Клифърд Саймък
Паралелни светове (4)

4

Всичко започна от ножчето, бръснарското ножче, което никога не се изтъпява. След това се появи и запалката — тя работеше безотказно без камъче, без бензин или газ. След това дойде ред на електрическата крушка, която можеше да свети вечно, при условие, че не се счупи. Накрая се появи вечномобила. Към всички тези странни неща, без съмнение трябваше да се отнесат и синтетичните въглеводороди.

— Нещо се готви — му бе казал Фландърс, пред магазинчето на стария Ханс.

Уикърс седна в средата на автобуса, до прозореца и започна да разсъждава, опитвайки се да сложи в ред мислите си.

Ножчетата за бръснене, запалките, електрическите крушки, синтетичните въглеводороди, а сега и вечномобилът — очевидно между тях съществува някаква връзка. Ако я намери, ако открие общия знаменател, ще може да разбере, защо се появиха именно тези пет предмета, а не други пет, например — щори, кокили, пумпал, самолет и паста за зъби.

Ножчетата са нужни всекидневно, както и електрическите крушки, запалките напомнят за себе си при всяко палене на цигара, синтетичните въглеводороди позволиха на света да преодолее кризата и спасиха милиони хора от глад.

— Нещо се готви — бе казал Фландърс, облечен с износен, но както обикновено, старателно почистен костюм. По навик той почукваше със смешния си бастун по паважа и се оглеждаше наоколо.

Вечномобилът ще работи без смяна на маслата, след като човек умре ще премине у сина му, а след това — у неговия син, тоест ако прадядото си купи такава кола — първородният син на големия му син ще я наследи. Колата ще се предава от поколение на поколение.

Но от появата на вечномобила следваха много други неща. Нямаше да мине и година и щяха да затворят всички автомобилни заводи, повечето гаражи и ремонтни работилници. Това щеше да нанесе сериозен удар на стоманодобивната, стъкларската, текстилната, а може би на още дузина помощни отрасли на промишлеността.

Можеше да не се придава значение на вечното бръснарско ножче, на електрическата крушка, на запалката, но сега дойде време да се замисли човек. Стотици хиляди хора ще останат без препитание и връщайки се вкъщи, всеки един от тях ще каже на близките си: „Това е краят. Останах без работа.“ И животът на семейството ще продължава в мълчаливо отчаяние, обгърнат от потискащата атмосфера на страха. Главата на семейството ще започне да купува всички вестници, за да изчита от край до край обявите за работа, а сутрин да излиза от къщи и да крачи по дългите улици, ще търка праговете на големите корпорации, докато хората зад гишетата или зад бюрата ще поклащат отрицателно глава. В края на краищата ще дойде момент, когато той със свито сърце ще пристъпи прага на една от малките кантори с надпис „Синтетични въглеводороди“ и със смутен вид, какъвто може да има само квалифициран, но неспособен да си намери работа човек, ще процеди: „Не ми върви, а парите свършват. Бих искал да опитам…“ И човекът зад бюрото ще му кимне: „Да, разбира се, разбира се. Колко деца имате?“ След това ще попълни един формуляр и ще му го подаде:

— Идете ей там, на онова гише. Това сигурно ще ви стигне за една седмица, а след това елате пак.

Мъжът ще вземе формуляра и ще започне да мънка думи на благодарност, но човекът от „Синтетични въглеводороди“ ще го прекъсне:

— Моля ви, нашата организация е създадена, за да помага на такива като вас.

И мъжът ще отиде до посоченото гише, а чиновникът отвътре ще прочете бележката и ще му даде купчина консервни кутии. Съдържанието на едни от тях ще е с вкус на картофи, на други — с вкус на хляб, а на трети — на царевица или на грах.

Това ставаше всеки ден.

