Клифърд Саймък
Паралелни светове (37)

37

Прозорците на къщата не светеха. Тя беше обляна от лунна светлина, а по фасадата й се чернееха сенките на дърветата. Уикърс поспря пред вратата на оградата и се опита да си спомни как бе изглеждало всичко тогава. Спомняше си, че лунната светлина подчертаваше белотата на колоните и им придаваше призрачна красота, спомняше си какви думи си бяха разменили.

Но всичко бе погребано — остана единствено горчилката от прозрението, че е само жалко подобие на човек.

Отвори вратата на оградата, мина по алеята и се изкачи по стъпалата. Стъпките му кънтяха в тишината на лунната нощ и му се струваше, че ги чува цялата къща.

Намери бутона на звънеца, натисна го и застана в очакване като миналия път. Но сега не очакваше Катлийн да отвори вратата.

В хола блесна светлина и той видя през стъклото човекоподобно създание, което се насочи към него. Вратата се отвори, той влезе и проблясващият робот, наведен неловко пред него, произнесе:

— Добър вечер, сър.

— Вие ли сте, Айзекая? — попита Уикърс.

— Да, сър, — потвърди роботът. — Видяхте ме сутринта.

— Разхождах се — обясни Уикърс.

— Ако желаете, ще ви покажа стаята ви.

Роботът се обърна и тръгна нагоре по витата стълба. Уикърс го последва.

— Превъзходна нощ, сър, — произнесе роботът.

— Да, чудна нощ.

— Гладен ли сте, сър?

— Не, благодаря.

— Мога да ви донеса да хапнете, ако не сте ял — предложи Айзекая. — Струва ми се, че е останало още от кокошката.

— Не — отказа Уикърс. — Благодаря.

Айзекая отвори вратата и запали светлината. Отдръпна се встрани и покани Уикърс да влезе.

— Може би — попита Айзекая, — ще поискате да пийнете нещо.

— Чудесна идея, Айзекая. Шотландско уиски, ако може.

— Един момент, сър. Пижамите са в третото чекмедже отгоре. Може да са ви малко големи, но ще ви свършат работа.

Той намери почти нови пижами, грозни и прекалено големи, но беше по-добре от нищо.

В уютната стая имаше широко легло, покрито с бял юрган, а на прозорците висяха бели перденца, полюшвани от нощния ветрец. Седна на стола в очакване на Айзекая и за пръв път от много дни усети умора. Сега ще пийне уиски, ще се вмъкне в леглото, а на сутринта ще слезе долу и ще поиска обяснения.

Вратата се отвори.

Но това не беше Айзекая, влезе Хортън Фландърс в малинов халат и чехли, които шляпаха при всяка крачка. Той пресече стаята, седна на другия стол и погледна Уикърс с лека усмивка.

— И така, вие се върнахте — започна той.

— Върнах се, за да ви изслушам — произнесе Уикърс. — Можете да започвате.

— Защо пък не — съгласи се Фландърс. — Заради това и станах. Веднага след като Айзекая ми съобщи за вашето завръщане, разбрах, че искате да говорите с мен.

— Не искам да разговарям. Искам да ви изслушам.

— О, да, разбира се. Наистина, аз съм длъжен да говоря.

— И не за запасите от знания на другите светове, които така живописно ми обрисувахте, а за много по-земни неща.

— За какво например?

— За това, например, че аз съм андроид, както и Ан Картър. За това, коя е Катлийн Престън. Наистина ли е съществувала, или е само в моята памет? Ако съществува наистина, къде е сега? И накрая — за моята роля в цялата тази история и за вашите намерения.

Фландърс кимна.

— Не е лошо. Вие се изхитрихте да зададете именно тези въпроси, чиито отговор няма да ви донесе удовлетворение.

— Трябва да ви съобщя — прекъсна го Уикърс, — че на онази Земя преследват мутантите, убиват ги, магазините „Последна дума на техниката“ са разбити и разграбени, обикновените хора са готови за борба. Аз се явих тук, като смятах, че съм мутант.

— Вие наистина сте мутант, уверявам ви, Уикърс, но особен тип мутант.

— Мутант-андроид.

— Вие сте невъзможен — възрази Фландърс. — Оставете горчивината…

— Да, разбира се, че изпитвам горчивина — подхвана думите му Уикърс. — А как иначе? Четирийсет години се смятам за човек и изведнъж разбирам, че не съм.

— Глупчо — възкликна Фландърс, — вие сам не знаете кой сте.

Айзекая, след като почука на вратата, влезе с поднос в ръце. Остави подноса с две чаши, сода, кубчета лед и половинка уиски на масата.

— А сега — извиси глас Фландърс — можем да поговорим като разумни същества. Не зная как може да се обясни това, но човек става по-цивилизован, щом вземе чаша уиски в ръка.

