Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (21)

Осемнадесета глава
Разбити илюзии

На следната сутрин, малко след осем часа, някой позвъни у госпожа Хагедорн на улица „Момзен“. Старата дама отвори.

Вън стоеше чиракът на месаря Кухенбух. Той бе почти два метра и го наричаха Карлхен.

— Много здраве от майстора — каза Карлхен. — И в десет часа доктор Хагедорн щял да се обади от Алпите. Но нямало защо да се плашите.

— Нямало защо да се плаша ли? — запита старата дама.

— Не. Снощи той ни е пратил телеграма и ни моли да ви подготвим за едно радостно събитие.

— Той все такива ги върши — каза майката. — Радостно събитие? Ха! Ей сега слизам. Почакайте минутка, да взема за вас едно петаче. Задето сте идвали дотук.

Старата дама изчезна, донесе монета от пет пфенига и я даде на Карлхен. Той благодари и шумно се втурна надолу по стълбите.

Точно в девет часа госпожа Хагедорн пристигна в магазина на Кухенбух.

— Карлхен, разбира се, пак е забъркал някоя каша — каза жената на месаря. — Идвате цял час по-рано.

— Знам — каза мама Хагелорн. — Но вкъщи нямам мира. Може би ще се обади по-рано. Никак няма да ви преча.

Госпожа Кухенбух добродушно се засмя. За пречене не можело да става и дума. Сетне подаде на старата жена телеграмата и я покани да седне.

— Как се превзема само! — каза раздразнено госпожа Хагедорн. — Не се плаша чак толкова лесно. Нямаше да го бъде да се изплаша чак толкова бързо.

— Какво ли е намислил? — запита жената на месаря.

— Ужасно съм развълнувана — заяви старата дама.

Сетне дойдоха клиенти и тя трябваше да си затвори устата. По три пъти в минута поглеждаше към стенния часовник, който висеше над сарфаладите и надениците. В магазина беше студено. А каменните плочи по пода бяха влажни. Вън бе кишаво.

Когато малко след десет часа телефонът иззвъня, тя бе вече съсипана от вълнение. Втурна се разтреперана зад тезгяха, промуши се покрай касапската дъска, притисна слушалката конвулсивно до ухото си и каза на госпожа Кухенбух:

— Дано да го разбирам ясно. Толкова е далеч!

Сетне се умълча и напрегна слух. Внезапно лицето й засия. Като празнична зала, в която до този миг лампите са били загасени.

— Да! — извика високо тя. — Тук Хагедорн! Фриц, ги ли си? Да не си си счупил крак? Не? Добре тогава. Или ръка? Също не? Радвам се, момчето ми. Наистина ли си здрав? Как? Какво казваш? Да слушам спокойно ли? Фриц, дръж се прилично. Тъй не се говори с майка. Нито дори по телефона. Какво има?

Тя помълча доста време, слушаше с напрежение и неочаквано подскочи леко.

— Момче, момче! Не се шегувай! Осемстотин марки месечно? Тук, в Берлин? Това е наистина хубаво. Представи си само ако трябваше да идеш в Хамбург или Кьолн, а пък аз да седя тук на улица „Момзен“ и да ловя мухи. Какво трябвало да направя? Говори по-високо Фриц! В магазина има клиенти. А, тъй, да се хвана за нещо!! Дадено, момчето ми. Но защо? Какво си сторил? Сгодил си се? Божичко! Хилдегард Шулце? Не я познавам. Но защо се годяваш веднага? Най-напред трябваше да се опознаете хубаво. Не възразявай! Аз знам по-добре от тебе. Когато бях сгодена, теб още изобщо те нямаше на тоя свят. Какво, надяваш се, че е било така ли? А, тъй!

Тя се засмя.

