Клифърд Саймък
Паралелни светове (3)

3

Еб, собственикът на гаража, подръпна мръсния си комбинезон и примижа от дима на цигарата, стисната в ъгълчето на изцапаната му с грес уста.

— Вижте какво — подхвана той. — Не съм започвал да поправям вашата кола.

— Канех се да пътувам до града — каза Уикърс, — но щом не е готова…

— Помислих си, че вече е твърде стара за вас и въобще не я пипнах. Защо да си харчите напразно парите?

— Макар и стара, тя работеше добре — обиди се Уикърс. — И въпреки че е доста очукана, струва ми се, че може да ми послужи още.

— Вижте — тя все още ви служи, но смятам, че е по-добре да си купите друга кола и то от най-новите — вечномобилите.

— Вечномобил? Доста странно име.

— Съвсем не — възрази Еб. — Наистина ще я карате вечно. Затова се нарича така. Вчера дойде агент от компанията, производител на модела и ми разказа всичко за нея. Предложи ми да стана агент по продажбите на тези коли. Естествено аз се съгласих. Между другото спомена, че много скоро няма да се произвеждат други автомобили.

— Почакайте — каза Уикърс. — Макар и да се наричат „вечномобили“, те не могат да бъдат вечни. Нито една кола не е вечна. Може да работи двайсет години, поколение, но повече — не.

— Джей, — прекъсна го Еб, — този тип ми каза така: ако си купиш такава кола ще я караш цял живот. Можеш да я завещаеш на сина си, той — на своя и така нататък. Даваме всички гаранции. Ако нещо се повреди, ще бъде ремонтирана или ти дават друга. Всичко в нея е вечно, освен лайсните. Лайсните трябва да се сменят периодично. И боята не е вечна. Гаранцията й е десет години. Ако не издържи толкова — пребоядисването е безплатно.

— Може и така да е — промълви Уикърс, — но аз някак си не мога да повярвам. Не се съмнявам, че може да се направи кола, много по-издръжлива от сегашните. Но кой би се заел да произвежда вечна кола? Та той ще се разори! Пък и такава кола ще бъде прекалено скъпа.

— Точно тук грешите — каза Еб, — петнайсет стотачки и нито цент повече. Никакви резервни части, никакви неприятни изненади. Петнайсет стотачки — и тя е ваша.

— Може би е ужасно грозна.

— Не съм виждал по-красива. Оня тип вчера пристигна с такава кола и аз я огледах отвсякъде. Може да изберете какъвто искате цвят, цялата блести — само хром и неръждаема стомана. В цената са включени и всякакви там удобства, а да я караш е просто мечта. Исках да отворя капака и да разгледам двигателя, но той ми каза, че двигателят никога не дава дефекти и не се разваля, така че даже няма смисъл да се гледа. „А къде се налива маслото?“ — попитах го аз. И знаете ли какво ми отговори? „Не е необходимо масло, налива се само бензин“. Представяте ли си? След няколко дни ще получа първата дузина вечномобили — продължи Еб. — Да ви запазя ли един?

Уикърс поклати отрицателно глава.

— В момента съм на червено.

— Всъщност има и още нещо — тази компания купува много изгодно стари коли. За вашата бихте могъл да получите около хиляда долара.

— Тя не струва толкова, Еб.

— Знам, но този тип ми даде следните инструкции: „Плащайте повече, отколкото струват колите. За цената не се безпокойте — няма да има проблеми.“ Знам, че обикновено така не се прави бизнес, но в края на краищата това си е тяхна работа.

— Трябва да си помисля.

— Ще платите само петдесет долара, а останалото ще внасяте на части. Човекът от компанията ми нареди да правя така. Този тип каза, че засега ги интересуват не толкова печалбите, колкото обема на продажбите.

— Нещо не ми харесва — възрази Уикърс. — Изведнъж отнякъде се появява фирма и предлага съвършено нов автомобил. При това вечен! Че за него трябваше да пише по всички вестници! Ако аз трябва да пусна на пазара нов модел, щях да облепя с афиши цялата страна, щях да поместя ослепителни реклами във всички списания, щях да използвам телевизията, радиото и т.н.

