Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- En Levande Själ, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Приматарова-Милчева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пер Кристиян Йершилд. Жива душа
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №99
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Рецензент: Павел Стоянов
Преведе от шведски: Антоанета Приматарова-Милчева
Редактор: Светла Стоилова
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Тонка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Шведска, I издание
Дадена за набор на 26.IV.1988 г. Подписана за печат на 26.XI.1988 г.
Излязла от печат месец януари 1989 г. Печ. коли 13 Изд. коли 8.43 УИК 9.13
Изд. №2168. Формат 70×100/32. ЕКП 95366153315637–230–88. Цена 1.50 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 839.7
© Антоанета Приматарова-Милчева, предговор, превод, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
c/o Jusautor, Sofia
© P. C. Jersild, 1980
En levande själ
Bonniers, Stockholm
История
- — Добавяне
46
— Как се чувстваме днес във водата? — пита Кърт и смръква малко енфие.
Аз си мълча. От опит знам, че не очаква отговор. Когато е неуверен, Кърт започва да се шегува за собствено самочувствие. Сега е залепил на стената голяма електрическа схема. Гледа я втренчено, полузяпнал, с издадена напред горна устна; сверява с компас посоките, на гърба на телефонно тефтерче нанася с молив бележки, които носи от вкъщи. Току зарязва схемата и се втурва из стаята да търси било то бушон, било контакт или реле. Но схемата се оказва идеализирано отражение на действителността. На няколко пъти Кърт е почти готов да се откаже.
— Правя го заради теб, Ипсилон. Мисля, че не би било лошо да излезеш оттук и да се пораздвижиш.
Кърт се щура из стаята с надрасканите си листчета като игрива птица или щука. След толкова ремонти напоследък електрическата инсталация сигурно е съвсем объркана. Кърт пуска една шумна победоносна ругатня, когато най-сетне открива търсената разпределителна кутия под перваза на прозореца. Смъква я и идва да ми я покаже: 24 предпазителя, като малки органови тръби, а между тях лепкави валма прахоляк и топки от косми.
— Луд късмет имаш, че не е станало някое късо в главата ти.
Кърт отбелязва нещо с цифра върху електрическата схема и написва същата цифра на едно листче, което лепва върху капака на разпределителната кутия. След това отново я завинтва на място — без да я почисти.
— Бабината врана хвръкна отзарана, литна перушина и гората хвана…! — тананика си Кърт и със секача сочи телекамерата. — Наумил съм си да направим един малък опит извън програмата. Нали десният ти нервус оптикус е свободен.
Кърт има предвид стърчащия сляп зрителен нерв на другото, липсващото ми око. Все не проумявах какъв е смисълът да махнат едното ми око, пък да оставят зрителния му нерв. Сега започвам да разбирам.
— Всичко е ясно като бял ден — все едно ще включим телевизор към антена — казва Кърт.
От джоба си изважда телевизионен кабел, навит в жилава пластмасова опаковка, която разкъсва със зъби. В двата края на белия кабел са прикрепени метални букси.
— Би трябвало да стане — казва Кърт и оглежда буксата. — Твоят зрителен нерв без съмнение е по-тънък, но ако не шаваш много, няма да се измъкне.
Кърт слага стол под телекамерата и се качва на него.
Изважда контакта й, който отвежда образа в някаква контролна централа и вместо него включва своя кабел. Слиза предпазливо и пътьом размотава кабела по пода. Преди да се заеме с мен, отново смръква енфие.
— Самообладание сега, Ипсилон… За съжаление ще трябва да те обърна, за да закрепя здраво кабела за зрителния ти нерв.
Кърт ме обръща с корема нагоре така кротко и внимателно, че почвам да се питам той ли е, не е ли той. Нищо не усещам, когато пъхва зрителния ми нерв в металната букса. Сетне ме връща в нормалното ми положение.
— Готов ли си, Айнщайн?
Кадърът от камерата ме изненадва, сякаш спя и някой изведнъж светва лампа пред клепачите ми. Чувствам цялата си глава залята от червеникава светлина. Здравото ми око нищо не вижда; ослепителна белота.
— Ще ослепея!!
— Сега, сега.
Ослепителната белота преминава в сивота. Няколко минути по-късно здравото око си възвръща зрението: Омега лежи и ме зяпа както винаги, без да помръдва. В другото, скаченото око трепти размазана сиво-бяла картина. Постепенно се избистря. Обхождам с поглед лабораторията. Виждам светли плочки по пода и четири високи прозорци със спуснати щори. Вляво широка ниша с наредени един върху друг аквариуми — камерата се премества надясно и виждам как мъж с разкопчана бяла престилка ми прави победоносен знак… Зад него се вижда по-малка ниша с един-единствен аквариум. Себе си не мога да видя, защото водата блещука.
— Сложи нещо черно пред здравото ми око!
— Няма нужда. Бързо ще свикнеш. Все едно че гледаш на микроскоп. Само начинаещите мижат или слагат нещо пред окото, с което не гледат. Човек бързо се съсредоточава върху едното око.
Кърт е прав. След като обхождам лабораторията още няколко пъти с поглед, цветната картина с Омега избледнява, докато изображението от камерата става все по-ясно. Картината и сега е черно-бяла, но вече не играе, като се изключи една сива ивица, която пробягва през няколко секунди отгоре надолу.
— Вдигни щорите!
Човекът, който стои върху теракотения под, се затътря към перваза на прозореца и дърпа някакви шнурове. Успява да вдигне щорите само на единия прозорец; на другите три те остават малко или много провиснали на средата. Навън се вижда паркинг. Паркингът е препълнен. Някои коли са паркирани наполовина върху посърнали тревни площи, други препречват междинните платна за маневриране. Отвъд паркинга се издига висока светла сграда. На фасадата й проблясва неонов надпис с големи букви БИОМАШ. Под надписа се откроява тъмен правоъгълник. Върху него последователно се отчитат температурата и времето, в момента 17,03, съответно + 6.
Изведнъж осъзнавам: аз съм тук горе, в камерата. Именно тук е битието ми. Нямам вече чувството, че съм затворен в мозъка! Виждам, разбира се, аквариума при всяко завъртане на камерата надясно, но какво от това? Там вътре би могъл да лежи който и да е друг. Да, стара истина е, че човек съществува чрез сетивата си. Но в моя случай има една важна разлика. Обикновено сетивата — очите, ушите, носът — са неразделно свързани с мозъка. А разстоянието между окото на камерата и моя мозък трябва да е към десет метра по въздушна линия. Какво невероятно, вълнуващо чувство за свобода.
— Остави ме тук!
— Да не си луд, Ипсилон. Трябва да те сваля. Не може да останеш на тавана цяла вечност като някоя птица, избягала от клетката си.