— Е, аз ще поогледам под лупа тая госпожица. Ако не ми хареса, няма да позволя. Чакай и пий чай. Пий чай, казах. Покани я на вечеря у нас! Разглезена ли е? Не? Имаш късмет! Какво си изпратил? Двеста марки. Но аз нямам нужда. Е, добре. Ще ти купя няколко горни ризи и каквото още ти трябва. Не е ли време да прекъсваме вече. Фриц? Инак ще излезе много скъпо. Какво исках още да питам: ще ти стигне ли бельото. Имате ли хубаво време? И там ли е кишаво? Жалко. Поздрави момичето от мен. Не забравяй! И приятеля си. Слушай, нали и той се казва Шулце? Сигурно му е дъщеря? Не са роднини ли? Аха.

Старата дама отново се умълча за по-продължително време. Сетне додаде:

— И тъй, момчето ми, до скоро виждане! Да си ми здрав! Гледай да не те сгази трамвай. Знам, знам. Във вашето загубено село трамваи няма.

Тя се разсмя.

— Аз съм добре. И ти благодаря от сърце, че ми се обади. Много мило беше от твоя страна. Знаеш ли вече дали има удобни превозни средства до службата ти? Не знаеш още? Аха. Как се казва фирмата? Тоблеровите заводи? Дето те наградиха? Ех, че ще има да се радва господин Франке. Разбира се, че ще го поздравя. Естествено. Тъй, а сега да свършваме. Инак ще струва двойна такса. Довиждане, момчето ми. Да. Естествено. Да, да. Да! Довиждане!

— Ама и новините си ги биваше! — каза одобрителни госпожа Кухенбух.

— Осемстотин марки на месец — рече старата дама. — А преди това години наред нито пфениг!

— Осемстотин марки и една годеница.

Госпожа Хагедорн кимна.

— Малко множко наведнъж, а? Но в края на краищата децата са затова, за да станат един ден родители.

— А пък ние — баби.

— Да се надяваме, че ще бъде тъй — каза старата дама.

Тя огледа тезгяха.

— Дайте ми, моля, сто грама ребра. И няколко кокала в добавка. И петдесет грама варена шунка. Този ден трябва да се отпразнува.

* * *

Още рано сутринта Фриц беше отишъл до банката и бе осребрил чека. Сетне беше поръчал в пощата телефонния разговор с Берлин и докато чакаше връзка, бе изпратил на майка си запис за двеста марки.

Сега, след разговора, той се разхождаше напосоки из малкото старинно селище и правеше покупки. Това представлява поразително удоволствие, след като години наред си бил принуден да въртиш по десет пъти в ръката си всеки пфениг, преди да го похарчиш. Години наред си стискал зъби. И сега, когато щастието се стоварва отгоре ти като мълния, просто ти иде да се разревеш. Е, сложи му пепел!

За своя покровител, господин Кеселхут, доктор Хагедорн купи кутия скъпи хавански пури. За Едуард взе от един антикварен магазин стара калаена кана. За Хилде — необикновени обици във форма на грозд. Бяха от нефрит, матирано злато и скъпоценни камъни. И накрая, в цветарския магазин, той поръча внушителен букет за леля Юлхен и замоли продавачката да изпрати подаръците в хотела. На себе си не подари нищо.

Бави се в селото около час и половина. Когато се върна, Казимир, безподобният снежен човек, вече береше душа. Кофата от конфитюр, която му служеше за шлем, се бе свлякла до раменете му. Очите, носът, устата и мустаците се бяха изтъркаляли върху геройската гръд на любимия хусар. Но той все още стоеше изправен. Умираше прав, както подобава на истински воин.

— Сбогом, верни Казимир! — каза Хагедорн. — Никой не може да гледа през прозореца, ако няма глава.

Сетне той влезе в грандхотела.

Междувременно там се бяха разиграли известни събития.

Нещастието бе започнало по най-безобиден начин. С факта, че тайният съветник Тоблер, дъщеря му, Кункел и Йохан бяха отишли на закуска.

Седнали в залата с верандата, те ядяха кифли и разговаряха за затоплянето на времето.

