Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (11)

Осма глава
Снежният човек Казимир

Когато двамата прекосиха заедно залата, възмущението беше всеобщо. Публиката го почувствува като грубо предизвикателство. Как можеше тайнственият милионер да се сдуши с единствения бедняк, когото хотелът бе в състояние да предложи! Наистина не бе необходимо да играе ролята си толкова реалистично.

— Просто дивотия! — каза Карл Смелия, който стоеше при портиера — Тоя Шулце! Това е върхът!

— Каспариус и Малбре вече дебнат малкия — разправи му чичо Полтер. — Той би могъл да се нареди като в лоното Аврамово!

— Сравнението е сполучливо само отчасти — каза директорът. (Понякога той изпадаше в педантизъм.)

— Разбрах вече — каза портиерът, — ще трябва да измисля някое малко странично занимание за господин Шулце. Инак той няма да се отлепи от милионера.

— Може би скоро ще се разкара — забеляза господин Кюне. — Таванската стаичка, която му избрахме, едва ли ще му допадне за по-дълъг престой. Досега там горе не са издържали нито камериерка, нито камериер.

Но чичо Полтер познаваше хората по-добре. Той поклати отрицателно глава.

— Лъжете се. Шулце ще остане. Шулце е инат.

* * *

Директорът последва двамата странни гости в бара.

Оркестърът свиреше. Няколко елегантни двойки танцуваха. По стар навик колониалният офицер Съливан пиеше чисто уиски и вече беше вързал кънките. Той буквално висеше от високото столче в бара, гледаше втренчено пред себе си и навярно смесваше „Брукбойрен“ с някои северноиндийски военен пункт.

— Мога ли да ви запозная? — запита Хагедорн.

И сетне представи тайния съветник Тоблер на неговия прислужник Йохан. Седнаха. Господин Кеселхут поръча коняк за всички.

Шулце се облегна удобно назад, огледа развълнувано и същевременно присмехулно добре познатото лице и каза:

— Доктор Хагедорн току-що ми разказа, че вие сте познавали тайния съветник Тоблер.

Господин Кеселхут не беше вече съвсем трезвен. Беше пил не толкова заради алкохола. Но като добросъвестен човек, той не беше забравил, че всекидневно трябва да харчи най-малко сто марки.

— Познавам тайния съветник дори отлично — заяви той и примигна от задоволство, поглеждайки към Шулце. — Ние сме почти винаги заедно.

— Навярно имате общи сделки? — запита Шулце.

— Навярно ли? — реторично запита Кеселхут. — Но моля ви се! Аз притежавам една цветуща параходна линия! Ние заседаваме заедно с него в управителния съвет. Направо един до друг!

— Дявол да го вземе! — извика Шулце. — Коя е тая линия?

— Не бих желал да говоря по въпроса — каза изискано Кеселхут. — Но не е най-малката, драги господине!

Пиха. Хагедорн остави чашата си, вдигна горната си устна и рече:

— Не разбирам нищо от спиртни напитки. Но този коняк, ако не се лъжа, има вкус на сапун.

— Точно тъй трябва да бъде — заяви Шулце. — В противен случай не струва.

— Бихме могли да пием и нещо друго — каза Кеселхут. — Господин оберкелнер, кое питие при вас няма вкус на сапун?

Обаче до масата беше пристъпил не келнерът, а директорът на хотела. Той запита младия човек, дали му харесват стаите.

— Е, да — каза Хагедорн. — Засега съм съвсем доволен.

Господин Кюне заяви, че това го правело щастлив. Сетне даде знак; и Джони и един келнер донесоха купа лед с бутилка шампанско и две чаши.

— По една глътка за добре дошли! — каза усмихнато директорът на хотела.

— А за мен няма ли чаша? — невинно запита Шулце.

Кюне се изчерви. Келнерът донесе трета чаша и наля.

Опитът да се пренебрегне Шулце излезе безуспешен.