Той пъхна ръка в джоба на халата, извади пакет цигари и предложи на Уикърс. Уикърс протегна ръка за цигарата и обърна внимание, че пръстите му треперят. Досега не беше забелязал колко е напрегнат. Фландърс щракна запалката и му подаде да запали. Уикърс дръпна.

— Така е добре — въздъхна той. — Цигарите ми свършиха на четвъртия ден.

Пушеше и се наслаждаваше на аромата на тютюна, усещаше как намалява нервната му възбуда, наблюдаваше как Айзекая налива уискито.

— Чух сутрешния ви разговор — уведоми го Уикърс. — Айзекая ме пусна и станах свидетел на вашата мила беседа в съседната стая.

— Зная — уточни Фландърс.

— Значи всичко е било разиграно?

— Абсолютно всичко — весело потвърди Фландърс. — Всяка нараняваща дума.

— Вие сте искали да разбера, че съм андроид?

— Точно така.

— И мишката ли изпратихте вие?

— Искахме да ви извадим от равновесие — призна Фландърс. — А мишката изпълняваше определена задача.

— Тя ме е шпионирала.

— И още как. Тя се оказа превъзходен шпионин.

— Безкрайно ме възмути, че внушихте на жителите на Клифууд, че аз съм виновен за вашата смърт.

— Трябваше да ви принудим да заминете оттам и да се върнете в страната на вашето детство.

— А откъде знаехте, че ще тръгна нататък?

— Скъпи приятелю, замисляли ли сте се някога над способността за верни предчувствия? Не говоря за предчувствието, което ви позволява да заложите правилно при надбягвания или да отгатнете какво ще бъде времето утре. Не, говоря за предчувствието в пълния смисъл на думата. Говоря за способността интуитивно да се предвижда резултата от въздействието на ред фактори, за способността точно да се знае какво ще стане, без да се размисля върху връзката между тези фактори. Такава способност е равнозначна на четене на бъдещето.

— Разбира се. Не можех да не се замисля върху това. Особено в последно време.

— Направихте ли си изводи?

— Някакви. Но…

— Сигурно сте решили, че подобна способност е обикновено човешко качество, което не е получило достатъчно развитие. Решили сте, че подозираме за съществуването му, но неговото развитие става много бавно, че е вид резерв, очакващ своето време.

— Нещо такова. Но…

— Именно то ни помогна — прекъсна го Фландърс. — Това е отговорът на вашия въпрос. Имахме предчувствие, че ще се насочите натам.

— Отначало подозирах Крофърд, но се оказа, че той няма нищо общо.

Фландърс кимна утвърдително.

— Крофърд не би могъл да го направи. Той има прекалено голяма нужда от вас и не би се решил да ви плаши. Тук вашето предчувствие ви подведе.

— Страхувам се, че не.

— Вашите предчувствия не са ефективни — констатира Фландърс, — защото не вярвате в тях. Засега вие оставате в света на логиката и се доверявате на логическите разсъждения, характерни още за пещерния човек. Да се разгледа проблемът от всички страни, да се претеглят всички за и против, като че ли се решава математическа задача. Вие не вярвате на вашите предчувствия и в това е вашата грешка.

„Да, именно в това.“ — помисли Уикърс. Той имаше предчувствието, че трябва да завърти пумпала в къщата на Престън. Тогава нямаше да му се налага да върви толкова дни през пустинните земи на втория Свят. Имаше предчувствие, че трябва да се вслуша в съвета на Крофърд да не докосва вечномобила. Тогава щеше да се избави от много неприятности. А щом се появи предчувствието, че трябва да намери пумпала, веднага се втурна да го търси.

— Много ли неща сте разбрали? — заинтересува се Фландърс.

Уикърс поклати отрицателно глава.

— Малко — призна си той. — Зная, че съществува организация на мутантите. Че тя действува от няколко години и че човечеството се е отклонило от обичайния си път, както ми говорехте една вечер в Клифууд. Организацията е дошла в този Свят, защото дейността й е приела широк размах и е започнала да привлича вниманието. Имате заводи, които произвеждат стоки, подкопаващи икономиката на стария Свят. Аз видях един от тях. Там работят роботи. Кажете, наистина ли само роботи?

Фландърс се засмя.

— Разбира се. Само им казваме какво е необходимо.

— И после тази история със слушането на Звездите.

— Ние почерпихме от тамошните обитатели много добри идеи — похвали се Фландърс. — Но не всички от нас са способни да слушат Звездите. Само някои — телепатията е вроден талант. И както ви казах онази вечер, не всичко може да се използва. Понякога имаме само отправна точка, останалото разработваме сами.

— А какви са вашите цели? Какво смятате да правите?

— Това не мога да кажа. Непрекъснато се откриват нови възможности, появяват се нови насоки. Ние сме съвсем близо до велики открития. Например безсмъртието. Един от следващите…

— Имате предвид — прекъсна го Уикърс — вечен живот?

— Защо не?