— Ако бяхме взели с нас кола — каза Хилде, — можехме да идем до Мюнхен.

— Не бива да забравяш, че аз съм бедняк — каза баща й. — Ще поиграем един час на кегли. Това успокоява нервите. Впрочем къде се е дянал зет ми?

— В банката и на пощата — докладва Хилде. — Как спахте, Кункел?

— Отвратително — каза леля Юлхен. — Сънувах ужасни кошмари. Не биваше да постъпвате тъй с мене!

— Че какво има? — запита Йохан.

— Когато господин докторът разказваше, че са го назначили в Тоблеровите заводи него, а освен това и господин Шулце, а пък кокошата костица, беше толкова остра, след това горе в стаята пих зехтин, отвратително беше.

— Когато имаме пак някоя изненада за вас — каза Йохан — ще ви сервираме овесени ядки.

— И това ще е безполезно — заяви тайният съветник — Тогава тя ще глътне лъжичката.

— Лъжичката ще вържем предварително за верижка — рече Хилде.

Госпожа Кункел отново се почувствува засегната.

Но не й остана много време за това. Защото портиерът и директорът Кюне влязоха тържествено в залата и се приближиха към масата.

— Приличат на секунданти, натоварени да предадат покана за дуел — каза тайният съветник.

Йохан едва успя да промърмори: „Става горещо!“ В този миг Карл Смелия стори поклон и каза:

— Господин Шулце, бихме желали да поговорим за минута с вас.

Шулце каза:

— За минута ли? Е добре, от мен да мине.

— Ще ви чакаме оттатък, във фоайето — заяви портиерът.

— В такъв случай ще има да чакате много — рече Шулце.

Хилде погледна ръчния си часовник.

— Минутата след малко изтича.

Господин Кюне и чичо Полтер се спогледаха. След това директорът призна, че работата била деликатна.

— Чудесно съвпадение — каза леля Юлхен. — За такива неща аз просто копнея. Хилдегард, запуши си ушите.

— Както желаете — рече директорът. — Исках да спестя на господин Шулце присъствието на свидетели. Накратко, хотелиерското дружество, чийто директор тук съм аз, ви моли да напуснете нашия дом. Неколцина от нашите постоянни посетители са били шокирани. От вчера насам са се натрупали още оплаквания. Един от курортистите, който естествено не желае да се споменава името му, е отпуснал значителна сума. На колко възлизаше?

— Двеста марки каза благосклонно чичо Полтер.

— Тези двеста марки — каза директорът — ще ви бъдат връчени, щом освободите хотела от вашето присъствие. Предполагам, че парите няма да ви бъдат излишни.

— Но защо ме изхвърлят всъщност? — запита Шулце. Беше побледнял съвсем леко. Това, което ставаше, го бе засегнало дълбоко.

— Не може да става и дума за изхвърляне — каза господин Кюне. — Ние ви молим, умоляваме ви. Ръководени сме от желанието да задоволим другите гости.

— Аз съм позорно петно, така ли? — запита Шулце.

— Вие сте в дисонанс — отвърна портиерът.

Тайният съветник Тоблер, един от най-богатите хора в Европа, развълнувано каза:

— Значи, все пак бедността е позор.

Ала чичо Полтер разби илюзиите му.

— Вие разбирате всичко това неправилно — заяви той. — Ако един милионер отиде с три грамадни куфара в някои приют за бедняци и почне да се разхожда там непрекъснато с фрак, тогава позор би било богатството. Зависи от точката на зрението.

— Всичко с времето си и на мястото си — заяви господин Кюне.

— А пък вие не сте на мястото си — каза чичо Полтер.

Тогава леля Юлхен се надигна, пристъпи до самия чичо Полтер, размаха недвусмислено десница и каза:

— Махайте се веднага, защото иначе не отговарям!

— Оставете портиера намира! — заповяда Шулце.

Той стана.

