Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (18)

Петнадесета глава
Три въпроса иззад вратата

Когато Хагедорн пристигна с валериановите капки, тримата седяха в интимна задушевност. Сплотяваше ги опасението, че той може да разкрие тайната им.

— И леля Юлхен е вече тук! — каза зарадвано той. — Разопаковани ли са куфарите? И как ви се харесва приятелят ми Едуард?

— Чудесно! — отвърна съвсем искрено тя.

— Едуард, ето капките — каза Хагедорн.

— Какви капки? — запита Шулце.

— Валериановите капки, разбира се! — каза Фриц. — Човече, струва ми се, че те болеше стомах.

— А, вярно — промърмори Шулце и после — ще не ще — трябваше да вземе валериановите капки. С кафена лъжичка. Защото Хагедорн настоя.

Хилде се забавляваше от това, как баща й кривеше лице. Леля Юлхен, която не беше разбрала, че се касае за измислени стомашни болки, ужасно се развълнува и искаше да направи съгреваещ компрес на болния. Шулце се кълнеше, че вече му е много, много по-добре.

— Знаем ги ние тия! — каза с подозрение леля Юлхен. — Винаги правите тъй!

Тайният съветник и дъщеря му изтръпнаха от ужас.

— Винаги правите тъй вие, мъжете! — продължи лелята, без да губи присъствие на духа. — Никога не признавате, че не ви е добре!

Положението беше спасено. Изражението на лицето на госпожа Кункел граничеше с главозамайване. Никога досега не се беше измъквала толкова умело от някоя каша.

Да, а след това господин Кеселхут се завърна от четвъртия си урок по ски. Куцаше с всички сили. Защото на ски плаца по недоглеждане бе налетял върху Тони Грасвандер. И сетне, във вид на гордиев възел, двамата се бяха озовали Е някакъв поток.

Особено силно впечатление на посивелия вече скиор бяха направили безбройните вулгарни фрази, с които непосредствено след това бил обсипан от господин Антон Грасвандер. Тия думи съвсем не бяха попаднали върху дебела волска кожа.

Чичо Полтер съчувствено се осведоми как е протекло произшествието и препоръча някаква фирма, която би могла да приведе отново в ред скъсания спортен костюм.

Кеселхут се огледа, сякаш търсеше някого.

— Господин доктор Хагедорн се намира в хола — каза портиерът.

Кеселхут закуцука нататък. Намери масата, край която седяха Шулце и Хагедорн. Когато само на няколко крачки от нея видя кои бяха жените, зъбите му тихичко започнаха да тракат. Ужасен, прокара ръка пред очите си. Но не, това не беше възможно! Погледна още веднъж натам. И тогава му прилоша. От все сърце му се искаше да потъне в земята. Но надлъж и нашир около него нямаше никаква бездна. Продължи да куцука нататък. Леля Юлхен злорадо се ухили.

— Какво се е случило с вас? — запита Шулце.

— Не е много опасно — каза Кеселхут. — Стана едно сблъскване. Това е всичко. Но имам чувството, че няма да спортувам повече.

Леля Юлхен погледна Хагедорн тъй, като че ли искаше да го хипнотизира.

— Няма ли да ни представите?

Младият човек запозна господина с дамите. Те се ръкуваха. Всичко мина много официално. Кеселхут не смееше да проговори дума. Всяка забележка можеше да се окаже фатална.

— Вие положително сте господинът, комуто принадлежи параходната линия, нали? — запита Хилде.

— Тъй е — каза смутено Кеселхут.

— Комуто принадлежи какво? — запита леля Юлхен и сложи ръка зад ухото си, сякаш не дочуваше.

— Една параходна линия — каза строго господин Шулце. — Дори много голяма линия! Нали?

Кеселхут започна да нервничи.

— Трябва да се преоблека. Инак ще си докарам някоя хрема. — Той кихна три пъти. — Мога ли да помоля присъствуващите след вечеря да бъдат мои гости в бара?

— Прието — каза Шулце. — Тъкмо ще видим колко носи леля Юлхен.

Тя се наежи:

— Всички ви ще надмина по пиене. Когато през 1905-та се женеше сестра ми, изпих съвсем сама две шишета вино от френско грозде.

— Дано този път се напиете по-скоро — каза Кеселхут. — Инак удоволствието ще ми излезе много скъпо.

