Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (12)

Девета глава
Трима мъже в снега

Към седем часа сутринта първите курортисти започнаха да излизат с трополене от своите стаи. Сякаш по коридорите маршируваха дълги редици от водолази в скафандри.

Залата, в която закусваха, кънтеше от разговори и от смехове на гладни, здрави хора. Келнерите балансираха умело с пищно препълнените подноси. По-късно те домъкнаха пакети със суха храна за обяд и ги раздадоха на онези от гостите, които възнамеряваха да предприемат по-големи ски преходи и да се върнат едва следобед.

Днес и директорът на хотела, Кюне, отново излизаше из планината. Когато — екипиран от главата до петите — мина край портиера, той каза:

— Господин Полтер, внимавайте Шулце да не прави дивотии! Тоя тип е коварен. Има сраснали уши. И се грижете за малкия милионер!

— Като баща! — заяви сериозно чичо Полтер. — А пък на Шулце ще намеря някакво странично занимание. За да не вири много нос.

Смелия Карл погледна барометъра.

— Ще се върна преди вечеря.

И изчезна.

— Е, че какво от това — рече портиерът и се залови да подрежда сутрешната поща.

* * *

Господин Кеселхут беше още във ваната, когато се почука. Той не се обади. Защото имаше сапун в очите. А освен това имаше и главоболие.

„Така става то, като пие човек“ — мъмреше се той.

Сетне обля тила си със студена вода.

В този миг вратата на банята се отвори и вътре влезе див, къдрокос планинец.

— Добро утро ви желая — заяви той. — Извинете, моля! Но аз съм Тони Грасвандер.

— Щом като е тъй, добре — каза голият човек във ваната. — Как сте?

— Благодаря за интереса. Горе долу.

— Радвам се — увери го Кеселхут с подкупваща учтивост. — А за какво се касае всъщност? Ще ми сапунисате ли гърба?

Антон Грасвандер сви рамене.

— Може. Но всъщност идвам заради урока по ски.

— Аха! — извика Кеселхут.

Сетне извади от водата единия си крак, залови се да го обработва с четка и сапун и запита:

— Не е ли по-добре да отложим за малко скиорството, поне докато изсъхна?

— Please, Sir — каза Тони. Той беше интернационален учител по ски. — Аз ще почакам долу в хола. Донесох на господина един чифт ски. Първокачествен ясен!

И си отиде.

* * *

Утринната дрямка на Хагедорн също така беше смутена. Присъни му се, че някой го разтърсва и блъска и той обидено се изтърколи към другата страна на широкото легло. Но въпросният „Някой“ не падна духом. Заобиколи кревата, отметна юргана, смъкна пижамата от тялото му, изля върху гърба на спящия хладно масло от някакво шише и започна да го мачка и да го пляска с грамадните си ръце.

— Престанете с тая дивотия! — промърмори Хагедорн, докато напразно търсеше пипнешком с ръце завивката. Сетне внезапно прихна и извика: — Не, гъдел ме е!

Най-после той се поразбуди, извърна глава встрани, забеляза някакъв едър човек със запретнати ръкави и озлобено го запита:

— Да не сте изчадие на ада, господине?

— Не — отвърна непознатият — аз съм масажистът. Казаха ми да дойда. Името ми е масажистът Щюнцер.

— Масажист кръщелното ви име ли е? — запита младият човек.

— По-скоро професията — отвърна той и удвои нападателните си усилия. Не изглеждаше разумно да дразниш господин Щюнцер.

„Аз съм в ръцете му — помисли младият човек. — А пък той явно е от раздразнителните масажисти. Ако го обидя, ще ме съсипе от масаж.“

Всички кости го боляха. И това било здравословно?

* * *

Никой не събуди тайния съветник Тоблер. Загърнат в старомодното си топло палто, той спеше, издигнат цели пет етажа над всеки земен глъч. Далеч от масажисти и от учители по ски. Но когато се събуди, беше още тъмно.

Дълго остана да лежи тъй, в спокойна полудрямка. И от време на време се чудеше защо не се развиделява.

Най-сетне се смъкна от леглото и погледна джобния си часовник. Светещите цифри показваха десет часа.

„Очевидно има слънчево затъмнение“ — помисли си той и решително се отправи обратно към леглото. В стаята цареше кучешки студ.

