Ерих Кестнер
Трима мъже в снега (14)

Единадесета глава
Самотният кънкьор

На другата сутрин тримата мъже закусваха заедно. Денят беше още по-хубав от предишния. През нощта не беше валял сняг. Въздухът бе мразовит и ясен. Слънцето рисуваше тъмносини сенки по снега. И както съобщи оберкелнерът, току-що бяха предали от Волкенщайн, че има прекрасна видимост. В трапезарията се тълпяха курортисти като някое скитническо племе, което потегля за великото преселение на народите.

— Какво ще предприемем днес? — запита Шулце.

Сетне умишлено бавно извади една пура, запали я и погледна над горящата клечка кибрит към благородния дарител.

Йохан се изчерви. Бръкна в джоба си и сложи на масата три билета.

— Ако нямате нищо против — каза той, — ще идем с лифта до Волкенщайн. Позволих си да се погрижа за билети и запазени места. Напливът е много голям. След половин час тръгваме. Не ми се ще да пътувам сам. Имате ли желание да дойдете? Във всеки случай за обяд трябва да се върна. Заради втория урок по ски.

Тридесет минути по-късно — затворени в един ромбовиден сандък с вместимост петнадесет души — те се полюшваха над гористите хълмове, които заобикаляха Волкенщайн, и пътуваха под доста остър ъгъл към небето.

Винаги когато минаваха покрай някой от огромните бетонни стълбове, сандъкът подозрително се разклащаше и някои от елегантните спортисти побледняваха въпреки кафявия си тен.

Гледката под тях ставаше все по-заплашителна. А хоризонтът бягаше все по-далеч. Пропастите ставаха по-дълбоки.

Преминаха растителния пояс. Порои се спускаха по стръмните скалисти стени към неизвестността.

По снега се виждаха следи от дивеч.

Най-сетне, след седмия стълб, пропастите бяха преодолени. Земята се приближи отново. Тук, горе, местността беше приела отново по-заоблени форми. Блесналите под слънцето бели склонове гъмжаха от скиори.

— Също като бял муселин на черни капки — каза една жена.

Повечето от пътниците се засмяха. Но тя имаше право.

Малко след това дойде последното по-силничко разтърсване и крайната спирка, на хиляда и двеста метра над Брукбойрен, беше достигната. Замаяни от пътуването и от разредения въздух, пътниците се запрепъваха навън, грабваха ските си, нарамваха ги и тръгваха нагоре към планинския хотел „Волкенщайн“, за да започнат оттам едно от прославените четиридесет и пет спускания.

Накъдето и да погледнеше, човек виждаше скиорски кервани. И по най-далечните склонове, мънички групи скиори фучаха стремглаво към долината. Пред верандите на хотела стояха множество туристи и усилено ваксваха ските си; защото тук, горе, нощес беше валял нов сняг.

Само на голямата дървена слънчева тераса беше спокойно. Там имаше дълги редици шезлонги. А върху тези столове се препичаха намазани лица и ръце.

— Петнайсет градуса под нулата — каза едно от тия лица. — И въпреки това получаваш слънчев удар.

— Щом като не може инак, получавайте — заяви друго лице, почервеняло като рак.

Шулце спря спътниците си.

— Господа — каза той. — Сега ще си купим шишенце с кокосово масло, ще намажем всичко, което се подава от дрехите ни, и ще се наместим тук.

Хагедорн изчезна в сградата и набави масло. Кеселхут и Шулце обсебиха три шезлонга. Сетне се намазаха хубаво и седнаха да се пекат.

— Истински пържолник — заяви Шулце.

Ако разтвореше леко очи, човек виждаше безкрайна верига от върхове, напластени един зад друг в многобройни зъбчати редици, а там, гдето те се допираха до небосвода, през притворените клепки блестеше леден фойерверк от глетчери и слънце.

Издържаха печенето в продължение на един час, сетне станаха. Похвалиха взаимно тена си, пиха лимонада и тръгнаха на разходка.

Кеселхут спря при един престарял собственик на далекоглед, за да му покажат най-известните планини наоколо и не миряса, докато не видя диви кози. Но имаше вероятност и да се е излъгал.

Неуморният лифт бълваше нови и нови скиори. Тесните пътища, заградени от високи снежни стени, бяха по-оживени от улиците на световните столици. И след като една елегантна млада дама, нарамила ските си, успя с нескопосно движение да смъкне скиорската шапка от главата на господин Шулце, тримата мъже се отказаха от странствуването си сред тишината на природата. Транспортът беше опасен за живота.

Когато поискаха да се качат в кабината на лифта, се натъкнаха на госпожа Каспариус. Дебелият господин Ленц мъкнеше своите и нейните ски и пухтеше.

Блондинката от Бремен пристъпи към Хагедорн и умело демонстрира пуловера си.

— Нали ще дойдете на костюмирания бал тая вечер? — каза тя.

Сетне кимна и подчертано хлапашки закрачи надолу.

* * *

След обяда Кеселхут бе отведен тържествено от Тони Грасвандер.

— Моля — каза Тони. — То е само заради постоянството. Да вървим.

Йохан кимна в знак на съгласие, отпи глътка кафе и смукна от пурата си.

— Не бива да пушите денем — заяви Тони. — Не е спортсменско, моля.

Кеселхут покорно остави пурата си настрана и се изправи.

— Please, Sir — каза Тони и тръгна.

Господин Кеселхут тъжно се сбогува и закрачи тежко след своя учител по ски.

— Сякаш го водят в кланицата — рече Хагедорн. — Но скиорският му костюм е приказен!