— Добре. Ще замина. Господин Кеселхут, бихте ли имали добрината да ми поръчате такси? След двайсет минути заминавам.

— Естествено ще дойда и аз — каза господин Кеселхут. — Портиер, сметката ми. И то веднага!

Той изчезна бегом.

— Но господине! — извика след него директорът. — Защо искате да ни напускате?

Леля Юлхен се засмя злобно.

— Вие наистина сте най-глупавото нещо от цялата тая история! Дано да ви мине с течение на времето. Сметката за племенницата ми и за мен! Веднага!

Тя се отдалечи, като шумолеше с роклята си, и се препъна на прага.

Директорът промърмори:

— Просто дивотия!

— Къде са двестате марки? — запита строго господин Шулце.

— Ей сега — промърмори портиерът, извади портфейла си и остави на масата две банкноти.

Шулце взе парите, направи знак на оберкелнера, който стоеше до вратата, и му връчи двестате марки.

— Половината от тях ще дадете на Сеп, с когото почиствах пързалката — каза той. — Няма да забравите нали?

Келнерът бе онемял. Той само кимна утвърдително.

— Тогава всичко е наред — каза Шулце.

Сетне погледна сурово директора и портиера:

— Отивайте си!

Двамата се подчиниха като първолачета. Тайният съветник Тоблер и Хилде останаха сами.

— А какво ще стане с Фриц? — запита госпожица Тоблер.

Баща й гледаше след двете отдалечаващи се фигури. Той каза:

— Утре купувам хотела. Вдругиден двамата изхвръкват.

— А какво ще стане с Фриц? — запита полуразплакана Хилде.

— Това ще уредим в Берлин — каза тайният съветник. — Повярвай ми, това разрешение е най-доброто. Нима в такова невъзможно положение ще седнем да му обясняваме кои сме всъщност?

* * *

Двадесет минути по-късно пред хотела спря голяма лимузина. Беше на Леополд Лехнер, собственик на гараж от Брукбойрен. И зад кормилото седеше лично той. Прислугата изнесе от страничния вход на хотела голям брой куфари и ги привърза върху багажника на колата.

Директорът и портиерът стояха пред портала и не можеха да проумеят какво става.

— Просто дивотия! — каза господин Кюне. — Тоя човек хвърля на вятъра двеста марки. Оставя да пропадне картата му за безплатно пътуване и тръгва за Мюнхен с кола. Трима курортисти, които познава едва от няколко дни, се присъединяват към него. Страхувам се, че си надробихме много гореща попара.

— И всичко това заради любвеобилната Каспариус! — каза чичо Полтер. — Тя иска да се отърве от Шулце само за да може по-лесно да се домогне до младия милионер.

— А защо не ми съобщихте това по-рано? — запита възмутен Смелия Карл.

Портиерът се сети за тристате марки, които беше прибрал вече в джоба си от сделката, и прибави към тях и укора.

Сетне дойдоха леля Юлхен и нейната племенница. Бяха се натоварили с кутии за шапки, чадъри и чанти. Директорът понечи да им се притече на помощ.

— Долу лапите! — заповяда лелята. — Бях тук само два дни. Но ми стигат. Ще ви препоръчвам навсякъде, където мога.

— Безутешен съм — заяви господин Кюне.

— Моите съболезнования — каза лелята.

Портиерът запита:

— Но, уважаеми дами, защо ни напускате така внезапно?

— Тоя пък като че ли пада от луната — рече леля Юлхен.

— Ето ви едно писмо за доктор Хагедорн — каза Хилде.

Чичо Полтер го прие с благоговение. Младото момиче се обърна към директора:

— Да не забравя: преди шест дни ние с вас говорихме по телефона.

— Но аз дори не знам такова нещо, уважаема госпожице!

— Тогава аз ви предупредих за един преоблечен милионер.

— Значи, вие сте била? — запита портиерът. — А сега оставяте господин доктор Хагедорн сам?