— За ваше здраве! — извика весело той.

Директорът се изпари, за да се оплаче на портиера от последната си беда.

Шулце стана, чукна чашата си и я вдигна. Останалите посетители погледнаха недружелюбно към него.

— Да пием за това — каза той, — господин Кеселхут да успее да нареди със стария Тоблер нещо за моя млад приятел!

Йохан се кискаше под мустак.

— Ще наредя, ще наредя! — промърмори той и изпразни до дъно чашата си.

Хагедорн каза:

— Драги Шулце, ние не се познаваме отдавна. Но може би в този миг би трябвало да попитаме дали господин Кеселхут не би могъл да направи нещо и за вас?

— Идеята не е лоша — рече Шулце.

Йохан Кеселхут развеселено каза:

— Ще внуша на тайния съветник Тоблер да назначи и господин Шулце. Но какъв сте по професия вие?

— И аз съм специалист по рекламата — отговори Шулце.

— Хубаво би било да можехме да работим в един и същ отдел — рече Хагедорн. — Ние — Шулце и аз — се разбираме много добре. По отношение на пропагандата ще обърнем Тоблеровия концерн с главата надолу. Няма да му е излишно. От рекламите им, които виждал напоследък, просто може да ти се доплаче.

— Тъй ли? — запита Шулце.

— Такава дилетантска работа, че да ти настръхнат косите! — заяви младият човек. — Рекламният бюджет, с който разполага един концерн като тоя, позволява съвсем друг замах. Ще му покажем на Тоблер какви огън момчета сме ние! Впрочем симпатичен човек ли е той?

— О, да — каза Йохан Кеселхут. — На мен ми харесва. Но това, разбира се, е въпрос на вкус.

— Ще видим — каза Хагедорн. — Да пием за него! Да живее старият Тоблер!

Чукнаха се.

— Да живее — каза Кеселхут и погледна в очите господин Шулце.

* * *

След като изпиха до дъно бутилката, отпусната от Смелия Карл, притежателят на параходната линия Кеселхут поръча втора. Бяха изненадани, че въпреки дългото пътуване, все още не чувствуваха умора. Отдадоха го на високопланинския въздух. Сетне слязоха в бирхалето, ядоха наденички и пиха мюнхенска бира.

Но не останаха дълго там. Защото расовата дама от Полша, която беше пристигнала същата вечер, седеше в един сумрачен кът с мистър Брайън и Хагедорн каза:

— Опасявам се, че пречим на международното разбирателство.

Когато се върнаха в бара, там беше още по-пълно отпреди. Госпожа фон Малбре и барон Келер седяха до пулта, пиеха коктейли и дъвчеха кафе на зърна. Госпожа Каспариус и дебелият господин Ленц се бяха върнали от „Еспланада“ и играеха на зарове. Внушителна група червендалести холандци гълчеше около голяма кръгла маса. А брачната двойка от Саксония се присмиваше на фонетичната непоносимост на холандския език.

По-късно един от холандците измести пианиста. Темпераментните му земляци веднага се надигнаха и без да ги е грижа, че бяха в смокинги и модно вечерно облекло изпълниха типични холандски народни танци.

Съливан се смъкна от високия стол пред бара и понеже госпожица Марек се възпротиви, взе солово участие в народните танци, като заплашително залиташе.

Това продължи кръгло двадесет минути. Сетне пианистът успя да завоюва обратно своя стол.

— Танцувайте най-сетне с някоя от вашите почитателки — каза Шулце на Хагедорн. — Просто непоносимо е вече — жените си изкривиха очите да ви гледат!

Младият човек поклати отрицателно глава.

— Съвсем не го правят заради мен, а заради престолонаследника на Лихтенщайн.

— Да беше само заради това — отвърна Шулце, — не бих се безпокоил толкова. Но главното тук е ефектът.

Хагедорн се обърна към Кеселхут.

