Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (43)

43

Хубаво нещо е възстановителният процес след боледуване. Но той подтиква и към размисъл. Не мога да забравя Флинк. Сега, когато го няма, започвам да го виждам в нови измерения. В представите ми той е по-едър, по-забележителен, дори по-сериозен. Чувствам се като дете в сравнение с него. Знам, че никога няма да се върне. Ако някой ми кажеше, докато Флинк все още беше „сред нас“, че ще скърбя за него, бих се изсмял. Той беше един непоносим дърдорко, в когото не намирах нищо привлекателно.

Какво да правя с острова на неговото детство, с острова на маймуните? Сега той стана мой. Флинк никога няма да дойде, за да си го потърси. Колкото повече мисля за острова на маймуните, толкова по-свой го чувствам. Това вече не е детството на Флинк, а моето собствено детство. Островът на маймуните живее в мен, в парника на моя мозък той расте и се изпълва с обитатели. В началото опитвах да разпозная поселниците. Любопитно ми беше дали са шимпанзета или хора. Но все не ги докарвам на фокус. Всъщност това няма значение. В зряла възраст никой не го е грижа как изглеждат родителите му. Като деца страшно държим родителите ни да не се отличават от родителите на другите деца; да не са по-стари, с по-малко пари, с други разбирания или с особени дрехи. Но за мен като възрастен човек важното са взаимоотношенията.

Седя край водата и дращя с една суха клечка по пясъка. Чакам мама. Тя отиде да вземе полагаемата ни се за днес храна, която автоматично излиза на дажби от тенекиения казан. Мама никога не ме взема със себе си, когато отива за храна. Не искали там да им се пречкат и мотаят дечурлига. Татко цял ден не се е мяркал. Както обикновено, той се бори за правдата в някой заплетен спор. Този път се карат на кого принадлежи едно дърво, изхвърлено на брега от морето. Една лятна утрин дървото се появи на нашата малка брегова ивица. Оставихме го — тук винаги се ширят вярвания в „духове“. Но следващата нощ излезе буря, вълните отнесоха дървото и дни по-късно го изхвърлиха през няколко парцела от нашия. Собствениците твърдят сега, че дървото е тяхно. Татко ходи с братята си да го прибере. Но ония ги прогонили. Та затова възрастните мъже на стадото са се събрали на Слънчевата скала, дъвчат грахови шушулки и разглеждат спора. А в това време мама е за храна.

Детството ми не е много щастливо. Често седя сам и чертая фигури по пясъка. Не че означават нещо. Седя и все едни и същи заврънкулки чертая. Без да знам какво изобразяват — просто самото чертане ме успокоява. Понякога си представям, че ни сполетява голямо бедствие. Че избухва горски пожар сред тукашните чепати борове и сухи хвойнови храсти. Или че настъпва потоп и отнася всички ни в сивото море. Мечтая да направя списък на онези, които би трябвало да се удавят, и на тези, които ми се иска да оцелеят. Само че не умея да пиша. Като набележа шест-седем имена, изгубвам нишката и започвам отначало. Защо се бави мама? Ако не се върне, преди слънцето да е стигнало до ствола на големия дъб, ще я сложа в списъка на тези, които ще се удавят.

Другарчетата ми не се мяркат. Пет пари не давам за тях. Рядко измисляме нещо забавно. Висим по дърветата и разтягаме мишци. Или седим по камъните край брега, плюем по тях и след това размазваме ли, размазваме слюнката с пръст. Иска ми се да построим нещо. Но никога не ме избират за водач. Дори да се споразумеем за нещо, без аз да съм водач, пак нищо не излиза. Такива са тукашните малчугани, никога не държат на думата си!

Всяка есен и пролет пристига Наборна комисия. А ние се строяваме смирено по семейства. Имам двама по-големи братя, които вече ги взеха. Не ми е съвсем ясно за какво. Сигурно всички минават първо през подготвителен лагер. Голям позор е да не те вземе Наборната комисия. Или трябва да се ожениш, да създадеш семейство, или да те вземе Наборната комисия. Иначе си едно нищо. Цял живот ще гниеш тук. Без да те допускат до събранието, което заседава на Слънчевата скала, ако си мъж. А ако си жена, ще минаваш последна на опашката за храна, след като се изредят всички омъжени.

Слънцето вече превали дъба. Налагам по-строго наказание на мама. Ако не се върне, преди слънцето да застане над старото гнездо на враните на дървото до дъба, ще види тя. Ще изкопая дълбока яма и ще я тикна вътре. И всички ще се изредят да пикаят и серат в ямата. Ще трябва да помисля за отводнителна тръба — да не се удави. Но нека затъне поне до шия. Ще й се полага по малко храна и вода — нали целта не е да я уморя.

Ето че слънцето прехвърли гнездото на враните. Трябва да измисля още по-страшно наказание. Някои от нас ги вземат за медицински опити. Макар и доста рядко. Такава участ се отрежда само на най-големите тъпаци. Но изискването е да бъдат физически здрави. Болнавото и сакатото не го щат. Затова никога не набират голяма бройка. То, на който не му сече умът, май и телесата му не ги бива. Не можем да принудим мама да се пише доброволка. Ще я излъжем: ще й кажем, че този кораб е дошъл да я отведе при двамата ми братя. На тази въдица тя сигурно ще се хване. Все въздиша по тях — за мое раздразнение. Нали аз съм най-малкият! Аз имам най-много нужда от нея. Ако мама не се върне, преди слънцето да е превалило стражевия бункер на скалистото островче сред отсрещния проток, ще задигна газ и ще я залея. Ще остане само да намеря отнякъде кибрит. Но и това ще се нареди. Хората от Наборната комисия не внимават особено за вещите си. Ние дечурлигата винаги успяваме да пребъркаме чантите или крадем направо от джобовете им. Скрил съм вече една счупена лула и пет отварачки за шишета в изоставената хралупа на един кълвач.

Ето я най-сетне и мама! Напушен на плач, аз се втурвам към нея и се хвърлям така буйно в обятията й, че тя изпуска кошницата с царевичните мамули. Отблъсква ме разярена и аз тупвам по задник в една локва край брега.