Клифърд Саймък
Паралелни светове (31)

31

Дълго преди да падне мрак той си избра място за нощуване в горичката край потока.

Свали ризата си и с помощта на пръти направи от нея примитивен кош за риба. Спусна се към реката и доста бързо се научи да работи с него. След около час на пясъка се мятаха пет средно големи риби.

Почисти ги с джобното си ножче, запали огън само с една кибритена клечка и с гордост си помисли, че от него би излязло добър трапер.

Опече едната риба и я изяде, но не изпита никаква наслада — освен че липсваше сол, неумението му да използува първобитното огнище си каза думата: на места рибата се овъгли, а на места — остана сурова. Той си наложи да я изяде цялата, защото знаеше, че го чакат трудни дни.

Така неусетно настъпи нощта. Примъкна се по-близо до огъня и както беше седнал, заспа. По някое време се събуди и установи, че огънят е почти загаснал, а нощта е станала още по-тъмна. Разпали го отново. Огънят не само топлеше, но и предпазваше. През деня видя и вълци, и мечки, в гъсталака се мярна и гъвкава котешка сянка, но не успя да определи що за животно беше.

Когато се събуди отново, на небето бе пламнала зората. Хвърли няколко съчки в огнището и изпече останалите риби. Изяде едната, а другите напъха в джоба си. Знаеше, че през деня няма да има време за почивка.

Наблизо в храсталака намери дебела, сравнително права тояга и провери дали не е изгнила. Тя можеше да служи за опора при ходене и за оръжие при отбрана. Провери джобовете си и се убеди, че всичко е на мястото си. Главното бяха джобното ножче и кибритът. Уви хубаво кибрита с носната си кърпа и с потника. Ако го завалеше дъжд или се подхлъзнеше в реката, щеше да остане сух. Много се съмняваше, че ще успее да запали огън като удря два камъка един в друг.

Тръгна на път преди изгрев слънце, но вървеше по-бавно от вчера, защото бе разбрал, че главното е умението да се пазят силите. Беше глупаво да се изтощи още в първите дни на дългия преход.

По пладне му се наложи да направи голям кръг, за да заобиколи огромно стадо бизони. За през нощта отново се установи в една горичка. По пътя улови още една риба, а в горичката откри къпинови храсти, така че за вечеря имаше и десерт.

Слънцето изгря и той отново пое на път. Слънцето залезе, пак настъпи ден и той отново беше на път. Измина още един ден, и още, и още…

Ловеше риба, събираше диви плодове. Веднъж се натъкна на току-що разкъсан елен. Хищникът очевидно бе офейкал при приближаването на човека. Отряза си от месото, колкото можеше да носи. Даже без сол бе по-вкусно от рибата. Ядеше го и сурово — като го дъвчеше старателно докато вървеше. Когато миризмата на месото стана нетърпима, наложи се да изхвърли остатъците.

Загуби всякаква представа за времето. Не знаеше колко е изминал и още колко му остава до нужното място и дали изобщо ще го намери.

Обувките му се прокъсаха. Натъпка ги със суха трева и ги омота с ивици плат, отпрани от крачолите на панталоните.

Веднъж, наведен над потока да пие, той видя странно отражение. Беше поразен, осъзнавайки, че вижда собственото си лице обрасло, белязано от умората, лице на човек облечен в дрипи.

Дните следваха един след друг. Той продължаваше да върви на северозапад. В началото изгоря от слънцето, после се покри със загар. Преплава една широка и дълбока река на дънер. Изгуби много време, дънерът едва не се преобърна, но успя да стигне до другия бряг.

Продължаваше пътя си. Нямаше друг избор.

Вървеше през пустинна страна, където нямаше никакви признаци на живот, макар че тези краища бяха подходящи за човека във всяко едно отношение: плодородни земи, морави обрасли с висока трева, вековни гори край бреговете на реките.

И най-сетне, преди самия залез, излезе на билото и видя пред себе си равнина и река, чиито извивки му се сториха познати. Но вниманието му бе привлечено не от реката, а от отражението на залязващото слънце в нещо метално — далече на хоризонта се извисяваха някакви очевидно метални конструкции.

Засенчи очи с ръка и напрегна взор, за да разбере какво се вижда, но разстоянието беше голямо, а слънцето заслепяваше очите му.

Уикърс слизаше по склона, без да откъсва поглед от металните отблясъци, без да знае да се радва ли, или да се страхува. Те ту изчезваха от погледа му, когато се спускаше в долината, ту отново се появяваха, щом се озовеше на някое било и той се убеди, че това не е мираж.

Накрая различи искрящи от метал сгради, а после и странни предмети, долитащи към тях и отлитащи надалеч. Чувстваше се, че там кипи живот.

Не приличаше нито на град, нито на село. Всичко беше от метал и наоколо нямаше никакви пътища.

Приближавайки се, той различаваше все повече подробности. На една-две мили от постройките се спря и разбра какво е това пред него.

Не беше град, а завод. Огромен завод. Тук непрекъснато долитаха странни предмети — приличаха повече на летящи вагони, отколкото на самолети. Повечето идваха от север и от запад, летяха на малка височина и с малка скорост и се насочваха към площадката за кацане, скрита от погледа му зад група сгради.