— Кой знае защо, в хотела ме смятат за внук на Рокфелер или за предрешен царски син. При това аз не съм нито едното, нито другото.

— Невероятно! — каза господин Кеселхут. Той се помъчи да придаде смаяно изражение на лицето си. — Какво ли не става по света!

— Но, моля ви, нека това остане между нас! — замоли го Хагедорн. — Аз на драго сърце бих изяснил недоразумението. Обаче Шулце ме разубеди.

— Господин Шулце е прав! — каза Кеселхут. — Няма ли шега — няма и смях!

Внезапно оркестърът даде тържествен сигнал. Господин Хелтай, професор по танцовото изкуство и уредник на костюмирани балове, пристъпи на подиума, плесна с ръце и извика:

— Дами канят, господа!

Той повтори съобщението на английски и френски език. Гостите прихнаха да се смеят. Повечето от дамите станаха. И госпожа Каспариус. Тя се устреми към Хагедорн. Госпожа фон Малбре побледня и с кисела усмивка покани барона.

— А сега — без шикалкавене! — заповяда Шулце.

Госпожа Каспариус стори прекалено нисък поклон и каза:

— Виждате, господин докторе, че от мен не може да се избяга.

— „Жените там превръщат се в хиени!“ — задекламира Шулце, който разбираше добре от тия работи.

Но бременчанката и Хагедорн бяха вече твърде далеч, за да го чуят. Танцът започна.

Шулце се приведе напред.

— Отивам в хола — прошепна той. — Последвайте ме незабелязано! Но донесете със себе си една свястна пура!

След това той напусна бара.

* * *

И тъй, сега тайният съветник Тоблер седеше в хола с прислужника си Йохан. Кеселхут отвори табакера за пури и запита:

— Мога ли да ви поканя на един коняк!

— Не задавайте такива глупави въпроси! — каза Тоблер.

Йохан поръча. Двамата господа пушеха и се гледаха развеселени. Келнерът донесе коняците.

— Е, значи, все пак се запознахме — каза със задоволство Йохан. И то още първата вечер! Как успях само да го наредя?

Тоблер смръщи чело.

— Вие сте интригант, драги мой. Всъщност би трябвало да ви уволня.

Йохан поласкан се усмихна. Сетне каза:

— Такъв ужас изпитах, като пристигнах! Директорът на хотела и портиерът направо лазеха на четири крака пред доктор Хагедорн. Искаше ми се просто да ви пресрещна, за да ви предупредя.

— Ще отрежа ушите на дъщеря си — заяви Тоблер. — Тя естествено е телефонирала.

— Ушите на госпожица Хилдегард са толкова нежни — рече Йохан. — Бас държа, че е телефонирала Кункел.

— Ако не бях в толкова добро настроение, щях да побеснея от яд — призна Тоблер. — Такава наглост! Цяло щастие е, че междувременно стана това щуро недоразумение!

— Симпатична стая ли ви дадоха? — запита прислужникът.

— Очарователна стая — заяви Тоблер. — Слънце, въздух. Дори много въздух.

Йохан очисти няколко прашинки от костюма на тайния съветник и започна угрижено да отупва с длан раменете на виолетовото сако.

— Престанете! — изръмжа Тоблер. — Луд ли сте?

— Не — каза Йохан. — Но съм радостен, че седя до вас. Е, пък естествено съм и малко пийнал. Костюмът ви е страшен. Утре ще дойда в стаята ви и ще поставя ред. Кой номер стая имате, господин таен съветник?

— Да не сте посмели — каза строго Тоблер. — Само това липсваше още — да спипат собственика на една цветуща параходна линия, като ми бърше праха. Имате ли у себе си молив и хартия? Трябва да напишете едно служебно писмо. Побързайте! Преди да се е върнал нашият млад милионер. Как ви се харесва той?

— Очарователен човек — каза Йохан. — Ние тримата ще се забавляваме много хубаво.