Дейността на компанията по производство и разпространение на синтетични въглеводороди нямаше нищо общо с благотворителността — това можеше да потвърди всеки, на когото се бе наложило да отиде при нея. За разлика от благотворителните организации, служителите на компанията никога не ви унижават, когато се обръщате към тях за помощ. Те се отнасят към вас като към уважавани клиенти и ви молят да дойдете пак, а ако не се появите, идват в дома ви, за да разберат какво се е случило, дали сте намерили работа, или се срамувате да ги посетите отново. Те не жалят време, за да се преборят с вашите притеснения и след като си отидат, човек се чувства сигурен, че приемайки помощта, прави голяма услуга на фирмата. Благодарение на синтетичните храни бяха спасени милиони хора, а сега, когато надвисва заплахата да бъдат спрени автомобилните заводи и да се съкратят производствата на помощните предприятия, влиянието на компанията щеше да нарасне неимоверно. Освен това, много неща говорят, че вечномобилите не са последното, което тази тайнствена фирма ще предложи на пазара.

Няма съмнение, че зад вечните ножчета за бръснене, запалки, електрически крушки и коли, стоят едни и същи хора. Макар че най-вероятно пред закона са регистрирани различни фирми. Всичко това заслужаваше внимание, но Уикърс нямаше никакво намерение да се занимава с разследване.

Автобусът постепенно се напълни, а той продължаваше да седи сам до прозореца. Зад него бъбреха две жени и без да иска той бе принуден да слуша техния разговор.

— Аз членувам в клуба на Мечтателите — през смях каза едната. — Там има толкова много интересни хора.

— И аз искам да се запиша в такъв клуб — прекъсна я другата, — но Чарли ми каза, че това е празна работа. Казва, че живеем в Америка, живеем в двехилядната година от рождението на Христа и няма никакви основания да не се радваме на живота. Той смята, че нашата страна е най-добрата в света, пък и по-хубаво време никога не е имало. Живеем сред такива удобства, каквито преди нас никой не е и сънувал. И Чарли казва, че всички слухове са пропаганда, и че той ще им даде да се разберат на тези, които ги разпространяват, ако му паднат в ръцете. Точно така каза…

— Не зная за какво говориш — на свой ред я прекъсна първата жена. — Но това, с което се занимаваме, така увлича. Разбира се, доста е досадно да се четат всички тези стари истории, но в края на краищата човек получава удовлетворение. На миналото събрание някой точно така каза — че всички усилия ще бъдат възнаградени. Само че не мога да направя нищо свястно. Хич не ми работи главата. Не обичам много да чета и не всичко разбирам, трябва да ми обясняват. Но някои са доволни. Един мъж от нашата група казва, че бил живял в Лондон по времето на някой си Самюъл Пепис. Не знам кой е този Пепис, но мисля, че е голяма знаменитост. Гладис, знаеш ли кой е този Пепис?

— Нямам понятие — отговори Гладис.

— Този мъж през цялото време говори за Пепис. Пепис е написал книга и сигурно е дебела, защото в нея става дума за най-различни неща. Нашият, този от клуба, като че ли също си води дневник. Страшно интересно. На всяко събрание го молим да ни чете записките си. Просто удивително! Сякаш наистина е живял там.

Автобусът спря на железопътен прелез и Уикърс погледна часовника си. След половин час щеше да бъде в Ню Йорк. „Напразно си губя времето — помисли си той. — Каквото и да е намислила Ан — няма да изоставя романа. Не си струваше да се откъсвам даже и за един ден.“

Зад него Гладис продължаваше с пискливия си глас:

— А чу ли за новите къщи, които са започнали да строят? Миналата вечер предложих на Чарли да отидем да ги видим. Къщата ни на нищо не прилича, всичко трябва да се боядисва и ремонтира отново. Но Чарли каза, че тези новите са пълна измама. Има нещо нечисто около тях. И каза още, че прекалено много се е занимавал с бизнес, за да се хване на такава въдица. Ти, Мейбъл, виждала ли си тези къщи?

— Разказвах ти за нашия клуб — не спираше Мейбъл. — Един от нашите членове, по всяка вероятност вече живее в бъдещето. Не намираш ли, че е удивително? Само си представи — човек, който твърди, че живее в бъдещето…