— Нищо чудно — каза гордо Шулце. — И той е шит при моя шивач.

Хагедорн прихна да се смее от сърце и намери забележката знаменита.

Тайният съветник Тоблер се зарадва, че взеха необмисленото му изказване за шега и макар малко пресилено, също се засмя. След това обаче не се задържа много дълго на мястото си и каза:

— Наздраве! А сега татко ще иде да покара малко кънки.

— Може ли да дойда и аз?

Шулце повелително вдигна ръка, за да го спре.

— По-добре не! Ако противно на очакванията ми се окаже, че изобщо мога още, утре ще изпълня пред избрана публика няколко танци на лед. Нека това ви служи за утеха.

Младият човек му пожела всичко хубаво и се оттегли в залата, за да напише едно изчерпателно писмо на майка си.

Господин Шулце взе своите кънки от петия етаж и се отправи към пързалката. Имаше щастие, беше единственият посетител. С много усилия успя да пристегне ръждясалите кънки към тежките си обувки от говежда кожа. Сетне застана на огледалната повърхност и се осмели да направи първите крачки.

Удаде му се.

Скръсти ръце на гърба си и все още колебливо обиколи веднъж пързалката. Сетне спря, поемайки си дъх, и се зарадва. Гледай ти, все пак не бил загубен човек!

Сега вече стана по-смел. Започна да прави завои. Десният завой му се удаваше по-добре от левия. Но така си беше и тогава, още когато ходеше на училище. То не можеше да се поправи вече.

Помъчи се да си спомни всичко каквото умееше тогава. Засили се с левия крак и описа тройка. Първо външен завой, сетне леко завъртане и накрая — завой назад.

— Дявол да го вземе! — каза с уважение сам на себе си. — Наученото си е научено.

И сега вече се осмели да направи осмица — десен външен и след това вътрешен завой. Удаде му се и това! Двете цифри бяха гравирани върху леда — едри и ясни.

— А сега — завъртане около оста — каза гласно той, засили се с левия крак и с двете ръце, сетне се завъртя около десет пъти като пумпал около самия себе си, засмя се самодоволно и тъкмо в тоя миг някаква невидима сила сякаш дръпна краката му от леда! Размаха ръце, но това не помогна — просна се с цялата си дължина, темето му издрънча, ледът изпука, ребрата го заболяха. Шулце лежеше неподвижен. Лежеше с отворени очи и смаяно гледаше към небето.

В продължение на цяла минута той не помръдна. Сетне свали кънките. Стана му студено. Изправи се на крака и закуцука по леда към телената врата, извърна се още веднъж, усмихна се тъжно и каза:

— Който високо хвърчи, ниско пада!

* * *

Късно следобед тримата мъже седяха в читалнята, преглеждаха вестниците и разговаряха за някои важни събития през последно време. Прекъсна ги учителят по танци в хотела, професор Хелтай. Той се приближи до масата и помоли господин Шулце да го последва. Шулце отиде.

След четвърт час Кеселхут запита:

— Впрочем къде се губи Шулце?

— Може би взема урок по модерни танци!

— Едва ли — рече Кеселхут. — (Той беше приел забележката на Хагедорн буквално.)

След още четвърт час двамата тръгнаха да търсят Шулце. Намериха го без особени мъчности в една от трапезариите.

Разкрачил крака, той стоеше на върха на висока стълба и тъкмо забиваше в стената един пирон; след това върза за него някакво въже за пране. Слезе и усърдно затътри стълбата към съседната стена.

— Да нямате температура? — запита угрижено Хагедорн.

Шулце се изкачи по стълбата, извади един пирон от устата си и чука от джоба на сакото.

— Здрав съм — каза той.

— Държанието ви говори за противното.

— Декорирам — обясни Шулце и удари с чука палеца си.

После завърза и другия край на въжето. То увисна напряко през залата.

— Извънредно приятно занимание — каза той и слезе пак. — Помагам на професора по танцово изкуство.

В този миг се приближи Хелтай с две камериерки, които мъкнеха голям кош. Момичетата започнаха да подават на Шулце старо, продрано бельо, а той го простираше декоративно по въжето.

Професорът огледа увисналите ризи, долни гащи, чорапи и фланелки, присви едно око, засука черното си мустаче и извика:

— Прекрасно, драги!

Шулце не преставаше да тътри стълбата из залата, качваше се и слизаше по нея и неуморно простираше декоративните парцали. Камериерките се кискаха на продраното, допотопно бельо. Имаше дори един огромен корсет с банели.

Професорът потриваше ръце.

— Та вие сте цял художник, драги. Кога сте учили занаята?

— Току-що го научих, драги — отвърна Шулце.

При този закачлив отговор професорът пусна мустака си.

— Другият край на залата — също! — извика той. — Ще донеса гирлянди и балони.

Той изчезна.

Шулце се шегуваше с камериерките и изобщо се държеше тъй, като че ли Хагедорн и Кеселхут отдавна си бяха отишли.

Йохан не можа да издържи повече тази гледка, приближи се до стълбата и каза:

— Пуснете ме да се кача аз!

— Няма място за двама — отвърна Шулце.

— Искам да се кача сам — рече Кеселхут.

— Чудесно би ви подхождало — отвърна високомерно Шулце. — Я по-добре идете да играете бридж! Тук няма място за префинени хора!

Кеселхут отиде при Хагедорн.

— Кажете какво да правим, господин докторе?

— Знаех си аз, че ще стане тъй — каза младият човек. — Почакайте само. Утре ще го накарат да бели и картофи!

Сетне, угнетени, двамата се отправиха в крак обратно към читалнята.