Но вече не можа да заспи. И докато лежеше унесен в лека дрямка, му хрумна нещо. Измъкна се пак от леглото, запали клечка кибрит и огледа внимателно почти хоризонталния тавански прозорец.

Прозорецът беше засипан със сняг.

„Ето ти на какво било слънчевото затъмнение!“ — рече си той.

Повдигна с две ръце прозореца нагоре. По-голямата част от снега, паднал през нощта върху прозореца, се срина надолу по покрива. Остатъкът — а това все пак бяха няколко килограма — се изсипаха в и върху пантофите на Тоблер.

Той изруга. Ала ругатнята не прозвуча много убедително.

Вън грееше слънце. Топлите му лъчи нахлуха в замръзналата стаичка. Господин тайният съветник Тоблер съблече старото си палто, застана на стола, промуши глава през прозореца и си направи една слънчева баня. Близката околност и хоризонтът бяха изпълнени с ледено блестящи планински върхове и порозовели скалисти зъбери.

Най-сетне той слезе от стола, изми се, избръсна се, облече виолетовия костюм, уви около дългите крачоли чифт високи гамаши, останали от Световната война, и слезе в залата за закуска.

Там срещна Хагедорн. Двамата се здрависаха най-сърдечно. И младият човек каза:

— Господин Кеселхут е вече на плаца за ски.

Сетне закусиха до насита.

През големите прозорци се виждаше паркът. Като че ли по клоните на дърветата и храстите беше разцъфнал сняг точно както цъфтят цветя. Над тях се издигаха хребетите и върховете на зимните Алпи. А над всичко, във висините, сияеше безоблачното, тъмносиньо небе.

— Толкова е красиво, че просто ти иде да изскочиш от кожата си! — каза Хагедорн. — Какво ще предприемем днес?

— Ще идем на разходка — рече Шулце. — Абсолютно безразлично е накъде.

Той разпери ръце с копнеж. Прекалено късите ръкави уплашено побягнаха към лактите. Сетне каза:

— Предупреждавам ви само за едно. Да не сте посмели по пътя да ми изброявате имената на отделните планини!

Хагедорн се засмя.

— Не се безпокойте, Шулце! И аз съм на същото мнение. С красотата не бива да се говори на „ти“.

— Освен с жените — заяви най-решително Шулце.

— Както искате! — каза младият човек.

Сетне замоли един от келнерите, ако обича да му донесе от кухнята някоя по-голяма празна кофа от мармалад. Келнерът изпълни странната поръчка и двамата наградени от конкурса потеглиха.

Кожата на чичо Полтер настръхна, когато видя гамашите на Шулце. Не го зарадва и мармаладената кофа на Хагедорн. Изглеждаше, като че ли двама възрастни мъже са тръгнали да си поиграят на пясъка.

Излязоха от хотела.

— През нощта Казимир е станал още по-красив! — извика Хагедорн въодушевено, втурна се към снежния човек, изправи се на пръсти и нахлупи на главата му златистата кофичка. Сетне, с изкривено от болка лице, започна да върти ръцете си около раменете и каза:

— Тоя Щюнцер ме съсипа напълно!

— Кой Щюнцер? — запита Шулце.

— Масажистът Щюнцер — обясни Хагедорн. — Имам чувството, че са ме въртели в машина за изстискване на пране. И това било здравословно? Та то е направо умишлено телесна повреда!

— И все пак е здравословно — настояваше Шулце.

— Като дойде пак в другиден — рече Хагедорн, — ще ви го пратя горе, във вашата таванска стая. Да се набесува при вас!

В този миг вратата на хотела се отвори и чичо Полтер запристъпва тежко през снега.

— Едно писмо за вас, господин докторе. А в другия плик има няколко чуждестранни пощенски марки.

— Благодаря! — каза младият човек. — О, писмо от майка ми! Впрочем как ви харесва Казимир?

— Бих предпочел да не вземам становище — отвърна портиерът.

— Но моля ви се! — извика младият човек. — Според специалистите Казимир се смята за най-хубавия снежен човек по суша и море!

— А, тъй ли? — каза чичо Полтер. — Аз пък помислих, че Казимир е малкото име на господин Шулце.

Той се поклони леко и се отправи обратно към вратата на хотела. Там се извърна пак и додаде:

— А от снежни човеци не разбирам нищо.