— Как може в един-единствен човек да се побере толкова глупост? — възкликна леля Юлхен и поклати глава.

Хилде каза:

— Леличко, да не водим сега разговори на професионални теми! Сбогом, господа. Предполагам, че дълго ще си спомняте за грешката, която сторихте днес.

Двете дами се качиха в лимузината на Лехнер.

Малко след това се появиха Шулце и Кеселхут. Шулце остави на портиерската масичка едно писмо за Фриц.

Директорът и чичо Полтер се поклониха. Но никой не ги погледна. Автомобилът се напълни. Йохан държеше електрическата печка в скута си. В куфарите не беше останало място за нея.

Леополд Лехнер вече се готвеше да потегли, когато се зададе в галоп Сеп, пазачът на ски гардероба. От силно вълнение той издаваше гърлени звуци, сграбчи ръката на Шулце и изглеждаше твърдо решен да я откъсне.

— Е, хайде, Сеп — каза Шулце, — няма защо. Вие бяхте много мил към мене, когато ринахме снега от пързалката.

Кеселхут посочи към жалките останки от снежния човек, който се беше стопил.

— С нашия красавец Казимир е свършено.

Шулце се усмихна. Припомни си звездната нощ, когато Казимир се бе появил на бял свят.

— Все пак, хубаво беше промълви той.

Сетне колата потегли. Разтопеният сняг пръсна встрани.

* * *

Когато Хчгедорн се завърна в хотела, портиерът му предаде две писма.

— Ха — възкликна Фриц, седна в хола и разкъса пликовете.

Първото писмо гласеше:

Мило мое момче,

Съвсем неочаквано трябва да се върна незабавно в Берлин. Съжалявам. До скоро виждане. Сърдечни поздрави!

Твоят приятел Едуард

На втория лист пишеше:

Мили,

Когато ще четеш тия редове, твоята годеница вече ще е избягала. Тя положително няма да прави друг път така. Щом я намериш, ще ти бъде позволено да й дърпаш ушите дотогава, докато останат да стърчат под прав ъгъл. Може би ще й отива. Върни се, моля те, по-скоро в Берлин, където те чакат не само моите уши, а и устните на бъдещата ти съпруга,

Хилде Хагедорн

От устата на Фриц се откъсна грозна ругатня и той се втурна към портиера.

— Какво означава това? — запита той, изгубил ума и дума. — Шулце заминал. Годеницата ми заминала! А леля Юлхен?

— Замина — каза портиерът.

— А господин Кеселхут?

— Замина — промълви портиерът.

Хагедорн се вгледа внимателно в мъченическото лице на чичо Полтер.

— Тук нещо не е в ред! Защо са заминали и четиримата? Само да не вземете сега да ми разправяте басни! Инак ще избухна!

Портиерът каза:

— Защо си заминаха двете дами и господин Кеселхут, не зная.

— А господин Шулце?

— Няколко души от курортистите се оплакаха. Господин Шулце развалял хармонията. Дирекцията го замоли да си замине. Той веднага удовлетвори молбата. Не очаквахме, че в края на краищата ще си заминат четирима души.

— Само четирима ли? — запита доктор Хагедорн.

Той пристъпи към разписанието на влаковете, окачено на стената.

— Аз, разбира се, също заминавам. Влакът ми тръгва след един час.

И се втурна към стълбите.

Портиерът едва не рухна. Той се дотътри до канцеларията на хотела; повали се там на един стол и докладва на Смелия Карл за най-новото им нещастие.

— Заминаването на Хагедорн трябва да се осуети! — заяви директорът. — Един такъв недоволен милионер може да ни наклепа тъй, че през идния сезон да затворим дюкяна.

Качиха се на първия етаж и почукаха на вратата на апартамент №7. Но Хагедорн не отговори. Господин Кюне натисна дръжката. Обаче вратата беше заключена. Чуваше се чак до коридора, че в стаята се разтваряха чекмеджета и се затръшкваха вратите на гардеробите.