Сетне той закуцука към стълбата. Приличаше на разбита армия.

В това време Хагедорн просто поглъщаше с поглед Хилде. Внезапно той прихна да се смее.

— Това наистина няма никакво значение… но аз изобщо не знам презимето ви.

— Тъй ли? — запита тя. — Смешно, нали? Представете си: казвам се точно както приятеля ви Едуард!

— Едуард — каза младият човек. — Как се казваш? А, Тъй, извинявай, днес май бурмичките в главата ми са се поразхлабили. Вие се казвате Шулце?

— Откога почна да ми говориш пак на „вие“? — запита Едуард.

— Но той се обръща към мен — обясни Хилде. — Тъй е, господин докторе. Казвам се точно както вашия приятел.

— Какво съвпадение! — извика Хагедорн.

— Името Шулце е много разпространено — рече Едуард и гневно изгледа Хилде.

— Все пак, все пак — прочувствено заговори Фриц. — Това съвпадение някак забележително ме вълнува. Сякаш съзирам в него пръста на съдбата. Може би вие сте роднини, без дори да подозирате, че е така?

На това място от разговора леля Юлхен получи пристъп на задух и госпожица Хилдегард трябваше да я отмъкне бързо в стаята. По стълбите тя изтощено каза:

— Дивотия на квадрат! Толкова ли не можахте да си изберете някое друго име?

Хилде енергично тръсна глава.

— Не можех да го лъжа. А че се казвам точно тъй, както приятеля му Едуард, все пак е вярно.

— Дано само всичко да се размине — каза Кункел.

* * *

— Момичето е чудесно, нали? — запита Фриц.

— О, да — каза намръщено Едуард.

— Видя ли какви трапчинки има на бузите, когато се засмее?

— Да.

— А пък в зениците й има златисти точици.

— Никога досега не ми е правило впечатление — каза Шулце.

— Всъщност колко годишна смяташ, че е?

— През август ще стане на двадесет и една.

Фриц се разсмя.

— Престани с шегите си, Едуард. Но горе-долу така ще е. Не намираш ли и ти, че трябва да се оженя за нея?

— Е добре де — каза Шулце. — От мен да мине, женете се.

Той забеляза най-сетне, че брътви несвързано и се посъвзе.

— Може би тя няма нито грош — подхвърли той.

— Много вероятно дори — каза Хагедорн. — Но и аз нямам! Утре ще я питам, иска ли да ми стане жена. В такъв случай бихме могли веднага да се сгодим. А щом си намеря работа, ще се оженим. Ще ми станеш ли свидетел?

— Та това се разбира от само себе си! — заяви Шулце.

Хагедорн започна да мечтае гласно.

— Чувствувам се като новороден. Човече божи, да знаеш само как ще се разфуча сега из берлинските фирми! Няма да оставя намира и за минутка нито един от генералните директори. Дори наум няма да им дойде да ме изхвърлят.

— Може би работата с Тоблеровите заводи ще стане.

— Кой знае — каза скептично Фриц. — Никога досега не ми е вървяло с препоръки. Не, ще направим друго. Щом се върнем в Берлин, ще нахлуем направо в къщата на Тоблер! Имаш ли понятие къде живее?

— Някъде в Груневалд.

— Все ще му изнамерим адреса. Ще идем чисто и просто там, ще позвъним, ще изтикаме настрана прислужничката, ще се настаним в гостната му и няма да се махнем, докато не ни назначи. В най-лошия случай ще пренощуваме там. Ще си вземем по няколко сандвича. Става ли?

— Грандиозна идея — каза Шулце. — Още отсега се радвам на физиономията, която ще направи Тоблер. Ние двамата ще поставим на място това старо момче, а?

— Може да разчита на нас! — рече въодушевено Хагедорн. — Господин таен съветник — ще му кажем, — вярно е, че вие разполагате с много милиони и всяка година печелите още по няколко, поради което всъщност е излишно двама толкова талантливи специалисти по рекламата като нас да идват точно във вашето предприятие. По-добре би било да работим за загазилите фабрики, та да им помогнем отново да стъпят на краката си. Но, господин таен съветник, не съществува още толкова съвършена реклама, която да не бъде свързана с разноски. Ние, пропагандистите, сме пълководци; нашите армии обаче са спретнато подредени на пачки във вашата огнеупорна каса. И най-добрият стратег не може да спечели битка без война. А рекламата е война! Става въпрос да се завоюват главите на ми милиони хора. Става въпрос тия глави да се превърнат в окупирана територия, господин таен съветник! Конкуенцията не бива да се побеждава едва на пазара, тя трябва да претърпи поражение още в мислите на ония, които утре ще пожелаят да купуват. Дайте ни свобода на действие, сър!