— Оставете ни намира нас, бедните хора! — каза тайният съветник. — Бъдете така добър по-добре да се посветите на зимния спорт и на знатното общество!

— Дирекцията на хотела смята, че аз познавам доктор Хагедорн от Берлин и че не искам да призная това — каза Йохан. — Следователно никому няма да се зловиди, ако бъда често с него. Обратното, ако не бях аз, той никога нямаше да бъде признат толкова бързо за милионер!

Той измери Тоблер с поглед от главата до петите.

— И обувките ви не са лъснати! — каза той. Личеше, че страда. — Просто отчайващо е!

Тайният съветник, който смучеше пурата с изключително удоволствие, каза:

— По-добре си гледайте вашата параходна линия!

* * *

Всеки път, щом оркестърът поискаше да спре за малка почивка, танцуващите двойки ръкопляскаха като полудели. Госпожа Каспариус каза тихо:

— Вие танцувате наистина добре.

Ръката й се намираше върху рамото на Хагедорн и упражняваше върху него нежен натиск.

— Какво ще правите утре? Скиор ли сте?

Той отговори отрицателно.

— Имах ски като малък. Но сега вече това е прекалено скъпо за мен.

— Да уредим ли една разходка с шейна? До Санкт Фаит? Ще си вземем обеда с нас.

— Уговорил съм се с моите двама познати.

— Откажете им! — замоли го тя. — Как можете изобщо да предпочетете пред моето очарователно общество тоя човек, който прилича на плашило?

— Аз също съм такова плашило — каза ядосан той. — Шулце и аз сме от една черга!

Тя прихна и му намигна съучастнически.

— Разбира се, докторе. Аз все забравям. Но въпреки това вие трябва да дойдете с мен до Санкт Фаит. С шейна, теглена от кон. С пеещи звънчета. И с топли одеяла. Една такава разходка може да бъде много хубава.

Тя се притисна още повече към него и запита:

— Нима съм ви толкова несимпатична?

— О, не — каза той. — Но в маниера ви има нещо тъй ужасяващо внезапно.

Тя се поотдръпна малко от него и сви недоволно устни.

— Такива са мъжете. Като им кажеш точно какво ти е на душата, стават целомъдрени като цяла дузина стари моми от благотворителното дружество.

Тя го погледна право в очите.

— Не бъдете толкова превзет, дявол да го вземе! Млади ли сме? Допадаме ли си? Е? Тогава защо е целият този театър? Права ли съм?

Оркестърът престана да свири.

— Права сте — каза той. — Но къде са моите познати?

Придружи я до масата й, поклони се пред нея и пред дебелия господин Ленц и бързо се отдалечи, за да потърси господата Шулце и Кеселхут.

— Приберете листата! — каза на прислужника си тайният съветник Тоблер. — Нашият невръстен милионер идва.

Хагедорн сияеше. Седна и изпъшка.

— Каква жена! — рече замаяно той. — Трябвало е да стане кавалерийски генерал.

— За такъв е решително прекалено хубава — заяви Шулце.

Хагедорн се позамисли.

— Е, да — каза той. — Но не можеш да тръгваш подир всяка хубава жена! В края на краищата хубавите жени са прекалено много!

— Мога само да се присъединя към доктора — каза господин Кеселхут. — Келнер! Три пъти „Корн“!

А когато келнерът — и питиетата — бяха налице, извика:

— Честити заговезни на всички!

Гаврътнаха безцветното съдържание на трите чаши. Сетне Хагедорн любопитно каза:

— А какво ще правим сега? Няма още дори полунощ.

Шулце изгаси пурата си и каза:

— Тишина, господа! Позволявам си да ви задам един въпрос, който ще ви слиса. И този въпрос гласи: Защо сме дошли в Брукбойрен? Нима с намерение да се напием?

— Тъй изглежда — каза Кеселхут и се изкиска тихо.

— Който е против, да остане седнал! — каза Шулце. — Първи път! Втори път! Трети път!

