли била така добра да споделиш какво ти каза?

— Да, щом ме молиш любезно. Сърцето му било в неговата музика. Реших, че говори за Принца на феите, но според мама — разказах й за случката — става въпрос за теб.

— Ако е така, не разбирам какво е имала предвид.

— И аз не разбирам, но се чудех дали ще ми разрешиш да наминавам от време на време.

— Ти и без това го правиш — отбеляза той и думите му леко я смутиха.

— Ако не ме искаш наоколо, просто ме предупреди.

— Нито съм казал такова нещо, нито съм си го помислял. Просто ти обръщам внимание, че и без това често се отбиваш.

— Дали мога да минавам, когато теб те няма? Както днес. Просто да видя дали тя отново ще се появи. Ще свършвам по някоя работа за теб, докато съм там.

— Не е нужно да си намираш работа, за да наминаваш. Винаги си добре дошла.

Трогна я не само поканата, но и защото беше искрен.

— Знам, но обичам да се занимавам с нещо. Така че ще наминавам от време на време, щом нямаш нищо против.

— И ще ми кажеш ли, ако отново я видиш?

— Първо на теб. — Стана, за да отнесе купичката и чашата на мивката. — Мислиш ли… — подхвана тя, но не довърши.

— Какво?

— Няма значение. Глупаво е.

Пристъпи зад нея и стисна вратлето й. Прииска й се да се отпусне и да замърка като котка, но не го направи.

— Ако не пред приятел, пред кого друг да изтърсиш глупост?

— Ами чудех се дали наистина подобна любов съществува… Да е в състояние да преодолее смъртта и времето.

— Само такава има значение.

— Ти бил ли си влюбен?

— Не дотолкова, че да пусне дълбоки корени, а щом е така — не е било никаква любов, предполагам.

Тя въздъхна, с което изненада и двамата.

— Ако у единия пусне корени, а у другия — не, това вероятно е най-ужасното нещо на света.

Шон усети как сърцето му трепна — възприе го като съчувствие.

— Мила Брена, да не би да си влюбена?

Тя замря, после се извърна и го погледна смаяно.

Наблюдаваше я с такава… такава проклета привързаност, търпение и съчувствие, че й идеше да го пребие до посиняване. Вместо това само го отблъсна и грабна сандъчето с инструменти.

— Шон Галахър, ти наистина си голям идиот.

С вирната брадичка и подрънкващи инструменти излезе.

Той само поклати глава и се захвана отново с миенето. Усети как сърцето му трепва повторно и се запита на кого ли е хвърлила око Брена О’Тул.

Който и да е, помисли си Шон и тресна малко по-силно от необходимото вратата на един от шкафовете, дано този мъж я заслужава.