* * *

Тръгнаха по някакъв път, който водеше през гола заснежена местност. Той ги заведе до една елхова гора. Трябваше да се изкачат по планинския склон. Престарелите дървета бяха огромни. От време на време тежкият снежен, товар се откъсваше от някой клон и падаше на гъсти бели облаци върху двамата мъже, които пристъпваха в приказното безмълвие. Слънчевата светлина, която се лееше на ивици над планинската пътека, изглеждаше тъй, сякаш някоя добра фея я беше сресала.

Стигнаха до една пейка и спряха. Хагедорн изчисти снега от нея и двамата седнаха. Черна катеричка претича бързо през пътя.

След малко станаха безмълвно и продължиха по-нататък. Излязоха от гората. Озоваха се на просторна поляна. Пътеката сякаш свършваше в небесата. В действителност тя свиваше вдясно и водеше към незалесен хълм, по който се движеха две черни точки.

Хагедорн каза:

— Щастлив съм! Далеч извън границите на позволеното!

Той поклати глава с недоумение:

— Като помисля само: до завчера още в Берлин. От години насам без работа. И след четиринайсет дни — пак в Берлин…

— Да си щастлив не е срамно — каза Шулце. — Само че е истинска рядкост.

Внезапно една от двете черни точки се откъсна от другата. Разстоянието растеше. Точката също растеше. Това беше скиор. Приближаваше се със страшна бързина и с мъка се държеше на краката си.

— Ските му са побягнали без разрешение — каза Хагедорн.

На около двадесет метра от тях скиорът се преметна, полетя презглава към една пряспа и изчезна в нея.

— Хайде да си поиграем на спасителна команда! — извика Шулце.

Втурнаха се направо през поляната, затъваха на няколко пъти до хълбоците в снега и, доколкото можеха, си помагаха, за да продължат напред.

Най-сетне видяха пред себе си чифт отчаяно ритащи крака и чифт ски и се заловиха да дърпат с всички сили непознатия господин. Когато най-сетне се появи на повърхността, той доста приличаше на снежния човек Казимир. Кашляше и пръхтеше, изплю няколко килограма сняг и най-сетне опечалено каза:

— Добро утро, господа!

Беше Йохан Кеселхут.

Господин Шулце се смя до сълзи. Доктор Хагедорн изтупа снега от дрехите на катастрофиралия. А Кеселхут подозрително опипа крайниците си.

— Както изглежда още съм цял — каза след това той.

— Защо се спуснахте с такава скорост надолу по склона? — запита Шулце.

— Ските се спуснаха — отвърна гневно Кеселхут. — Не аз!

В този миг дофуча и Тони Грасвандер. Описа елегантна дъга и изведнъж спря.

— Но господине! — извика той. — Спускането „шус“ се предвижда едва в петия урок!

* * *

След обяда тримата мъже излязоха на терасата на хотела, излегнаха се в удобни шезлонги, затвориха очи и запушиха пури. Слънцето жареше по-силно, отколкото през лятото.

— След няколко дни ще заприличаме на негри — каза Шулце. — Кафявият цвят на лицето прави чудеса. Поглеждаш се в огледалото и се чувствуваш здрав.

Останалите кимнаха утвърдително.

След известно време Хагедорн каза:

— Знаете ли кога е писала майка ми писмото, което пристигна днес? Още докато съм бил в Берлин при месаря, за да си взема наденица за пътуването.

— Защо ли пък е трябвало да бърза толкова? — запита с недоумение Кеселхут.

— За да имам писмо от нея още първия ден.

— Аха! — каза Шулце. — Чудесно хрумване.

Слънцето гореше. Пурите не горяха вече. Тримата мъже спяха. Господин Кеселхут сънуваше, че кара ски. Тони Грасвандер стоеше на едната камбанария на женската черква в Мюнхен. А той, Кеселхут, на другата.

— Сега едно малко спускане „шус“ — каза Тони. — По черковния покрив, моля. И после, със стилен скок, на улица „Бринерска“. Пред градината при магазина на господин Анаст, ще направите завой с „рало“ и ще ме чакате.

— Не — заяви Кеселхут. — Дори и насън не би ми хрумнало да се спускам оттук!

Тъкмо тогава му хрумна, че сънува! Това му вдъхна смелост и той каза на Тони:

— Можете ли с един елегантен завой да си видите гърба без огледало?