— Приема се с единодушие — рече Хагедорн.

Шулце продължи:

— Значи, дошли сме тук не за да пием.

Кеселхут вдигна ръка и запита:

— Не само за да пием, нали, господин учителю!

— И тъй — заяви Шулце, — приканвам присъствуващите да се надигнат от местата си и да ме последват сред природата.

Надигнаха се с мъка и, като залитаха леко, излязоха от хотела. Чистият, студен планински въздух пресече дъха им. Застанаха смаяни сред дълбокия сняг. Над тях, обсипан със златни и зелени, сребърни и червеникави брилянтови отломки, се извисяваше тъмносиният огромен свод на звездното небе. Самотно бяло облаче бавно се плъзгаше покрай луната.

В продължение на минути мълчаха. Откъм хотела отекваше далечна танцова музика. Господин Кеселхут се окашля и каза:

— Времето утре ще бъде хубаво.

Изправени пред вълнуващи впечатления, мъжете обикновено се смущават. Ето защо Хагедорн каза:

— Така, уважаеми господа! А сега да направим един голям снежен човек!

А Шулце извика:

— Който не се съгласи е подъл страхливец! Напред!

Незабавно се заловиха за трескава работа. Строителен материал имаше достатъчно. Направиха твърда снежна топка, търкаляха я наляво и надясно по снега, тупаха я фанатично с длани отстрани, придадоха й цилиндрична форма, претъркаляха насам-нататък още няколко пъти непрекъснато нарастващата маса и най-сетне, когато им се стори достатъчно внушителна, я изправиха пред малките сребристи елхи, които се намираха срещу входа на хотела, отвъд пътя, в дъното на парка.

Тримата мъже бяха станали вир-вода. Но без да щадят сили, веднага се заловиха да оформят втората част от снежния човек — тялото му. Снегът почна да се привършва. Нахлуха в парка. Елхите боцкаха с игличките си разгорещените им лица.

Най-сетне беше готово и тялото, и задъхани, те го вдигнаха върху снежния цокъл. Това им се удаде без особени инциденти. Само господин Кеселхут падна и каза: „Ах, скъпият смокинг!“ Но това не го развълнува много. Когато възрастни мъже са решили нещо, правят го. Дори и да са със смокинг.

Накрая беше готова и главата. Сложиха я върху тялото. Сетне отстъпиха със страхопочитание няколко крачки назад и се удивиха от творбата си.

— За съжаление главата на милия е яйцевидна — констатира Шулце.

— Няма значение — каза Хагедорн. — Ще го наречем чисто и просто Казимир. А който се казва Казимир, може да си позволи такова нещо.

Никой не възрази.

Сетне Шулце извади с жест джобното си ножче и се накани да изреже копчетата от виолетовия си костюм, за да ги постави върху снежния корем на Казимир. Но господин Кеселхут не му даде и заяви, че това в никакъв случай нямало да го бъде. Ето защо Хагедорн взе ножа от ръцете, на господин Шулце, отряза няколко елхови клонки и се залови да кичи с тях гърдите на Казимир — докато той заприлича на гвардейски хусар.

— Няма ли да му сложим ръце? — запита Кеселхут.

— О, не — каза доктор Хагедорн — Казимир е торс.

След това му направиха и лице. Една кибритена кутия се превърна в нос. Устата оформиха с малки парченца от клонки. А за очи използуваха кора от дърветата.

Кеселхут критично забеляза:

— Казимир се нуждае от фуражка, за да не се вижда, че главата му е плешива.

— Вие сте страхотен натуралист — каза възмутено Шулце. — Ако бяхте станали скулптор, сигурно щяхте да слагате на статуите си перуки!

— Утре сутринта ще осигуря от кухнята една кофа от конфитюр — обеща Хагедорн. — Ще я сложим с дъното нагоре върху главата на нашия любимец. В такъв случай дръжката ще може да му служи за подбрадник.

Предложението беше одобрено и прието.