„И наистина — помисли Уикърс, — защо не? Имаме вечни ножчета и вечни коли, защо да нямаме и вечен живот? Защо да се спираме на средата на пътя?“

— А андроидите? — не се стърпя той. — Каква е ролята на андроидите като мен? Ролята на андроида не може да бъде толкова отговорна?

— Андроидите имат свое собствено поле на дейност — успокои го Фландърс. — В частност — вашата работа е Крофърд.

— Какво трябва да направя с Крофърд?

— Да го спрете.

Уикърс се засмя.

— Аз? А вие знаете ли какво стои зад гърба му?

— Зная какво имате зад вашия.

— Просветлете ме.

— Предчувствие, развито в най-висша степен. Такава острота на предчувствието няма у нито едно човешко същество. Имате най-силно развитото и най-слабо използуваното предчувствие.

— Почакайте, забравяте, че не съм човек.

— Вие бяхте човек — увери го Фландърс. — И отново ще станете. Някога ние взехме вашия живот…

— Как така сте взели живота ми?

— Съдържанието на вашия живот — поясни Фландърс, — това, което се нарича душа, мисли, впечатления, реакции, които са присъщи на Джей Уикърс, на истинския Джей Уикърс на възраст осемнайсет години. Ние като че преляхме съдържанието на един съд в друг. Преместихме ви от вашето тяло в тялото на андроид, а вашето истинско тяло ще пазим до момента, когато ще можете да се върнете в него.

Уикърс едва не скочи от стола.

Фландърс го успокои с движение на ръката.

— Седнете. Ще попитате защо сме го направили?

— И вие ще ми отговорите — настоя Уикърс.

— Разбира се, че ще ви отговоря. Когато бяхте на осемнайсет години, не подозирахте за вашия дар. Дори ние не можехме да повлияем върху това. И да бяхме ви казали, нямаше да има резултат. Трябваше да го осъзнаете самостоятелно. Пресметнахме, че процесът ще отнеме петнайсет години, той се забави над двайсет, а вие все още не сте се събудили напълно.

— Бих могъл…

— Да — съгласи се Фландърс, — бихте могли да растете във вашето собствено тяло, но съществува още един фактор — наследствената памет. Във вашите гени е заложена още една мутация, срещана толкова рядко, колкото и телепатията. Искахме към момента, когато у Уикърс се появят деца, той напълно да е осъзнал какво представлява и какъв дар притежава.

Уикърс си припомни, че беше мислил за възможностите на наследствената памет, когато лежеше на тавана в къщата на Андрюс. Наследствена памет, памет, преминаваща от баща на син. Сега той разбра нейния механизъм. Когато стане възрастен и се пробуди (той не можеше да намери по-точна дума), ще настъпи момента да разбере или да си спомни за нея.

— И така — обобщи Уикърс, — вие искате да използувате моя дар против Крофърд и искате да имам деца, притежаващи моя талант.

Фландърс кимна утвърдително:

— Мисля, че се разбрахме.

— Да — съгласи се Уикърс. — Преди всичко съм длъжен да спра Крофърд. Това не е лека задача. А какво ще е заплащането?

— Имаме с какво да ви се отплатим — успокои го Фландърс. — И мисля, че формата на заплащането ще ви заинтересува. Вие питахте за Катлийн Престън. Интересуваше ви съществувала ли е тя. Мога да ви кажа, че е съществувала. Впрочем, на колко години бяхте, когато се запознахте?

— На осемнайсет.

Фландърс кимна.

— Прекрасна възраст. — Той погледна Уикърс. — Нали?

— И на нас така ни се струваше.

— Вие я обичахте — каза Фландърс.

— Да, обичах я.

— И тя ви обичаше?

— Мисля, че ме обичаше — колебливо рече Уикърс. — Сега не съм сигурен в това. Но мисля, че ме обичаше.

— Вие можете сам да се убедите в това.

— Искате да кажете, че тя е тук?

— Не — отговори Фландърс, — тя не е тук.

— Но вие…

— Когато свършите работата си, ще можете да се върнете в своите осемнайсет години.

— Това ли е заплащането? Значи, да се върна в тялото си и да започна всичко отначало? Да стана отново осемнайсетгодишен…

— Не ви ли харесва?

— Мисля, че не — каза Уикърс. — Разберете, Фландърс, мечтите на осемнайсетгодишното момче се стопиха. Те бяха убити в тялото на четирийсетгодишния андроид. Да си физически на осемнайсет години, още не е всичко. Бъдещите години с техните обещания, мечти, любов, които вървят редом до теб през пролетта на живота.

— Осемнайсет години — напомни Фландърс. — Осемнайсет години и надеждата за безсмъртие, седемнайсетгодишната Катлийн.

— Катлийн?

Фландърс кимна.

— Такава каквато беше преди? — усъмни се Уикърс. — Но това е невъзможно, Фландърс. Усещам нещо фалшиво. Нали нещо е изчезнало, изпарило се е.

— Всичко ще бъде точно така — увери го Фландърс. — Като че ли тези години не са съществували.