— Твърде шумно си стяга багажа — каза унило портиерът.

Слязоха тъжно в хола и зачакаха да се появи младият човек.

Той се появи.

— Носачът да отнесе куфара ми до гарата. Аз тръгвам пеш.

Двамата забързаха наред с него.

— Господин докторе — умолително хленчеше Смелия Карл. — Не бива да ни правите такова зло.

— Не се напъвайте излишно! — каза Хагедорн.

На вратата той се сблъска с продавачката от цветарския магазин. Жената носеше подаръците, които той бе купил само преди два часа.

— Позакъснях малко — рече тя.

— Право казвате — каза той.

— Затова пък букетът стана особено хубав! — увери го цветарката.

Хагедорн ядно се засмя.

— Можете да си закачите букета на ревера! Задръжте тоя зеленчук за вас!

Тя се смая, направи реверанс и побърза да се отдалечи.

Сега Фриц стоеше сам в „Брукбойрен“ и държеше в ръце една калаена кана, кутия пури и едни оригинални обици!

Директорът запита:

— Може ли поне да ви помолим да премълчите сред вашите кръгове за този нежелателен инцидент?

— Реномето на хотела ни е застрашено — каза в допълнение чичо Полтер.

— В моите кръгове ли? — рече учудено Хагедорн.

След това прихна.

— А, вярно! Дължа ви още едно обяснение! Вие ме смятате за милионер, нали? Празна работа беше това! За моите кръгове „Брукбойрен“ е пожизнено осигурен. Довчера аз бях безработен. Смаяхте се, нали? И някой ви е пратил за зелен хайвер! Довиждане, господа!

Порталът се затвори зад него.

— Значи той съвсем не е милионер? — запита пресипнало директорът. — Това се казва късмет, Полтер! Човече божи, младото момиче ни е баламосало? Слава богу! Излезли сме глупаци, а! Просто дивотия!

Портиерът развълнувано махна с ръка. Внезапно той се удари по челото. Сякаш искаше да убие бик!

— Ужас! Ужас! — извика той. — Най-добре би било да се гръмнем!

— На драго сърце — заяви все още високомерно директорът. — Но защо, ако смея да попитам? Няколко курортисти си заминаха преждевременно. И? Едно младо момиче ни подложи динена кора. Все ще го преживея някак.

— Тая история ще ни счупи главите! — каза портиерът. — Ние се показахме пълни идиоти!

— Е, е — рече Смелия Карл. — Несправедлив сте към мене.

Чичо Полтер вдигна поучително показалец.

— Хагедорн не е бил милионер. Но младото момиче не ни е излъгало. Тук, при нас, все пак е живял един предрешен милионер! О, ужасно! Свършени сме!

— Сега вече прекалявате! — извика нервно директорът. — Изразете се най-сетне по-ясно!

— Преди един час преоблеченият милионер беше изхвърлен от нас — каза със задгробен глас портиерът. — Той се казваше Шулце.

Господин Кюне мълчеше.

Портиерът явно губеше сили.

— И аз карах този човек да рине снега от пързалката! И да слиза с раницата в селото, защото детето на куриерката имаше шарка! И Хелтай го накара да се катери по стълбата! О!

— Просто дивотия! — промърмори директорът на хотела. — Трябва да си легна, инак ще получа удар, както съм на крака.

* * *

Следобед господин Кюне, който пазеше леглото, бе обезпокоен от едно пиколо.

— Много поздрави от господин портиера — каза момчето. — Изпрати ме да ви съобщя, че госпожа Каспариус заминава с вечерния влак.

Директорът изстена като ранено диво животно.

— Портиерът поръча да ви кажа, че тя никога вече нямало да дойде в „Брукбойрен“. А, щях да забравя, и господин Ленц от Кьолн също заминава.

Директорът се обърна в леглото с пъшкане и като скръцна със зъби, захапа възглавницата.