— Казимир е красив, внушителен човек — каза въодушевено Шулце.

— Истинско произведение на изкуството — извика Кеселхут. — Има дори трима бащи!

— Без съмнение един от най-знаменитите снежни човеци, живели някога на тоя свят — каза Хагедорн. — Искрено съм убеден в това.

Сетне извикаха в хор:

— Лека нощ, Казимир!

И снежният човек съвсем отчетливо отговори:

— Лека нощ, господа!

Оказа се обаче, че това съвсем не бе снежният човек, а един от курортистите на първия етаж, комуто шумът пред хотела беше попречил да заспи. Той яростно затръшна прозореца.

И тримата бащи на Казимир се прибраха на пръсти в сградата.

* * *

Като лягаше да спи, господин Шулце облече мъхнатото си палто. Той се усмихна доволно към таванския прозорец и каза:

— Старият Тоблер зъзне, но не се предава!

Сетне се унесе в сън.

Хагедорн също заспа много бързо. Наистина отначало му пречеха елегантната обстановка и топлата тухличка. Но що се касае до съня, той беше природно надарен. И тая дарба взе връх и в „Брукбойрен“.

Бодърствуваше само господин Кеселхут. Той седеше в стаята си и пишеше писма. След като свърши със служебното писмо, с което го беше натоварил тайният съветник, той започна едно частно, извънредно поверително писмо.

И то гласеше:

„Мила госпожице Хилдегард!

Пристигнахме здрави и читави. Все пак, не биваше да телефонирате тайно в хотела. Господин тайният съветник се кани да ви отреже ушите. Пък и наистина беше ужас! Тук взеха за предрешен милионер другия, дето е спечелил конкурса, господин доктор Хагедорн. Тъкмо тогава пристигнах аз. И сега котките са в стаята на Хагедорн. А не при господин тайния съветник.

Ние се сприятелихме. Аз с Хагедорн. Той с баща ви. И по този начин тайният съветник — с мен. Много съм щастлив. Преди малко тримата направихме заедно един голям снежен човек. Казва се Казимир и има яйцевидна глава. И торс.

Хотелът е много изискан. Посетителите — също. Естествено господин тайният съветник изглежда тъй, че просто да ти настръхнат косите. Може да ти прилошее от вратовръзката му. Но не го изхвърлиха. Утре ще ида в стаята му и ще я наредя. Взел съм електрическата си ютия. Искаше да си отреже копчетата заради снежния човек. Непрекъснато трябва да бдиш над него. Жените са се втурнали презглава след доктор Хагедорн. Смятат го за престолонаследник. При това той е без работа и казва, че човек не можело да тръгва след всяка срещната красива жена. Това щяло да бъде вече много.

Утре ще се уча да карам ски. Частни уроци. Няма защо да гледат всички, като се изтърсвам на земята. Портиерът помисли най-напред господин тайния съветник за амбулантен търговец. Тъй му се пада. Но той намира тия неща само смешни. Сега поне го познавам и мога да говоря с него. Много съм щастлив. Но, както току-що забелязах, за това вече писах. И все пак много съм щастлив.

Бяхме в бара и пийнахме малко. Но след това пак изтрезняхме от звездното небе. И от снежния човек. Той стои пред вратата на хотела. Утре курортистите ще има да се маят.

Скоро ще Ви пиша пак. Дано не си счупя нещо съществено. Скиорството е доста опасна работа. Кой ще се грижи за господин тайния съветник, ако аз лежа гипсиран при някой лекар! Е, ще внимавам да остана невредим.

Надявам се, че вие сте добре, мила госпожице Хилде. Не се безпокойте за баща си. Можете да разчитате на мен. Впрочем вие знаете това.

Поздравете Кункел от мене. Хрумването да телефонирате може да бъде само нейна работа. Нямам какво повече да кажа.

С най-дълбока почит от все сърце и със скиорски привет!

Вашият стар Йохан Кеселхут!“