Хагедорн си пое дъх.

— Грандиозно! — каза Шулце. — Браво, браво! Ако и след това Тоблер не ни ангажира, значи, че изобщо не заслужава щастието си!

— Това го казваш ти — заяви патетично Фриц. — Но толкова тъп той положително няма да бъде.

Шулце изтръпна.

— Може би ще я питам още довечера — каза решително Фриц.

— Коя?

— Хилде.

— Какво?

— Иска ли да ми стане жена.

— А ако не иска?

— Това изобщо не ми е хрумвало още — каза Хагедорн. Беше действително ужасен. — Недей да ме плашиш, Едуард.

— Ами ако родителите й не се съгласят?

— Може би няма вече родители. Така би било най-удобно.

— Не ставай жесток, Фриц! Е, ами ако годеникът й не е съгласен? Тогава какво?

Хагедорн побледня.

— Ти си се смахнал Моята Хилде няма никакъв годеник!

— Не те разбирам — каза Шулце. — Защо пък едно такова хубаво, умно, весело момиче, което си има трапчинка на бузата и златисти точици в зениците… защо да си няма и годеник? Да не си въобразяваш, че е предчувствувала за твоето съществование от години?

Фриц скочи.

— Ще те убия! Но преди това ще ида до стаята й. Не мърдай оттук, Едуард! Ако излезеш прав, след това ще те набия на кол. Погрижи се, моля, междувременно за подходящ кол!

Сетне доктор Хагедорн се втурна нагоре по стълбите.

Тайният съветник Тоблер усмихнат го изпрати с поглед.

След няколко минути в хола се появи отново, вече със смокинг, господин Йохан Кеселхут. Понакуцваше още.

— Много ли ми се сърдите, господин таен съветник? — запита угрижено той. — Бях обещал на госпожица Хилдегард всеки ден да докладвам за нашето състояние. Кой би могъл да предположи, че ще довтасат тук? Но за това положително е виновна само тая дебелана Кункел!

— Здраве да е, Йохан! — каза Тоблер. — Каквото станало, станало. Знаете ли вече най-новото?

— Да не е нещо във връзка със стопанската криза?

— Не съвсем, Йохан. Предстои ни годеж.

— Отново ли ще се жените, господин таен съветник?

— Не, дърто магаре! Ще се годява доктор Хагедорн.

— За кого, ако смея да запитам?

— За госпожица Хилде Шулце. — Йохан засия като изгряващо слънце.

— Това е добре — каза той. — Значи скоро ще ставаме дядо.

* * *

След продължително търсене Хагедорн намери стаите на леля Юлхен и на племенницата и.

— Уважаемата госпожица е в номер осемдесет и едно — каза камериерката и направи пред него реверанс.

Той почука.

Чу стъпки.

— Какво има?

— Трябва на всяка цена да ви питам нещо — каза с понижен глас той.

— Не може — отвърна гласът на Хилде. — Тъкмо се преобличам.

— Тогава ще поиграем на „три въпроса иззад вратата“ — рече той.

— Е, хубаво, казвайте, господин докторе!

Тя постави ухо на вратата, ала долавяше само силното, развълнувано туптене на сърцето си.

— Какъв е първият въпрос?

— Точно какъвто е вторият — каза той.

— А какъв е вторият?

— Точно какъвто е третият — каза той.

— А какъв е третият въпрос?

Той се окашля.

— Имате ли вече годеник, Хилде?

Тя дълго мълча. Той затвори очи. Сетне, когато му се струваше вече, че е изминала цяла вечност, чу трите думи:

— Още не, Фриц.

— Ура! — извика той така, че коридорът закънтя.

След това побягна.

Вратата на съседната стая предпазливо се отвори Леля Юлхен надникна през пролуката и промърмори:

— Тия млади хора! Като през мирно време!