Между сградите сновяха същества, но те имаха само далечна прилика с хората. Най-вероятно бяха някакви метални създания, защото блестяха ослепително в последните лъчи на залязващото слънце.

Край всяка постройка се издигаше кула с огромен диаметър и с нещо като чаша на върха. Всички чаши бяха обърнати към слънцето и горяха с червен огън.

Приближаваше се бавно към сградите и едва когато се оказа пред тях разбра колко са огромни. Заемаха гигантска територия. Създанията, които сновяха между тях и извършваха някаква работа, се оказаха роботи.

Някои от машините бяха познати на Уикърс, други — не. Видя носещ се бързо влекач с товар от строителни трупи, а след малко край него профуча огромен кран, чиято кофа дрънкаше на стрелата. Много машини изглеждаха връх на инженерно бълнуване. Всички се движеха с огромна скорост, сякаш бързаха за някъде.

Откри една улица, не, не улица, по-скоро проход между две сгради и тръгна по него, но се стараеше да се държи по-близо до стената, защото тук машините се носеха с бясна скорост.

Озова се до сграда с отворени врати. Внимателно се изкачи на рампата и надникна вътре. Неизвестно откъде бликаща светлина осветяваше помещението. По цялата му дължина бяха наредени работещи машини. Не се чуваше обаче никакъв шум и Уикърс остана поразен. Заводът работеше, но работеше съвършено безшумно. Цареше пълна тишина и само металното подрънкване на прелитащите отвън машини я нарушаваше.

Слезе от рампата и по проходите стигна до площадката, където кацаха и излитаха летящите вагони. Започна да наблюдава приземяващите се и разтоварващи се машини, правилните купчини прясно нарязани строителни трупи, които се подреждаха на влекачите, заминаващи в разни посоки; тук имаше и планини от руда, вероятно желязна — поемаха я други товарни машини, приличащи, както се стори на Уикърс, на пеликани.

Разтовареният вагон мигом излиташе безшумно, сякаш покривът на вятъра го подхващаше и отнасяше във въздуха.

Летящите вагони пристигаха в плътен поток и незабавно се разтоварваха. Огромни машини веднага отнасяха на някъде доставените материали.

„Тези машини се държат като хора“ — реши Уикърс. Това не бяха автомати. Автоматът предполага определени строго редуващи се операции, а вагоните се приземяваха съвсем произволно. Щом вагонът кацнеше, една от машините се приближаваше и го разтоварваше.

„Те приличат на разумни същества“ — помисли Уикърс. И като си го помисли, разбра, че те наистина са разумни. Бяха машини-роботи. Външно те изобщо не приличаха на хора, ала имаха разум и знаеха какво да правят.

Слънцето залезе, а той продължаваше да стои на ъгъла на сградата, загледан в кулите. Техните чаши, до скоро обърнати към залязващото слънце, сега бавно се завъртаха на изток, за да хванат първите му лъчи сутринта.

„Слънчева енергия“ — съобрази Уикърс. Къде беше чул, че се използува слънчевата енергия? А, разбира се, в къщите на мутантите! Дребничкият продавач обясни на него и на Ан, че при наличието на слънчеви батерии не им трябват нито газ, нито електричество.

И тук използваха слънчевата енергия. И тук машините не познаваха триенето, затова и не вдигаха никакъв шум, както и вечномобилите.

Машините не му обръщаха внимание. Сякаш не го виждаха и не подозираха за присъствието му. Нито една не намали скоростта си, когато го изпреварваше; нито една не зави, за да го заобиколи. Но и нито една не го заплаши.

Слънцето залезе и цялата околност бе обляна от светлина, но той пак не можа да определи къде е нейният източник. Настъпването на нощта не прекрати работата. Летящите вагони — огромни ъгловати, паралелепипедообразни конструкции продължаваха да долитат, да се разтоварват и да отлитат. Машините отнасяха товарите. Дългите редове стругове в сградите продължаваха своя безшумен труд.

„А летящите вагони — замисли се той — също ли са роботи? Най-вероятно — да.“

Отново тръгна напред и пак се притискаше към стените на сградите, за да не се окаже насред пътя.

Откри гигантска площадка за товарене — тук се издигаха планини от прилежно подредени сандъци. Едни машини непрекъснато ги докарваха, други пълнеха с тях летящите вагони. Излезе предпазливо на площадката и огледа затворените сандъци, като се опитваше да определи какво е съдържанието им, но по тях имаше само букви и цифри. Помисли си дали да не отвори някой сандък, но не разполагаше нито с инструмент, нито с увереността, че досега равнодушните към особата му машини няма да се заинтересуват от него, ако започне да им пречи на работата.

Бяха му необходими няколко часа, за да напусне територията на гигантския завод. А когато се отдалечи и се обърна, изпита вълнение пред обляната в светлина работеща грамада.

Нямаше нужда да си задава въпроса какво произвежда заводът. Предварително знаеше отговора. Или бръснарски ножчета, или запалки, или електрически крушки, или къщи, или вечномобили. А може би всичките тези изделия.

Не се съмняваше, че пред него е онзи завод или един от онези заводи, които търсеха Крофърд и Североамериканската корпорация.

И не беше чудно, че техните търсения се оказаха напразни.