— Знаете ли, аз си помислих същото — възкликна Еб, — и рекох на онзи образ: „Вижте какво, вие искате да продавам нещо, за което никой нищо не е чувал и никъде няма никаква реклама?“ А той ми отговори, че те разчитали качеството да говори само за себе си, че нямало по-добра реклама от слуховете и че предпочитали да не дават милиони долари за скъпа рекламна кампания, а да намалят цената на изделието. Каза, че клиентът не е длъжен да плаща и за рекламната кампания.

— Не разбирам.

— Наистина, всичко изглежда доста странно — съгласи се Еб. — Но аз мисля, че хората, които произвеждат новите коли не губят нищо. Бъдете спокойни — те не са луди. А щом тези не губят нищо — колко ли са печелили компаниите, които досега ни продаваха за по две-три хиляди долара железните боклуци, дето излизат от строя едва ли не след второто пътуване? Тръпки ме побиват само като си помисля колко са награбили.

— Щом получите колите ще мина да ги видя — обеща Уикърс. — Може и да се разберем.

— Добре — зарадва се Еб. — Казахте, че отивате в града… Всеки момент ще пристигне автобусът. Той спира на ъгъла при аптеката и само след два часа ще бъдете в Ню Йорк. Шофьорите им са отлични.

— Вярно, не се сетих за автобуса.

— Съжалявам за колата — извини се Еб. — Ако знаех, че ще ви трябва толкова скоро, щях да я поправя. Не е нищо сериозно, но първо исках да знам какво ще отговорите на моето предложение, за да не ви вкарвам в излишни разходи.

Разбраха се и Уикърс тръгна към спирката. Като се приближи започна да му се струва, че аптеката сякаш не е на мястото, където трябваше да бъде. Ала щом дойде съвсем наблизо, разбра защо има такова усещане.

Наскоро беше починал старият Ханс, обущарят, и неговото магазинче, намиращо се до аптеката, бе затворено от няколко седмици. Сега отново беше отворено. Във всеки случай голямото стъкло на фасадата беше добре измито, нещо което старият Ханс никога не правеше. На витрината имаше няколко предмета. Уикърс така се забърза да ги разгледа, че едва когато съвсем се приближи до магазина забеляза новия надпис: „Последна дума на техниката“.

Застана пред витрината. Отпред върху черна кадифена подложка бяха наредени запалка, бръснарско ножче и електрическа крушка. И нищо повече. Само три предмета. Никакви етикети, никаква реклама, никакви цени. Всъщност нямаше и нужда. Уикърс съобрази, че който види витрината, ще разбере какво се продава в магазина.

На улицата се чу тихо почукване. Уикърс се обърна и видя Хортън Фландърс, тръгнал на сутрешната си разходка. Беше с поизносен, но старателно изчистен костюм. В ръцете си държеше елегантен бастун от абанос. Уикърс знаеше, че в Клифууд никой освен Фландърс не би тръгнал по улицата с бастун.

Фландърс вдигна бастуна за поздрав и се приближи, за да погледне витрината.

— И така, те откриват филиал и тук — каза той.

— Така изглежда — съгласи се Уикърс.

— Много странна компания — продължи Фландърс. — Заинтригува ме. Мисля, че има защо човек да се поинтересува.

— Не виждам нищо особено.

— О, боже — възкликна Фландърс. — Около нас стават толкова много невероятни неща. Вземете например историята с въглеводородите — там всичко е много тайнствено. Не сте ли съгласен, мистър Уикърс?

— Не съм се замислял. Имам толкова много работа…

— Уверявам ви, нещо се готви — каза Фландърс.

Автобусът се зададе по улицата, мина покрай тях, удари спирачки и спря до аптеката.

— Боя се, че трябва да ви оставя, мистър Фландърс — разбърза се Уикърс. — Отивам в града. Ще се върна привечер. Винаги се радвам да ви видя у дома.

— Благодаря ви — отговори Фландърс. — Непременно ще намина.